Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 31575/18.02.2021 г. на М. И. Д., [населено място], чрез пълномощника си адвокат Р. Г., и касационна жалба вх. № 32040/04.03.2021 г. на „Графит 04“ ЕООД, гр. София, чрез адвокат Р. Т., срещу въззивно решение № 10039/13.01.2021 г. по гр. д. № 1578/2019 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът „Графит 04“ ЕООД е обжалвал решението изцяло, докато касаторът М. И. Д. е обжалвал решението само в частта, в която е потвърдено допълнително решение от 04.06.2018 г. по гр. д. № 14969/2016 г. на Софийски градски съд /неразделна част от основното решение от 16.03.2018 г./, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК. В касационните жалби се поддържат се оплаквания, че в обжалваните части решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на М. И. Д. се поддържа, че в обжалваната част решението е очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предложение трето. Формулирани са следните въпроси без да е посочено основание по чл. 280, ал. 1 ГПК: 1. Може ли съдът с решение за поправка на очевидна фактическа грешка да допълва решение, ако съдът изобщо не се е произнесъл по част от исканията на ищеца; 2. Каква е разликата между решение за поправка на очевидна фактическа грешка и решение за допълване на решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора „Графит 04“ ЕООД, се поддържа, че решението е очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, както и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Правото на строеж единно право ли е. Погасява ли се правото на строеж за всички обекти при позоваване на давността от собственика на земята или същото може да бъде упражнено частично.; 2. Следва ли собствениците на терена да предявяват иск срещу всяко едно от лицата, в полза на които се е разпоредил впоследствие суперфициарят - приобретател, при положение, че в тяхна полза е постановено влязло в сила съдебно решение, с което се погасява правото на строеж на основание чл. 67, ал. 1 ЗС по иск, предявен срещу суперфициаря, на когото са отстъпили правото на строеж. По първия и втория въпрос касаторът твърди, че е налице противоречие с ТР № 1/2011 г. от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ВКС, ОСГК и решение № 203/19.07.2012 г. по гр. д. № 41/2010 г. на ВКС; 3. Процесуално допустимо ли е последващо изследване на въпроса погасено ли е правото на строеж за отделен обект при наличието на влязло в сила съдебно решение, с което е установено погасяване на правото на строеж за цялата сграда /противоречие с решение № 137/12.10.2015 г. по т. д. № 2618/2014 г. на ВКС, I т. о./.; 4. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях /противоречие с ТР № 1/2011 г. от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ВКС, ОСГК, решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 27/28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015 г. на ВКС, I т. о. и определение № 136/02.03.2016 г. по гр. д. № 558/2016 г. на ВКС, I т. о./.; 5. Длъжен ли е съдът да приложи последиците на недоказването, съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест /противоречие с решение № 269 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 654/2012 г. на ВКС и решение № 80/30.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV г. о./.; 6. Следва ли при преценката си за наличието на предпоставките на ревандикационния иск по чл. 108 ЗС въззивният съд да съобразява логическите правила /противоречие с т. 12 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК/.; 7. Необходимо ли е винаги, когато съдията няма необходимите специални знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, да ползва експертно становище на специалист в съответната област. Следва ли, в случай, че съдът констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение служебно да назначи повторно или допълнително заключение, при липса на оспорване на приетото заключение от страните /противоречие с решение № 24/23.04.2020 г. по т. д. № 437/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 542/07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС и определение № 195/28.03.2016 г. по гр. д. № 127/2016 г. на ВКС, I г. о./.

Ответникът по касация Д. Х. Х. - Т., чрез пълномощника си адвокат А. К., е подала писмени отговори, в които твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбите и по същество. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 1650/16.03.2018 г. по гр. д. № 14969/2016 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част, в която е уважен предявеният от Д. Х. Х. - Т. против „Графит 04“ ЕООД ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване владението на недвижим имот, представляващ апартамент № 24, находящ се в [населено място], [улица], ет. 5, с площ от 100, 35 кв. м. Въззивният съд е потвърдил и постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение от 04.06.2018 г. по гр. д. № 14969/2016 г. на Софийски градски съд /неразделна част от основното решение от 16.03.2018 г./, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка. В частта по предявения срещу ответника М. И. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС основното решение е влязло в сила.

След анализ на доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено, че бивши собственици на земята, съставляваща имот пл. № * в м. „З.“ по плана на [населено място], с площ от 700 кв. м., са лицата М. Г. М. и Й. В. Г.. Те са учредили право на строеж върху същия имот в полза на „Комстрой 94“ ЕООД. Собствениците на земята са си запазили правото на строеж върху изрично определени обекти срещу задължение на приобретателя – изпълнител, да ги построи за своя сметка. Съгласно разрешение за строеж № 372809.10.2006 г. дружеството е следвало да изгради жилищна сграда, състояща се от пет етажа, подпокривен етаж и кула, подземни гаражи, абонатна и два магазина. На 20.12.2007 г. „Комстрой 94“ ЕООД прехвърлило на праводателката на ищцата - К. Х. правото на строеж за предвидения за построяване апартамент № 24 за сумата от 12 436 лв. На същата дата К. Х. и останалите собственици на лозе от 1, 938 дка., находящо се в землището на [населено място], м. М., са прехвърлили собствеността върху имота в полза на „Комстрой 94“ ЕООД срещу право на строеж за имоти, предвидени за построяване в процесната жилищна сграда, включително за апартамент № 24. С влязло в сила на 25.03.2014 г. съдебно решение по гр. д. № 1881/2013 г. на СГС е признато за установено по предявен от М. Г. М. и Й. В. Г. против „Комстрой 94“ ЕООД иск с правно основание чл. 67 ЗС, че учреденото в полза на дружеството право на строеж не съществува, тъй като е погасено по давност. М. М. и Й. Г. са подписали дружествен договор, с който като апорт внасят в капитала на „М.И.П“ ЕООД процесния поземлен имот, заедно с недвижими имоти, построени на етап „груб строеж“, находящи се в процесната жилищна сграда. От своя страна „М.И.П“ ЕООД е внесло този имот като непарична вноска в капитала на ответника - „Графит 04“ ЕООД по силата на дружествен договор от 01.08.2014 г.

Съдът е приел, че материалното правоприемство между праводателя на ищцата К. Х. и дружеството „Комстрой 94“ ЕООД е настъпило към момента на сключване на договора за замяна срещу учредяване право на строеж през 2007 г., от който тя черпи права, т. е. преди предявяване на иска по чл. 67 ЗС по гр. д. № 77/2013 г. и вписване на исковата молба. Ето защо и влязлото в сила решение по чл. 67 ЗС е непротивопоставимо на ищцата и няма обвързващо действие по чл. 299 ГПК. Правото на строеж е било реализирано към 10.11.2008 г., което се установява от констативен протокол от 10.11.2008 г., издаден по реда на чл. 181, ал. 2 ЗУТ. Неговата материална доказателствена сила на официален документ не се опровергава от факта, че на 10.09.2014 г. е съставен нов констативен протокол по чл. 181, ал. 2 ЗУТ, тъй като този документ удостоверява, че сградата е в тази степен на завършеност към датата на неговото съставяне, а не че отделните степени и нива на строителните СМР фактически са завършили към този момент. Изводите на представената по делото техническа експертиза не почиват на констатации и документално проследяване на фактически извършените строителни дейности, а се обосновават с поредността на актовете в процеса на строителство, поради което същата не следва да бъде кредитирана. Съдът приема, че акт образец 14 е първият по ред документ на строителен контрол по приемане на конструкцията, но издаването му не е предвидено като задължителна предпоставка за съставяне на констативния протокол по чл. 181, ал. 2 ЗУТ. Събраните по делото свидетелски показания не са в състояние да опровергаят съдържанието на констативния протокол от 10.11.2008г. Въззивният съд е приел, че правото на собственост на ищцата върху процесния имот е възникнало чрез трансформация на валидно учредено в полза на праводателите й право на строеж, което е упражнено в срока по чл. 67, ал. 1 ЗС. За начало на давностния срок за реализиране правото на строеж при липса на друга уговорка следва да се приеме датата, на учредяване на правото в полза на праводателите на ищцата - 07.11.2007 г. Сградата е завършена в груб строеж към 10.11.2008 г., от което следва, че правото на строеж е реализирано преди изтичане на давностния срок. Следователно в полза на ищцата е възникнало право на собственост върху процесния обект на основание договор за дарение от 28.09.2016 г., като извършеният апорт в капитала на дружеството не би могъл да породи транслативен ефект. Въпросът, че апартамент № 24 се намира във фактическа власт на ответника „Графит 04“ ЕООД, не е спорен по делото, поради което в полза на ищцата е възникнало притезание за предаване на владението. В основното решение първоинстанционният съд е изложил подробни и ясни мотиви и е формирал воля във връзка с предявените искове, поради което и допусната в диспозитива на решението фактическа грешка подлежи на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК.

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Първият, поставен от касатора „Графит 04“ ЕООД въпрос не е решен в противоречие с ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, според което правото на строеж е единно право, когато неговият носител е един, независимо от това, че сградата, за която е учредено, включва в себе си множество самостоятелни обекти. В този случай правото на строеж е упражнено не когато са построени отделните обекти, а при завършването на цялата сграда в груб строеж, като в този момент се придобива и собствеността върху отделните обекти. Изключение от това правило е допустимо само в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ - когато разрешението за строеж е издадено за отделни етапи на строежите, които могат да се изпълняват и ползват самостоятелно, а за жилищните сгради и за отделни етажи от сградата - при условие, че се завърши архитектурно-пространственото и фасадното оформяне на всеки етап от строителството. Въззивното решение съответства на цитираното тълкувателно решение на ВКС, като в мотивите е прието, че в конкретния случай цялата сграда е построена на етап „груб строеж“ към 10.11.2008 г., което обстоятелство се установява от констативния протокол от 10.11.2008 г., издаден по реда на чл. 181, ал. 2 ЗУТ. От този момент правото на строеж е реализирано. Решение № 203 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 41/2010 г. на ВКС, II-ро г. о. е неотносимо към настоящия спор. С него е дадено разрешение на правен въпрос, който не се поставя по настоящото дело - за началния момент, от който е налице фактическата възможност за осъществяване на правото на строеж в сграда, в която, правото на строеж за различните обекти принадлежи на различни лица. Ето защо по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По втория въпрос относно субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което е уважен иск по чл. 67, ал. 1 ЗС, също не е налице противоречие с практиката на ВКС. Посоченото ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС не дава отговор на този въпрос. В практиката на ВКС се приема безпротиворечиво, че влязлото в сила решение има сила на пресъдено нещо не само между страните по делото и техните наследници, но и по отношение на частните правоприемници, когато правоприемството е настъпило в хода на висящия процес или след влизане в сила на съдебното решение /решение № 60/2020 г. по гр. д. № 2565/2019 г., I г. о./. Ако правоприемството е настъпило преди завеждане на делото, влязлото в сила решение няма сила на пресъдено нещо по отношение на правоприемника на страната. В съответствие с тази практика на ВКС е изводът на въззивния съд, че влязлото в сила решение, с което е било признато за установено, че правото на строеж на Комстрой 94 ЕООД е погасено поради неупражняването му в петгодишния срок по чл. 67 ЗС, не обвързва със сила на пресъдено нещо ищците по настоящото дело, тъй като нито те, нито техният наследодател са били страни в приключилото производство, а правоприемството между наследодателя им и страната по това дело Комстрой 94 ЕООД е настъпило преди завеждане на делото и затова влязлото в сила решение е непротивопоставимо на ищците. Следва да се посочи, че решение № 203 от 19.07.2012 г. по гр. д. № 41/2010 г. на ВКС, II-ро г. о. не съдържа в тълкувателната си част отговор на поставения от настоящия касатор въпрос за субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 67, ал. 1 ЗС, постановено е при различна фактическа обстановка, не може да се приеме като относимо към настоящия казус, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по третия въпрос от изложението, който касае същия проблем. В цитираното от жалбоподателя решение № 137 от 12.10.2015 г. по т. д. 2618/2014 г. на ВКС, I т. о., се съдържат единствено разсъждения за преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Тези разсъждения обаче са направени в контекста на различна хипотеза - при две поредни дела между едни и същи страни, по първото от които предмет на делото е частичен иск за неустойка, а по второто - иск за останалата част от неустойката. В настоящия случай страните по двата иска, в които се разглежда спорът по чл. 67, ал. 1 ЗС, са различни, а не едни и същи, затова няма как да се приеме, че фактът на установения по първото дело момент на изграждане на сградата в груб вид е преклудиран от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение и не може да се поставя на ново изследване по второто дело.

Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос /№4/ относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че не са обсъдени доводите във въззивната жалба с позоваване на ТР№1/2011г., ОСГК, че при уважаване на иск за собственост, предявен срещу суперфициара, правото на строеж като погасено по давност се връща в патримониума на собственика на земята и той придобива подобренията върху нея – обекти или етажи, защото правото на строеж, сключено по единен договор със собственика на земята, не може да бъде упражнено частично. Правото се е погасило за всички обект. Не е обсъден по същество констативен протокол № КП-152/02.09.2014г., Акт за приемане на конструкцията от 30.08.2014г.,Заповед №1/2012г., писмо на кмета на район „Л.. Въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Той е приел, че страните по делото не са обвързани от СПН на посоченото съдебно решение, правото на строеж не е погасено, тъй като строежът е изграден до степен „груб вид“ и това е установено по предвидения в чл. 182, ал. 2 ЗУТ ред – със съставяне на официален документ, чиято доказателствена сила не е оборена. Съставените впоследствие книжа не могат да променят този извод. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи.

Петият въпрос е свързан с виждането на жалбоподателя, че ищците не са доказали факта на завършване в груб вид на сградата, в която се намира процесният апартамент, към момента на закупуване на апартамента от техния наследодател. Въззивният съд е обсъдил подробно всички противоречиви доказателства по въпроса кога процесната сграда е завършена в груб вид и е изложил подробни съображения защо приема за доказан именно моментът, установен с констативния протокол. Посочил е, че е доказана тезата на ищците, че сградата е била завършена в груб вид към 10.11.2008 г., т. е. преди те да закупят спорния апартамент и преди да бъде заведено делото по чл. 67, ал. 1 ЗС. При изпълнена доказателствена тежест в процеса и доказване на релевантните факти, не могат да се приложат последици на недоказване. Ето защо липсва противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС по въпроса за несправянето с доказателствената тежест.

Шестият въпрос е по същество и не може да предпостави допускане касационно обжалване в сочената хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същият се поставя във връзка с преценка на конкретните факти по делото и не може да послужи като правен въпрос по смисъла на посоченото ТР № 1/19.02.2010 г., обосноваващ прилагане на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК.

Седмият въпрос се поставя поради това, че въззивният съд не е възприел заключението на експертизата, допусната от първата инстанция, а след извършена преценка на противоречивите доказателства по делото е направил собствен извод за момента, в който процесната сграда е била завършена в груб вид, като е мотивирал обстойно това свое заключение. Съгласно разпоредбата на чл. 202 ГПК, съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В настоящия случай въззивният съд е изложил мотиви защо не възприема заключението на вещото лице, като подробно е обсъдил всички писмени доказателства по спорния въпрос. Той е действал в съответствие с посочената от жалбоподателите практика на ВКС, мотивирал е оценката си за заключението на вещото лице и след преценка на доказателствата по делото е формирал извод, че не кредитира експертизата. В тази връзка е изложил подробно, ясно и разбираемо начина, по който е достигнал до съответния различен краен резултат. Ето защо по този въпрос не е налице противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената от М. И. Д. касационна жалба вх. № 31575/18.02.2021 г. са формулирани въпроси без да бъде посочено някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно като основание за допускане касационно обжалване на решението е посочена разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК. При това положение следва да се приеме, че по поставените въпроси липсва общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Не може да се приеме, че е налице соченото от касатора М. Д. в тази връзка основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, както и позоваването на същото основание от страна на касатора „Графит 04“ ЕООД, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира основно с доводите за допуснати процесуални нарушения, както и неправилна преценка на доказателства. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

Доколкото ответницата по касационните жалби - Д. Х. Х. не е представила доказателства за извършени в настоящото производство съдебни разноски, такива не следва да и бъдат присъждани.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10039/13.01.2021 г. по гр. д. № 1578/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: