Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. Г., подадена чрез адвокат К. Б. и адвокат Г. Ч., срещу въззивно решение № 1291 от 03.07.2014 г. по в. гр. д. № 918/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 2356 от 08.05.2012 г. на Районен съд, [населено място] по гр. д. № 131/2009 г., са отхвърлени предявените от В. И. Г. против Технически университет, [населено място], Филиал П. обективно съединени искове с правно основание чл. 74 КТ и чл. 75 КТ, във вр. чл. 26 ЗЗД. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон -основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулирани четири правни въпроса: когато в изпълнение на указания на съда на Европейския съюз, националният съд следва да прецени дали прекратяването на трудовото правоотношение с професор, основано на трансформиране на трудовото правоотношение от безсрочно в срочно, на основание § 11 от ПЗР на ЗВО, е необходимо и пропорционално на законовата цел за „оптимално разпределение на професорските длъжности между поколенията, по-специално чрез наемане на работа на по-млади професори”, как следва да бъде ценено обстоятелството, че след прекратяването на трудовото правоотношение на уволнения не е назначен друг университетски преподавател - професор и то продължава да бъде вакантно в продължение на години; когато в изпълнение на указания на Съда на Европейския съюз, националният съд следва да прецени дали прекратяване на трудовото правоотношение с професор, основано на трансформиране на трудово правоотношение от безсрочно в срочно, на основание § 11 от ПЗР на ЗВО, е необходимо и пропорционално на законовата цел за „оптимално разпределение на професорските длъжности между поколенията, по-специално чрез наемане на работа на по-млади професори”, как следва да бъде ценено обстоятелството, че към 2011 г. само четири лица в Р България имат присъдено научно звание професор по научната специалност „технология на машиностроенето” и те вече работят на трудови договори; в контекста на изпълнение на указания на Съда на Европейския съюз за необходимост и пропорционалност на законовата цел по § 11 от ПЗР на ЗВО, как следва да постъпи националния съд, ако установи, че в хода на съдебния процес е налице новонастъпило обстоятелство - изменение на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, с което е отменено правомощието на работодателя за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение поради навършване на пенсионна възраст в общия случай, но е запазено правото на прекратяване по отношение на професорите, доцентите и докторите на науките; допуска ли разпоредбата на чл. 10 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите национална съдебна практика, която изисква от лицето което се оплаква от дискриминационно отношение в хипотеза като разглежданата в главното производство да установи състоянието на трудовия пазар в сектора, в който то е заето.

В писмен отговор, подаден в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответната страна - Технически университет, [населено място], Филиал П., чрез процесуалния си представител адвокат М. Н. Т. твърди, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, алтернативно смята касационната жалба за неоснователна. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и към нея има приложено точно и мотивирано изложение на касационните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

По допускането на касационно обжалване настоящият съдебен състав, намира следното:

С искова молба вх. № 564 от 08.01.2009 г. жалбоподателят по настоящето производство е сезирал Районен съд, [населено място] с искане за обявяване на недействителност на клауза „срок” от трудов договор № 1 - 107 от 16.02.2006 г. и допълнителни споразумения към него № I - 1007 от 21.12.2006 г., № I - 27 от 19.01.2007 г. и № I - 21 - 198 от 18.01.2008 г., както и за признаване, че сключения между страните трудов договор е за неопределено време.

С решение № 2356 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 131/2009 г. Пловдивският районен съд е отхвърлил исковете. Подадена е въззивна жалба вх. № 19486 от 20.07.2012 г. и е образувано в. гр. д. № 2314 по описа за 2012 г. на Окръжен съд, [населено място], който потвърждава първоинстанционното решение. В. И. Г. го обжалва и с решение № 42 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 1322/2012 г. Върховният касационен съд, ІІІ г. о. обезсилва въззивното решение като постановено по нередовна искова молба и връща делото на въззивния съд за ново разглеждане, който с решение № 1291 от 03.07.2014 г., предмет на настоящето производство, оставя в сила първоинстанционното решение. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от В. И. Г. срещу Технически университет, [населено място] филиал, [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл. 74 КТ и чл. 75 КТ вр. чл. 26 ЗЗД, Пловдивският окръжен съд е приел, че безсрочното трудово правоотношение между страните по делото е прекратено по взаимно съгласие, считано от 6.02.2006 г., поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Това се установява от подадената от Г. молба до директора на филиал П. и заповед № 1-59 от 26.01.2006 г., с която трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. След прекратяване на безсрочния трудов договор, считано от 6.02.2006 г. по молба на Г. за започване на процедура по § 11 от ПЗР на ЗВО и след нейното приключване между страните по делото е сключен нов срочен трудов договор за изпълнение на длъжността „професор” за 1 година, като тази процедура е продължила до изтичане на три години и са били сключени допълнителни споразумения. След изтичането на последния срочен трудов договор са предявени настоящите искове.

При тези данни въззивният съд е приел, че с навършване на пенсионна възраст и подадена от Г. молба за прекратяване на безсрочното трудово правоотношение, същото е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. ЗВО разрешава хабилитираните преподаватели да останат на работа, но за определен срок съобразно § 11 от ПЗР на ЗВО. В случая Г. е подал молба за започване на процедура по § 11 ПЗР на ЗВО и след нейното приключване е бил сключен срочен трудов договор за изпълнение на длъжността „професор” за срок от 1 година, като тази процедура е продължила до изтичането на 3 години. Предвидената в ЗВО възможност за упражняване на труд след пенсионна възраст е за определен срок, който в случая е изтекъл. Приел е, че само на факта, че по делото не е установено длъжността да е заета от друго лице не може да се приеме, че Г. трябва да я заеме и след изтичане на тригодишния срок, тъй като притежава необходимия ценз за заемането й. С оглед пазара на труда и спецификата на работата, длъжността може да се заеме от лице, притежаващо необходимата квалификация след конкурс, но и трудоспособна възраст. Тъй като такова е националното законодателство, а същото след направеното преюдициално запитване до С. не противоречи на европейското, то не може да се приеме, че е налице колизия между законодателствата и следва да се прилага правото на ЕС.

По поставените в изложението първи и трети въпрос настоящият съдебен състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по тях вече има задължителна практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК. Съгласно решение № 115 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 626/2012 г., ІV г. о., с § 11 ПЗР на ЗВО е дадена възможност за удължаване на трудовите договори с хабилитирани лица, заемащи длъжността професор за срок не повече от три години след навършване на възрастта по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Разпоредбата не се явява в противоречие с Директива 2000/78/ЕС на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, доколкото с нея се преследват законосъобразни цели, каквито са осигуряване на качествено образование и оптимално разпределяне на професорските длъжности между поколенията и доколкото определянето на максимална възраст за пенсиониране на хабилитираните лица представлява подходящо и необходимо средство за постигане на държавната политика по заетостта. Преценката доколко с приложението на § 11 ПЗР на ЗВО се дава възможност за повишаване на качеството на образованието чрез съвместна работа и обмяна на опит между различни поколения и за оптимално разпределение между професорските длъжности чрез обновяване на професорския състав, може да бъде извършена при анализ на трудовия пазар за хабилитирани лица, средната им възраст и трудова заетост, обявените конкурси за хабилитирани преподаватели и съотношението между заетите във висшите учебни заведения хабилитирани преподаватели и асистенти и главни асистенти. Преценката следва да бъде извършена и въз основа на доказателства колко са вакантните свободни места за хабилитирани преподаватели и в какъв срок след освобождаването на професор на основание § 11 ПЗР на ЗВО се провежда конкурс за заемане на длъжността. Доколко с § 11 ПЗР на ЗВО се преследва законосъобразна цел, свързана с политиката по заетостта и трудовия пазар следва да се преценява и след цялостен анализ на законовата уредба, свързана с правото да се прекрати трудовия договор поради навършване на определена възраст, в т. ч. с настъпило в хода на процеса законодателно изменение на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, както и с уредената в други закони възрастова граница за упражняване на професия.

По формулирания втори правен въпрос, съдът намира, че също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно тълкуването, дадено в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. гр. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая нормата на § 11 ПЗР на ЗВО е ясна и пълна, а по приложението й има непротиворечива съдебна практика.

По изведения четвърти правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е от значение за изхода на конкретното дело, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд. В случая следва да се вземат предвид и задължителните указания, дадени от Върховния касационен съд с решение № 42 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 1322/2012 г., съгласно които установяването на нарушения по чл. 71 З.. не може да се реализира с иск по чл. 74 КТ.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на въззивно решение № 1291 от 03.07.2014 г. по в. гр. д. № 918/2014 г. на Пловдивския окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: