№ 388/13.03.2023 г.Върховен касационен съд на Р. Б. Г. колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на седми март две хиляди двадесет и трета година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Анелия Цановаразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3626 по описа за 2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 103/06.06.2022 г. по гр. д. № 103/2022 г., с което Апелативен съд – Бургас, потвърждавайки решение № 492/11.11.2021 г. по гр. д. № 659/2021 г. на Окръжен съд – Бургас, е отхвърлил като погасен по давност частичните искове на „Сити марк“ ООД срещу В. И. П. и П. Д. П. за общата сума 30 000 лв. – вземане за стойност поради подобрения в един УПИ в [населено място], имуществена общност, квалифицирайки ги по чл. 59 ЗЗД.

Решението се обжалва от „Сити марк“ ООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси, вторият от които уточнен и конкретизиран в смисъла, разяснен с т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства за относимите факти, като ги прецени поотделно и в тяхната съвкупност? 2. От кога тече срокът на погасителната давност за вземането за стойност поради подобрения в чужд имот след влязло в сила решение за разваляне на договора между собственика на земята и лицето, на което правото на строеж е било учредено, и при влязло в сила решение за уважаване на иска на собственика за прекратяване на правото на строеж по чл. 67 ЗС срещу лицето, на което правото е прехвърлено от лицето, на което преди това собственикът го е учредил? и 3. Тече ли погасителната давност за вземането, когато кредиторът не може да защити правата си по съдебен ред? Касаторът счита въпросите обуславящи решението (общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК) и твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие с конкретни решения на ВКС, на които се позовава. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон(чл. 114, ал. 1 ЗЗД) и при съществено нарушение по чл. 235, ал. 2 ГПК – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Претендира разноски.

Ответниците В. и П. П., ответници и по касация, възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендират разноските пред настоящата инстанция.

Въззивният съд е приел, че: 1) с договор по н. а. № 32/18.10.2007 г. ответниците учредяват право на строеж върху един УПИ в [населено място], тяхна имуществена общност, на трето за процеса лице срещу задължението да построи сграда („К. С. АД; 2) с договор по н. а. № 86/19.06.2008 г. третото за процеса лице прехвърля на ищеца правото на строеж за шест самостоятелни обекта в сградата; 3) с договор от 10.10.2008 г. и анекс към него ищецът възлага на третото за процеса лице строителството на обектите срещу възнаграждение в размер на 133 949.72 евро (без ДДС), платимо поетапно след приемане на съответния етап от строителството; 4) направените от ищеца плащания за построеното в имота са в размер, не по-нисък от сумата 30 000 лв.; 5) с решение по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, влязло в сила на 05.07.2012 г., е развален договорът между съпрузите П. и третото за процеса лице за учреденото право на строеж; 6) с влязло в сила решение поради изтекла давност по чл. 67 ЗС е уважен искът на съпрузите П. за несъществуване на правото на строеж за обектите в бъдещата сграда, прехвърлено с договора по н. а. № 86/19.06.2008 г. на ищеца; 7) собствеността им е възстановена (конститутивното действие на решението по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и чл. 88, ал. 1 ЗЗД), а по приращение съпрузите П. придобиват и собствеността върху изграденото (чл. 92 ЗС). Въззивният съд е заключил, че всичко това води до неоснователно разместване на блага в имуществото, а ответниците следва да възстановят на ищеца онова, с което са се обогатили до размер на обедняването – поне до сумата 30 000 лв., предявена с частичния иск. Квалифицирайки частичния иск по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд е приел, че неоснователното разместване на благата е настъпило на 05.07.2012 г., когато е влязло в сила решението по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, а възражението за погасителна давност е основателно. Частичният иск е предявен на 01.10.2020 г., т. е. след срока по чл. 110 ЗЗД, изтекъл на 05.07.2017 г.

Настоящият състав не намира за обуславящ процесуално-правния въпрос, повдигнат от касатора (№ 1). Според мотивите на обжалваното решение, въззивният съд базира изводите си на събраните по делото писмени доказателства, на събраните чрез заключението на допуснатата и изслушана по делото неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза и на решенията по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и по чл. 67 ЗС. Начинът, по който е описал и анализирал събраните доказателства, обосновават извод, че дейността му съответства на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2, а и на чл. 12 ГПК. В обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а и според заявените касационни основания, касаторът не изяснява кое относимо доказателство, респ. релевантен факт въззивният съд не е анализирал. По процесуалноправния въпрос са изключени и общата, и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Те са налице по първия материално-правен въпрос (№ 2). Развитието и последиците на правоотношенията от значение за спора по частичния иск са разяснени в ТР № № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. ОСГК на ВКС. На тях се основава вторият въпрос, а начинът, по който въззивният съд ги е решил, противоречи на тълкувателния акт. Спорното правоотношение е квалифицирано по чл. 59 ЗЗД, вместо по чл. 72 ЗС и въззивният съд е приел ирелевантен момент за начало на срока на погасителната давност – датата на влизане в сила на решението по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. ТР № 1/2012 г. препраща към ППлВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., а според постановлението вземането на добросъвестния владелец за подобренията в чуждия имот става изискуемо и погасителната давност за него почва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от предявяване на иск от собственика.

Другият материалноправен въпрос (№ 3) не обуславя обжалваното решение. Въззивният съд не е приемал, че кредиторът по вземането по частичния иск е в невъзможност да защити своето вземане, нито такъв въпрос е повдигнат от ищеца (сега касатор). Следователно по този въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 103/06.06.2022 г. по гр. д. № 103/2022 г. на Апелативен съд – Бургас.

УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса 600.00 лв.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за връщане на касационната жалба според представяне на платежния документ в дадения срок.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.