О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50021

гр. София, 23.10.2024 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3954 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Ф. И. ЕАД срещу решение № 3579/18.06.2020г. по в. гр. дело № 21/2020г. на Софийски градски съд (СГС), с което е признато за установено по предявения от Н. Г. Т. срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, че Н. Г. Т. не дължи на „Ф. И. ЕАД сумата 15 461. 14 лв., съставляваща главница по договор за банков кредит от 09.10.2008г., и сумата 1 034.64 лв. – разноски по заповедното производство, за които са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по гр. д. № 44229/2011г. на СРС, 123 състав, претендирани по изп. дело № 20158380406893 по описа на ЧСИ М. Б., с рег. №........... на КЧСИ.

Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че вземането му не е погасено по давност, тъй като при действието на ППВС № 3/1980г., обявено за изгубило сила с ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, и до приемане на последното тълкувателно решение, погасителната давност е спряла, като би могла да започне да тече отново от 26.06.2015г., когато е постановено горепосоченото ТР на ОСГТК на ВКС, като до датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция и до датата на подаване на касационната жалба, тя не е изтекла. Освен това намира, че последното изпълнително действие в процесното принудително изпълнение не е изпълнителният запор върху банкови сметки от 27.11.2013г., както неправилно е приел въззивният съд, а молбата на взискателя за извършване на опис на движими вещи на длъжника от 10.11.2015 г.. Тя е последното изпълнително действие, прекъснало погасителната давност, при което приложимият петгодишен давностен срок не е изтекъл. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него – постановено ново решение, с което отрицателният установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира съдебно – деловодните разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос: Искането на взискателя за насрочване на опис на движими вещи представлява ли изпълнително действие, годно да прекъсне погасителната давност за вземането, ако исканият опис не е извършен?, който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира и втори правен въпрос, решен в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 3/1980г., и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017г. на ВКС, 4 г. о.: От кой момент има действие и от кога следва да се прилага разрешението дадено с т. 10 ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на висящи изпълнителни производства?.

Ответникът по касационната жалба (ищец в исковото производство) - Н. Г. Т., депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в частта й срещу въззивното решение за вземането за сумата 15 461. 14 лв., т. е. в тази част тя е допустима. Касационната жалба в частта й срещу второинстанционното решение за вземането за сумата 1 034.64 лв. – разноски в заповедното производство е насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, с оглед нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и цената на иска, която е под 5 000 лв., поради което с определение № 205/18.03.2021 г. по настоящото дело в тази част същата е оставена без разглеждане.

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, е спрял производството по настоящото дело до приключване на тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС образувано с разпореждане от 09.03.2023 г. на Председателя на ВКС. Налице е произнасяне с решение по горепосоченото тълкувателно дело, поради което са отпаднали пречките за движението на гр. д. № 3954/2020г. и производството по него следва да бъде възобновено.

Въззивният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 439 ЗЗД за признаване за установено, че поради изтекла погасителна давност, ищецът не дължи на ответника присъдената със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК процесна парична сума (главница), за която е издаден изпълнителен лист от 28.11.2011 г. и е образувано изпълнително дело № 20158380406893 по описа на ЧСИ М. Б., с рег. № ............... на КЧСИ.

СГС е приел за установено, че за процесните вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение, която е влязла в сила на 05.09.2013 г.. На 13.09.2013 г. е подадена молба от длъжника, с която е направено искане за разсрочване на задължението, с което си действие, последният е направил признание на задължението, като на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД е била прекъсната давността. Следващите действия, с които е била прекъсната давността според въззивния съд са извършените плащания от работодателя, въз основа на наложен запор, съответно на 04.10.2013 г. и на 18.11.2013 г.. Петгодишната погасителна давност за главницата, респ. тригодишната давност за лихвите, е намерил за прекъсната още на 01.11.2013 г. с конституирането на ответника по силата на договор за цесия; на 25.11.2013 г. с молби на взискателя за проучване на имуществото на длъжника; на 27.11.2013 г. с налагането на запор върху банковите сметки на ищеца, и на 10.11.2015 г. с нова молба на взискателя за проучване на имуществото на длъжника и предприемане на опис на движимите вещи на длъжника.

При постановяването на обжалвания акт, въззивният съд е приложил разрешението на т. 10 ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на извършени преди приемането му изпълнителни действия, зачитайки и настъпилата по силата на закона (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК) перемпция на 10.11.2017 г.. Приел е, че 5-годишната погасителна давност започва да тече от датата на последното валидно извършено изпълнително действие – на 27.11.2013г., когато е наложен запор върху банкови сметки на длъжника, и е изтекла до датата на предявяване на настоящия иск – 25.03.2019 г., т. е. процесното парично главно вземане е погасено по давност. По отношение на депозираната по-късно молба на взискателя от 10.11.2015 г. за проучване на имуществото на длъжника и предприемана на опис на негови движими вещи е заключил, че проучването на имущественото състояние на длъжника не е изпълнително действие и не прекъсва давността. Посочил е, че описът прекъсва давностния срок, но едва с реалното му извършване, а не с изпращане на молба за насрочването му. Счел е, че доколкото по процесния случай липсва разпореждане на съдебния изпълнител за извършването на опис, само посочването на изпълнителното действие не е годно да прекъсне давностния срок. СГС е приел също така, уважавайки предявения отрицателен установителен иск, че извършените изпълнителни действия след прекратяването на изпълнителния процес по право, не са произвели правни последици, тъй като перемираното дело не може да бъде възобновено с извършване на последващи действия от взискателя или от съдебния изпълнител.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Поставените от касатора два правни въпроса са обуславящи за изхода на конкретния правен спор, тъй като въззивният съд е взел отношение по тях при формиране на своите решаващи правни изводи. Съгласно задължителните разрешения в ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в случай че към последния момент изпълнителният процес е все още висящ. Процесното изпълнително дело по конкретното дело е висящо, неперемирано към 26.06.2015 г.. С т. 10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и с т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че искането за прилагане на определен изпълнителен способ, какъвто е описът на движими вещи, прекъсва погасителната давност и оттогава започва да тече нов погасителен давностен срок. С горепосочените две тълкувателни решения е прието също, че прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК става по право, като новата давност започва да тече от последното по време валидно изпълнително действие, освен ако то е преди приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в който случай новата давност тече от самото прекратяване на изпълнителния процес. В т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС е дадено задължително тълкуване в смисъл, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Доколкото дадените от въззивния съд в атакуваното решение разрешения на горепосочените два правни въпроса са в противоречие с т. 10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и с т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се приеме за осъществено релевираното по тях допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съобразно гореизложеното, налице са основания за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените от касатора два правни въпроса, поради което Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по делото.

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3579/18.06.2020г. по в. гр. дело № 21/2020г. на Софийски градски съд в частта му, с която е признато за установено по предявения от Н. Г. Т. срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, че Н. Г. Т. не дължи на „Ф. И. ЕАД сумата 15 461. 14 лв., съставляваща главница по договор за банков кредит от 09.10.2008г., за която са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по гр. д. № 44229/2011г. на СРС, 123 състав, претендирани по изп. дело № 20158380406893 по описа на ЧСИ М. Б., с рег. № ............ на КЧСИ.

УКАЗВА на касатора „Ф. И. ЕАД, в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 309. 22 лв., както и че при неизпълнение в срок, касационната му жалба ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за платена държавна такса или за прекратяване след изтичане на срока за изпълнение на указанията на съда, ако последните не са изпълнени.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: