Производството е по чл. 290 ГПК.

ВКС разглежда касационната жалба на „Т. К” ЕООД, гр. София срещу въззивното решение на Бургаски окръжен съд по гр. д. №642/20 г. Обжалването е допуснато на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по четири поставени от касатора въпроса от предмета на спора, поради твърдяното от касатора противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС – р. по гр. д. №1206/10 г. на четвърто г. о. и р. по гр. д. №5252/14 г. на четвърто г. о. Въпросите, по които е допуснато обжалването са: 1. Необходима ли е самостоятелна преценка на свидетелските показания относно тяхната допустимост по чл. 164 ГПК и значение на доказателство при разглеждане и обсъждане основателността на всяко едно от направените възражения на ответника? 2.Допустим ли е избор от страна на съда в поредността на разглеждане на възраженията на ответника и то така, че да елиминира спрямо всички възражения допустимостта на свидетелските показания по чл. 164, ал. 1 ГПК?3. По какъв начин следва да се борави с доказателствата и тяхната допустимост при разглеждане на „следващо твърдение”, след като вътрешнопроцесуалният ефект от последователността на разглеждане на възраженията на ответника определя материалноправния ефект на съдебното решение? 4. Аналогичността на правните изводи на съда може ли да следва от недопустимост в аналогията на допустимостта на доказателствата при доказване? Допустима ли е всъщност аналогия при разглеждане на доказателства и извеждане на правни изводи, ако едно и също доказателство – св. показания, е допустимо при един вид възражение и недопустимо при друг?

В касационната жалба се правят и в представеното становище се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдпроизводствените правила, иска се отмяната му и решаване на спора по същество с отхвърляне на иска.

Ответникът по жалба Й. Й. не изразява становище.

ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното:

По въпросите, по които е допуснато обжалването: В соченото от касатора р. по гр. д. №5252/14 г. на ВКС, четвърто г. о. е прието, че „когато са предявени искове или реплики за недействителност на прехвърлителната сделка, начинът на съединяването на исковете или репликите не зависи от волята на ищеца (вж. определение № 244/16.04.2013, ВКС, ІV ГО по ч. гр. д. № 5990/2014). Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове и реплики са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие на морала, до най-лекия, който всъщност не е нищожност – липсата на форма. Ако съдът приеме, че сделката е валидна (или нищожна поради липса на форма, което по правната си природа е незавършен фактически състав), той е длъжен след това да разгледа основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, през по-леките – поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради заплашване, поради измама, поради грешка, до най-лекия – поради крайна нужда. Ако съдът приеме, че сделката не подлежи на унищожение (или е нищожна поради липса на форма, което по правната си природа е незавършен фактически състав), той е длъжен след това да разгледа съответното основание за недействителност, напр. извършването й от мним представител (без или извън надлежно учредената представителна власт).” Във второто посочено от касатора р. по гр. д. №1206/10 г. на четвърто г. о. на ВКС е прието, че „структурно близка до симулативната е фидуциарната сделка, с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора. С фидуциарната сделка страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга юридическа цел – заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Този порок на сделката води до нейната нищожност поради противоречие със забраната по чл. 152 ЗЗД. За установяване на заобикалянето на закона са допустими всички доказателствени средства, предвид което ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК за симулативните сделки не може да намери приложение. Когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. В този случай не се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима е и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем; да се заобиколи забраната на чл. 152 ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на закона -чл. 26, ал. 1 ЗЗД са допустими всички доказателствени средства”.

Тази практика се споделя напълно от настоящия състав на ВКС.

По същество на касационната жалба: Въззивният съд е уважил предявения от Й. Й. срещу касатора „Т. К” ЕООД иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като е приел, че предварителният договор между страните е действителен и следва да се обяви за окончателен при уговорените с него съществени условия за вещта и цената. Отхвърлил е възраженията на ответника за нищожност на договора поради симулативността му, като е приел, че липсват обратно писмо или начало на писмено доказателство за разкриването й. Не е обсъждал свидетелските показания като се е позовал на чл. 164, ал. 1, т. 3 и 6 и чл. 165, ал. 2 ГПК. Отхвърлил е и възражението на ответника за нищожност на предварителния договор поради противоречие със закона и заобикаляне на закона по чл. 152 ЗЗД, като е приел, че не се установява между страните да е сключен договор за заем, обезпечен с процесния договор за покупко-продажба на недвижим имот.

