Р Е Ш Е Н И Е

№ 99

София, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в открито заседание на двадeсет и втори януари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: Г. Г.

НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

при секретаря Н. П., като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 5094 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. А.-С. срещу решение № 681 от 23.05.2023 г. по в. гр. д. № 577/2022 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти гр. състав, поправено с решение № 1112 от 05.09.2023 г. по същото дело.

Жалбоподателката счита, че процесният имот, за който тя притежава нотариален акт за собственост, не е бил предмет на публична продан заради дълг на П. С. И., затова от тази продан не са възникнали права за ответниците по предявения от нея ревандикационен иск В. Н. С. и Ц. И. С.. Възбраната във връзка с дълга на П. И. е вписана върху имот, който той е продал на трето лице В. И. И. още преди това с нотариален акт № 87/24.11.2000 г. Неизвестно как ЧСИ идентифицирал имота, който продава, като ап. № 41 /на звънеца/, етаж 8, - индивидуализация, която липсвала в нотариалния акт на длъжника в изпълнителното производство. Тази индивидуализация била въведена от ЧСИ едва в обявлението за насрочване на публичната продан. При въвода във владение бил описан имотът на длъжника, продаден на В. И., а не апартамент № 41 на 8-ми етаж /на жалбоподателката/. Налице били множество разлики в описанието на процесното ателие, собственост на жалбоподателката, и това, което е продадено на публичната продан – етажът, на който се намират, площ, съседи, вид помещения, брой тераси. Не били кредитирани заключенията на всички експертизи, че имотът, описан при започване на публичната продан, не е идентичен с имота на жалбоподателката. В противоречие с приетото в мотивите на ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. и т. 10 на ППВС № 6/1974 г. бил изводът на съда, че в настоящия случай постановлението за възлагане от 21.05.2010 г. е годно основание по смисъла на чл. 70 ал. 1 ЗС да направи ответниците собственици на процесния имот. Ответниците не могли да бъдат добросъвестни владелци, тъй като липсвало юридическо основание, на което те да са установили своето владение. Изложени са и допълнителни аргументи в подкрепа на тезата на жалбоподателката, че ответниците са недобросъвестни владелци – от нотариалния акт на тяхната дъщеря се виждало, че тя има ателие на първо подпокривно ниво и именно това ниво е вписано в постановлението за възлагане на процесното ателие, а ответниците са въведени във владение на ателие, което се намира на второ подпокривно ниво; налице е разлика в съседите на ателието, което е продадено на публична продан и ателието, в което е извършен въводът и това е могло да се установи от купувачите; налице били свидетелски показания за знанието, че е извършен въвод в друго ателие, различно от придобитото на публична продан; едното ателие имало една тераса, а другото – две, имало разлика и в площта и вида на вътрешните помещения.

Ответниците в производството Ц. И. С. и В. Н. С. оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение е правилно. Позовават се на множеството изменения в техническата документация на сградата, която водела до изменения в означенията и квадратурите на отделните обекти. Това обстоятелство било съществено, тъй като в момента на въвода те не могли да знаят точната идентификация на ателието, предмет на публичната продан. Поддържат също, че субективната добросъвестност на лицето, действащо като орган на принудителното изпълнение, е без значение за добросъвестността на купувача, придобил имота на публична продан. От момента на описа във всички фази на изпълнителното производство и във всички актове на съдебния изпълнител се сочело, че се продава апартамент № 41 на 8 ет. /подпокривен/. Именно това е имотът, който вещото лице в изпълнителното производство е оценило, който е продаден и в който те са били въведени след постановлението за възлагане. Постановлението за възлагане е годно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, както е приел и въззивният съд. Обстоятелството, че продаденият имот не принадлежи на длъжника в изпълнителното производство, не засяга действителността на публичната продан. Налице била и тяхната добросъвестност, поради което са могли да придобият спорния имот с кратката 5-годишна придобивна давност. Аргумент за добросъвестността били и свидетелските показания, според които процесният имот е бил единственият свободен имот в сградата; че той е бил собственост на строителя на сградата П. И., длъжник в изпълнителното производство, и че ЧСИ продава точно неговия имот. За да се изключи презумпцията за добросъвестност, трябва да бъде проведено пълно обратно доказване, каквото в случая не било налице.

Третите лица-помагачи на страната на ответника изразяват следните становища:

ЧСИ И. Т. Ч. счита, че жалбоподателката /ищец по предявения иск по чл. 108 ЗС/ не е доказала правото си на собственост върху процесния имот. Позовава се на различната номерация и технически характеристики на имота според различните строителни документи; на становище на вещото лице инж. Д. М., че ателие А 9 не е идентично по същество с ателие А 4, както и на заключенията на вещите лица инж. Я. и арх. Г., че в техническата документация липсват означения на ателиетата с „прим“ и „секон“. Позовава се и на липсата на съответствие между имота на ищцата по нот. акт № 49/2001 г. /А9/ и продаденото на публична продан ателие А 1 прим. Отделно от това ищцата не била собственик и поради придобиването на нейния имот от ответниците с кратката придобивна давност. По въпроса за характера на владението на ответниците по предявения иск третото лице излага доводи, аналогични на тяхната защита. Излага подробни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, което въззивният съд е отменил. Поддържа, че на публична продан е бил изнесен точно процесният имот, в който впоследствие купувачите били въведени. Позовава се на експертното заключение на вещото лице в изпълнителното производство инж. П..

Третото лице М. Н. Д. също оспорва касационната жалба. Счита, че въззивното решение е правилно. Тя е била взискател в изпълнителното производство, в което е изнесен на публична продан имотът на длъжника и е получила парична сума за удовлетворяване на своето вземане. Счита, че постановлението за възлагане е годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС.

В хода на касационното производство е починало третото лице-помагач И. Н. Д.. Съдът е конституирал неговия наследник И. И. Д.. И. Д. е вписала отказ от наследството на И. Д.. По молба на ответниците В. Н. С. и Ц. И. С., по чието искане в процеса са конституирани трети лица-помагачи, съдът е заличил И. Д. като подпомагаща страна, без да издирва други наследници на И. Д..

С протоколно определение № 788 от 21.11.2025 г. производството по делото е прекратено на основание чл. 219, ал. 2 ГПК и спрямо третото лице-помагач М. Ц. К..

Третите лица О. Г. Ц., К. К. П., М. К. П., Ю. И. А., Надежда И. А. и Р. Н. Д. не вземат становище по жалбата.

С определение № 4307 от 30.09.2024 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите допустимо ли е съдът да приеме като достатъчна и достоверна идентификацията на недвижим имот само по номер на апартамент /на звънеца/ и по етаж, без да изследва всички останали технически реквизити в документите за собственост и допустимо ли е да се приеме за добросъвестно владението върху недвижим имот при очевидни разлики между техническите характеристики на фактически държания недвижим имот /площ, брой тераси/ и описанието на имота в постановлението за възлагане на недвижим имот.

По поставените въпроси съставът на ВКС приема следното:

В постоянната практика на ВКС се приема, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство - в този смисъл решение № 672 от 7.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о. Същевременно се приема, че от индивидуализиращите белези с основно значение са местоположението и границите на недвижимия имот - решение № 129 от 14.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3314/2017 г., I г. о., решение № 429 от 28.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 579/2010 г., IV г. о., решение № 323 от 27.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 408/2011 г., I г. о., решение № 672 от 7.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о. и др.

Следвайки тази практика на ВКС следва да се приеме, че индивидуализацията на един апартамент само по неговия номер и по етажа, на който се намира, не е достатъчна в случаите, когато има разминаване с останалите индивидуализиращи белези на апартамента, описани в придобивния документ за него. Както за поземлените имоти, така и за самостоятелните обекти в сграда, определящите индивидуализиращи белези, които ги разграничават от други обекти в същата сграда, са съседите. Номерът на апартамента и етажът, на който той е разположен, са допълнителни, но не и решаващи белези, тъй като зависят от различни обстоятелства, включително и от избрания начин на броене. Когато в документа за собственост са описани съседите на един апартамент /ателие/, но не и неговият номер, съдът не може да индивидуализира имота чрез етаж и номер, които не съответстват на основните индивидуализиращи белези в документа за собственост и най-вече на съседите.

Вторият въпрос е поставен в хипотеза на владение, установено въз основа на възлагателно постановление по чл. 496 ГПК, когато имотът, в който са въведени купувачите, се различава по своите характеристики от имота, който е бил предмет на публичната продан. Питането е дали това владение е добросъвестно или недобросъвестно.

Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС, владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, като е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Въпросът за това кои актове са годни да бъдат правно основание на добросъвестно владение е разискван в т. IІІ. от ППВС № 6/1974 г. Това са всички прехвърлителни /транслативни/ сделки, както и административни актове с вещноправни последици, а също и решения по конститутивни искове, с които се прехвърля правото на собственост или ограничено вещно право. Към тези основания следва да се прибави и публичната продан на недвижим имот, тъй като съгласно мотивите към т. 2 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г. тя е деривативен способ, при която купувачът придобива правото на собственост, ако длъжникът е бил собственик на имота.

В практиката на ВКС се приема, че тъй като публичната продан на недвижим имот е производен /деривативен/ способ за придобиване на право на собственост, то ако към деня на постановлението за възлагане длъжникът не е бил собственик на имота, купувачът от публична продан не може да придобие собствеността върху него - решение № 49 от 21.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2633/2016 г., I г. о. В същото решение се приема, че владението на купувача, основано на постановление за възлагане на недвижим имот, е добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, затова ако длъжникът не е бил собственик на възложения имот, купувачът може да придобие правото на собственост на оригинерно основание с непрекъснато владение в продължение на 5 години.

Посоченото по-горе разрешение обаче важи само в случаите, в които купувачите са въведени в имота, който е бил предмет на публичната продан и за който се отнася постановлението за възлагане по чл. 496 ГПК. В решение № 286 от 22.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2013 г., I г. о., е разгледана различна хипотеза, при която предмет на публичната продан е апартамент № 17, но купувачите са въведени във владение на апартамент № 18. В тази хипотеза съдът е приел, че в случая липсва юридическо основание, въз основа на което купувачите на публичната продан да са установили добросъвестно владение върху жилището, в което са извършили подобрения.

Настоящият състав на ВКС споделя изцяло посочената практика на ВС и ВКС, която следва да намери приложение и по настоящото дело. Като не е отчел разликата в индивидуализиращите белези между имота, изнесен на публична продан по изп. д. № 515/2006 г., и имота, в който купувачите на публичната продан са били въведени, и като е приел, че те са добросъвестни владелци по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС на имота, в който са били въведени, въззивният съд е постановил решение, което противоречи на посочената практика на ВС и ВКС.

