Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „К. И“ ООД срещу решение №756/07.12.2021г. по т. д. №789/2021г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 260810/20.05.2021г. по т. д. № 2212/2019г. на Софийски градски съд, ТО, VI – 12 състав, с което са отхвърлени предявените от „К. И“ ООД срещу „ЧЕЗ Е. Б“ АД иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ за сумата от 217 897, 83 лв. – преференциална цена за доставена електрическа енергия за периода 31.10.2014г. – 31.12.2018г. и иск по чл. 86 от ЗЗД за мораторна лихва за забава за сумата от 68 857, 28 лв. за периода 31.10.2014г. – 05.10.2019г., както и евентуален иск по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 217 897, 83 лв., поради неоснователно обогатяване на ответника.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно, както и че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател счита за неправилен извода на въззивния съд за допустимост на обратното действие на решение № СП-3/2019г. на КЕВР, както и че порокът в този случай не е нищожност. Твърди, че съдът не е разгледал релевираните подробни възражения за нищожност на процесния административен акт. Поддържа, че апелативният съд неправилно е преценил действието на решение №2587/24.02.2021г. на ВАС като погасяващо възможността за косвен контрол за нищожност или неправилност на решение № СП-/2019г. на КЕВР. Навежда доводи за липсата на доброволно договаряне между страните, тъй като всички елементи на процесния договор са определени административно. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по всички релевирани възражения и по – конкретно по възражението му, че не произвежда енергия за собствени нужди, а я купува от ответника; по възраженията му срещу довода на ответника за недопустимост на искането за косвен контрол на основание чл. 177, ал. 3 от АПК; по възраженията му по ч. 17 от ГПК за нищожност или неправилност на решение № СП-3/2019г. на КЕВР. Твърди, че съдът неправилно е преценил приетата по делото експертиза, както и че изцяло е пропуснал да коментира решение №4923/20.07.2017г. на АССГ, потвърдено с решение № 14955/04.12.2018г. на ВАС.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за достъп до касация. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1/Допустим ли е косвен контрол по чл. 17, ал. 2 за валидност и законосъобразност на административен акт от значение за гражданското производство, когато страната не е участвала в административното и съдебното производство?; 2А/Обвързват ли решенията на административните съдилища, с които се отхвърля оспорването на административен акт, лицата, неучаствали в административното производство по издаване и в производството по оспорване пред съда?; 2Б/Имат ли сила на пресъдено нещо мотивите на актовете на административните съдилища за трети неучаствали в административното и съдебно производство лица?; 3А/ Мотивите на административните актове могат ли да формират ограничителни норми?; ЗБ/ Съдържа ли т. 15 от решение № Ц-18/2011г. на ДКЕВР ограничения на количеството енергия, подлежаща на изкупуване по преференциална цена?; 4/ Когато съдът разглежда две противоречащи си съдебни решения, следва ли да прецени действието и пределите на силата на пресъдено нещо и на двете и следва ли да изложи съображения за това?; 5/ Свободно ли са сключени договорите на ищеца с ответника или при регулиран пазар?; 6/ Задължен ли е съдът да се произнесе по всички твърдения и доказателствени искания на страната?; 7/ Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства в съвкупност?; 8/ Задължен ли е съдът да обсъди и косвените доказателства? По въпроси № 1-4 и №7-10 въвежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като по първи въпрос твърди противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение №6/10.05.2006г. по тълк. д. №6/2005г. на ОСГК на ВКС, определение №518/14.06.2010г. по гр. д. №84/2010г. на ВКС, I г. о. и определение №310/22.07.2009г. по ч. гр. д. №216/2009г. на ВКС, II г. о.; по въпрос 2А– с определение №518/14.06.2010г. по гр. д. №84/2010г. на ВКС, I г. о., по въпроси 2Б, 3А и 3Б, по въпрос 2 Б с т. 18 на Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по тълк. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение №57/26.02.2018г. по гр. д. №2736/2017г. на ВКС, IV г. о. и решение №58/26.04.2016г. по гр. д. №5180/2015г. на ВКС, I г. о.; по пети въпрос – с решение №160/17.03.2017г. по т. д. №2332/2015г. на ВКС, I т. о.; по шести въпрос – с раздел I, т. 3 на ППВС №1/13.07.1953г., т. 13 на ППВС № 1/10.11.1985г., с решение №44/26.06.2019г. по т. д. №1368/2018г. на ВКС, I т. о., решение №27/02.02.2015г. по гр. д. №4265/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №60222/07.01.2022г. по гр. д. №279/2021г. на ВКС, IV г. о. и други; по седми въпрос – с решение №570/06.11.2009г. по гр. д. № 4112/2008г. на ВКС, II г. о., решение №112/02.05.2017г. по гр. д. № 3356/2016г. на ВКС, IV г. о., решение №43/04.06.2014г. по т. д. № 213/2012г. на ВКС, II т. о., решение №44/26.06.2019г. по т. д. № 1368/2018г. на ВКС, I т. о. и други; по десети въпрос – с решение № 60208/04.01.2021г. по гр. д. № 126/2021г. на ВКС, III г. о. По въпрос №2 поддържа и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, поради противоречие на обжалваното решение с решение на ЕСПЧ от 12.01.2006г. по жалба №47797/99 и № 68698/01 /Кехая и други срещу България/. По въпроси №1 и №4 твърди, че е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По въпроси №№ 1, 2, ЗБ и 7 поддържа и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът „ЧЕЗ Е. Б“ АД, [населено място], оспорва касационната жалба. Твърди, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът „К. И“ ООД е надлежно присъединен по сключен договор за присъединяване на обект на производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа №Р20016495/29.01.2010г. и експлоатира фотоволтаична електроцентрала с наименование ФтЕЦ Коцаков, находяща се в м. „Бърдото“ в землището на [населено място], въведена в експлоатация с надлежно разрешение за ползване. Констатирал е, че насрещните страни са обвързани с договор за изкупуване на електрическа енергия №215/28.05.2012г., по силата на който продавачът „К. И“ ООД доставя на купувача „ЧЕЗ Е. Б“ АД в местата за продажба, а купувачът купува произведената от продавача електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите нормативни актове, както и че с такива договори страните са били обвързани и за 2015г., 2016г., 2017г. и 2018г. Съобразил е уговореното в чл. 11, ал. 4 от договора от 28.05.2012г., че преференциалната цена ще е в размер на 485, 60 лв. за МВтч без ДДС, като в случай на промяна на действащото законодателство, страните се съгласяват последната да бъде актуализирана в съответствие с промяната. Приел е, че към момента на сключване на процесния договор е действала редакцията на относимата към спора норма на чл. 31, ал. 5 от ЗВЕИ /ДВ бр. 29/10.04.2012г./, при действието на която е прието решение № Ц-18/20.06.2011г. на ДКЕВР. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че решението в т.III определя единствено цената на произведената енергия за един мегаватчас, без да поставя ограничителни рамки на количеството, доколкото законоустановеното правило е било да се изкупува по преференциална цена цялото количество електрическа енергия от ВИ. С оглед на това и съобразявайки заключението на вещото лице по приетата комплексна техническа и счетоводна експертиза, решаващият състав е достигнал до извода, че при действието на тази редакция на ищеца са изплатени всички изцяло дължими суми за продажбата на произведената от него енергия. Отчел е настъпилата в хода на изпълнение на договора законодателна промяна на установения режим с редакцията от ДВ бр. 109/20.12.2013г., в сила от 01.01.2014г., с която в чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ е въведен друг режим на изкупуване от обществения доставчик, съответно от крайните снабдители на произведената електрическа енергия от ВИ. Отчел е още последващото изменение с ДВ бр. 56/2015г., в сила от 24.07.2015г., с което е установен нов ред на изкупуване на електрическа енергия, включително чрез въвеждането на ново понятие – „нетно специфично производство“ с определение, съдържащо се в § 1, т. 29 от ДР на ЗЕВИ. Намерил е, че в изпълнение на § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ, КЕВР е приела решение № СП-1/31.07.2015г., с което е определила нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на КЕВР, приети до влизане в сила на ЗИД на ЗЕ, както и че след отмяната на решение № СП-1/31.07.2015г с решение №4923/20.07.2017г. по адм. д.№3249/2016г. на АССГ, потвърдено с решение № 14955/04.12.2018г. по адм. д.№10758/17г. на ВАС, / погрешно посочени като решение №1773/23.03.2018г. по адм. д. №8631/2015г., потвърдено с решение №855/18.07.2018г. на ВАС/, в частта, касаеща ФВтЕЦ от категорията на ФВтЕЦ „Коцаков“, КЕВР е приела решение № СП-3/06.03.2019г., с което е установила, че считано от 31.07.2015г. нетното специфично производство на електрическа енергия, във връзка с което е определена преференциална цена от 485, 60 лв./MWh в решение № Ц-18/20.06.2011г., по т. 15 на електрически централи с фотоволтаични модули над 200 kWp, е в размер на 1188 kWh.

По отношение на релевираните от ищеца възражения във връзка нищожността и неправилността на решение № СП-3/06.03.2019г. на КЕВР, съдът се е счел за обвързан от решение № 2587/24.02.2021г. по адм. д. №13592/2019г. на ВАС, с което е отхвърлена жалбата на друг производител на електрическа енергия чрез ФВтЦ против решение № СП-3/06.03.2019г. на КЕВР. Приел е, че решението на административния съд следва да бъде съобразено относно валидността и действителността на решение № СП-3/06.03.2019г. на КЕВР, като се е позовал на задължението на административния съд да обяви нищожността на административния акт при извършване на проверката относно законосъобразността му, дори и при липсата на искане за това. Счел е за неоснователно оплакването на ищеца за нищожност на процесния административен акт поради предвиденото обратно действие, като изтъкнал, че то не засяга валидността на акта. По останалите наведени доводи за нищожност на решението на КЕВР, е намерил, че същите са разгледани в решението по адм. д. №13592/2019г. на ВАС и са приети за несъстоятелни. Апелативният съд е изложил съображения, че дори и да се приеме, че решение №СП-3/06.03.2019г. на КЕВР е нищожен административен акт, приетата по делото експертиза установява еднозначно, че при заплащането на продадената от „К. И“ ООД електрическа енергия след влизане в сила на ЗЕВИ в редакцията му, действаща след 01.01.2014г., е спазен действащият закон в нормата му на чл. 31, ал. 1 и пар. 1, т. 29 от ДР на ЗЕВИ и количеството енергия, което законът установява, че следва да се изкупи по преференциална цена, е изкупено, а цената – платена. Обобщил е, че не актът на административния орган – КЕВР, а материалният закон е този, който определя дали и какво количество електрическа енергия, произведено от ВИ, ще се изкупува по преференциални цени. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че ответникът е изпълнил точно задълженията си по договора и не дължи на ищеца претендираните над тези цени суми, тъй като е заплатил фактурираното по преференциални цени, приложими за ФВтЦ с мощност над 200 кВт, произведено количество енергия, равняващо се на нетното специфично производство на електрическа енергия в размер на 1188 kWh по преференциалната цена за периода след 31.07.2015г., както и е закупил останалото количество произведена електрическа енергия за процесните периоди по цени за излишък на балансиращия пазар. Намерил е за неоснователен довода на ищеца, че настъпилите след сключването на основния договор промени в приложимия материален закон нямат отношение към спорния въпрос относно цената на изкупуваната електрическа енергия, изтъквайки правилото за действието на новия граждански закон по време, че същият урежда юридическите факти, които са се проявили след влизането му в сила, както и заварените висящи граждански правоотношения за в бъдеще. Отбелязал е, че ответникът е съобразил обстоятелството, че за всяка една от процесните години ФВтЦ на ищеца е произвеждала по – високо от НСП количество енергия, като това количество е заплатено по начина, установен от чл. 31, ал. 5, т. 2 от ЗЕВИ, и по цени на балансираща енергия на ЕСО ЕАД или по нарочен договор, сключен между страните. Заключил е, че първоинстанционното решение е правилно в частта, с която са отхвърлени главният иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

На последно място, въззивният съд е приел за правилна и частта от първоинстанционното решение, с която е отхвърлен евентуалният иск по чл. 59 от ЗЗД, като е изтъкнал, че наличието на договорноправни връзки и уредбата на отношенията в тях изключват възможността последиците от неизпълнението на договорното задължение да се претендират на друго основание.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Въпросите по т. 1, т. 2А и т. 2Б са поставени във връзка с оплакването в касационната жалба, че е неправилен изводът на въззивния съд за недопустимост на косвения контрол по чл. 17 ал. 2 от ГПК, по реда на който касаторът е искал да бъдат обсъдени всички негови възражения срещу решение №СП-3/06.03.2019г. на КЕВР. Първият от въпросите не съответства на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд, че ако индивидуалният административен акт има значение за разрешаване на правния спор, съдът може да извърши косвен съдебен контрол за валидност на този акт, без да е компетентен да се произнесе със сила на пресъдено нещо по въпроса за нищожността му. Този извод съответства на изричната разпоредба на чл. 17 ал. 2 предл. 1 от ГПК, предвиждаща възможността за съда, да се произнася по валидността на административните актове, без ограничения дали страните в производството са били техни адресати или са участвали в производството по издаването им. В случая отказът на съда да обсъди част от доводите на касатора за нищожност на административния акт не се дължи на становище за принципна недопустимост на инцидентния съдебен контрол за валидност, а на преценката му, че относно валидността и действителността на решение № СП-3/06.03.2019г. на КЕВР е обвързан от решение № 2587/24.02.2021г. по адм. д. №13592/2019г. на ВАС, с което е отхвърлена жалбата на друг производител на електрическа енергия чрез ФВтЦ против същото решение на КЕВР.

По отношение на възможността за инцидентен контрол за законосъобразност на решение СП-3/2019г. на КЕВР в настоящото производство, формулираните въпроси изразяват разбирането на касатора, че същият е лице от кръга на визираните в чл. 17 ал. 2 изр. 2 от ГПК - страна, на която се противопоставя административен акт и която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Това становище не е съобразено с факта, че касаторът е адресат на административния акт. Правото на обжалване е процесуална възможност и се реализира от носителя на това право при строго определени законови предпоставки. Наличието на правен интерес от оспорване на административните актове е конституционно изискване, изрично посочено в разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Р. Б, съгласно която гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Съгласно чл. 147 ал. 1 от АПК право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Съобразно посочената разпоредба правен интерес да оспорват Решение № СП-3 от 06.03.2019г. на КЕВР са имали неговите адресати, а това са лицата, които произвеждат електрическа енергия от възобновяеми източници чрез обекти, които са посочени в т. 15 на Решение № Ц-18 от 20.06.2011г. - електрически централи с фотоволтаични модули над 200 kWр. В тази група производители попада и жалбоподателят. Обстоятелството, че той не е упражнил правото си да обжалва административния акт, не го приравнява на лицата, които не са участвали в производството по издаване и обжалване на акта, тоест не са негови адресати и не са имали възможност да се защитят от неговите последици чрез обжалване по административен ред.

С оглед изложеното по първия въпрос не е налице и допълнителното основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК, доколкото цитираните от касатора определение №310/22.07.2009г. по ч. гр. д. №216/2009г. на ВКС, II г. о и определение №518/14.06.2010г. по гр. д. №84/2010г. на ВКС, I г. о., разглеждат хипотези, в които страната по делото не е имала качеството на адресат на административния акт, а породените от него права й се противопоставят. Следва да се отбележи, че в т. 4 от ТР №6/10.05.2006г. по тълк. д. №6/2005г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава касаторът, е прието, че страна по гражданско дело, която не е била легитимирана страна в реституционното производство, не разполага и с право на жалба срещу постановеното позитивно решение по него, включително и когато последното е материално незаконосъобразно, не може да се защити по реда на обжалването му, а само в гражданския процес, в който й се противопоставят придобитите с акта права. В мотивите на ТР №5/2011г. на ОСГК е обявено за изгубило силата си ТР №6/2006г. на ОСГК само в частта, касаеща съдебните решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Дадените разрешения в т. 4 от ТР №6/10.05.2006г. запазват своето действие относно заповеди за отмяна на отчуждаването, като тези разрешения са приложими и по отношение на останалите административни актове. Относно възможността за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на индивидуален административен акт в исковото производството и приложението на нормите на чл. 17 и чл. 302 от ГПК, има формирана практика на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 от ГПК (решение №298 от 25.03.2014г. по гр. д. №3296/13г. на ВКС, І г. о., решение №67 от 10.04.2014г. по гр. д. №5615/13г. на ВКС, І г. о., решение №71 от 15.07.2015г. по гр. д. №350/2015г. на ВКС, ІІ г. о., решение №24 от 02.03.2018г. по гр. д. №1369/2017г. на ВКС, II г. о., и много други). В тези актове като лица, които не са участвали в административното производство по смисъла на чл. 17 ал. 2 от ГПК, се визират лицата, които не са адресати на административния акт и не са имали право да го обжалват. Това е израз на разбирането, че инцидентният контрол върху законосъобразността на административните актове има смисъл, когато се прилага, за да реализират правото си на защита третите лица, чиито права са засегнати от акта, без да са имали възможност да участват в производството по издаването и обжалването му.

Относим към спора се явява въпросът по т. 2А за обвързващата сила на съдебно решение, с което се отхвърля жалба срещу административен акт по отношение на лица, които не са участвали като страна в съдебното производство. Съгласно разпоредбата на чл. 177, ал. 3 от АПК отхвърлянето на оспорването срещу административния акт е пречка за оспорването му на друго основание или като нищожен. Решението преклудира непредявените при това оспорване основания и е абсолютна пречка за повторното оспорване на същия акт от същия оспорващ на каквото и да било основание. Съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение №1 от 8.06.2001г. на ОС на ВАС по адм. д. №ТР 1/2000г., решението, с което се отхвърля жалбата срещу административния акт, е установително и освен за страните по делото и техните наследници и правоприемници няма сила за заинтересуваните от акта трети лица, поради което те не се нуждаят от специален способ за защита срещу него. Тъй като не са били страна в процеса, всяко от тях на собствено основание може да обжалва административния акт, без да му се противопостави възражение за присъдено нещо - чл. 224, ал. 1 във връзка с чл. 221, ал. 1 от ГПК. Приемайки, че касаторът, който макар да е адресат на Решение №СП-3 от 06.03.2019г. на КЕВР, не е бил конституиран в производството по обжалването му, е обвързан от постановеното без негово участие съдебно решение №2587/24.02.2021г. по адм. д. №13592/2019г. на ВАС, въззивният съд се е отклонил от постоянната практика по приложение на чл. 177 ал. 3 от АПК и чл. 302 от ГПК. Този извод обаче не е единствено обуславящ изхода на спора, доколкото съдът е изложил и съображения, че дори и решение №СП-3/06.03.2019г. на КЕВР да се приеме за нищожен административен акт, искът би бил неоснователен с оглед данните от приетата по делото техническа експертиза, че при заплащането на продадената от „К. И“ ООД електрическа енергия след влизане в сила на ЗЕВИ в редакцията му, действаща след 01.01.2014г., са спазени приложимите разпоредби на чл. 31, ал. 1 и пар1, т. 29 от ДР на ЗЕВИ и количеството енергия, което законът установява, че следва да се изкупи по преференциална цена, е изкупено, а цената – платена. По този начин съдът е съобразил, че съгласно дефиницията в § 1, т. 29 от Допълнителните разпоредби на ЗЕВИ, нетноспецифично производство е средногодишното производство на електрическа енергия от 1 kW инсталирана мощност съгласно решението на КЕВР за определяне на преференциални цени, след приспадане на собствените нужди, съответно решение СП-5 от 28.03.2019г. има констативен характер и конкретизира точния размер на средногодишното производство на електрическа енергия от 1 kW инсталирана мощност, послужило за определяне на тези преференциални цени с предходни решения на КЕВР. Това разрешение е в съответствие и с практиката на ВКС, обективирана в решение №60096 от 30.03.2022г. по т. д.№1219/2020г. на ВКС, ТК, І т. о., съгласно което НСП не е самостоятелен ценообразуващ критерий, вън от изначално заложените още преди изменението на чл. 31 ал. 5 от ЗЕВИ от м. юли 2015г., ценообразуващи фактори. Поради това и с оглед указанията в т. 1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по втория правен въпрос не би могло да се допусне, тъй като неговото разглеждане от касационната инстанция не би довело до промяна в изхода на делото.

Въпросите по т. 3 от изложението също не съответстват на мотивите на въззивното решение и с оглед на това, не изпълняват общия критерий за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не е приел, че т. 15 от решение № Ц-18/2011г. на ДКЕВР установява ограничения на количеството енергия, подлежаща на изкупуване по преференциална цена. Съставът на САС е изразил становище, че не актът на административният орган - КЕВР, а материалният закон /чл. 31 ал. 1 от ЗЕВИ, в редакцията му след 01.01.2014г./, е установил ограничение, като е определил дали и какво количество ел. енергия, произведено от ВИ, ще се изкупува по преференциални цени.

Въпросът относно задълженията на съда при преценката на противоречащи си съдебни решения, е обусловен от становището на касатора за наличието на противоречие между решение №4923/20.07.2017г. по адм. д.№3249/2016г. на АССГ, потвърдено с решение № 14955/04.12.2018г. по адм. д.№10758/17г. на ВАС, и от друга страна решение № 2587/24.02.2021г. по адм. д. №13592/2019г. на ВАС. То не съответства на данните по делото, доколкото цитираните от касатора решения са постановени в съдебни производства по обжалване на два различни административни акта на КЕВР. С решение №4923/20.07.2017г. по адм. д.№3249/2016г. на АССГ е отменено решение №СП-1 от 31.07.2015г. на КЕВР в частта му по т. 2.15, с която е установено нетно специфично производство на електрическа енергия, въз основа на които са определени преференциалните цени в т. 15 от Решение №Ц-18 от 20.06.2011г. на КЕВР, в размер на 1 188 kWh, при определена цена 485, 60 лв./MWh за електрически централи с фотоволтаични модули над 200 kWр. С второто решение е потвърдено решение №СП-1 от 06.03.2019г. на КЕВР, с което е установено, считано от 31.07.2015г. нетно специфично производство на електрическа енергия в размер на 1 188 kWh, въз основа на което е определена преференциална цена 485, 60 лв./MWh в Решение №Ц-18 от 20.06.2011г. на КЕВР по т. 15 за електрически централи с фотоволтаични модули над 200 kWр. Предмет на проверка по двете дела са два различни административни акта, вторият от които е постановен от административният орган след отмяната на първия по съдебен ред. Това изключва обективния идентитет на двете съдебни производства, дори и изразеното в двата административни акта волеизявление на административния орган да е идентично по своите правни последици. В този смисъл са и задължителните разяснения в Тълкувателно решение №6 от 25.11.2010г. на ВАС по т. д.№4/2010г. В същото се приема, че след като преценката при претендирането на определени права или възлагането на определени задължения е била изложена от административния орган в различни административни актове, макар и по сходни въпроси, то не може да бъде прието, че решенията, разглеждащи именно тези различни административни актове, са идентични.

Въпросът дали договорите на ищеца с ответника са сключени свободно или при регулиран пазар не съответства на мотивите на обжалваното въззивно решение и не изпълнява общото изискване за достъп до касация. Въззивният съд е коментирал възможността за сделки, сключени на свободно договорени цени, когато е възпроизвел текста на чл. 31 ал. 5 от ЗЕВИ, съгласно който количествата по т. 1 и т. 2 се намаляват с количествата, които производителите ползват за собствени нужди, за снабдяване на свои клонове, предприятия и обекти и които продават по свободно договорени цени по реда на глава девета, раздел VІІ. Изводът за неоснователност на предявения иск обаче не е обусловен от преценка, че приложимите в отношенията на страните по делото цени на изкупуване на енергията са били свободно договорени.

Последните три въпроса от изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК са относими към спора, доколкото касаят правомощията на въззивния съд. По въпроса е постановено ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/13г. на ОСГТК на ВКС, като обжалваното решение съответства на дадените с него разяснения. Поставените процесуалноправни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са решени и в съответствие с трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора и служебно известните на съда: решение №221/08.02.2016г. по гр. д.№1453/2015г. на ВКС, I г. о., решение №217/09.06.2011г. по гр. д. №761/2010г. на ВКС, IV г. о., решение №92/16.03.2012г. по гр. д. №980/2011г. на ВКС, II г. о., решение №323/27.09.2012г. по гр. д. №408/2011г. на ВКС, I г. о., решение №480/07.11.2011г. по гр. д. №1347/2010г. на ВКС, I г. о. и др., която приема, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл. 235 и чл. 236 от ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество по твърденията и възраженията на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл. 269, предл. 2 от ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл. 266, ал. 1 от ГПК. В случая съставът на Софийски апелативен съд не е допуснал отклонение от практиката на ВКС. Въпросът е поставен от касатора с оглед на доводите му, че въззивният съд не се е произнесъл по неговите възражения относно нищожността на Решение СП-3/2019г. на КЕВР и по останалите възражения за незаконосъобразност на същия административен акт, както и не е обсъдил решение №4923 от 20.07.2017г. на АССГ. Въззивният съд не се е произнесъл по всички доводи за нищожност на Решение СП-3/2019г. на КЕВР, тъй като относно преценката за валидност на акта е приел, че е обвързан от решението по адм. д. №13592/2019г. на ВАС, с което актът е потвърден. Не съответства на данните по делото твърдението, че съдът не е обсъдил решение №4923 от 20.07.2017г. на АССГ, потвърдено с решение №14955 от 04.12.2018г. на ВАС. Съдът е взел предвид посочените решения, /макар да е посочил погрешно номерата им/, като е приел за установени техните правни последици – отмяна на решение №СП-1 от 31.07.2015г. на КЕВР в частта му по т. 2.15, съответно съобразил е, че същото не е действащ административен акт. Останалите фактически твърдения на ищеца – касатор и представените в подкрепа на тях доказателства също са обсъдени подробно от въззивния съд. Излагайки мотиви по тези доводи, въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235 ал. 2 и чл. 236 ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, спазвайки ограниченията по чл. 269 предл. 2 от ГПК.

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал. 2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. Обжалваното решение не разкрива никой от посочените пороци. Доводите на касатора в подкрепа на въведеното основание по чл. 280 ал. 2 пр. 3 от ГПК се явяват повторение на твърденията за неправилен отказ на въззивния съд да извърши инцидентен съдебен контрол на Решение СП-3/2019г. на КЕВР, на които беше даде отговор с изложението по формулираните въпроси.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение в касационното производство в размер на 300 лева.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №756/07.12.2021г. по т. д. №789/2021г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Кора инвестмънт“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на „ЧЕЗ Е. Б“ АД, с адрес [населено място], [улица], на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК сумата 300 лв. /триста лева/, юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.