Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадени от Д. В. А., действащ като ЕТ „Р. 99- Д. А.“, „Доф строй“ ЕООД и „Каптех груп“ ЕООД две касационни жалби с вх.№35183/13.07.2021г. и вх.№35201/14.07.2021г. против решение №10374/17.05.2021г. по т. д.№1465/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. Доколкото r втората касационна жалба вх.№35201/14.07.2021г. е подадена от касаторите в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК, същата подлежи на разглеждане като допълнение към първата. Касаторите обжалват въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение №1571 от 24.07.2018г. по т. д.№6870/2016г. на СГС, ТО, V -11 състав, е признато за установено по предявените от „УниК. Б“ АД, [населено място], срещу Д. В. А., действащ като ЕТ „Р. 99- Д. А.“, „Доф строй“ ЕООД и „Каптех груп“ ЕООД иск с правно основание чл. 422 от ГПК, че ответниците дължат на „УниК. Б“ АД, при условията на солидарна отговорност сумите от: 188 300 евро - главница, 7344, 20 евро - договорна възнаградителна лихва за периода от 20.08.2013г. до 03.01.2014г., сумата от 32 521, 21 евро – лихва върху просрочена главница за периода от 03.01.2014г. до 25.08.2015г. и сумата от 6252, 06 евро - просрочени лихви „миграция“ за периода от 20.08.2013г. до 13.01.2014г. Поддържат, че решението е недопустимо, тъй като в хода на производството по чл. 422 от ГПК издаденият в заповедното производство изпълнителен лист е бил обезсилен, с оглед на което е отпаднал правният интерес от провеждане на установителен вместо осъдителен иск. В условията на евентуалност твърдят също, че решението е постановено при съществени процесуални нарушения, изразяващи се в едностранно и необективно обсъждане на приобщения доказателствен материал, в нарушение на основното начало за обективен и безпристрастен процес и за прилагане на закона еднакво към всички. Твърдят, че правните изводи на съда за дължимост на вземането, което е погасено в хода на съдебния процес по реда на принудителното изпълнение, при обезсилен изпълнителен лист, са несъответни на действителното фактическо положение. Наред с това поддържат, че решението противоречи на приложимите материално правни норми за връчването на съобщения по реда на чл. 47 от ГПК. Излагат доводи, че нотариалните покани, с които кредитът е обявен за предсрочно изискуем, са изпратени от нотариуса на адресите на длъжниците, посочени в кредитния договор и анексите към него, които са били регистрирани по чл. 13 от ТЗ, без да е съобразена нормата на чл. 50 ал. 1 от ГПК, съгласно която адресите за призоваване са тези, посочени в Търговския регистър. Правят оплакване, че съдът не е съобразил факта, че Д. А., макар да действа като едноличен търговец, е физическо лице и за да е редовно призоваването му, той следва да е призован по реда на чл. 44 ал. 1 от ГПК или чл. 46 от ГПК. Също излагат доводи, че не са анализирани от съда трите последователни дати, на които е извършено пускането на съобщенията в пощенските кутии на адреси, в които съществуват офиси на търговските дружества и техни служители.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационна жалба вх.№35183/13.07.2021г. касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ За да се приложи фикцията на чл. 47 ал. 1 от ГПК за редовно призоваване на едноличния търговец не следва ли предварително да е извършена проверка на адреса, на който е регистрирано неговото предприятие, а също така и на адрес, на който той е регистриран като физическо лице, като призоваването да стане чрез член на неговото семейство и едва след като се изчерпят тези възможности да се пристъпи към призоваване чрез прилагане на фикцията по чл. 47 ал. 1 от ГПК?; 2/ По отношение на търговските дружества прилагането на чл. 47 ал. 1 от ГПК не следва ли да се стане след като се изчерпят възможностите за призоваване по реда на чл. 13 от ТЗ, а също така и по чл. 50 ал. 1 от ГПК, като нотариусът извърши служебна проверка на регистрирания адрес на седалището на дружеството в Търговския регистър?; 3/ Не е ли оборена материалната доказателствена сила на връчените нотариални покани от нотариуса като официални свидетелстващи документи с установените обстоятелства за връчване на съобщенията по изпълнителните дела на същите адреси, по които е констатирано, че се обслужват и представители на търговците се намират на адресите? 4/Редовността на съобщаване на изявлението на банката до солидарните кредитни длъжници не следва ли да стане несъмнено при условията на пълно и главно доказване, а не при вероятност, като доказателствената тежест за това да е на кредитодателя – банка? Поддържат, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №15 от 09.03.2018г. по гр. д.№3719/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение №16 от 05.02.2015г. по т. д.№2463/2017г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №242 от 12.01.2018г. по т. д.№2463/2017г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №599 от 15.10.2010г. по гр. д.№1718/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение №67 от 28.06.2021г. по гр. д.№1010/2021г. на ВКС, ГК, І г. о. Поддържат също, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, поради недопустимост на атакувания акт.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационна жалба вх.№35201/14.07.2021г. касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Допустимо ли е без въведено оплакване от въззивния жалбоподател за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция при допускане и възлагане на съдебно – счетоводна експертиза, въззивният съд да възложи служебно изготвянето на такава? 2/ Допустимо ли е въззивният съд да обсъди и основе решението си на изключено от първоинстанционния съд доказателствено средство, без никоя от страните да е поискала това доказателствено средство отново да бъде включено в доказателствения материал / изготвяне на съдебно счетоводна – експертиза/ и не следва ли въззивният съд, вместо да допуска служебно изготвянето на експертиза, да приложи санкцията на чл. 161 от ГПК? Считат, че въпросите са разрешени в отклонение от задължителните разяснения в ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с решение №54 от 03.07.2020г. по гр. д.№1991/2019г. на ВКС, ГК, І г. о. В условията на евентуалност, твърдят, че двата въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационните жалби „УниК. Б“ АД, [населено място], не изразява становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 09.11.2011г. между „У. Б“ АД и Мадлена С. А., действаща като ЕТ „Каптех – Мадлена М.“ - кредитополучател, Д. В. А., лично и в качеството му на ЕТ „Р. 99 – Д. А.“ и „Д. С“ ООД, последните в качеството на солидарни длъжници по смисъла на чл. 304 от ТЗ, във вр. чл. 101 от ЗЗД, е сключен договор за банков кредит в размер на 220 000 евро. Към договора са сключени два анекса - от 08.02.2013г. и 23.07.2013г., като по силата на първия анекс като солидарен длъжник по договора за кредит се е задължил и „Каптех груп“ ЕООД. Въззивният съд е квалифицирал сключения между банката и ответниците договор като такъв за встъпване в дълг - чл. 101 от ЗЗД, по силата на който ответниците отговарят солидарно пред кредитора за изпълнението на задълженията по договора. Посочил е, че съдържанието на поетите задължения налага извода, че ответниците по спора са се задължили солидарно заедно с кредитополучателя да отговарят за една и съща престация към кредитора, който може да я поиска от всеки един от тях. Изтъкнал е, че това съгласие е изрично изразено в договора за банков кредит и двата анекса към него, в които недвусмислено се изразява волята всеки от солидарните длъжници Д. А., действащ като ЕТ „Р. 99 – Д. А.“ „Доф строй“ ЕООД и „Каптех труп“ ЕООД, в „качеството на солидарен длъжник по смисъла на чл. 304 от Търговския закон, във връзка с чл. 101 от ЗЗД“, да отговарят солидарно с кредитополучателя за кредитното му задължение, произтичащо от договора. Приел е, че с нотариални покани рег. №3050, т.І, №139 и рег. №3051, т.І, №140, заведени в регистъра на нотариус З. Т. с рег. №438 на НК, адресирани до Д. В. А. и „Д. С“ ООД, съответно до Д. В. А. и „Каптех груп“ ЕООД, „УниК. Б“ АД е обявила процесния договор за банков кредит и анексите към него за предсрочно изискуеми, считано от 03.01.2014г. Констатирал е, че съгласно извършеното върху тях отбелязване, всяка от поканите е връчена при условията на чл. 50, ал. 4 от ГПК във вр. чл. 47, ал. 1 от ГПК, като изискуемото от закона уведомление е залепено на 14.07.2015г. на входната врата на адреса и е пуснато в пощенската кутия. Приел е, че уведомяването чрез нотариална покана е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 50 от ЗННД, като нотариалното удостоверяване има качеството на официален свидетелстващ документ по чл. 179 ал. 1 от ГПК, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно верността на удостоверените в него факти, С оглед на това и тъй като е счел, че верността на направените от нотариуса констатации не е оборена, въззивният съд е приел изявленията на банката за редовно връчени на основание чл. 50 от ЗННД, вр. с чл. 47, ал. 1-5 и вр. с чл. 50, ал. 4 от ГПК. Съставът на САС е отбелязъл, че с регистрацията на едноличния търговец не се създава нов правен субект, различен от физическото лице, а лицето придобива търговско правно качество, съответно задължено лице по договора за кредит и пасивно легитимирана страна в процесуалното правоотношение, е физическото лице Д. В. А., действащо като едноличен търговец с фирма „Р. 99 – Д. А.“. Поради това е счел, че относно връчването на нот. покана на този длъжник е приложима също разпоредбата на чл. 50 от ГПК. За неоснователен е счел и доводът на ответниците, че решението за обявяване на предсрочната изискуемост не е взето надлежно от съответните органи в банката. Приел е, че законът не посочва изрично кой е органът на банката, който може да взема решение за предсрочна изискуемост и какви следва да са неговите правомощия, като по тази причина кредиторът може сам да го определи съобразно вътрешните си правила, които не са част от договора за кредит и не са предмет на установяване в производството по чл. 422 от ГПК. Посочил е, че липсва и правна норма, която задължава банката да уведомява клиентите си за своите вътрешни процедури, както и кой неин орган има правомощие да обявява кредитите за предсрочно изискуеми, като за настъпването на предсрочната изискуемост е достатъчно да бъдат установени обективните и субективните предпоставки, изразяващи се в неизпълнение на задължението за плащане на погасителните вноски и достигане на изявлението на кредитора до длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост.

С оглед изложеното е приел, че на основание чл. 60, ал. 2 от ЗКИ поради неизпълнение на задължението за плащане на погасителни вноски, банката е обявила вземанията за предсрочно изискуеми.

Установил е, че към датата връчването на уведомлението на 04.08.2015г. е настъпил падежът на погасителни вноски: остатък от вноска с падеж 20.12.12г., вноска с падеж 20.01.13г., 6 вноски с падеж за периода от 08.02.13г. до 23.07.13г., като последното плащане за погасяване на просрочената главница било извършено на 04.02.2013г., към който момент са били налице и неиздължени възнаградителни лихви.

С оглед данните в приетото по делото първоначално заключение на съдебно - счетоводната експертиза, е уважил изцяло предявения на осн. чл. 422 от ГПК иск за установяване дължимостта на главницата от 188 300 евро, ведно с обусловените от него искове за възнаградителна лихва и лихва върху просрочена главница, част от които / за периода до сключване на анекс №2 са отразени счетоводно като „лихви миграция“/.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на САС.

Според задължителните за съдилищата в страната указания в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба.

В случая не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Съгласно задължителната практика на ВКС /ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. При служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав намира, че същото е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки. Неоснователни са доводите на касаторите за недопустимост на обжалваното решение, основаващи се на тезата, че след като в хода на производството издаденият в заповедното производство изпълнителен лист е бил обезсилен, е отпаднал правният интерес от провеждане на установителен вместо осъдителен иск. При отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 419 от ГПК, отпада само незабавното изпълнение на заповедта, но не и правният интерес от завеждането на иска по чл. 422 от ГПК, който е обусловен от наличието на възражение по чл. 414 от ГПК. Дали заповедта за изпълнение подлежи на незабавно изпълнение изначално е обстоятелство, ирелевантно относно правния интерес от завеждането на иска по чл. 422 от ГПК, който произтича от упражнено в срок право на възражение по чл. 414 от ГПК относно съществуването или изискуемостта на материалното право, предмет на заповедта за изпълнение. В този смисъл е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение №143 от 13.12.2012г. по т. д.№1132/2012г. на ВКС, ТК, І т. о.

Първите два поставени от касаторите въпроси в изложението към касационна жалба вх.№ вх.№35183/13.07.2021г. са обвързани с въведените в касационната жалба доводи, че нотариалните покани, с които на касаторите, в качеството на съдлъжници, е обявена предсрочната изискуемост на кредита, са изпратени на адресите им, посочени в кредитния договор и анексите към него, без да е съобразена нормата на чл. 50 ал. 1 от ГПК, съгласно която адресът за призоваване на търговеца е този, посочен в Търговския регистър. По делото обаче не са въведени твърдения, че посочените в Търговския регистър адреси на управление на ЕТ „Р. 99- Д. А.“, „Доф строй“ ЕООД и „Каптех груп“ ЕООД се различават от адресите, посочени в договора за кредит от 09.11.2011г. и анексите към него, нито такива възражения са въведени с отговора на въззивната жалба. Следва да се отбележи, че идентичността на адресите на касаторите по договора за кредит и посочените в Търговския регистър техни адреси на управление, се установяват и от служебна справка в Търговския регистър, като липсват данни за промяна на посочените адреси в периода от сключването на договора за кредит през 2011г. и анексите към него, до връчването на нотариалните покани. С оглед на това въпросите не се явяват обуславящи за изхода на спора.

Третият въпрос в изложението не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280 ал. 1 от ГПК, тъй като не е обусловен от тълкуването на конкретна правна норма, а от преценката на фактическите обстоятелства по спора. Той изразява несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд, че събраните по делото доказателства не опровергават доказателствената сила на представените официални документи, удостоверяващи редовното връчване на нотариалните покани. Отговорът на въпроса изисква съпоставка на данните, отразени в разписките за връчване на съобщенията в изпълнителното производство и в разписките за връчване на нотариалните покани до ответниците, поради което е от значение единствено за правилността на обжалваното решение. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество.

Четвъртият поставен от касаторите въпрос също не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал. 1 от ГПК, доколкото не съответства на мотивите на съдебното решение. Така формулиран въпросът предпоставя, че съдът е разместил доказателствената тежест за установяване на редовното връчване на уведомлението за предсрочната изискуемост от банката до солидарните длъжници и е приел същото за доказано, без да бъде проведено пълно и главно доказване на този факт от страна на банката. В случая обаче, въззивният съд, в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест, е приел, че фактът на редовното връчване на уведомлението, с което кредитът е обявен за предсрочно изискуем, подлежи на доказване от банката, че банката е представила официални удостоверителни документи за установяване на връчването и че тяхната доказателствена сила не е опровергана. Правилността на преценката, която въззивният съд е направил относно съдържанието на представените доказателства, не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби.

По всички въпроси не е обоснована и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно частта от първия въпрос, касаеща задължения на съда да призове едноличния търговец и на адреса, на който е регистриран като физическо лице, не е представена практика на ВКС, с която да е дадено разрешение, различно от възприетото от въззивния съд. Още повече, че в случая въпросът не отразява точно фактите по делото /нотариални покани до Д. А. са връчени и на постоянния му адрес като физическо лице, и на регистрирания адрес на управление в качеството му на едноличен търговец, макар и във втората да не е отразено изрично, че се отправя до лицето в качеството му на търговец./ Цитираното от касаторите решение №67 от 28.06.2021г. по гр. д.№1010/2021г. на ВКС, ГК, І г. о., касае реда за призоваване на страна - физическо лице, но не в хипотеза като настоящата, когато е регистрирано като едноличен търговец и участва в съдебното производство в това си качество. Останалите цитирани в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК решения на ВКС касаят спорни въпроси относно реда за връчване на съобщения по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК, които обаче са различни от формулираните от касаторите като обуславящи изхода на производството: кога може да се приеме, че търговецът е напуснал адреса и съответно да се приложи разпоредбата на чл. 50 ал. 2 от ГПК / решение №15 от 09.03.2018г. по гр. д.№3719/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение №242 от 12.01.2018г. по т. д.№2463/2017г. на ВКС, ТК, І т. о./; къде следва да бъде залепено обявлението по чл. 47 ал. 1 от ГПК /решение №16 от 05.02.2015г. по т. д.№2463/2017г. на ВКС, ТК, І т. о./; какви са императивните изисквания за съдържанието на уведомлението и кой удостоверява неявяването му да получи /решение №599 от 15.10.2010г. по гр. д.№1718/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о./ При липса на съответствие между поставените от касаторите правни въпроси и цитираната от тях практика на ВКС, макар и въпросите, и практиката да са относими към спора, не е установено кумулативно наличие на общата и допълнителната предпоставка за достъп до касация, които само в своето единство обуславят касационния контрол по същество на въззивното решение.

Двата въпроса, поставени в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК към касационната жалба вх.№35201/14.07.2021г. са относими към спора доколкото касаят правомощията на въззивната инстанция. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №18 от 04.03.2022г. по т. д.№454/2021г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №224 от 02.07.2010г. по гр. д.№177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. и други, разпоредбата на чл. 266, ал. 3 от ГПК цели отстраняване на процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които са довели до непълнота на доказателствата по делото. Тя е способ за попълване на доказателствения материал от въззивната инстанция, когато допустими и относими доказателства са поискани от страната в рамките на преклузивните срокове, но не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения. Когато е сезиран с искане, включително и заявено в отговора на въззивната жалба, за да отстрани допуснатото процесуално нарушение, съдът е длъжен да събере относимите и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуалното нарушение. В решение №101 от 11.01.2021г. по гр. д. №1001/2020г. на ВКС, ГК, II г. о., е прието, че с оглед правомощията на въззивния съд по действащия ГПК /инстанция по съществото на спора, а не контролно отм. енителна/, той е длъжен да разгледа материалноправния спор, независимо от допуснатите в първата инстанция процесуални нарушения /извън случаите на нарушения, резултирали в постановяването на нищожен или недопустим първоинстанционен акт/, които могат да бъдат ценени единствено като основание за посочване на нови доказателства за първи път пред въззивния съд /чл. 266, ал. 3 от ГПК/. Единствено когато предвид оплакванията във въззивната жалба или във връзка с осигуряване приложението на императивна материалноправна норма може да се направи извод, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или възниква съмнение за неправилност на прието по делото експертно заключение, въззивният съд следва и служебно да допусне изслушването на нова експертиза в случаите, когато това е необходимо за изясняването на обстоятелствата по делото, изискващи специалните знания на вещо лице. Обосновавайки назначаването на експертиза с необходимостта от изясняването на обстоятелствата по делото, изискващи специалните знания на вещо лице, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Съответствието на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по поставените въпроси изключва и наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице пороци, обуславящи вероятна недопустимост на обжалваното решение на Софийски апелативен съд, нито са налице предпоставките по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационен контрол на същото решение.

При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника също не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не са направени такива.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №10374/17.05.2021г. по т. д.№1465/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.