По съществото на касационната жалба:

С обжалваното решение № 681 от 23.05.2023 г. по в. гр. д. № 577/2022 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти гр. състав, поправено с решение № 1112 от 05.09.2023 г., след частична отмяна на решение № 266000 от 06.10.2021 г., поправено с решение № 260042 от 04.01.2022 г. по гр. д. № 6329/2017 г. на Софийски градски съд, I-11 с-в, са отхвърлени предявените от А. И. А.-С. срещу Ц. И. С. и В. Н. С. искове: по чл. 108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху ателие № А9, находящо се в [населено място], на [улица], на второ подпокривно ниво, със застроена площ от 78, 40 кв. м., състоящо се от входно антре, склад (дрешник), кухненски бокс, трапезария и дневна, две спални, баня и тоалетна, два балкона, при съседи: от изток – двор, запад – улица, север - ателие № А8, коридор и стълбищна клетка, юг – калкан, заедно с 2, 25% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, цялото с площ от 775, 00 кв. м., съставляващо УПИ [№], [№], [№], в кв. 137 по плана на [населено място], м. „Зона Б-3“, както и 2, 25% идеални части от УПИ [№], [№], [№], в кв. 137 по плана на [населено място], м. „Зона Б-3“, съставляващо самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по КК на [населено място] с предназначение ателие за творческа дейност и осъждането на ответниците да предадат владението на имота, както и по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищцата сумите от по 352 лв., представляващи обезщетение за неоснователно ползване на имота през периода 20.01.2017 г. – 20.03.2017 г.

Въззивното решение е постановено при участие в делото на третите лица-помагачи на страната на ответниците - ЧСИ И. Т. Ч., М. Н. Д., М. Ц. К., О. Г. Ц., К. К. П., М. К. П., Ю. И. А., Н. И. А., И. Н. Д. и Р. Н. Д..

Въззивният съд е приел следното:

Ищцата А. И. А.-С. се легитимира като собственик на процесното ателие по силата на нотариален акт № 49/18.12.2001 г. и наследствено правоприемство. Нейната майка Л. Г. А. е закупила приживе имота от ЕТ „П. И.“ с посочения нотариален акт. Имотът е описан като ателие № А9 /съответстващо на ателие А`` секон 4/, находящо се в [населено място], на [улица], на второ подпокривно ниво, със застроена площ от 78, 40 кв. м., състоящо се от входно антре, склад (дрешник), кухненски бокс, трапезария и дневна, две спални, баня и тоалетна, два балкона, при съседи: от изток – двор, запад – улица, север - ателие № А8, коридор и стълбища клетка, юг – калкан, заедно с 2, 25% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Това ателие съответства на екзекутивните чертежи, изработени във връзка с изменение на архитектурния проект на сградата, одобрено от УАГ на 24.11.1995 г. Ателието се намира в нова сграда, която е завършена в груб вид към 1999 г.

Понастоящем процесното ателие представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№].

Прието е, че ответниците Ц. И. С. и В. Н. С. са участвали в публична продан по изпълнително дело № 20067830400515/2006 на ЧСИ И. Т. Ч., при която с постановление от 21.05.2010 г. им е било възложено ателие А1` /А едно прим/, което на място се идентифицира като апартамент № 41 /на звънеца/, етаж 8 /подпокривен етаж/, находящо се на първо подпокривно ниво на жилищна сграда на [улица] в [населено място], с площ от 61, 20 кв. м., състоящо се от сервизно помещение, кухня, тераса, дневна, спалня, склад, при съседи: север-стълбище, изток-коридор и ателие 2, юг – калкан, запад – улица. След влизане в сила на възлагателното постановление, на 14.02.2011 г. е извършен въвод в имота на ответника С., на който е присъствало и вещото лице П.. Длъжник в изпълнителното производство е бил ЕТ „П. И.“, а имотът, върху който е насочено изпълнението, е описан в нотариален акт за собственост № 149/31.10.2000 г., като възбраната е вписана на 29.12.2002 г.

Прието е, че процесното ателие [№], в което понастоящем живеят ответниците, съответства по площ и граници на ателието по нотариалния акт № 49/18.12.2001 г., с който ищцата се легитимира като собственик по наследство от своята майка Л. А.. Прието е също, че процесното ателие не е идентично с имота, описан в нотариален акт № 149/31.10.2000 г., собственост на – длъжника в изпълнителното производство П. С. И..

Същевременно е прието, че при извършване на публичната продан ЧСИ е описал, оценил продал и въвел ответниците във владение именно в имота, който те обитават в момента. Съдът не е кредитирал заключението на вещото лице по съдебната експертиза, което е в обратния смисъл, а е основал решението си на свидетелските показания на вещото лице П., което е правило оценка на продаваемия имот в изпълнителното производство, в смисъл, че то е оценило точно имота, който е бил продаден и в който е извършен въвод. Позовал се е и на протоколите за разгласяване на публичната продан, на оценката, на описа и въвода, в които имотът е описан както с характеристиките по нотариален акт № 149/31.10.2000 г., така и с тези на имота на ищцата – ет. 8, ап. 41.

При така установената фактическа обстановка е прието за основателно въведеното от ответниците с отговора на исковата молба възражение за изтекла в тяхна полза кратка придобивна давност по чл. 79, ал. 2, вр. чл. 70, ал. 1 ЗС.

Прието е, че съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Алинея втора на разпоредбата установява презумпция за добросъвестност на владелеца, поради което в тежест на оспорващия добросъвестността, в случая на ищеца, е да докаже, че ответниците са били недобросъвестни. В ППВС № 6/1974 г. е посочено, че такова правно основание може да е не само правна сделка, но и други актове с вещнопрехвърлително действие. В конкретния случай постановлението на ЧСИ за възлагане на имота е такова правно основание, което, ако ответниците не знаят, че е опорочено, е годно да ги направи собственици на имота. Аналогично на продажбата на чужда вещ и постановлението за възлагане на чужда вещ би било основание за добросъвестно владение. Събрани са доказателства, че тази добросъвестност е била налице при възникването на основанието – процесният имот е бил показан на ответника от ЧСИ като обект на публичната продан, описан от него и съответно ответникът е бил въведен в този имот от ЧСИ, т. е. при възникването на основанието за владение ответниците не са знаели, че имотът, в който са въведени, е на друго лице.

Въззивният съд е приел за неправилен извода на СГС за знание от ответника, че имотът, върху който е установил фактическа власт, не е този, който е предмет на постановлението за възлагане, тъй като е бил строителен инженер по професия и тъй като дъщеря му имала жилище в тази сграда. Липсата на добросъвестност у ответника е в доказателствена тежест на ищцата, а ищцата не е сочила доказателства за това. Съдът по свой почин е правил изводи от странични факти по делото – като професионалната квалификация на ответника, което само по себе си не доказва липсата на добросъвестност. Ответникът, като купувач от публична продан, не е длъжен да се запознава с титула за собственост на длъжника, тъй като публичната продан се извършва от орган на принудителното изпълнение и именно по тази причина придобиването на имот от публична продан може да постави начало на добросъвестно владение. В конкретния случай към момента на публичната продан сградата не е била въведена в експлоатация, за ателиетата на предпоследен и последен етаж е имало множество изменения, както на техническите проекти, така и на техните означения и квадратури, като дори в съдебното производство са изслушани три експертизи, за да се установи идентичност, поради което не може да се приеме, че към момента на въвода ответниците са били наясно с точната идентификация на ателието, предмет на публичната продан.

Прието е, че владението на ответниците не е било смущавано. Няма доказателства ищцата или нейната наследодателка да са обжалвали действията на съдебния изпълнител или да са предявили иск за собственост до 2017 г. Петгодишната придобивна давност е изтекла в края на 2015 г., а искът по настоящото дело е предявен през 2017 г., след нейното изтичане, поради което възражението на ответниците за придобиване на имота по давност е основателно. Прието е, че посоченото от първата инстанция решение на ВКС по гр. д. № 2508/2013 г., I г. о., е неотносимо към настоящия спор, тъй като там ЧСИ е продал един имот, а е извършил въвод в друг имот. В настоящия случай ЧСИ е целял да изнесе на публичната продан и е възложил с постановление имота, който ответниците владеят, макар и той да не е бил собственост на длъжника по изпълнението.

Прието е, че доколкото искът по чл. 108 от ЗС следва да се отхвърли като неоснователен, то неоснователен се явява и искът на ищцата по чл. 59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползването на недвижимия имот от ответниците за периода от 20.01.2017 г. (датата на нотариалната покана за плащане) до 20.03.2017 г. (предявяването на иска). Затова първоинстанционното решение е отменено в частта, с която този иск е уважен за сумите от по 352 лв. срещу всеки от двамата ответници и в тази част искът е отхвърлен. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 3000 лв.

Прието е също, че насрещният иск с правно основание чл. 74, ал. 1, вр. чл. 72, ал. 2 ЗС и възражението за право на задържане са предявени в условията на евентуалност - ако бъде уважен ревандикационният иск, поради което при неговото отхвърляне не се дължи произнасяне по тях. С диспозитива на съдебния акт по основното решение и по решението по чл. 247 ГПК въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, с което А. И. А.-С. е осъдена да заплати на В. Н. С. и Ц. И. С. суми от по 12 100 лв., представляващи стойността на по 1/2 от извършените подобрения в имота, ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която тези искове са отхвърлени до пълния размер от 28 179, 69 лв., както и искането за осъждане на ответниците в условията на активна солидарност и възражението за право на задържане.

Решението е неправилно.

Неправилен е решаващият извод на въззивния съд, че при публичната продан, от която черпят права ответниците Ц. И. С. и В. Н. С., ЧСИ е описал, оценил продал и въвел купувачите във владение именно в имота, който те обитават в момента и който е предмет на спора по чл. 108 ЗС. Този погрешен извод почива на неправилно прилагане на чл. 202 ГПК, тъй като съдът не се е доверил на заключенията на вещите лица инж. П. Я., арх. Г. Г. и инж.Д. М., които са в обратен смисъл, като същевременно в противоречие с чл. 202 ГПК не е обосновал този свой извод на съвкупна преценка на всички относими доказателства по делото, а е изходил единствено от погрешната добавка, направена от ЧСИ при описанието на продавания имот в протокола за опис от 27.01.2010 г., акта за разгласяване на публичната продан от 09.04.2010 г., а след това и в постановлението за възлагане от 21.05.2010 г., че продаваното ателие А1` /А едно прим/ на място се идентифицира като апартамент № 41 /на звънеца/, етаж 8 /подпокривен етаж/ от процесната сграда.

В действителност всички доказателства по делото сочат, че предмет на публичната продан е било ателието, собственост на длъжника в изпълнителното производство ЕТ „П. И.“, а не ателието, собственост на ищцата А. А.-С., което е предмет на предявения от нея иск по чл. 108 ЗС, който неправилно е отхвърлен от съда.

Ищцата се легитимира като собственик по силата на покупко-продажба по нот. акт № 49 от 18.12.2001 г. и наследство от майка си Л. Г. А. върху следния имот, който е предмет на настоящото дело: ателие № А9, /съответстващо на А секон 4/ находящо се в [населено място], на [улица], на второ подпокривно ниво, със застроена площ от 78, 40 кв. м., състоящо се от входно антре, склад (дрешник), кухненски бокс, трапезария и дневна, две спални, баня и тоалетна, два балкона, при съседи: от изток – двор, запад – улица, север - ателие № А8, коридор и стълбищна клетка, юг – калкан, заедно с 2, 25 % и части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото.

Изпълнителното производство по изп. д. № 515/2006 г. на ЧСИ И. Ч., от което черпят права ответниците, е било образувано за събиране на парично задължение на длъжника ЕТ „П. И.“ към взискателя М. Н. Д.. По това дело на 14.02.2007 г. ЧСИ е наложил обезпечителна възбрана върху имота на длъжника, описан в нот. акт № 149, т.Iа, рег. № 9042, нот. д. № 646/2000 г., видно от постановлението на стр. 17 по приложеното копие от изпълнително дело. Възбраната е била вписана в Служба по вписванията при СРС в книга възбрани, т.I-ви, № 198/2007, дв. вх. рег. № 5928/14.02.2007 г., видно от удостоверението на стр. 166 по изпълнителното дело.

В нотариалния акт на длъжника № 149/31.10.2000 г. притежаваният от него имот е описан по следния начин: ателие А1` /А едно прим/, находящо се на първо подпокривно ниво на жилищна сграда на [улица] в [населено място], с площ от 61, 20 кв. м., състоящо се от сервизно помещение, кухня, тераса, дневна, спалня склад, при съседи: север-стълбище, изток-коридор и ателие 2, юг – калкан, запад – улица, заедно с 1, 75 % ид. части от общите части на сградата.

Видно от описанието на имотите по нотариалния акт на ищцата № 49/18.12.2001 г. и нотариалния акт на длъжника в изпълнителното производство № 149/31.10.2000 г., имотите се различават не само по площ, но и по вида на отделните помещения, от които се състоят, подпокривното ниво, съседите и припадащите се идеални части от общите части на сградата.

Както в постановлението за налагане на обезпечителната възбрана от 14.02.2007 г. /стр. 97/, така и в описа от 27.01.2010 г. /стр. 172/ и постановлението за възлагане от 21.05.2010 г., а също и в протокола за принудително отнемане и предаване от 19.02.2011 г. възбраненият и продаван на публична продан имот е описан според индивидуализиращите белези по нотариалния акт на длъжника в изпълнителното производство ЕТ „П. И.“ – нот. акт № 149/31.10.2000 г. Същевременно погрешно в описа, в акта за разгласяване на публичната продан и в постановлението за възлагане ЧСИ е добавил индивидуализиращи белези, които не отговарят на продавания имот – че на място той се индивидуализира като ап. № 41 /на звънеца/, етаж 8. Всъщност това са актуални индивидуализиращи белези на ателието, собственост на ищцата А. А.-С., описано в нейния нот. акт № 49/18.12.2001 г. Именно в този имот на ищцата, който има идентификатор [№], са били въведени ответниците след публичната продан.

Обстоятелството, че в изброените по-горе актове ЧСИ е вписал наред с индивидуализиращите белези на продавания имот на длъжника според притежавания от него нотариален акт и други индивидуализиращи белези, които са погрешно установени от ЧСИ и които сочат като етаж и номер на апартамент имота на ищцата, не може да обоснове извод, че на публичната продан е продаден имотът на ищцата, а не на длъжника в изпълнителното производство. Съществените индивидуализиращи белези са тези по нотариалния акт на длъжника, възпроизведени от ЧСИ във всички документи, съпровождащи извършената публична продан. Необоснованото отбелязване от ЧСИ, че продаваният имот се индивидуализира като ап. 41, ет. 8, не може да наложи извод, че е продаден именно този ап. 41, след като площта, броят и видът на помещенията, съседите, етажността и припадащите се идеални части от общите части на сградата на продавания обект са различни.

Следователно – всички изброени доказателства по делото са в подкрепа на извода на вещите лица инж. П. Я., арх. Г. Г. и инж. Д. М., че фактически обитаваният от ответниците имот, в който те са били въведени от ЧСИ след извършване на публичната продан, е идентичен с имота по нот. акт № 49/2001 г. /на праводателката на ищцата/, представляващ имот с идентификатор [№], но не е идентичен с имота по нот. акт № 149/2000 г. /бивша собственост на длъжника в изпълнителното производство/, който е бил предмет на публичната продан. С други думи – ответниците са въведени от ЧСИ в друг имот, различен от продадения имот на длъжника в изпълнителното производство.

Без значение по делото е обстоятелството кой имот е оценило вещото лице в изпълнителното производство – имотът на длъжника или имотът на ищцата. Дори ако е бил оценен имотът на ищцата, това по никакъв начин не може да бъде аргумент, че е продаден имотът по оценката /на ищцата/, а не този, който е възбранен, а след това описан подробно в останалите актове на ЧСИ според индивидуализиращите белези по нотариалния акт на длъжника в изпълнителното производство.

Без значение е и това какво са си мислили свидетелите по делото относно действителния собственик на имот [№] и че това е имотът, за който се провежда публична продан. Съвсем различни изводи следват от нотариалните актове за собственост и от актовете на ЧСИ по изпълнителното дело.

Неправилният фактически извод на въззивния съд, че при публичната продан е бил продаден имотът на ищцата, е довел до следващ погрешен правен извод – че ответниците са негови добросъвестни владелци, тъй като са започнали да владеят на правно основание, годно да ги направи собственици, без да знаят, че праводателят им не е собственик. Този извод би бил правилен само ако на публичната продан беше продаден имотът по нотариален акт № 49/2001 г., легитимиращ като собственик праводателката на ищцата. Доказателствата по делото обаче сочат друго – че е бил продаден имотът, който някога е принадлежал на длъжника в изпълнителното производство ЕТ „П. И.“, описан в нот. акт № 149/2000 г.

Ответниците не могат да бъдат добросъвестни владелци на имота, в който са били въведени от ЧСИ и който е предмет на спора по настоящото дело, тъй като не е налице първата предпоставка на чл. 70, ал. 1 ЗС – правно основание, годно да ги направи собственици на този имот. В случая годното правно основание на публичната продан касае друг имот, който не е предмет на правния спор по настоящото дело, а е принадлежал на длъжника в изпълнителното производство - ателие А1` /А едно прим/, находящо се на първо подпокривно ниво на жилищна сграда на [улица] в [населено място], с площ от 61, 20 кв. м., състоящо се от сервизно помещение, кухня, тераса, дневна, спалня склад, при съседи: север-стълбище, изток-коридор и ателие 2, юг – калкан, запад – улица, заедно с 1, 75 % ид. части от общите части на сградата.

Без значение за изхода на настоящото дело е това дали ответниците са знаели, че владеят чужд имот. Този факт е относим към втората предпоставка на добросъвестното владение по чл. 70, ал. 1 ЗС. При липса на първата предпоставка обаче, владението във всички случаи е недобросъвестно. Това владение, броено от датата на въвода – 19.02.2011 г., не е достатъчно за придобиване на имота с 10-годишната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като исковата молба по чл. 108 ЗС е предявена на 20.03.2017 г., преди изтичане на 10-годишния срок.

По изложените съображения собственик на процесния имот, по силата на покупко-продажбата по нот. акт № 149, т.Iа, рег. № 9042, нот. д. № 646/2000 г. и по наследствено правоприемство, е ищцата А. И. А.-С..

Неоснователно е виждането на третото лице-помагач И. Ч., че ищцата не е доказала собствеността си върху процесния имот, по съображения, изведени от различната номерация и технически характеристики на имота според различните строителни документи и по съображението, че според едно от вещите лица в тези документи липсват означения на ателиетата с „прим“ и „секон“. Вещото лице инж.Д. М. е проследила предвижданията на първоначалния архитектурен проект от 1994 г. за двете подпокривни нива на сградата /изграждане на 2 х 2 огледални ателиета-мезонети и един самостоятелен мезонет в двете подпокривни нива/; одобрената през 1995 г. промяна в този проект /предвиждащ разделянето на огледалните мезонети на по 4 отделни ателиета във всяко от двете подпокривни нива и запазването на единия мезонет/, както и одобрените екзекутивни чертежи от 1999 г., според които на кота +16, 20 са изпълнени общо 5 бр. ателиета – А1, А2, А3, А4 и А5 , а на кота + 18, 80 са изпълнени 4 бр. ателиета № А6, А7, А8 и А9. Съпоставяйки с отразената към всяко ателие стара номерация, вещото лице е достигнало до извод, че на ателие А9 на второто подпокривно ниво съответства ателие А4. В нотариалния акт на ищцата е посочено, че предмет на продажба е ателие А9, /съответстващо на А секон 4/.Тук отбелязването „секон“ не съответства на техническата документация, но тази грешка не се отразява на индивидуализацията на продадения имот, която следва от други определящи индивидуализиращи белези. Крайният извод на вещото лице е, че имотът, описан в нотариалния акт на ищцата № 49/2001 г., съответства на ателие А9 на второто подпокривно ниво /ет. 8/, съставляващо сега имот с идентификатор [№], който е предмет на настоящото дело. Този извод е направен след съпоставка на вида, площите и разположението на всички обекти в подпокривното пространство според първоначалния архитектурен проект и последващите му изменения. Освен това вещото лице е приело, че имотите по нот. акт № 49/2001 г. на ищцата и по нот. акт № 149/2000 г. на длъжника в изпълнителното производство не са идентични.

Следователно – ищцата е доказала правото си на собственост върху процесния имот с идентификатор [№], описан в нотариалния акт № 49/2001 г. като ателие А9.

Неоснователни са възраженията на ответниците С., че договорът за покупко-продажба, обективиран в този нотариален акт, е симулативен поради това, че уговорената цена е в пъти по-ниска от данъчната оценка, както и че въобще не е било извършено плащане на цената. Дори този договор за продажба да прикрива дарение, то прикритата сделка е валидна и поражда вещен прехвърлителен ефект, тъй като е сключена в предвидената в закона нотариална форма. Неоснователно е и другото възражение – че договорът за покупко-продажба няма предмет, тъй като не е бил налице обект – ателие № А9, съответстващо на ателие А секон 4. Както бе посочено, номерацията на ателието не е решаващ индивидуализиращ белег. Нотариалният акт на ищцата е от 2001 г., съставен е при измененията на първоначалния архитектурен проект от 1995 г. и 1999 г. и според последното изменение от 1999 г. продаденото ателие № А9 на второ подпокривно ниво е било налично. Към момента на извършване на покупко-продажбата сградата е била завършена в груб вид. Следователно – сделката по нотариалния акт № 49/2001 г. има предмет - ателие № А9.

Поради изложените по-горе съображения ответниците Ц. И. С. и В. Н. С. не разполагат с правно основание да владеят процесния имот, т. е. налице са и останалите две предпоставки за уважаване на предявения срещу тях иск по чл. 108 ЗС. Те не са придобили имота нито по силата на възлагателното постановление, нито по давност.

По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и предявеният иск по чл. 108 ЗС – уважен.

Уважаването на главния иск по чл. 108 ЗС налага уважаването и на обусловения иск по чл. 59 ЗЗД. Паричната сума, която всеки от ответниците следва да заплати на ищцата по този иск, е 352 лв. или общо 704 лв., представляваща обезщетение за ползване на спорния имот през периода 20.01.2017 г. – 20.03.2017 г., съизмеримо със средния пазарен наем на имота според повторната техническа експертиза, която съдът кредитира като обективна, пълна и подробно мотивирана, при отчитане на множество фактори, определящи пазарния наем. За разликата до пълния предявен размер от 3000 лв. отхвърлителното решение на първата инстанция е влязло в сила като необжалвано.

При уважаване на главния иск по чл. 108 ЗС настъпва процесуалната предпоставка за разглеждане и на евентуалните насрещни искове на В. Н. С. и Ц. И. С. за присъждане на направените от тях необходими разноски и подобрения в спорния имот, както и искането им за признаване право на задържане. Общият размер на търсената от тях сума е 28 179, 69 лв., както и законната лихва върху нея.

При определяне на правната квалификация на тези претенции следва да се има предвид практиката на ВКС, обобщена в решение № 108 от 8.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 415/2015 г., I г. о., според която определянето на действителното правно основание на облигационните отношения, които са възникнали от подобряването на чужд имот, е дейност на съда по приложението на материалния закон; съдът я извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото.

По изложените по-горе съображения ищците по насрещните искове не са добросъвестни владелци по смисъла на чл. 72, ал. 1, вр. чл. 70, ал. 1 ЗС, но следва да им се признаят правата по чл. 74, ал. 1 ЗС, като им се присъди по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на извършените от тях подобрения. Според експертизата на вещото лице инж. П. Я. от 29.11.2019 г. стойността на извършените от ответниците СМР е 26144, 43 лв., а според експертизата на вещото лице инж. Ц. И.-А. от 28.06.2021 г. те са на стойност 30153 лв. Според втората експертиза сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие извършените подобрения, е 24200 лв. Следователно по-малката сума между направените разноски за подобрения и увеличената стойност на имота е 24 200 лв. и тя се дължи на основание чл. 74, ал. 1 ЗС. Тъй като разноските са направени по време на брака, то общо дължимата сума следва да се разпредели по равно за всеки ищец, т. е. по 12 100 лв. за всеки или 6186, 63 евро Сумите следва да се присъдят заедно със законната лихва от подаване на насрещните искове – 22.11.2017 г.

Не следва да се уважава възражението за право на задържане, тъй като с такова възражение разполага само добросъвестният владелец – чл. 72, ал. 3 ЗС, а В. и Ц. С. не са такива.

В отговора на исковата молба по главния иск ответниците В. Н. С. и Ц. И. С. са направили искане да им бъде възстановена на основание чл. 499 ГПК от третото лице-помагач ЧСИ И. Ч. внесената по проданта сума от 52 286 лв., заедно със законната лихва от 10.06.2014 г., а ако се установи, че тази сума вече е разпределена и изплатена на взискателите /другите трети лица-помагачи по делото/, то получената от тях част да бъде възстановена на същото правно основание. Според практиката на ВКС вземането по чл. 499 ГПК се реализира по облекчена процедура, като се издаде изпълнителен лист въз основа на специфично извънсъдебно основание - разпределението на сумите, получени при проведената публична продан, удостоверенията по чл. 498 ГПК и удостоверение от съда, пред който се е водило делото по евикцията, ако лицата, срещу които се издава изпълнителният лист, са били привлечени като помагачи по последното - определение № 256 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1566/2017 г., III г. о., определение № 140 от 3.05.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 573/2017 г., III г. о. По тази причина съдът не разглежда в исково производство тази претенция в посочената хипотеза. Освен това в настоящия случай не е налице и хипотезата на чл. 499 ГПК - с влязло в сила решение да бъде установено, че длъжникът не е бил собственик на продадения имот. На публичната продан е продаден имотът на длъжника ЕТ П. И., а дали той е бил собственик на продадения имот е извън предмета на настоящото дело.

С оглед изхода на делото следва да се присъдят и направените от страните разноски.

За първата инстанция ищцата е направила деловодни разноски за предявените от нея искове в размер на 1671, 99 лв., от които държавна такса от 741, 08 лв. по иска по чл. 108 ЗС; държавна такса от 120 лв. по иска по чл. 59 ЗЗД; 74, 11 лв. такса вписване, 76, 80 лв. такса екзекутиви и 650 лв. за вещи лица, като последната сума следва да се разпредели в съотношение 350 лв. във връзка със спора по чл. 108 ЗС и 300 лв. – по чл. 59 ЗЗД. Заплатила е и адвокатско възнаграждение от 3000 лв., което с оглед интереса по двата иска следва да се разпредели в съотношение 2700 лв. за иска по чл. 108 ЗС и 300 лв. за иска по чл. 59 ЗЗД. Така разноските във връзка с иска по чл. 108 ЗС са 3941, 99 лв. /741, 08 + 74, 11 + 76, 80 + 350 + 2700 лв. Разноските по иска по чл. 59 ЗЗД са 720 лв. /120 + 300 + 300/, като от тях следва да се присъдят само 168, 99 лв. съобразно уважената част от този иск. Общият размер на разноските, които се дължат на ищцата за първата инстанция съобразно изхода на делото по предявените от нея искове е 4110, 95 лв. / 3941, 99 + 168, 96 лв./. Към тази сума следва да се прибавят и част от разноските за адвокатско възнаграждение от 1300 лв., направени за защита срещу насрещните искове. Съобразно отхвърлената част от тези искове, дължимата сума е 183, 59 лв. Общо дължимите разноски на ищцата за първата инстанция са 4294, 54 лв.

За въззивната инстанция разноските на ищцата са свързани изцяло с исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД /в уважената част/ и се дължат изцяло – 700 лв. за вещо лице и 3000 лв. адвокатско възнаграждение, или общо 3700 лв.

За касационната инстанция разноските отново са свързани с исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД и са 415, 54 лв. държавни такси и 3550 лв. адвокатски възнаграждения, или общо 3965, 54 лв.

Общо разноските на ищцата за всички инстанции са 11 960, 08 лева /6 115, 09 евро/.

На ответниците следва да се присъдят разноски съобразно уважената част на исковете по чл. 74, ал. 1 и чл. 73, ал. 2 ЗС и отхвърлената част от иска по чл. 59 ЗЗД.

За първата инстанция деловодните разноски на ответниците /ищци по насрещните искове/ са 2597, 19 лв., от които 1127, 19 лв. държавна такса и 1470 лв. за вещи лица и свидетели. Дължимата част от тях съразмерно на уважената част от исковете възлиза на 2230, 40 лв. Адвокатското възнаграждение от 3000 лв. е заплатено във връзка със защитата по исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД и според интереса по тези искове следва да се разпредели както следва – 2700 лв. за иска по чл. 108 и 300 лв. за иска по чл. 59 ЗЗД. Съобразно отхвърлената част на иска по чл. 59 ЗЗД дължимата част от адвокатското възнаграждение е 229, 60 лв. Общо разноските за първата инстанция са 2460 лв. /1257, 78 евро/. Тези разноски следва да бъдат присъдени на В. С., тъй като са направени от него съобразно платежните документи.

За въззивната и касационната инстанция разноските на ответниците по първоначалните искове са направени единствено за защитата срещу иска по чл. 108 ЗС и за уважената част от иска по чл. 59 ЗЗД и те не следва да бъдат присъждани с оглед крайния изход на делото по тези искове.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

РЕШИ :

ОТМЕНЯ решение № 681 от 23.05.2023 г. по в. гр. д. № 577/2022 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти гр. състав, поправено с решение № 1112 от 05.09.2023 г. по същото дело, в частта, с която след отмяна на решение № 266000 от 06.10.2021 г., поправено с решение № 260042 от 04.01.2022 г. по гр. д. № 6329/17 на СГС, І- 11 състав в частта по иска с правно основание чл. 108 ЗС този иск е уважен, както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищцата суми от по 352 лева - обезщетение за лишаването й от ползване на имота в периода 20.01.2017 г. -20.03.2017 г., ведно със законната лихва върху тези суми, както и в частта за разноските, и вместо това постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 108 ЗС по отношение на ответниците Ц. И. С. и В. Н. С., двамата от [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 21, че ищцата А. И. А.-С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] е собственик на основание покупко-продажба по нотариален акт № 49 от 18.12.2001 г., т. ІV, рег. № 9553, дело № 582/2001 г. на нотариус Р. Р., № 203 НК, и наследствено правоприемство от Л. Г. А., на следния недвижим имот: АТЕЛИЕ № А9, находящо се в [населено място], в жилищна сграда на [улица], на второ подпокривно ниво, със застроена площ от 78, 40 кв. м., състоящо се от входно антре, склад (дрешник), кухненски бокс, трапезария и дневна, две спални, баня и тоалетна, два балкона, при съседи: от изток – двор, запад – улица, север - ателие № А8, коридор и стълбищна клетка, юг – калкан, заедно с 2, 25% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, цялото с площ от 775, 00 кв. м., съставляващо УПИ [№], [№], [№], в кв. 137 по плана на [населено място], м. „Зона Б-3“, както и 2, 25% идеални части от УПИ [№], [№], [№], в кв. 137 по плана на [населено място], м. „Зона Б-3“, което ателие съставлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес [населено място], район „В.“, [улица], ет. 8, ателие № А9, с предназначение на самостоятелния обект - ателие за творческа дейност, с брой нива - 1, с площ от 78, 40 кв. м., прилежащи части - 2, 25 % идеални части от общите части на сградата, при съседи: на същия етаж: 68134.302.176.1.39, под обекта: [№], [№], [№], над обекта няма и ОСЪЖДА ответниците Ц. И. С. и В. Н. С. да предадат на ищцата А. И. А.-С. владението на този имот.

ОСЪЖДА Ц. И. С. от [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 21, да заплати на основание чл. 59 ЗЗД на А. И. А.-С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 179, 97 евро /сто седемдесет и девет евро и деветдесет и седем евроцента/, представляваща обезщетение за ползването без основание на процесния имот - ателие № А9, находящо се в [населено място], в жилищна сграда на [улица], за периода 20.01.2017 г. - 20.03.2017 г.

ОСЪЖДА В. Н. С. от [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 21, да заплати на основание чл. 59 ЗЗД на А. И. А.-С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 179, 97 евро / сто седемдесет и девет евро и деветдесет и седем евроцента/, представляваща обезщетение за ползването без основание на процесния имот - ателие № А9, находящо се в [населено място], в жилищна сграда на [улица], за периода 20.01.2017 г. - 20.03.2017 г.

ОСЪЖДА А. И. А.-С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на основание чл. 74, ал. 1 ЗС на Ц. И. С. и В. Н. С., двамата от [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 21, суми от по 6186, 63 евро /шест хиляди сто осемдесет и шест евро и шестдесет и три евроцента/ за всеки от тях или общо 12 373, 26 евро /дванадесет хиляди триста седемдесет и три евро и двадесет и шест евроцента/, представляващи по-малката сума между извършените от тях разноски за подобрения и увеличената стойност на ателие № А9, находящо се в [населено място], в жилищна сграда на [улица], вследствие подобрения в периода 2010 - 2011 г., ведно със законната лихва от 22.11.2017 г. до окончателното плащане на сумите, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 28179, 69 лева, както и ОТХВЪРЛЯ направеното от Ц. И. С. и В. Н. С. възражение за право на задържане на процесния имот до изплащане стойността на подобренията.

ОСЪЖДА А. И. А.-С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на В. Н. С. от [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 21, сумата от 1257, 78 евро /хиляда двеста петдесет и седем евро и седемдесет и осем евроцента/ разноски по делото.

ОСЪЖДА В. Н. С. и Ц. И. С., двамата от [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 21, да заплатят на А. И. А.-С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 6 115, 09 евро /шест хиляди сто и петнадесет евро и девет евроцента/ разноски по делото.

Решението е постановено при участие в делото на третите лица помагачи на страната на ответниците ЧСИ И. Т. Ч., М. Н. Д., О. Г. Ц., К. К. П., М. К. П., Ю. И. А., Надежда И. А. и Р. Н. Д..

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: