Производството по делото e по реда на чл. 208 и сл. АПК.
Образувано е по касационна жалба на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), подадена от процесуалния представител юрисконсулт Г. Г. против решение № 54 от 27.04.2017 г. по административно дело № 13/2017 г. на Административен съд Ловеч. Изложени са съображения за недопустимост на първоинстанционното решение, както и за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Иска се на основание чл. 221, ал. 3 АПК процесното съдебно решение да се обезсили като недопустимо и делото да се върне за ново разглеждане, а в условията на евентуалност, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 АПК решението да се отмени като неправилно и да бъде постановено друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на Р. Х. И. до първоинстанционния съд. Иска се присъждане в полза на ГДИН на направените разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 лева. В писмено становище, депозирано по делото от другия пълномощник на касатора - главен юрисконсулт Л., са наведени доводи в подкрепа на касационната жалба, която се поддържа така, както е предявена, като е направено и възражение за прекомерност на претендираното от другата страна адвокатско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба - Р. Х. И., от [населено място], в писмен отговор и в съдебно заседание, лично и чрез пълномощника си адвокат П. П. аргументира теза за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение. Моли решението на съда да бъде потвърдено, а подадената срещу него жалба да се отхвърли, респ. да се остави без уважение, като претендира и присъждане на сторените разноски за производството пред касационната инстанция.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, като взе предвид доводите в жалбата и доказателствата по делото и при извършената служебна проверка на обжалваното решение на основание чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима като подадена от надлежна страна, при наличие на правен интерес и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение, Административният съд [населено място] е: 1) отменил като незаконосъобразен мълчалив отказ на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. С. по заявление от Р. Х. И. за издаване на удостоверение образец УП-3 за осигурителен стаж, натрупан в резултат на реално положен извънреден труд за периода от 01.01.2005г. до 31.12.2015 г.; 2) наредил връщане на преписката на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за ново произнасяне по заявлението на Р. Х. И. от [населено място] с вх.№ 2449/02.12.2016 г., при спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на съдебното решение; 3) определил 14-дневен срок за издаване на исканото удостоверение, считано от получаване на преписката след влизане в сила на съдебното решение; 4) осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати в полза на Р. Х. И. направените по делото и доказани разноски в размер на 560 лв.
Първоинстанционният съд е приел, че подаденото от Р. И. искане за извършване на административна услуга от сезирания административен орган - издаване на справка/удостоверение обр. УП-3 за зачетения осигурителен стаж, създава задължение за осигурителя, който действа при условията на обвързана компетентност и дължи исканата услуга. В мотивите на проверяваното решение, на база заключението на вещото лице по назначената експертиза, е обоснован извод, че има непълнота в първичните документи по чл. 40, ал. 3 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), като не е отразен пълния размер на положения от И. извънреден труд през целия процесен период и не му е начислено възнаграждение за този труд, но това не следва да води до неблагоприятни правни последици за добросъвестно положилото извънреден труд лице при реализирането на правата му, нито представлява основание за отказ да му се издаде исканата справка. Съотнасяйки правната уредба към установената фактическа обстановка, решаващият съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 7 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) осигурителят е длъжен да издаде искания документ, а преценката какво точно ще отрази в него следва да бъде извършена съгласно разпоредбите на чл. 38, ал. 16-17 от НПОС, чл. 40, ал. 1 от НПОС и при съобразяване на Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време. По изложените съображения съдът е приел обжалвания изричен отказ, обективиран в писмо рег. № 6363 от 07.07.2016 г. на главния директор на ГДИН, за постановен при неправилно приложение на материалния закон.
Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне на съда по въпрос извън предмета на спора, а именно какво трябва да бъде съдържанието на документа, който административният орган е отказал да издаде, тъй като в първоинстанционното съдебно решение е посочено, че издаването на удостоверение обр. УП-3 е законово задължение за административния орган съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 7 КСО, а преценката относно наличието и размера на осигурителен стаж за процесния период в резултат на реално положен извънреден труд е предоставена на осигурителя и нейната законосъобразност може да бъде преценена в административно производство. Преценката за това какво точно ще бъде отразено в документа, заявен от Т., е предоставена на органа, който следва да я съобрази с нормативните изисквания на чл. 38, ал. 16-17 и чл. 40, ал. 1 НПОС и Директива 2003/88/ЕО.
В случая административният орган е бил сезиран от осигуреното лице с искане за извършване на административна услуга - издаване на справка/удостоверение обр. УП-3 за осигурителен стаж, изчислен по реда на чл. 38 и чл. 39 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж. При искане като процесното административният орган действа при условията на обвързана компетентност и дължи исканата услуга съгласно чл. 5, ал. 7 КСО. Обстоятелството, че касаторът е посочил, че нарядните ежедневни ведомости и месечни графици не попадат в хипотезата на чл. 40, ал. 3 НПОС и не са разходооправдателни документи, не го освобождава от задължението, регламентирано в чл. 5, ал. 7 КСО при поискване от осигуреното лице да издава в 14-дневен срок от заявяването безплатно документи за осигурителен стаж и осигурителен доход, както и да удостоверява факти и обстоятелства, свързани с тях.
Процесният изричен отказ попада в хипотезата на чл. 21, ал. 3, предложение последно от АПК, а Р. И. правомерно е упражнил процесуалната възможност за защита чрез оспорването му по съдебен ред в срока по чл. 149, ал. 1 АПК и жалбата му до първоинстанционния съд е била процесуално допустима, поради което правилно съдът я е разгледал по същество. Горното изключва наличието на приложното поле на чл. 159, т. 4 АПК, на каквото основание касаторът неоснователно твърди, че Ловешкият административен съд е следвало да остави сезиралата го жалба без разглеждане и да прекрати производството по делото.
Административният съд правилно е приел, че в настоящото производство не може да бъде установяван конкретният размер на осигурителния стаж, тъй като предмет на спора е отказът за извършване на административна услуга. Редът за установяване на трудов и осигурителен стаж е регламентиран със ЗУТОССР (ЗАКОН ЗА УСТАНОВЯВАНЕ Н. Т. И ОСИГУРИТЕЛЕН СТАЖ ПО СЪДЕБЕН РЕД) и спорът е подсъден на районния съд съгласно чл. 3 от същия закон. След издаването на искания документ и ако заявителят не е съгласен с отразените в него факти и обстоятелства, т. е. с неговото съдържание, той разполага с възможността да оспори това съдържание по реда на чл. 81, ал. 2 АПК, а при негативен резултат (жалбата е отхвърлена или сезираният с нея орган не се е произнесъл в законния срок) спорът за съдържанието на официалния документ може да се отнесе пред гражданския съд в исково производство по чл. 124, ал. 4 от ГПК (Г. П. К) (ГПК).
Предметното естество на оспорения пред първоинстанционния съд акт не позволява делото да бъде решено по същество, поради което правилно Ловешкият административен съд е постановил изпращане на преписката на компетентния административен орган за ново произнасяне при спазване на дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на закона.
Като е уважил подадената до него жалба, Ловешкият административен съд е постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговото обезсилване или отмяна, следва да бъде оставен в сила.
При този изход на спора своевременно направеното искане за присъждане на разноски, подкрепено от представеното доказателство за реалното им извършване, обективирано в Договор за правна защита и съдействие № 35489/20.02.2017 г. (л. 82 от първоинстанционното дело), претенцията на ответника по касация за присъждане на сторените деловодни разноски се явява основателна, поради което Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. С. следва на основание чл. 143, ал. 1 във връзка с чл. 228 АПК да бъде осъдена да заплати на Р. Х. И. сума в размер на 300 лева, равняваща се на заплатеното от И. възнаграждение на упълномощения да го представлява пред касационната инстанция адвокат.
По отношение на направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на И., същото е неоснователно. Отговорността за разноските в съдебноадминистративното производство е гражданско облигационно отношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено от него (Арг.: чл. 143 АПК). Състои се в правото на едната страна да иска и задължението на другата да плати направените разноски от страната, в чиято полза е решено делото. Щом административният акт, предмет на съдебен контрол, бъде отменен като незаконосъобразен, разноските на адресата на акта по повод на делото се възлагат в тежест на бюджета на издателя на акта; респ. когато жалбата срещу този акт бъде отхвърлена, разноските се присъждат в тежест на иницииралата спора страна.
За да защити интересите на всяка от страните в процеса и да я предпази от заплащане на разноски, които са неоснователно завишени, законът е предвидил правилото за намаляване на прекомерно определения адвокатски хонорар. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната и правна сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) (ЗА). В ал. 2 от визирания чл. 36 от ЗА законодателят е уредил, че размерът на възнаграждението на адвоката трябва да бъде справедлив и не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния по вид работа. Т.е размерът на адвокатското възнаграждение се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, но не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния по вид работа (предвиденият минимум в случая, попадащ в хипотезата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 350 лв.).
Следователно, както в горепосочената наредба, така и в ГПК и в АПК не се съдържа правна регламентация на максималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение. Единствената норма, която урежда евентуалното редуциране на договорения и реално внесен адвокатски хонорар, е разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, в която законодателят е придал правно значение единствено на преценката на съда по отношение на фактическата и правна сложност на делото.
В процесния казус договореният и заплатен размер на адвокатското възнаграждение съответства на сложността на правния спор, по който е бил ангажиран адвокат П. като процесуален представител и пред касационната инстанция. Процесуалното представителство е осъществено в пълнота, като делото от своя страна разкрива определена фактическа и правна сложност, а осъществената адвокатска защита съответства на фактическата и правна сложност на делото. Размерът на възнаграждението напълно отговаря на характера на производството, на сложността на правните и фактически обстоятелства и установявания, и на обема на реално осъществените от упълномощения адвокат П. процесуални действия.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 54 от 27.04.2017 г. по административно дело № 13/2017 г. на Административен съд Ловеч.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр. С., [улица], да заплати на Р. Х. И. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. [номер], ет. [номер], сумата от 300, 00 (триста) лева за сторените деловодни разноски в производството пред касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване.