О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4937

Гр. София, 31.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 4120 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 1808 от 22.02.2023 г. и насрещна касационна жалба (инкорпорирана в отговор на първоначалната касационна жалба – с вх.№ 5469 от 19.06.2023 г.), подадени срещу въззивно Решение № 226 от 21.12.2022 г. по в. гр. д.№ 189/2022 г. на Апелативен съд - Бургас.

Касационната жалба с вх.№ 1808 от 22.02.2023 г. е подадена от „Д. П. ЕООД, И. И. М. и Р. В. М., чрез адвокат С. Г. от САК срещу частите от въззивното решение, с което (посредством потвърждаването на Решение № 305 от 08.10.2021 г. по гр. д.№ 1249/2011 г. на Окръжен съд – Бургас) е признато за установено по отношение на ответниците И. И. М., Р. В. М. и „Делфин-Прим” ЕООД, че ищецът „Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД е собственик на следните недвижими имоти:

1. реална част с площ от 465 кв. м. от Поземлен имот с кадастрален идентификатор *** – урбанизирана територия с площ 492 кв. м., НТП – за средно застрояване (УПИ *-* в кв. 39К по плана на [населено място]) с административен адрес [населено място], която част е разположена вдясно (източно) от червения непрекъснат контур на скицата – Приложение № 1 към заключението на вещото лице М. М. по изслушаната съдебно-техническа експертиза;

2. Поземлен имот с кадастрален идентификатор *** - урбанизирана територия с площ 543 кв. м., НТП – за средно застрояване (УПИ *-* в кв. 39К по плана на [населено място]) с административен адрес [населено място];

3. Сграда с кадастрален идентификатор **** - Складова база, склад, брой етажи 1, със застроена площ 113 кв. м. с административен адрес [населено място], [улица];

4. Сграда с кадастрален идентификатор **** - Сграда за битови услуги, брой етажи 1, със застроена площ 291 кв. м. с административен адрес [населено място], [улица];

5. Сграда с кадастрален идентификатор **** - Друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, със застроена площ 338 кв. м. с административен адрес [населено място], [улица], със смесена етажност (на един и на два етажа);

както и И. И. М., Р. В. М. и „Д. П. ЕООД са осъдени да заплатят на „Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД суми като обезщетения по чл. 59 ЗЗД за това, че ищецът е бил лишен от възможността да ползва имотите си, ведно със законната лихва, считано от 03.04.2014 г. до окончателното изплащане.

С подадени в срок отговори насрещните страни взаимно оспорват касационните жалби – първоначална и насрещна. Претендират разноски за защитата пред ВКС.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

Въззивният съд е приел, че с Протокол № 19 от 12.09.1957 г. на Приморски народен Съвет е взето решение за отстъпване на недвижимите имоти, заключени между шосето Б.-М. и обществения парк „К.”, на ЦСПС за изграждането на младежки лагер. Проведена е процедура по замяна на местата на частните собственици, а трайните насаждения са заплатени. От този неоспорен по делото и пред въззивния съд факт е направен извод, че земята е загубила земеделския си характер, доколкото е имала такъв поради обстоятелството, че се е намирала извън регулацията на населеното място към този момент, и е преминала в собственост на Държавата. По отношение на нея на основание чл. 1 и 2 ЗСПЗЗ не са били възможни реституционни процедури по реда на посочения закон. Спорен по делото е бил въпросът по приложението на § 7 от ПЗР на ЗМСМА, доколкото ищецът е оспорил основанието за придобиване на собственост по отношение на праводателя на ответниците физически лица – О. П. Прието е за установено по несъмнен начин, че към влизане в сила на ЗМСМА през 1991 г. процесните имоти са били застроени, което изключва приложението на § 7 ЗМСМА, регламентиращ преминаване в общинска собственост на незастроени и предназначени за жилищно строителство държавни имоти. Въззивният съд е приел, че Държавата не е загубила правото си на собственост в полза на О. П. която от своя страна не е могла валидно да прехвърли собственост на праводателя на ответниците физически лица.

Спорен е бил и въпросът досежно индивидуализацията на имотите, като според ответниците процесните терени се намират извън границите на терена, отреден за младежки лагер. По този въпрос съдът е възприел заключението на в. л. М., според което върху спорните терени съществуват постройки, собствени на ищцовото дружество. Между страните е проведен съдебен процес по предявен от ответниците негаторен иск за премахването на постройките, който с влязло в сила съдебно Решение по гр. д.№ 183/2003 г. на РС – Царево (гр. д.№ 2137/2005 г. на ВКС) е отхвърлен. Същите постройки са описани и в АДС № 1327 от 16.11.1994 г. като разположени в терен от 36 дка, отчужден с Протокол № 26 от 28.12.1957 г. на ОНС – Бургас, върху който през 60-те години са изградени три основни блока с капацитет 554 легла, отделна кухня и столова, а през 80-те години - гараж, склад и пералня (трите процесни постройки). На тази основа е формиран правен извод, че процесните постройки са част от цялостното мероприятие в терена, за който не е възможно да се проведат, както реституционни процедури по ЗСПЗЗ, така и преминаване в собственост на О. П. по силата на § 7 от ПЗР на ЗМСМА. По тези съображения предявеният установителен иск за собственост на посочените сгради и земя е намерен за основателен.

По възражението за изтекла в полза на ответниците придобивна давност въззивният съд е приел, че ответниците са доказали упражняване на фактическа власт върху имотите въз основа на договори за стопанисване и наем на пералното помещение. Закупуването на имотите от несобственик през 2002 г. не може да се обоснове извод за наличие на анимус за своене, манифестиран недвусмислено по отношение на действителния собственик-ищцовото дружество. Не е спорно, че след предявяване на исковата молба, ответниците не са в спорните имоти, както и самите те признават в отговора по чл. 131 ГПК. Съдът е приел, че след като не е доказано спокойно, необезпокоявано и продължило повече от 10 години владение върху имота, възражението е неоснователно.

Според изслушаната техническа експертиза на вещото лице М. М. одържавеният терен е въведен само като контур (без идентификатор) с извършено през 1958 г. разширение на регулационния план на [населено място] от 1928 г. В неговите очертания попадат процесните поземлени имоти и сгради с изключение на 27 кв. м. в западната част поземлен имот ***, обозначени на отделна скица, както и 7 кв. м. от поземлен имот ***. С обжалваното решение искът за тази част от имота е отхвърлен, като срещу решението не е подадена жалба от ищеца по делото и то е влязло в сила (насрещната въззивна жалба на ищеца не съдържа въззивно оплакване по отношение на тази част от решението). Вещото лице е посочило също, че регулационният план, е влязъл в сила и УПИ *-* в кв. 39К по плана на [населено място] е самостоятелен обект на право на собственост. Направен е извод, че по отношение на 27 кв. м. от площта на спорния УПИ *-* в кв. 39К по плана на [населено място], собствеността на ответниците следва да бъде зачетена и да се приеме, че е налице обикновена съсобственост между страните в УПИ *-* в кв. 39К. За реализиране на правата си на обезщетение от лишаване от ползване, ищецът е следвало да отправи покана по чл. 31, ал. 2 ЗС. При липсата на доказателства да е отправена покана по време на претендирания период - 2006 г.-2011 г., въззивният съд е приел, че искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен по отношение на обезщетението за терена на този имот. За останалите искове е споделил съображенията, изложени в първоинстанционното решение и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях.

В изложението към първоначалната касационна жалба са формулирани следните въпроси като основания за допускане на обжалването:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да изложи мотиви по направените възражения и защитните доводи на страната в пределите, очертани с въззивната жалба, включително да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за недопустими и/или неоснователни;

2. С оглед законовото задължение на въззивния съд да се произнася служебно по допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част и предвид наведените във въззивната жалба възражения и доводи против допуснатото изменение на облигационните претенции, досежно редовността на исковата молба и възражението за противоречия с приетия за окончателен доклад по делото, длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка и да отрази в мотивите си преценката по така направените възражения;

3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви и да извърши анализ на събраните по делото доказателства във връзка с доводите и оплакванията на страната във въззивната жалба, както и да обсъди доказателствата, възраженията и доводите на страната в тяхната взаимна връзка;

4. Следва ли въззивният съд да отрази в мотивите си преценката защо приема едни доказателства за относими за спорното право, а други не, както и да обсъди всички относими доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост;

5. Налице ли е неизпълнение на задълженията на съда по чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, когато е обсъдил събраните по делото доказателства частично и едностранно;

6. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си без да извърши анализ и без да отрази в мотивите си преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и без да обсъди всички събрани доказателства относно тези релевантни факти, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, извършвайки преценка на доказателствената сила на всяко от доказателствата, съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост;

7. Допустимо ли е въззивният съд, при направено по делото възражение за придобиване правото на собственост върху спорните имоти, на основание давностно владение, да постанови решението си без да изложи мотиви и да обсъди приложима ли е общата законова презумпция, установена в разпоредбата на чл. 69 ЗС.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи и втори въпрос – в противоречие с Решение № 60112 от 18.10.2021 г. по гр. д.№ 576/2021 г. на ВКС, ІІ г. о., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д.№ 2184/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 134 от 30.12.2013 г. по търг. д.№ 34/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 48 от 01.03.2017 г. по търг. д.№ 53384/2015 г. на ВКС, ІV г. о., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, трети, четвърти, пети и шести въпрос – в противоречие с Решение № 212 от 01.02.2012 г. по гр. д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 183 от 16.11.2017 г. по търг. д.№ 2624/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д.№ 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 63 от 17.07.2015 г. по търг. д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., седми въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 60077 от 14.06.2021 г. по гр. д.№ 3677/2020 г. на ВКС, І г. о., Решение № 75 от 03.07.2019 г. по гр. д.№ 2871/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 103 от 12.10.2018 г. по гр. д.№ 3992/2017 г. на ВКС, ІІ г. о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Заявените оплаквания на касаторите за допуснати нарушения на чл. 12 и чл. 235 ГПК, намерили обобщение в поставените от тях въпроси №№ 1-6, биха подлежали на обсъждане само в акт по чл. 290 ГПК, но не и във фазата на селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Изисква се материалноправният или процесуалноправният въпрос да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационно обжалване не може да бъде допуснато въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като същите са относими към правилността на акта, а тя може да бъде проверявана само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. В случая въззивният съд, макар и лаконично, е обсъдил доказателствата, ангажирани за установяване на релевантните по делото факти от значение за разрешаване на правния спор, както и е изложил мотиви относно основателността на предявените искове. Несъгласието на касаторите с фактическите и правни изводи на съда не е основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 69 ЗС във връзка с въпрос № 7. В казуса, разгледан с Решение № 60077 от 14.06.2021 г. по гр. д.№ 3677/2020 г. на ВКС, І г. о., касационното обжалване е допуснато по въпроса „когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита с предаването му по договор по чл. 19 ЗЗД, намира ли приложение чл. 69 ЗС и предполага ли се, че упражняващият фактическа власт държи имота за себе си, включително след смъртта на продавача по предварителния договор?“; с Решение № 75 от 03.07.2019 г. по гр. д.№ 2871/2018 г. на ВКС, ІІ г. о. – по въпроса за значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота, а с Решение № 103 от 12.10.2018 г. по гр. д.№ 3992/2017 г. на ВКС, ІІ г. о. е даден отговор на въпроса „дали фактическата власт върху поземлен имот има характеристиките на владение, ако е установена въз основа на предприета процедура по отчуждаване през 60-те години за нуждите на кооперация и върху него е изграден магазин, собственост на кооперацията, който тя ползва по предназначение?“. Направеното от ВКС тълкуване с посочените актове касае случаи, чиито фактически особености не разкриват сходство с настоящото дело, поради което се явяват неотносима съдебна практика. Съществено значение в настоящия казус има обстоятелството, че фактическата власт върху процесните недвижими имоти е установена от касатора И. И. М. (безспорно – по време на брака му с Р. В. М.) въз основа на договор за наем, сключен с ищеца. Така И. М. е придобил качеството държател на недвижимите имоти. В трайно установената и непротиворечива практика на ВКС се приема, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота (така: Решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр. д.№ 4951/2015 г. на ВКС, I г. о. и цитираните в него, явяващи се постановени в съответствие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК). За демонстрация на преобръщане на владението (interversio possessionis) в случая би могло да се мисли едва във връзка със заведеното гр. д.№ 183/2003 г. на РС – Царево. Предвид разпоредбата на 84 ЗС във връзка с чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, придобивна давност не би могла да тече преди 21.11.2006 г. В случая срокът й е 10 години както по отношение на И. И. М. и Р. В. М., така и по отношение на управляваното от сина им дружество “Д. П. ЕООД, който срок не е изтекъл както преди предявяването на исковата молба срещу физическите лица на 11.07.2011 г., така и преди предявяването на исковата молба срещу дружеството на 03.04.2014 г.

Въззивното решение е постановено в съответствие с приложимия закон и практиката на ВКС, което изключва допускане на обжалването в приложното поле както на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

При липса на основание за допускане на касационно обжалване по първоначалната касационна жалба, на основание чл. 287, ал. 4 ГПК ВКС не подлага на разглеждане насрещната касационна жалба, подадена от ищеца „Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД.

С оглед настоящото произнасяне касаторите следва да заплатят на „Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД разноски за защитата пред ВКС при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 и ал. 2 НЗПП в размер на сумата 540 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 226 от 21.12.2022 г. по в. гр. д.№ 189/2022 г. на Апелативен съд - Бургас.

ОСЪЖДА „Д. П. ЕООД, И. И. М. и Р. В. М. ДА ЗАПЛАТЯТ на „Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД сумата 540 (петстотин и четиридесет) лева - разноски за защитата пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: