О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3345
София, 10 декември, 2024 годинаВърховен касационен съд - Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на втори декември, през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Васил Христакиев
Елена Арнаучковаслед като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т. д.№ 1582 по описа на ВКС за 2024г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е чрез юрисконсулт П. Х. касационна жалба от ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], срещу решение № 40/07.02.2024г. по възз. т.д.№ 399/2023г. на ОС - Ст.Загора в частите, с които е потвърдено решение № 344/27.06.2023г. по гр. д.№ 2400/2022г. на РС - Казанлък в обжалваните от касатора части за отхвърляне на предявените по реда на чл.422 ГПК искове, както и в частта за разноските.
Според ищеца обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като е постановено при особено тежко нарушаване на основните начала на съдопроизводството – чл.5-13 ГПК и при изключително незачитане на изискванията на формалното логическото мислене, предвид на това, че въззивният съд е споделил поддържаните от него доводи относно началото на погасителната давност на вземането за главница, а не приетото от първоинстанционния съд, но, вместо да отмени, е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от него части. Оспорва, като материално незаконосъобразни, изводите за погасяване по давност на част от вземанията за главница, за възнаградителна и за наказателна лихва, поддържайки, че давностният срок за вземанията за главница и възнаградителни лихви тече от уговорения краен срок за погасяване на кредита, а - за наказателни лихви, имащи характер на мораторна неустойка – от последния ден, за който са начислени. Процесуалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за нарушение на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, предвид посоченото противоречие между мотиви и диспозитив и тъй като не са обсъдени изложените във въззивната жалба на ищеца доводи, че е в нарушение на материалния закон, разпоредбата на чл.114, ал.4, във вр. с чл.111, б. „б“ ЗЗД, изводът за погасяване по давност на част от вземанията за наказателни лихви и е в нарушение на чл.202 ГПК определянето на размерите на дължимите вземания. По изложените съображения се иска отмяна на въззивното решение в обжалваните части и постановяване на друго за уважаване на исковете по чл.422, ал.1 ГПК. Претендира за присъждане на разноски. Направено е особено искане за спиране на производството по касационната жалба до постановяване на тълкувателно решение по тълк. д.№ 3/2023г. на ОСГТК на ВКС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:
1. В обжалваната част на първоинстанционното решение и в рамките на изложените във въззивната жалба оплаквания и искания длъжен ли е въззивният съд при постановяване на въззивното си решение да обсъди всички твърдения, доказателства и доводи на страните, които имат значение за правилното решаване на делото, и да изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на повдигнатия и поддържан пред него материалноправен спор?
2. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече, съгласно чл. 114 ЗЗД, давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?
3. От коя дата започва да тече, съгласно чл. 114, ал.4 ЗЗД, погасителната давност при вземане за неустойка за забава ? По този въпрос касаторът се позовава на решение № 211/16.12.2010г. по т. д.№ 244/2009г., II т. о.
В подадения чрез адв.Е. Д. писмен отговор ответникът М. Х. намира за недопустима касационната жалба на ищеца срещу въззивното решение в частите, с които е потвърдено отхвърлянето на исковете по чл.422 ГПК за възнаградителна лихва в размер на 447.59лв. и за наказателна лихва в размер на 3 007.80лв. Оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба на ищеца. Претендира за присъждане на разноски.
Постъпила е касационна жалба и от ответника М. Х., подадена чрез пълномощника му адв. Е. Д., срещу въззивното решение в частите за потвърждаване на първоинстанционото решение, с което са уважени исковете по чл.422 ГПК за вземане в общ размер 24 102.35лв., включващо главница в размер на 13 312.01лв., възнаградителна лихва в размери 1 901.03лв., 208.51лв. и 1 008.16лв. и наказателна лихва в размери 2 069.71лв. и 5 602.93лв. Намира въззивното решение в обжалваните части за недопустимо, предвид това, че с него е потвърдено първоинстанционно решение, постановено по искове по чл.422 ГПК за вземания, които не са оспорени с възражението по чл.414 ГПК. Искането е за обезсилване на въззивното решение в тези части и за прекратяване на производството. Претендира за присъждане на разноски пред трите инстанции.
В приложеното към касационната жалба на ответника изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е релевирано основанието за допускане на обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК – вероятна недопустимост.
С подадения чрез юрисконсулт П. Х. писмен отговор ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на касационната жалба на ответника. Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба.
Съставът на I т. о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], въз основа на извлечение от счетоводните си книги, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК против дълъжниците В. Х. и М. Х. за произтичащите от сключения с тях договор за банков кредит при общи условия от 09.12.2011г., за станали изискуеми, поради изтичане на крайния срок за погасяване на кредита, парични вземания за главница, възнаградителна и наказателна лихва за забава /за периода от 10.10.12012г.-12.03.2020г. в размер на 12 823.24лв. и за периода 14.05.2020г.-12.01.2022г. в размер на 8610.73лв./
Срещу издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е подадено възражение по чл.414 ГПК по утвърдения образец само от длъжника М. Х.. Възражението е мотивирано, като с него се оспорва дължимостта на части от главницата, възнаградителната лихва и наказателната лихва. С него са посочени периодите и основанията за недължимост, без конкретизация на размерите на оспорените вземания, съответно без посочване на размерите на дължимите вземания.
Първоинстанционното производство, гр. д.№ 2400/2022г. на РС - Казанлък, е образувано по предявените от заявителя „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], по реда на чл.422 ГПК установителни искове за установяване на всички вземания по заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, но само против подалия възражението длъжник М. Х.. В подадения ОИМ ответникът е оспорил частично исковете. В нея са релевирани същите възражения като поддържаните във възражението по чл.414 ГПК.
Първоинстанционно решение е постановено при следната установена и безспорна фактическа обстановка: По силата на сключения от страните договор за банков кредит от 09.12.2011г. ищецът е предоставил на кредитополучателите, един от които - ответникът М. Х., сума в размер на 21 500лв., която е усвоена; ГЛП към датата на сключване на договора е в размер на 8.7907% и не е променян за срока на действие на договора, а ГПР е 20.60%; главното задължение е разсрочено на погасителни вноски, включващи главница и възнаградителна лихва; крайният срок за погасяване на кредита е 10.12.2021г.; за забавените плащания е уговорено, че се олихвяват с договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден; по договора за банков кредит е извършено само едно плащане - на 10.01.2012г., на сума в размер на 165.58лв., с която е погасено част от задължението за възнаградителни лихви, а от 10.01.2012г. кредитополучателите са изпаднали в забава за заплащане на задълженията.
За да отхвърли иска по чл.422 ГПК за главницата за размера над 15 150.25лв. до претендирания размер от 21 500лв., първоинстанционният съд е счел, че изискуемостта на отделните погасителни вноски настъпва на падежа на всяка вноска, поради което са погасени по давност вноските за главници за периода 10.01.2012г.-13.01.2017г. (5 години назад, считано от подаване на заявлението). За да отхвърли иска за възнаградителни лихви за размера над 1901.03лв. до 24 004.06лв. и за размера над 208.51лв. до 656.16лв., първоинстанционния съд е приел, че са погасени по давност вноските за възнаградителни лихви за периода 10.01.2012г.-13.01.2019г.( 3 години назад, считано от подаване на заявлението). С първоинстанционното решение е отхвърлен, като погасен по давност, искът за наказателни лихви за периода 10.01.2012г.-13.01.2019г. за размера над 2069.71лв. до 12 823.24лв., а, като неоснователен - искът за наказателна лихва за периода 14.05.2019г.-12.01.2022г. за размера над 5602.93блв. до 8610.73лв.
Сезиран с въззивни жалби и от двете насрещни страни, въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното първоинстанционно решение. Счел е, че първоинстанционният съд не е възприел поддържаното от ответника, че давността започва да тече на датата на всяка анюитетна вноска, а е приел, че начало на давността е уговореният краен срок за погасяване на кредита – 10.12.2021г., като този извод е споделен. По отношение на вземанията за лихви съставът е приел, че е приложима кратката 3-годишна давност, съответно, че са погасени по давност вземанията за лихви за периода 3 години назад от датата на заявлението. Накрая въззивният съд е обсъдил, но е намерил за неоснователно възражението за недопустимост на първоинстанционното решение. Изхождайки от постановката, че оспорване е налице при всяка изразена форма на несъгласие с вземането по издадената заповед за изпълнение, въз основа на съдържанието на подаденото възражение по чл.414 ГПК съставът на окръжния съд е приел, че е направеночастично по период възражение за погасителна давност, което не дава възможност да се направи извод, че е направено признание на задължението за главница.
При служебната проверка и на въведените доводи в отговора на касационната жалба от ответника не се констатира недопустимост на касационната жалба на ищеца срещу въззивното решение в частите за потвърждаване на първоинстанционното решение по исковете по чл.422 ГПК за възнаградителна лихва в размер на 447.59лв. и за наказателна лихва в размер на 3007.80лв. В тази части въззивното решение е постановено по искове, които са обусловени от иска за главницата, а неговата цена е над прага за касационно обжалване по граждански дела, каквото е настоящото, предвид качеството на ответника на потребител.
При служебната проверка и на въведените в касационната жалба на ответника доводи не се констатира вероятност въззивното решение в обжалваните от ответника части да е недопустимо. Предвид съдържанието на подаденото от ответника възражение по чл.414 ГПК, в което липсва конкретизация на размерите на оспорените вземания, е споделим изводът, че с него са изцяло оспорени вземанията по заповедта, съответно, че е налице правен интерес от установяването им по реда на чл.422 ГПК от заявителя.
Извън преценката за вероятна нищожност и/или недопустимост, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя кумулативно наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, и на допълнителните основания за допускане на обжалване по т.1 - т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които касационният съд е длъжен да селектира касационните жалби.
Поставеният от касатора въпрос № 2 е релевантен за изводите за погасяване по давност на част от оспорените вземания за главница и възнаградителни лихви. По него липсва основание за спиране на касационното производство, тъй като формираната противоречива съдебна практика е преодоляна с постановеното ТР № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС. С него се прие, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече, съгласно чл.114 ЗЗД, от момента на изискуемостта на съответната вноска. Съответства на даденото нормативно тълкуване възприетото, като краен резултат по делото, разрешение за погасяване по давност на част от вземанията за главница и възнаградителни лихви, чиято изискуемост е настъпила в периода 5, съответно 3, години назад от подаване на заявлението. Ето защо по този въпрос не е налице въведената допълнителна предпоставка за допускане на обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпрос № 3 също е значим за крайния изход, конкретно за извода за погасяване по давност на част от оспорените вземания за наказателни лихви. По него също не е налице въведеното допълнително основание за допускане на обжалване. Посоченото от касатора решение по чл.290 ГПК е неотносимо, тъй като в него се обсъжда въпросът за валидността на клаузата за неустойка, уговорена за всеки просрочен ден, без уговарянето на краен срок за начисляването й. Даденото от въззивния състав разрешение по въпроса, че са погасени по давност за периода 3 години назад преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК вземанията за наказателни лихви, е в съответствие със споделяната от състава съдебна практика по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК, обективирана в решение № 106/10.12.2020г. по т. д.№ 1632/2019г., I т. о., и цитираното в него решение № 174/16.12.2009г. по т. д.№ 292/2009г. на ВКС, ІІ т. о. Даденото казуално тълкуване по въпроса за началния момент на давностния срок за вземане за неустойка за забава, когато е уговорено, че същата се дължи за всеки просрочен ден е, че логическото тълкуване на разпоредбата на чл.114, ал.4 ЗЗД, самостоятелно и във връзка с предходните алинеи на чл.114 ЗЗД, сочи на извода, че под „последен ден, за който се начислява неустойката“, следва да се разбира последният ден от исковия период, т. е. от периода, за който ищецът претендира да му бъде присъдена конкретна сума за неустойка и който е въведен като предмет на делото, като това е денят, в който задължението за неустойка вече е възникнало, определено е по размер и може да бъде изпълнено. В посочените решения по чл.290 ГПК са разграничени 1/хипотезата на извършено плащане на главния дълг, в която последният ден, за който се начислява неустойката за забава, е денят на плащането и 3-годишният срок се брои от този ден, от 2/ хипотезата, в която към датата на завеждане на иска не е извършено плащане на главния дълг и върху него продължава ежедневно да се начислява неустойка, какъвто е и разглежданият сега случай, в която по давност следва да се счита погасено вземането за неустойка за период по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска, според правилото за погасяване на всички периодични вземания, в т. ч.вземането за неустойка, формирано като процент от главния дълг за всеки просрочен ден.
Не следва да се допуска обжалване и по процесуалноправния въпрос № 1. Независимо от това, че въззивният състав не е обсъдил изрично релевираното във въззивната жалба на банката, че давността на вземането за наказателни лихви тече от последния ден на начисляването им, като краен резултат е правилен даденият отговор на въпроса за началния момент на погасителната давност на вземането за неустойка в хипотеза, в която главният дълг не е платен и към датата на завеждане на иска върху него продължава ежедневно да се начислява неустойка. Релевираните от ищеца доводи, свързани с оценка на заключението на ССЕ, касаят правилността на решението, която е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство.
Не е налице и приложното поле на въведеното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Изведено от съдебната практика на касационния съд, основанието за допускане на обжалване „очевидна неправилност“ трябва да може да се установи пряко от мотивите на акта. Очевидно неправилен е съдебният акт, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, приложена е несъществуваща или отменена норма или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност, поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая мотивите на въззивния съд не дават основание да се направи извод, че са нарушени основните начала на съдопроизводството и на формалната логика. Доводите на касатора касаят правилността на съдебния акт, която, както се посочи, не може да се проверява в селективната фаза на касационното производство.
При този изход на спора, на всяка страните се дължат направените разноски за подаване на отговора на касационната жалба на насрещната страна. На ищеца се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение, на осн чл.78, ал.8 ГПК, в размер на 150лв., а на ответника – направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5690лв., доказани с приложения договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от това, съставът на I т. о.:
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 40/07.02.2024г. по възз. т.д.№ 399/2023г. на ОС - Ст.Загора.
Осъжда „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], да заплати на М. Х. Х. направените разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 5690лв.
Осъжда М. Х. Х. да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 150лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: