Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], срещу въззивно решение от 27.06.2011г. по гр. дело № 825/2010г. на Пловдивския окръжен съд. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставя се въпрос за допустимостта на предявения от Държавата срещу [община] иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК отм. за установяване правото на собственост върху процесните гори при наличие на влязло в сила съдебно решение, постановено по иск на общината срещу ОСЗ, като държавен орган, с което на общината е признато правото на възстановяване на собствеността върху същите гори по реда на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Доколкото ОСЗ е държавен орган, подчинен на МЗГ, то СПН на постановеното решение се разпростира и върху държавата. Тя е обвързана от съдебното решение за възстановяване правото на собственост върху горите и не е легитимирана да води иск за собственост. Поставя се въпрос за процесуалното представителство на държавата от процесуалния субституент. Искът е предявен от Държавно лесничейство-град К., а в хода на производството с оглед изменението на Закона за горите /ДВ, бр. 13/2007г./ по делата, които се отнасят до държавни земи и гори и такива от горския фонд, държавата следва да се представлява от министъра на земеделието. Съдът е длъжен да съобрази настъпилото изменение, тъй като следи служебно за процесуалната легитимация на страните. Третата група въпроси касаят съществото на спора и приетата от въззивния съд недоказаност на твърденията на касатора, че процесните гори са били общински. Касаторът се позовава на решения на ВКС по първите два въпроса, както и по първия на решение на ЕСПЧ.

Ответникът по касация Държавно горско стопанство-К. оспорва касационната жалба и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

Касационната жалба е депозирана в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С решение № 264/2011г. по гр. д.№825/2010г. на ВКС, Іг. о. е отменено решение №2093/2009г. по гр. д.№2526/2009г. на Пловдивския окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане.

При новото разглеждане с обжалваното решение е отменено решение от 10.07.2009г. по гр. д.№ 298/2009г. на Пловдивския районен съд. Вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на [община], че държавата е собственик на гори с обща площ 27 100 дка /с описани граници/ и [община] е осъдена да заплати на държавата чрез Държавно горско стопанство К. 92 537 лева разноски по делото.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съобразно дадените задължителни указания от ВКС искът е процесуално допустим. Налице е правен интерес за държавата да предяви иск за установяване съществуването правото на собственост върху процесните гори. Възражението, че е налице СПН поради влязло в сила решение, постановено по иск с правно основание чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, с което на общината е признато правото на възстановяване собствеността върху същите гори, е неоснователно, тъй като не е налице субектен и предметен идентитет между приключилото дело и настоящото. Съгласно чл. 27, ал. 1 ЗГ държавни са горските територии, които не принадлежат на физически и юридически лица и на общините.Ответникът се позовава на реституция по реда на ЗВСГЗГ, но такава не е налице.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Повдигнатите въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението в хипотезата на чл. 295 ГПК. Въззивният съд е съобразил дадените му задължителни указания при първото разглеждане на делото от ВКС относно правния интерес от водене на установителния иск, предявен от държавата чрез държавно горско стопанство в качеството му на процесуален субституент за правото на собственост върху гора след като на общината е признато право на възстановяване на гора, неподлежаща на реституция на основание чл. 5 ЗВСГЗГФ, поради това че на основание чл. 14а с. з. е част от държавния горски фонд. По делото не е спорно, че не е налице приключила административна процедура с решение на ОСЗ за определяне земите и горите, върху които се възстановява правото на собственост. При това положение и след съобразяване приетото по реда на чл. 290 ГПК от първата касационна инстанция, въззивният съд не е постановил решението в противоречие с практиката на ВКС. Позоваването в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на решение на ЕСПЧ от 12.04.2006г. по жалба 47797/99г. /”Кехая и др. срещу България”/ и на решение №433/2010г. по гр. д.№131/2010г., ВКС, ІІ г. о. е неотносимо. Това е така, защото решаващият извод на въззивния съд е за липса на обективен и субективен идентитет по делото по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ и настоящото исково производство по иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК отм. за правото на собственост. С ТР№5/2011г. ОСГК се прие, че при спор за собственост държавата не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване право на собственост върху гори по реда на ЗВСГЗГФ, а от съдебното решение по приключило реституционно производство за възстановяване на правото на собственост по реда на същия закон. В случая не е налице завършена административна процедура с постановен административен акт, респ. съдебно решение за възстановяване правото на собственост. Ето защо приложените съдебни решения касаещи спорове между държавата и правоимащи след приключила в полза на последните административна процедура с решения по решение по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ЗВСГЗГФ са неотносими. Въпросът за процесуалното представителство на държавата, така както е повдигнат от ответника по иска, също не може да обуслови допускане касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, защото е преклудиран с произнасянето от първата касационна инстанция по допустимостта на производството, инициирано от Държавното горско стопанство и не може да бъде повдиган отново. Останалите въпроси са свързани със съществото на спора, касаят приетата от въззивния съд недоказаност на твърденията на касатора, че процесните гори са общински.Тези въпроси се отнасят за неизпълнената от касатора доказателствена тежест в процеса. Освен това касаторът най – общо е посочил, че липсва съдебна практика относно „доказателствата, доказателствените средства и тежестта на доказване за възстановяване правото на собственост върху гори”, както и „проблеми с доказателствената сила на писмените доказателства при установяване правото на собственост върху гори и определяне характера им на „балтълъци”. Съгласно ТР №1/2009г., ОСГТК в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира конкретен правен въпрос, включен в предмета на спора и релевантен към изхода на делото, т. е. към решаващите изводи в обжалваното решение. Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.

С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Няма данни за направени от ответника по касация разноски, поради което такива не следва да се присъждат за настоящото производство.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 27.06.2011г. по гр. дело № 825/2010г. на Пловдивския окръжен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: