Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца В. П. П. срещу определение № 603 от 08.04.2020г. по ч. гр. дело № 131/2020г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено определение № 13108 от 21.11.2019г. по гр. дело № 16913/2018г. на Районен съд – Пловдив и вместо него е постановено ново определение, с което касаторът П. е осъден да заплати на ответника „Оптимакс“ ООД, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата 4 236 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред първата съдебна инстанция, сезирана с иск с правно основание чл. 200 КТ, производството по който е прекратено поради оттегляне на иска от ищеца.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното определение като постановено в нарушение на процесуалния закон, тъй като първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си да съобщи на ищеца по иска с правно основание чл. 200 КТ, че е отпаднала пречката за движение на делото, спряно на основание чл. 229, ал. 1, т 4 ГПК, като му връчи влезлия в сила административен акт по преюдициалното правоотношение, поради което ищецът не е могъл своевременно да оттегли иска си и по този начин ответникът е сторил разноски за депозиране на отговор на исковата молба. Моли атакуваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Следва ли при спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК гражданско дело, съдът пред който е висящо същото да уведоми страната поискала спиране за решението на съда, което ще има значение за правилното разрешаване на спора, преди да изпрати исковата молба на ответника за отговор, при положение, че същото не е получено от ищеца?. Навежда и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за началния момент, от който започва да тече тригодишната погасителна давност за вземането за обезщетение на вреди от трудова злополука – датата на трудовата злополука или на влизане в сила на решението на административния орган за признаването на злополуката за трудова, твърдейки че даденото от първоинстанционния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 141/08.05.2012г. по гр. д. № 266/2012г. на Трето г. о. и решение № 235/01.07.2013г. по гр. д.№1194/2012г. на Четвърто г. о..

Ответникът по частната касационна жалба - „Оптимакс“ ООД не подава отговор на същата.

Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, поради което е допустима.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба касаторът не е поставил правен въпрос, а и такъв не може да бъде изведен съобразно правомощията на касационната инстанция по т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изложил е доводи за това, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като не му е връчил препис от влязлото в сила решение на ВАС за признаване на процесната злополука за трудова преди изпращането на препис от исковата молба и приложенията на ответника, заради което ответникът е направил разноски за адвокатско възнаграждение, които при оттеглянето на иска по чл. 200 КТ са му възложени, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Жалбоподателя е навел и възражения, че е предявил иска си с правно основание чл. 200 КТ поради това, че давностният срок по чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ е щял да изтече, като твърди, че този срок започва да тече от датата на трудовата злополука. Горепосочените обстоятелства са без значение за крайния изход на настоящото производство, което е с предмет – реализиране отговорността на ищеца за съдебни разноски в хипотезата на прекратяване на исковото производство поради оттегляне на иска, т. е. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.

Първоинстанционният Районен съд – Пловдив е сезиран на 26.10.2018г. с иск с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука в размер на 100 000 лв., предявен от В. П. П. срещу работодателя му - „Оптимакс“ ООД. Поради това, че въпросът за характера на злополуката не е установен с влязъл в сила административен акт, поради неприключило обжалване на акта за трудова злополука пред ВАС, по искане на ищеца, исковото производство е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството пред ВАС. След служебна справка, Районен съд – Пловдив е установил, че има влязло в сила на 11.03.2019г. решение на ВАС, с което жалбата на В. П. е отхвърлена и е потвърдено решението на Директора на ТД на НОИ за признаване на злополуката за трудова, при което на 05.08.2019г. е възобновил производството по иска с правно основание чл. 200 КТ, разпореждайки връчване на препис от исковата молба и приложенията на ответника, на основание чл. 131 ГПК. На 27.09.2019г. ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, съдържащ искане за присъждане на сторените деловодни разноски, след което на 01.10.2019г. съдът е насрочил първото о. с.з. по делото за 19.11.2019г., с кратък доклад и указания по чл. 146, ал. 2 ГПК. По време на проведеното първо о. с.з. на 19.11.2019г., на което страните са представлявани от процесуалните си представители, след даване на ход на делото, представляващият ищеца адв. Д. К. е депозирал молба за оттегляне на иска. Процесуалният представител на ответника отново е поискал присъждане на сторените разноски за хонорар за един адвокат, които са възложени на ищеца в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК, след прекратяване на исковото производство поради оттегляне на иска, на основание чл. 232 ГПК.

Окръжен съд – Пловдив, потвърждавайки първоинстанционното определение по чл. 78, ал. 4 ГПК, е намерил за неотносимо към спора за разноските, възражението на ищеца, че искът е заведен за да се спази давностния срок, започнал да тече от датата на трудовата злополука. Счел е също, че за съда не съществува задължение да уведомява ищеца за изхода на преюдициалното административно производство пред ВАС, нито да иска становище от ищеца по окончателния акт по това производство, с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, закрепен в чл. 6 ГПК, още повече, че ищецът е бил страна в административното производство пред ВАС и той е носител на задължението да следи за развитието му до приключването му с окончателен съдебен акт. Посочил е, че ищецът е разполагал с повече от осем месеца от влизане в сила на решението на ВАС – 11.03.2019г. до датата на проведеното пред Районен съд – Пловдив първо о. с.з. – 19.11.2019г., за да оттегли исковата си молба, като е могъл да стори това и преди връчването на ответника на преписи от исковата молба и приложенията, но не се е възползвал от тази възможност. При това положение за възлагане в негова тежест на разноските на насрещната страна на основание чл. 78, ал. 4 ГПК е достатъчно установяване на извършването на такива разноски, след връчването на исковата молба с приложенията, като не съществува законово основание да бъде игнорирано приложението на императивната норма на чл. 78, ал. 4 ГПК.

Наведените от касатора въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационен контрол, тъй като освен, че са формулирани като фактически, а не като правни въпроси, те нямат обуславящо значение за крайния изход на спора за дължимостта на съдебните разноски в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Въззивният съд ги е счел за неотносими при произнасянето си по частната въззивна жалба, макар да е изложил съображения досежно неоснователността на възраженията на ищеца, свързани с тях. Само за пълнота следва да бъде посочено, че сезираният с иск с правно основание чл. 200 КТ съд няма задължение да връчва на страна в процеса препис от окончателния съдебен акт по друго преюдициално производство, в което тази страна е участвала и е била длъжна да се осведомява за хода на това производство. Не може да се вмени задължение на съда и да предузнава намерение на ищеца на оттегли иска си и да спре да изпълнява задълженията си по ГПК, като напр. тези по чл. 131, чл. 140, чл. 143 и чл. 146 ГПК, за да избегне присъждане на съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Именно едно такова поведение на съда, предписвано от ищеца в частната му жалба, би било порочно, в нарушение на процесуалния закон.

Липсата на надлежно формулиран въпрос, съставляващ общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславят извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 603 от 08.04.2020г. по ч. гр. дело № 131/2020г. на Окръжен съд - Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.