Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 330/ 10.03.2020 г. по гр. д. № 1/ 2020 г., с което Пловдивски окръжен съд, потвърждавайки решение № 4538/ 27.11.2019 г. по гр. д. № 4905/ 2020 г. на Пловдивски районен съд, е осъдил М. Н. Д. да заплати на К. Н. Г. на основание чл. 74 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ сумата 10 733.33 лв. – 1/ 3 част от главницата по договор за банков ипотечен кредит от 05.11.2007 г. и допълнително споразумение към него от 21.01.2010 г., сключени между Н. К. Г. и „Банка ДСК“ ЕАД, изплащани на Банката в периода 24.03.2014 г. – 21.03.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 29.03.2019 г. и на основание чл. 86 ЗЗД да му заплати сумата 4 349.44 лв. – мораторна лихва върху главницата в периода 25.03.2014 г. – 22.03.2019 г.

Решението се обжалва от М. Н. Д. с искане да бъде допуснато до съдебен контрол за проверка на неговата правилност по следните материално-правни въпроси: 1. Налице ли са материално-правните предпоставки на чл. 74 ЗЗД, когато задължения за връщане на банков кредит са платени от трето лице без правен интерес и на вносните бележки е положен неговият подпис, но като вносител е сочено друго лице, което има правен интерес да плати чуждите задължения? и 2. Плащанията на кредитополучателя по договора за банков кредит периодични ли са по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване. По първия обосновава допълнителното основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че въззивният съд го е решил в противоречие с решение № 5/ 04.07.2016 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО, евентуално – да е от значение за точното прилагане на чл. 74 ЗЗД и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК). По втория обосновава допълнителното основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че въззивният съд го е решил в противоречие с ТР № 3/ 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на чл. 74 ЗЗД и на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.Пва се и на очевидна неправилност (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК). Претендира разноските по делото. Адв. Г., назначеният особен представител на касатора, иска да му се определи възнаграждение и за касационното производство.

Ответникът по касационната жалба К. Н. Г. възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира разноските и пред настоящата инстанция.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет, подадена от процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но макар повдигнатите въпроси да обосновават въззивното решение, сочените допълнителни основания за допускане на касационния контрол липсва, а не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съображенията са следните:

За да приеме, че с всяко от плащанията към „Банка ДСК“ ЕАД в периода 24.03.2014 – 21.03.2016 г. ищецът К. Н. Г. се е суброгирал във вземанията за връщане на кредита по договора от 05.11.2007 г. и споразумението към него от 21.01.2010 г., сключени между Банката и Н. К. Г., до размер на 1/ 3 от платеното, а на основание чл. 74 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ ответникът М. Н. Д. следва да заплати на ищеца общата сума 10 733.33 лв., въззивният съд е приел, че правният интерес от извършването им по смисъла на чл. 74 ЗЗД обосновава следното: 1) след договора и споразумението кредитополучателят Н. Г. е починал (на 14.12.2012 г.); 2) задълженията му към Банката са наследени поравно от ищеца, ответника и преживялата съпруга – чл. 5, ал. 1, вр. чл. 9 ЗН; 3) в обезпечение на кредита наследодателят и неговата съпруга са учредили договорна ипотека върху техен имот, имуществена общност; 4) след смъртта на кредитополучателя ипотекираният имот е обект на наследствено правоприемство между същите три лица и 5) Банката разполага с възможността да насочи принудително изпълнение върху имота и да се удовлетвори предпочитателно от цената без значение настъпилото наследствено правоприемство (чл. 166, вр. чл. 173 ЗЗД).

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението по иска, пренесено и като оплакване в жалбата срещу първоинстанционното решение от ответника (сега касатор), че част от плащанията към Банката са не от ищеца, а от трети за процеса лица, които не разполагат с правен интерес да ги извършват. Въззивният съд е счел за доказани фактите, на които възражението се основава. Установил е също, че във всички операционни бележки като вносител е вписан ищецът. Поради това е заключил, че какъвто и да е произходът на паричните средства, след като и тези плащания са извършени от името и за сметка на ищеца, той е платецът на чуждия дълг, а не онези лица, които фактически са ги извършвали. Възникналите (евентуално) правоотношения между тях и ищеца надхвърлят предмета на делото и са без значение за материално-правните предпоставки от чл. 74 ЗЗД, заявени като основание на предявения суброгационен иск.

Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението за погасителна давност, което с оплакванията в жалбата също е било отнесено до него. Намерил за вземанията за връщане на ипотечния банков кредит, в които ищецът се е суброгирал, се прилага общият срок на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че задълженията на наследодателя-кредитополучател са договорени като изпълними на части, а не са „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, респ. за тях не са прилага краткият 3-годишен срок на погасителната давност. Обобщил е, че доколкото първото плащане на ищеца към Банката е от 24.03.2014 г. и исковата молба е подадена на 22.03.2019 г., не е погасено по давност никое от вземанията, сформиращи главницата.

При тези мотиви на въззивният съд и двата правни въпроса обуславят въззивното решение, но по никой от тях не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

В решението на ВКС, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК, с което касаторът го обосновава по първия повдигнат, не е обсъдена хипотезата, в която плащането на чуждия дълг е от името и за сметка на лицето, което има правен интерес да го извърши. Следователно макар да е по приложението на чл. 74 ЗЗД, това решение не се отнася за хипотезата, обсъдена и възприета от въззивния съд. Противоречие между него и обжалваното решение няма. По първия въпрос не е налице и соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Създадената съдебна практика не разкрива колебания, че материално-правните предпоставки по чл. 74 ЗЗД се преценяват спрямо третото лице – платец на чуждия дълг, а не спрямо неговия представител (пряк или косвен), когато последният е извършил плащането на чуждия дълг, респ. че извън предмета на суброгационния иск са правоотношенията помежду им.

ТР № 3/ 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/ 2011 г. ОСГТК на ВКС дефинира понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „ в“ ЗЗД като повтарящи се задължения за предаване на пари с единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите са изначално определени или определяеми. В своята практика Върховния касационен съд константно приема, че не са периодични по смисъла на тази дефиниция задълженията за връщане на банков кредит на месечни вноски. Те представляват уговорка за изпълнение на задълженията на кредитополучателя към банката на части (напр. решение № 28/ 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/ 2011 г., Трето ГО, решение № 261/ 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/ 2010 г., Четвърто ГО, решение № 38/ 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/ 2018 г., Второ ТО и много други). Тези решения, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, са цитирани от въззивния съд. Неговото решение е съобразено с тях, а те съответстват и на тълкувателното решение. Настоящият състав на Върховния касационен съд ги споделя, а не намира основание да ги променя. Следователно и по втория материално-правен въпрос е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, а и по т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

Извършеното от касатора най-общо позоваване на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също изключва възможността за допускане на касационния контрол. Действително, основанието „очевидна неправилност“ не изисква той да повдигне правен въпрос – аргумент от буквалния прочит на разпоредбата. То обаче изисква обосновка, за да обезпечи ефективното упражняване на правото на защита, с което насрещната страна разполага (и) в касационното производство (чл. 122, ал. 1 КРБ).

Настоящият състав определя възнаграждението на адв. Г. - особеният представител на касатора, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК (т. 6 от ТР № 6/ 06.11.2014 г. по тълк. д. № 6/ 2013 г.) в размер от 300 лв., като съобрази ниската степен на сложност на делото и законовата възможност то да е 1/ 2 от минималния по чл. 9, ал. 2 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора, ответник по исковете, са разноските, сторени от ищеца, ответник по касация, пред настоящата инстанция. Изразяват се в платеното адвокатско възнаграждение.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 330/ 10.03.2020 г. по гр. д. № 1/ 2020 г. на Пловдивски окръжен съд.

ОСЪЖДА К. Н. Г. ЕГН [ЕГН] да заплати на адвокат К. Д. Г. на основание чл. 47, ал. 6 ГПК сумата 300.00 лв. – възнаграждение за представителството на ответника М. Н. Д. пред Върховния касационен съд.

ОСЪЖДА М. Н. Д. ЕГН [ЕГН] да заплати на К. Н. Г. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 500 лв. – разноски пред Върховен касационен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.