Изводите на въззивния съд са формирани при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради следното:

Ищецът Й. Й. е поискал на осн. чл. 19, ал. 3 ЗЗД обявяване за окончателен на сключения между него като купувач и ответника „Т. К” ЕООД като продавач предварителен договор от 3.12.14 г. за продажба на апартамент в [населено място], описан подробно по делото и във въззивното решение, със застроена площ от 58, 80 кв. м., за сумата от 5 000 евро, която според отразеното в т. 3.1 от предварителния договор, продавачът е получил напълно и в брой при подписване на договора. Уговорено е също окончателният договор да бъде сключен до 13 ч. на 31.03.2015 г., като между страните е безспорно и от данните по делото е видно, че тази уговорка не е изпълнена. На датата, на която е сключен предварителният договор – 30.12.14 г., управителят на ответното дружество е издал разписка, че е получил от ищеца 1000 евро, цена на обзавеждането в обещания за продажба апартамент.

Ответникът по иска в отговора на исковата молба е противопоставил възражение за нищожност на договора, поради / в посочената при отговора на въпросите поредност/: противоречие със закона и заобикалянето му, липса на съгласие и симулация, както и за унищожаването на договора поради измама на продавача / въвеждане в заблуждение на управителя на дружеството/. Във връзка с позоваването на нищожност в отговора подробно се излагат съображения, че предварителният договор е сключен, за да се обезпечи връщането на получен от ответното дружество паричен заем от 5 000 евро на заемодателя - ищец, като се заобиколи забраната по чл. 152 ЗЗД. Унищожаването на предварителния договор поради измама е поискано с насрещен иск, който е отхвърлен с влязлата в сила част от решението

За установяване на твърдяното заемно правоотношение и сключването на предварителния договор в противоречие със забраната на чл. 152 ЗЗД, според дадения по –горе отговор на въпросите, по които е допуснато обжалването, са допустими всички доказателствени средства, а именно:

От представения нот. акт за придобиването на апартамента от ответното дружество №110/18.12.2008 г. на нотариус с район на действие Несебърски РС, е видно, че имотът е закупен от ответника на цена от 32 215 евро.

От разпита на св. А., присъствал като преводач при сключване на предварителния договор, се установява, че ищецът предоставил/ предал/ на управителя на ответното дружество 6000 евро на заем и предварителният договор бил подписан от последния като „гаранция, че ще му върне парите”. Преди подписването на предварителния договор не е извършван оглед на апартамента от ищеца. Ищецът огледал апартамента, който според свидетеля бил в ужасно състояние – наводнен и неизползваем, месеци след сключване на предварителния договор с намерение да ползва обезпечението, тъй като въпреки поканите ответникът не му връщал дадената назаем сума. Показанията на свидетеля са логични и безпристрастни и следва да се кредитират.

Сключването на предварителния договор на цена значително по –ниска от пазарната/ съпоставена с цената на придобиването му от продавача през 2008 г./ и без купувачът да е извършил оглед също сочи на липса на действително намерение за продажба на имота и предназначаване на предварителния договор да обезпечи договора за заем в нарушение на чл. 152 ЗЗД.

При данните по делото се налага извод, че предварителният договор обезпечава по забранения от чл. 152 ЗЗД начин връщането на дадената на заем от ищеца на ответника парична сума и е нищожен поради противоречие със закона/ р. по гр. д. №163/18 г. на първо г. о.,р. по гр. д. №2112/17 г. на четвърто г. о., р. по гр. д. №1850/15 г. на трето г. о. на ВКС и др./. Затова не може да бъда обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД и предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен.

Въззивното решение, с което е прието противното е неправилно – незаконосъобразно, следва да се отмени и вместо него да се постанови ново за отхвърляне на иска като неоснователен. На ответника следва да се присъдат сторените по делото разноски на осн. чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.

Поради изложеното и на осн. чл. 293, ал. 2 ГПК, ВКС на РБ, трето гр. отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въвзивното решение на Окръжен съд Бургас по гр. д. №642/20 г. от 26.06.20 г. и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Й. М. Й. срещу „Т. К” ЕООД, гр. София иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – за обявяване за окончателен на предварителен договор, сключен между страните съответно като купувач и продавач на 30.12.2014 г., за покупко - продажба на недвижим имот с административен адрес [населено място], [улица], ет. 0, ап.В, а именно: апартамент В/ апартамент №3/, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 61056.501.489.1.2, находящ се на сутеренния етаж / кота -2, 40 м./ в сграда с идентификатор 61056.401.481.1, изградена в ПИ с идентификатор 61056.501.489, на цена от 5 000 евро.

ОСЪЖДА Й. М. Й. да заплати на „Т. К” ЕООД деловодни разноски за цялото производство в размер на 2544 / две хил. петстотин четиридесет и четири/ лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: