О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3353
Гр. София, 11.12.2024г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ т. о. в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ЧЛЕНОВЕ : Г. И. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 1568 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Л. П. чрез процесуалния й пълномощник – адв. Г. П. - С., срещу решение № 28/16.02.2024г. по в. т.д. № 175/2023г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260011 от 26.05.2023 г. по т. д. № 188/2018 г. по описа на Окръжен съд - [населено място], за отхвърляне като неоснователни предявените от касаторката искове срещу ЕТ „Б. - М. Н.“ с правно основание чл. 40 ЗЗД за признаване за установено, че сделката за покупко-продажба, сключена с нотариален акт № 193, том 3, рег.№ 4057, дело 553/ 05.12.2013г. на нотариус И. И., рег.№ 007 на НК, с район на действие РС-П., е недействителна по отношение на Е. П. по отношение на Ѕ ид. ч. от недвижимите имоти, предмет на сделката; срещу „Б. 82“ ООД с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението върху Ѕ ид. ч. от 72 бр. недвижими имоти /земеделски земи/, описани в нотариален акт № 193, том 3, рег.№ 4057, дело 553/ 05.12.2013г. и в договор за покупко-продажба на търговското предприятие на едноличен търговец, сключен между ЕТ „Б.-М. Н.“, като продавач, и „Б. 82“ ООД като купувач, с нотариална заверка на нотариус И. И. по акт № 65, том1, рег.№ 864/ 13.03.2014г.; искове срещу ЕТ „Б.-М. Н.“ с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 193, том 3, рег.№ 4057, дело 553/ 05.12.2013г. на нотариус И. И., рег.№ 007 на НК, с район на действие РС-П., по отношение на Ѕ ид. част от имотите, предмет на договора; иск срещу ЕТ „Б.-М. Н.“ с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 411 000лв., представляваща компесаторно обезщетение, съответстващо на половината от стойността на 72 бр. недвижими имоти /земеделски земи/ по балансовата им стойност към 28.02.2014г., описани в нотариален акт № 193, том 3, рег.№ 4057, дело 553/ 05.12.2013г. и в договор за покупко-продажба на търговското предприятие на едноличен търговец, сключен между ЕТ „Б.-М. Н.“, като продавач, и „Б. 82“ ООД като купувач, с нотариална заверка на нотариус И. И. по акт. № 65, том 1, рег. № 864/ 13.03.2014г.; иск срещу Б. М. Н. с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 23 500 лв., представляваща половината от продажната цена на недвижимите имоти, предмет на сделката по нотариален акт № 193, том 3, рег.№ 4057, дело 553/ 05.12.2013г. на нотариус И. И., рег.№ 007 на НК, с район на действие РС - П., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба.
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано. Твърди, че необосновано въззивният съд бил приел по иска по чл. 40 ЗЗД, че въпреки установеното значително несъответствие между даденото и полученото е налице липса на вреда за представлявания, което е в противоречие с практиката на ВКС. Неправилен бил изводът, че предвид широкият мандат на пълномощното, имало съгласие на упълномощителя да не получи почти никаква насрещна престация. Според касаторката установяването на увреждане следва от самия факт, че имотите са прехвърлени на цена, четири пъти по-ниска от пазарната им. Счита, че въззивният съд е направил тълкуване на упълномощителната сделка, несъобразено с действителната й воля, като приел, че широките разпоредителни правомощия били с цел по-оперативно управление на общия бизнес. Поддържа и че бил изцяло несъобразен с доказателствения материал изводът, че към момента на сделката не било установено, че съпрузите имали брачни проблеми, като сочи, че за възприемане на горното съдът се е позовал на неотносими гласни доказателства и излизайки извън предмета на доказване, за който са допуснати свидетелските показания. Според касаторката кредитираните свидетелски показания на св. И. Н. и П. противоречат на изложеното в исковата молба за развод и медицинската документация по делото за влошеното й здравословно състояние в процесния период. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаване на исковите й претенции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поставя следните въпроси:
1. „Кога представителят, при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания?“, за който поддържа, че е по приложението на чл. 40 ЗЗД и е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 841/19.01.2010г. по гр. д.№ 3530/2008г. на 4 г. о. на ВКС, решение №361/16.11.2011г. по гр. д. № 1077/2010г., 4 г. о. и др.
2. „Следва ли тълкувателната дейност на съда при тълкуване на упълномощителната сделка да бъде съобразена с критериите, посочени в чл. 20 от ЗЗД, следва ли да се намери действителната, а не предполагаемата воля на страната и чрез тълкуване може ли да се изменя и подменя първоначално изразената от нея воля?“, за който въпрос се сочи, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по решение № 87/07.07.2009г. по т. д. №761/2008г. на 1 т. о., решение №89/17.07.2009г. по т. д. №523/2008г. на 2 т. о. и др.
3. „Кога следва да се приеме, че е налице намерение за увреждане на интересите на представлявания при сговор между представителя и лицето, с което той е договарял?“, за който се сочи разрешение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 841/19.01.2010г. по гр. д. №3530/2008г. на 4 г. о., решение № 439/20.03.2012г. по гр. д. №23/2011г., 1 г. о. и др.;
4. „Кога плащането на некредитор има погасителен ефект по смисъла на чл. 75, ал.1, ал.2 и ал. 3 от ЗЗД?“, който сочи, че е обуславящ за иска по чл. 87, ал.3 от ЗЗД и според касаторката е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по реш. №166 по гр. д.№5946/2013г. на 4 г. о., реш. № 785/03.11.2005г. по гр. д. №566/2004г., 2 г. о. и др.
5. „Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“, за който се сочи, че е разрешен в противоречие със практиката на ВКС, намерила израз в решение №189/14.07.2005г. по гр. д.№759/2010г., 2 г. о., решение №700/28.10.2010г. по гр. д.№91/2010г. на 4 г. о., реш. №140/23.03.2010г. по гр. д.№4755/2008г. на 2г. о. и мн. др.
6. „Допустимо ли е мотивите на съдебното решение да се основават на изнесени от свидетели факти, за които същите не са допуснати до разпит, в процесуалните срокове, установени в чл. 147, ал.1 от ГПК?“, за който се твърди разрешаване в противоречие с практиката по ТР 1/09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСТГК на ВКС, реш.№429/21.06.2010г. по гр. д.№1151/2009г., 1 г. о., реш. № 700/06.12.2010г. по гр. д.№304/2010г., 3 г. о., реш.№452/16.11.2011г. по гр. д.№621/2010г., 4 г. о. и др.
7. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните?“, за който се сочи разрешаване в противоречие с ППВС 1/53г., ППВС №7/1965г., ППВС № 1/1985г., ТР №1/04.01.2001г. по т. д.№1/2000г. на ОСГК и множество решения, като напр. №212/01.02.2012г. по т. д.№1106/2010г. на 2 т. о., реш. №17/23.07.2014г. по т. д.№811/2012г., 2 т. о. и др.
8. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“, като касаторката поддържа разрешаването му в противоречие с описаната практика, обективирана в реш. №222/06.04.2017г. по т. д.№425/2015г. на ВКС, 2 т. о., реш.№134/30.12.2013г. по т. д.№34/2013г. на 2т. о. и др.
9. „Задължен ли е въззивният съд да постанови съдебния си акт като спазва правила за обоснованост на същия от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното или научнотеоретичното знание?“, за който се сочи противоречие с т.12 от ТР №1/2001г. по гр. д.№1/2001г., реш.№92/22.02.2011г. по гр. д.№18623/2010г.,4 г. о. на ВКС.
10. „Налице ли е процесуално нарушение, ако въззивният съд откаже да допусне своевременно поискани, но недопуснати от първоинстанционния съд обяснения по реда на чл. 176 ГПК на насрещната страна поради факта, че тази страна е взела становище по твърдения факт с отговора на исковата молба и други писмени изявления на процесуалните си представители?“, за който се сочи разрешаването му в противоречие с цитираното решение №876/27.11.2009г. по гр. д. №2879/2008г. на 2 г. о. на ВКС.
Наред с горепоставените въпроси, касаторката поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 2 от ГПК – очевидна неправилност на атакуваното решение, както и че в частта му по иска по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД е налице евентуална недопустимост, като се твърди, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, вместо по предявения такъв с правно основание чл. 45 от ЗЗД.
Ответниците по касационната жалба - ЕТ „Б. – М. Н.“, Б. М. Н. и „Б. 82“ ООД оспорват жалбата по съображения, изложени в подадения общ писмен отговор от 06.06.2024г. чрез процесуалния им пълномощник – адв. Г. Г., и претендират да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и присъждане на разноски по списък.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:
Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и по чл. 280, ал.2 предл. 2 и 3 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното въззивно решение, АС – В. Т. е счел, че съдът е сезиран със следните искове: 1. срещу ЕТ „Б. -М. Н.“ с правно основание чл. 40 ЗЗД за прогласяване по отношение на ищцата недействителността на сделката за покупко-продажба, обективирана в нот. акт № 193 от 05.12.2013г. на нотариус И.И. в частта за 1/2 ид. част от прехвърлените имоти поради споразумяване на нейния пълномощник и купувача в нейна вреда; 2. срещу „Б. 82“ ООД с правно основание чл. 108 от ЗС за предаване на владението върху придобитите по силата на договор за прехвърляне на търговско предприятие от 13.03.2014 г., сключен между него и ЕТ „Б. - М. Н.“, 1/2 ид. част от имотите по договора, описани и в нот. акт № 193 от 05.12.2013г. на нотариус И.И.; 3. при условията на евентуалност срещу ЕТ „Б. - М. Н.” иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 193 от 05.12.2013г. на нотариус И. И., по отношение на 1/2 ид. част от имотите поради неизпълнение задължението на купувача за заплащане на продажната цена на ищцата; 4. срещу ЕТ „Б. - М. Н.“ с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД за заплащане на компенсаторно обезщетение в размер на 411 000лв. - кумулативно съединен; 5. при условията на евентуалност срещу Б. М. Н. с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД за заплащане в качеството му на пълномощник на сумата 23500 лв., представляваща половината от получената продажна цена на имотите по процесния договор, обективиран в нот. акт № 193 от 05.12.2013г. на нотариус И.И..
Въззивният съд е счел, че е безспорно от фактическа страна, че М. Й. Н. и Е. Л. П. са съпрузи от 14.03.1981г., като бракът им е прекратен с решение № 2186/22.12.2016 г. по гр. д. № 7406/2016 г. на РС - Плевен, като че имат един общ син - ответникът Б. М. Н.. Апелативният съд е приел, че с пълномощно рег. № 8445/07.11.2013 г., със заверено съдържание № 8446/07.11.2013г., М. Й. Н. и Е. Л. П. са упълномощили сина си Б. М. Н. да продава, дарява, заменя, на когото намери за добре и за цена, каквато прецени, включително да договаря сам със себе си, или с лица, от които е упълномощен на друго основание, съгласно чл. 38 ЗЗД, съсобствените на упълномощителите недвижими имоти - земеделски земи, придобити по време на брака им, както и да получава продажната цена - в брой или по банков път, да преупълномощва изцяло или с част от гореизброените права други физически и юридически лица, като пълномощното се тълкува разширително в полза на упълномощените лица.
Въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 193, том 3, дело № 553/2013 г. на нотариус И. И., на 05.12.2013 г. М. Й. Н. и Е. Л. П., чрез пълномощника си Б. М. Н., са продали на ЕТ „Б. - М. Н.“, действащ чрез пълномощника си Б. Н., недвижими имоти - 72 бр. земеделски земи, подробно описани, за сумата от 47 000 лв., която е посочено, че е изплатена изцяло по банкова сметка на продавачите в деня преди изповядване на сделката., като данъчната оценка на имотите е 46 705,70 лв. Счел е, че от приложеното платежно нареждане за кредитен превод се установява, че на 04.12.2013г. на М. Н. е преведена от ЕТ „Б.-М. Н.“ сумата 47 000лв., като е посочено основание за превода - договор за покупко-продажба на земеделска земя.
Въззивният съд е установил, че на 26.11.2013 г. М. Н. и Б. Н. са учредили ответното дружество „Б. 82“ ООД, вписано в търговския регистър на 06.12.2013 г., с предмет на дейност в сферата на селското стопанство - производство и търговия, сделки със земеделски земи и тяхното арендуване и други дейности, в което те са съдружници с равни права, Б. Н. е управител, а впоследствие участието в капитала е променено на съотношение 20 % за М. Н. и 80 % за Б. Н.. Установено е, и че с договор за прехвърляне на търговско предприятие от 13.03.2014 г. ЕТ „Б. - М. Н.“ е продал на „Б. 82“ ООД търговското си предприятие, включващо и правото на собственост върху 481 броя недвижими имоти, сред които и процесните 72 бр., описани в нот. акт № 193 от 05.12.2013г., за сумата 4 110 000лв. - балансова стойност на предприятието към 28.02.2014г.
АС - В. Т. е установил, че ищцата П. е била в трудови правоотношения с ЕТ „Б. - М. Н.“ за периода 01.01.2002г. - 31.05.2012г. и с ЕТ „Агроинвест - Б. Н.“ за периода 01.06.2012г. - 28.02.2016г., като е получавала трудови възнаграждения. За здравословното състояние на ищцата съдът от медицинската документация е установил, че от средата на 2013 г. до началото на 2014 г. същото е било влошено в резултат на преживян на 31.05.2013 г. хеморагичен инсулт, което наложило болнично лечение за период от седмица и след пълното възстановяване на двигателния дефицит на левите крайници и стабилизиране на походката - лечение в домашни условия. Впоследствие ищцата е претърпяла вътремозъчен кръвоизлив, а след м. януари 2014 г. е лекувана във връзка с дегенеративни промени в поясния отдел на гръбнака, като през месец юли 2015 г. й е извършена оперативна интервенция във връзка с тях. От 16.01.2016 г. й е определена 65 % нетрудоспособност с ЕР на ТЕЛК. Заболяване с онкологичен характер имал и М. Н. съгласно приложените документи.
Въззивният съд е кредитирал заключението на съдебно-оценъчната експертиза, че общата пазарна стойност на Ѕ ид. част от процесните 72 бр. недвижими имоти към датата на сделката 05.12.2013г. и към датата, на която е определена цената на търговското предприятие - 28.02.2014г., е в размер на 104 096 лв., а по допълнително заключение, при използване на друг описан метод, е общо 59 954 лв.
АС - В. Т. е кредитирал събраните гласни доказателства, като е посочил, че от показанията на св. И.-Н. /съпруга на Б. Н. от 2004г./, се установява, че семейството им е живяло в дома на родителите на Б.. Според соченото от свидетелката, тя и съпругът й Б. били упълномощени от ищцата Е. и съпругът й М. да събират документи, скици, характеристики, като ги представяли на нотариус за подготвяне на сделки, тъй като им имали доверие, а и били много ангажирани с друга работа по стопанството. Всичко по сделките за прехвърляне на земеделските земи било коментирано и със знанието на Е.. Според свидетелката прехвърлянето се наложило с оглед кандидатстване по програми от Европейския съюз и по-лесното одобряване за тези средства по програмите, тъй като предимство имали фирми с комплексно обработване на земята. Свидетелката сочи, че сумата от 47 000лв. изтеглила лично и ги предала на свекъра и свекърва си - ищцата, която ги прибрала в касата в стаята си. Според свидетелката отношенията им през 2012 г.- 2014 г. били отлични, влошили се през 2015 г., а Е. П. напуснала семейното жилище в началото на 2016 г., малко преди развода им в края на 2016 г.
Въззивният съд е възприел от показанията на свидетеля П., приятел на Б. Н., отраснал заедно с него и работил при семейството, че ищцата Е. водела счетоводството, сключвала договори, раздавала ренти и заплатите на работниците. Според свидетеля било говорено, че ще се прехвърлят имоти на Б. заради европейските програми, за да кандидатства като млад земеделец. От показанията на свидетеля А., син на ищцата, въззивният съд посочил, че се установявало, че отношенията между майка му Е. и М. били добри до нейното заболяване през месец май 2013 г.. Дотогава тя вършела счетоводната работа във фирмата, раздавала рента, но след като заболяла, била игнорирана. Въззивният съд е отчел и показанията на свидетелката П., близка приятелка на ищцата, от които се установявало, че Е. й е споделяла, че нещата не вървят, влошили се след като получила инсулт, имала някакви недоразумения със сина си Б. за някакви земи, за които му дала пълномощно, и от които не била получила никакви пари.
По иска по чл. 40 ЗЗД, въззивният съд, позовавайки се на Тълкувателно решение №5/ 12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че твърденията на ищцата за споразумяване на сина й Б. Н. с бившия й съпруг М. Н. в нейна вреда, като целта на сделката и последващото прехвърляне на търговско предприятие била тя да не получи никакъв дял от общото имущество, придобито в режим на съпружеска имуществена общност след развода й с М. Н., както и наличието на значителна нееквивалентност на престациите, която уврежда интересите й като продавач по сделката, не могат да обусловят уважаване на иска. Счел е, че дори и при значителна нееквивалентност на насрещните престации, може да липсва вреда за представлявания, както било в случая, защото пълномощното, дадено на Б. Н. било с възможно най-голям обем представителна власт, включително да определя вида разпореждане-безвъзмездно или възмездно, което сочело за наличието на пълно доверие от упълномощителите спрямо техния син. Според въззивния съд липсата на ограничения, близката родствена връзка и нормалните отношения в семейството към 2013г., установени от показанията на св. И.-Н. и св. П. /кореспондиращи помежду си/, водели до извод, че упълномощителите са били съгласни дори да не получат никаква насрещна престация срещу земеделските земи. Апелативният съд е посочил, че е житейски нелогично съпрузите заедно да упълномощят сина си с такава широка представителна власт, ако са били във влошени отношения и с намерение за развод. В извод е посочил, че след като упълномощителят е бил съгласен имуществото му да бъде отчуждено и безвъзмездно, получаването на каквато и да било цена от продажбата му е повече от очакваното и не може да обоснове причинено увреждане. Позовал се е и на целта на сделките според свидетелските показания – участие по европейски програми, както и че сключването на сделки на цени, близки до данъчната оценка е обичайна практика между роднини, с цел избягване на по-високи данъци и такси. Посочил е, че е установено, че сделки на цени по данъчните оценки в този период за прехвърляне на земеделски земи, били сключени от ищците, не само с процесния договор, но и с други договори, включително и с трети лица. Въззивният съд е приел, че действително след три месеца е сключен договор за продажба на търговското предприятие на едноличния търговец на търговско дружество със съдружници Б. Н. и М. Н., но независимо от това имотите са останали за развитие на семейния бизнес, упражняван чрез различни търговски субекти. По изложените съображения апелативният съд е счел, че не може да се приеме за установено, че поради влошеното си здравословно състояние ищцата е очаквала да получи парични средства от процесната сделка за задоволяване на здравословните си нужди. Въззивният съд е приел, че не се установява фактическия състав по чл. 40 ЗЗД и защото знанието на пълномощника, и на купувача и неговия представител за действителната пазарна оценка на продаваните имоти, не може да обоснове наличие на недобросъвестност, тъй като параметрите по сделката са уговорени със съгласието на продавачите, същите са в унисон с останалите сключени от тях договори, включително и в лично качество, с цел окрупняване на земеделски земи с оглед по-лесен достъп до парични средства по европейски програми. Предвид отхвърлянето на иска по чл. 40 ЗЗД, въззивният съд е отхвърлил и обусловеният иск по чл. 108 от ЗС.
По иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, Апелативен съд – В. Т. е счел, че било установено, че с платежно нареждане цената по сделката -47000лв. е платена изцяло по банков път на единия от продавачите - М. Н., както и че сумата е изтеглена от сметката на продавача Н. и е постъпила в семейството съгласно показанията на св. И.-Н., като е счел събраните гласни доказателства за допустими, тъй като с тях не се установявало плащането по сделката, а обстоятелството, че кредиторът П. е била наясно с начина на плащане, както и че средствата са достигнали до семейството, където били прибирани в касата от самата П.. С оглед изложените мотиви и позовавайки се на чл. 75 ЗЗД, въззивният съд е приел, че плащането на купувача валидно е погасило задължението му, не е налице твърдяното неизпълнение на договорно задължение и искът за разваляне на договора за продажба се явява неоснователен.
Въззивният съд е счел, че компенсаторното обезщетение по чл. 57, ал. 2 ЗЗД е дължимо само при основателност на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, когато за страните възниква задължението да върнат полученото по разваления договор, а в случай на неговото отчуждаване - заплащане на стойността му, но неоснователността на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД води до неоснователност и на иска по чл. 57, ал. 2 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД, апелативният съд е приел, че пълномощникът Б. Н. изобщо не е получил продажната цена по договора, за да възникне за него задължението да предаде същата на доверителите си, тъй като цената е заплатена от купувача по банков път по сметката на единия от продавачите, следователно не е налице неизпълнение на задължението на пълномощника да предаде полученото в изпълнението на поръчката. Въззивният съд е счел, че е несъстоятелно становището на ищцата, че претенцията й следва да се квалифицира с правно основание чл. 45 ЗЗД, тъй като твърденията й не сочат на този фактически състав и не може да се приеме, че не бил сключван договор за поръчка, тъй като макар упълномощаването да е едностранна сделка, след извършване на действия в рамките на пълномощното, упълномощеният конклудентно е изразил съвпадаща воля.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:
ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК. Доводите на касаторката относно евентуална недопустимост на решението в частта по иска по чл. 284, ал.2 ЗЗД не могат да бъдат споделени. Решението би било недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съгласно ТР № 2 от 29.02.2012 г. по тълкувателно дело № 2/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. Когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, обуславя правилността на решението. Както е приел и въззивният съд, правната квалификация се дава от съда, въз основа на фактите, посочени в исковата молба. АС – В. Т. е приел, че като е посочила ищцата в подадения сезиращ съда документ, че след заплащане на цената, пълномощникът й бил направил недостоверно изявление, че същата е платена по банков път на продавачите, и за него възниква задължение да върне половината от получената от него цена, правната квалификация на спорното право правилно е дадена и е сезиран с иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД, а именно неотчитане на сделката от довереника, което съответства на изложените факти в исковата молба. Горното е в съответствие с данните по делото и няма нарушение на диспозитивното начало, което да обуславя недопустимост на решението. С оглед твърденията на ищцата по исковата молба е видно, че не се касае за претенция, основана на непозволено увреждане, доколкото се твърдят действия във връзка с изпълнение на упълномощителна сделка. Предвид горното, приемайки тази правна квалификация, дадена още в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК, АС – В. Т. не е постановил недопустим съдебен акт и не се установява соченото от касаторката основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване, извън хипотезата на чл. 280, ал.2 ГПК, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.
Първият поставен от касаторката въпрос – „Кога представителят, при сговаряне с лицето, с което договаря, действа във вреда на представлявания?“ не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като е общотеоретичен и не отговаря на изискването по чл. 280, ал.1 ГПК да е правен въпрос, обусловил изхода на спора. Независимо от това и доколкото въпросът е обоснован твърдение, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, съдът намира, че не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същият не е разрешен в противоречие, а съгласно практиката на ВКС. По отношение на иска по чл. 40 ЗЗД е постановено Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, което посочва, че за установяване недействителността по чл. 40 ЗЗД са необходими два елемента: обективен елемент – договорът, сключен от представителя и насрещната страна по него да е във вреда на представлявания, и субективен - „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания. Както се посочва в акта, и в константната практика на ВКС, включително цитирана от касаторката, това дали договорът е във вреда на представлявания е факт, който подлежи на анализ от съда, при отчитане на всички конкретни релевантни обстоятелства. Посочено е в Тълкувателното решение, че преценката за наличието се извършва във всички случаи към момента на сключването на договора, като недобросъвестността, за да е релевантна за недействителността по чл. 40 ЗЗД, не може да възникне след неговото сключване. Предвид горното като е преценил въз основа на кредитираните доказателства отношенията между страните към датата на процесната сделка и че целта им е била окрупняване на собствеността на притежаваните земеделски земи с цел участие по европроекти, както и сходни сделки, сключвани в периода, включително и с трети лица при подобни условия, а именно при цена, близка или равна на данъчната оценка, въззивният съд не е действал противно, а съгласно практиката на ВКС относно преценката на елементите от фактическия състав по чл. 40 ЗЗД, възприемайки, че недействителността следва да се прецени съобразно момента на сключване на сделката, а не предвид последващото влошаване на отношенията. Следователно не е налице и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият поставен въпрос по приложението на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на упълномощителната сделка, е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото част от изводите на въззивния съд относно липсата на елементите на фактическия състав са свързани с широката упълномощителна власт, която е възприел от даденото пълномощно, но не е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС и не отговоря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава касаторката. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и мн. др., критериите за тълкуване на договорите са: отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността; при всяко тълкуване съдът трябва да изясни изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, като следва да съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Съгласно решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о. решение № 89 от 17.17.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о. на ВКС, решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о. на ВКС, при тълкуване на клауза по конкретен казус, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и поведението на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД. Въззивният съд не се е отклонил от сочената практика, като е възприел, че волята на упълномощителката по въпросното пълномощно е за предоставяне на широка свобода на договаряне, с оглед близките й отношения с упълномощения / нейн син/, целта на сключените сделки, както и сключените подобни договори в същия период, включително и с трети лица, по които аналогично е уговаряно прехвърляне на земеделски земи по цена, почти равна на данъчната оценка на имотите. С оглед горното този въпрос не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Третият поставен въпрос – „Кога следва да се приеме, че е налице намерение за увреждане на интересите на представлявания при сговор между представителя и лицето, с което той е договарял?“, също е общотеоретичен и не отговаря на изискването по чл. 280, ал.1 ГПК да е правен въпрос, обусловил изхода на спора. Независимо от това и доколкото въпросът е обоснован твърдение, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, съдът намира, че не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е дадена обосновка на двата елемента на фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД, като относно намерението за увреждане е посочено, че същото не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания, а преценката за наличието му се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, като е мотивирал изводите си, че не може да се заключи от обективната преценка на всички доказателства по делото, че е налице такова намерение, тъй като в същия период двамата представлявани / ищцата и тогавашния й съпруг/ са сключили и много други сделки, извън процесните, с трети лица, при сходни условия, т. е. при договорена цена, равна или близка до данъчната оценка, и с оглед установената от свидетелите цел на сделките – окрупняване на собствеността върху земеделските земи в притежание на търговски субект. Конкретната преценка на фактите във връзка с намерението за увреждане, направена от апелативния съд, съставлява неговите фактически изводи, а те не могат да бъдат проверявани в производството по селекция на касационните жалби, тъй като са свързани с правилността на решението. С оглед горното така поставения въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Четвъртият поставен въпрос – „Кога плащането на некредитор има погасително действие?“, също не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е общо теоретичен и не кореспондира с данните по казуса. Въззивният съд не е приел, че е налице плащане на некредитор, а че има плащане на един от двамата кредитори, спрямо които задължението е поето общо, и че предвид факта, че същите са били съпрузи, без доказателства за влошени отношения към процесния период, плащането валидно е погасило задължението на купувача. Следователно отговорът на този въпрос не се явява обуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд и поради това същият не отговаря на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване.
Петият поставен въпрос относно кредитирането на свидетелските показания е процесуалноправен и с оглед обсъждането от въззивния съд на събраните гласни доказателства, отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не и на допълнителния критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава касаторката. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в решение по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о. / с цитирани в него решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК/, решение по гр. д. № 1499/2018 г., IV г. о. и др., според която съдът е длъжен да извърши преценка за обективността на показанията на заинтересовани от изхода на делото лица; че съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но трябва да аргументира защо ги кредитира, или защо ги отхвърля. Както се посочва изрично и в решение №159/22.02.2016г. по т. д.№1871/2014г. на ТК, 2 т. о. на ВКС, дори и да са заинтересовани от изхода на спора лица, съдът не може да игнорира допустимите и относими показания на свидетелите само на това основание, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Същото задължение има съдът и когато двама свидетели дадат противоречиви показания - да положи усилия да разкрие кой от тях казва истината и след като прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им, с оглед на останалите данни по делото, като мотивирано посочи на кого от тях дава вяра, и едва в резултат на това да приеме едното или другото твърдяно обстоятелство. Следователно с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само това, че единият свидетел твърди противното на това, което казва друг по отношение на относими към спорното право факти, но се намира в близка връзка със страната, посочила го за свидетел, без съдът да е изложил мотиви защо приема, че именно този свидетел не е безпристрастен и не възпроизвежда вярно възприетите факти, не е достатъчно, за да се отрече достоверността им. Съгласно горепосочения акт на ВКС, съдебното решение може да бъде основно и само на показанията на лицата по чл. 172 ГПК, ако съдът, след преценка, е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя част. В последователната си практика ВКС поддържа разбирането, че преценявайки данните за заинтересованост на свидетелите по правилото на чл. 172 ГПК, съдът може да приеме, че макар и заинтересован, свидетелят е възприел вярно релевантните за възникналия правен спор факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си. Въззивният съд е действал не противно, а съгласно горецитираната практика, като е изложил подробни и ясни мотиви кои показания възприема и кои не, отчитайки заинтересоваността на свидетелите / бившата снаха на ищцата, но и на нейния син от първи брак/. Фактът, че въз основа на изложените съображения е възприел теза, противна на твърдяното от касаторката, не означава, че е действал в противоречие с практиката на ВКС. С оглед горното този въпрос не може да обуслови допускането на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Шестият поставен въпрос относно кредитиране на свидетелски показания, за които се твърди, че са допуснати в нарушение на чл. 147 ГПК, като процесуален и с оглед ценените от въззивния съд гласни доказателства съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но също не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, разпоредбата на чл. 147 ГПК предвижда, че до приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства, само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно, както и да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях. Апелативен съд – В. Т. не е действал противно на практиката на ВКС, а съгласно същата, като е обсъждал събраните по делото свидетелски показания, които са поискани своевременно и допуснати още с определението по чл. 140 ЗЗД на първоинстанционния съд, т. е. преди доклада по чл. 146 ГПК, с оглед факта, че се касае за сделка между роднини, като обстоятелствата, за установяване на които са допуснати, са в посочения широк обем –обстоятелствата по сделката и поведението на страните. Предвид горното не може да се приеме, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по отношение на доказателствата и преклузията по чл. 147 ГПК, поради което този въпрос не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поставените седми и осми въпроси, относно задълженията на въззивния съд за обсъждане на доводите и твърденията на страните, от една страна, и всички събрани доказателства от друга, т. е. за обема на дължимите от въззивната инстанция процесуални действия, са взаимосвързани, процесуалноправни, и са обуславящи за всяко производство, поради което съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и много други актове, включително и посочени от касаторката, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация. Апелативният съд е обсъдил всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, разгледал е доводите на страните, а това, че в резултат на извършеното е възприел изводи, противни на тезата на жалбоподателката, не води до извод, че е действал противно на практиката на ВКС. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, а волята му за отхвърляне на исковите претенции е изложена достатъчно разбираемо и ясно, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Деветият поставен въпрос дали въззивният съд следва да спазва правила за обоснованост на акта си от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното или научнотеоретичното знание, е поставен в контекстта на оплакването на касаторката за необоснованост на решението поради постановяването му при непълен и неправилен анализ на събраните доказателствата и изразява несъгласието й с решаващите изводи на съда. Необосноваността на решението е порок, който се дължи на грешките при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание. Този твърдян порок съставлява подвид на нарушението на процесуалните правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното положение по спора. С т. 1 от ТР по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което така както е поставен, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Според настоящия съдебен състав касаторката не е обосновала надлежно и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на което се позовава. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение №50256/11.09.2023г. по гр. д.№3233/2021г., 4 г. о. и мн. др., въззивният съд следва при преценката на противоречиви доказателства да ги цени не само сами за себе си, а във връзка едни с други, като спазва опитните правила и правилата на формалната логика. В случая апелативният съд е изложил мотиви, които не противоречат на формалната логика при извеждане на изводите си и кредитиране на доказателствата, поради което не е налице противоречие с практиката на ВКС.
Десетият въпрос относно твърдяното процесуално нарушение поради недопускане на обяснения на страните по чл. 176 ГПК, също не отговаря на критериите за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Този въпрос представлява по своята същност оплакване за допуснати процесуални нарушения от страна на инстанциите по същество, при преценката им следва ли да бъдат задължени ответниците да дадат обяснения по реда на чл. 176 ГПК, които оплаквания обаче са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, а не към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Следователно въпросът не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но същият не удовлетворява и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото не е разрешен в противоречие, а съгласно практиката на ВКС. Въззивният съд, оставяйки без уважение искането по чл. 176 ГПК, е изложил мотиви, че въпросите, които са поставени, касаят предмета на спора и горното е в съответствие с данните по делото, тъй като същите са формулирани с твърдяни правни доводи / целта на сделката, наличие на сговаряне/, а не относно за установяване на конкретно посочени факти. Предвид горното този въпрос не отговаря нито на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, нито на допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора разноски на касаторката не се следват. Ответниците претендират разноски, като към отговора са представили договор за правна защита и съдействие, съгласно който Б. М. Н., ЕТ „Б. – М. Н.“ и „Б. 82“ ООД са заплатили на адв. Г. Г. за изготвяне на отговор на касационната жалба сумата от общо 1000 лв., в брой, поради което следва да им бъдат присъдени разноски за настоящото производство в горепосочения размер. Възражението на касаторката за прекомерност на възнаграждението, заявено в депозирания от нея списък на разноските е неоснователно, тъй като според настоящия съдебен състав предвид броя и вида на предявените искове /пет/, отнасящи се до 72 на брой недвижими имота, не може да се приеме, че делото не е с фактическа и правна сложност, а и дори и с оглед факта, че предвид недопускането на касационно обжалване, защитата се е осъществила в подаването на отговор на касационната жалба, заплатената общо от всички ответници сума от 1000 лв. не е прекомерна по размер, а възнаграждение, което се явява обосновано и справедливо по смисъла на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв.
Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 28/16.02.2024г. по в. т.д. № 175/2023г., постановено от Апелативен съд – В. Т.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Е. Л. П., ЕГН [ЕГН], с адрес - [населено място], общ. Долни дъбник, обл. П., [улица], да заплати на ЕТ „Б. – М. Н.“, ЕИК[ЕИК], представляван от М. Й. Н., на „Б. 82“ ООД, ЕИК[ЕИК], и на Б. М. Н., ЕГН [ЕГН], всички със съдебен адрес – [населено място], [улица], ет.2, офис 6 – адв. Г. Г., сумата от общо 1000 лв. / хиляда лева/, представляваща направени разноски пред касационната инстанция за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.