ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 236

София, 26.07.2019 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като взе предвид докладваното от съдия Г. И т. д. 2432 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Касационният жалбоподател „ЧЕЗ Р. Б. АД отправя искане за преюдициално запитване, сочейки, че „Еко инвест 1“ ЕООД е собственик, произвеждащ електроенергия от възобновяеми източници. Твърди, че е сключил с „ЧЕЗ Р. Б. АД договор за използване на разпределителната мрежа по реда на чл. 292 от ТЗ, съгласно който е поел задължение да заплаща на разпределителното предприятие цена на извършения пренос на електроенергия съгласно установените от ДКЕВР цени за достъп. Той, „ЧЕЗ Р. Б. АД като електроразпределително предприятие издавало за дължимите суми данъчна фактура с период на фактуриране в съответствие с нормативните разпоредби и отправените чрез издаване на фактурите предложения като сумите се посочвали отделно съгласно протокол, който уточнява количеството произведена електроенергия. „Еко инвест 1“ ЕООД е продавало на „ЧЕЗ Р. Б. АД произведената електроенергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с действащите нормативни актове. През периода септември 2012 г. до март 2013 г. „Ч. Р. Б. АД е начислявало и фактурирало ежемесечно на „Еко инвест 1“ ЕООД цени за достъп до електроразпределителната мрежа. Общата сума по издадените фактури е 27 226, 62 лв. На 14.9.2012 г. било прието решение на ДКЕВР, с което на основание § 197 от ПЗР на ЗЕ и считано от 18.09.2012 г. определя временни цени за достъп на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени на преносната и разпределителните мрежи. По силата на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ е допуснато предварително изпълнение на решението. Самото решение е отменено с решение от 19.6.2013, по адм. д. 6082/1 3 г. На 13.3.2014 г. е взето ново решение № Ц 6 от 13.3.2014 г., с което са определени цени за достъп от 0 лв за МВтч. Това решение също било отменено с решение от 28.7.2015 г. по адм. д. 3947/15 г. на ВАС.

Цитира чл. 13, ал. 9 чл. 30, ал. 1, чл. 32, ал. 4, чл. 36 а, ал. 1 и 2, чл. 84, ал. 2 и 3 от и чл. 104, ал. 1 от ЗЕ и § 1, т. 15 от ДР на ЗЕ – достъп е правото на използване на преносната мрежа и/или разпределителните мрежи за пренос на електрическа енергия или природен газ срещу заплащане на цена и при условия, определени с наредба.

Излага мотиви защо се налагало тълкуване и връзката между правото на ЕС и приложимото национално законодателство. Според касационния жалбоподател Директива 2009/28 на ЕП и на Съвета установявала обща рамка за насърчаване на енергията от възобновяеми източници. С чл. 16, пар. 3 от Директивата било въведено задължение за държавите членки да изискват от операторите на преносните и разпределителните системи да определят и да направят обществено достояние своите стандартни правила по отношение разходите към свързване към мрежите. Тези правила следвало да се основават на обективни, прозрачни и недискриминационни критерии като отчитат всички разходи и приходи, които се отнасят до свързването на производители на електрическа енергия от възобновяеми източници към мрежите. Съгласно чл. 16, пар. 4 от Директивата допускала възможност когато е уместно операторите на преносната и разпределителната система да поемат изцяло или частично разходите за свързване към преносните и разпределителните мрежи. Тази разпоредба била транспонирана в чл. 104, ал. 1 от ЗЕ, ползвателите на съответната мрежа, с изключение на крайните клиенти уреждали взаимоотношенията си с оператора на електропреносната или електроразпределителната мрежа. Съгласно чл. 84, ал. 2 от ЗЕ производителите били длъжни да сключат договори, с които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечерирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги.

Според касационния жалбоподател договорите са уредени като възмездни и се плаща цена на достъп. Съгласно чл. 30, т. 13 от ЗЕ тези цени подлежат на регулиране. Съгласно чл. 32, ла. 4 от ЗЕ Комисията може да определи временни цени за достъп и/или пренос през електроразпределителните мрежи в случай на забавяне на операторите на преносни или разпределителни мрежи.

Съгласно чл. 36 чл. 2 от ЗЕ Комисията утвърждавала цените за достъп до разпределителните мрежи като пределни цени с решение, което е индивидуален административен акт.

Цената за достъп на производител следвало да се разглежда в светлината на правото на Европейския съюз, което е отделен правопорядък.

Основното правило, въведено с чл. 16, пар. 3 от Директивата било свързано с отчитане разходите и приходите въз основа на обективни, прозрачни и недискриминационни критерии при определяне цените за достъп. От това следвало, че предоставянето на услугата „Достъп до мрежата“ съответният производител заплащал определена цена, т. е. че правоотношението е възмездно. Затова свидетелствали и чл. 84, ал. 2, чл. 104, ал. 1 и § 1, т. 15 от ДР на ЗЕ. В чл. 16 пар. 4 от Директивата било предвидено изключение от основното правило за възмездност при предоставяне на услугата като операторите на разпределителната система можели да бъдат натоварени изцяло или частично с разходите за достъп. Но имало две условия – държавата – членка следвало да прецени и мотивира неговата „уместност“ с оглед конкретните особености на националния пазар, а от друга – можел да се възползват от изключението, като предвиди изрично в националното законодателство при транспониране на директивата. Такова изключение от възмездния характер на договора за достъп до мрежите не било предвидено в ЗЕ.

При липса на изрично законово правило, чрез което националният законодател да се възползва от изключението по чл. 16, пар. 4 от Директивата не можело да се приеме, че такава възможност може да бъде установена с индивидуален административен акт или чрез акт на съдебен орган. Позовава се на решения на СЕС по делото Комисия/Н. 96/81, Комисия/Германия, 29/84.

Също така счита, че е нарушен принципът на придвидимост – транспониране разпоредбите на директивата следва да стане по сигурен начин, с възможност субектите да се запознаят с правата си. Не може това да става със съдебна практика Комисия/И. С-427/07, С-441/14.

Тълкуването на касационния жалбоподател е, че щом националният законодател не бил се възползвал изрично от възможността да въведе изключение от възмездния характер на достъп до разпределителната мрежа в националния транспониращ акт, националните съдебни органи нямали правна възможност да прилагат подобно изключение в постановяваните от тях съдебни актове. А това било прието в процесното въззивно решение.

В тази връзка се позовава на чл. 17 пар. 1 от ХОП, чл. 52, ал. 3 ХОПЕС и чл. 51, пар. 1 ХОПЕС. Позовава се на чл. 1 Протокол 1 към ЕКПЧОС - приложим и спрямо притежания – активи, включително вземания, за които може да се твърди, че има основателни очаквания да бъдат реализирани. Дори бъдещият доход може да е собственост. Ограничаване на правата според чл. 52, ал. 1 ХОПЕС можело да има само ако се зачита основното съдържание на тези права. Можело да се налагат ограничения върху упражняването на правото на собственост при условие, че тези ограничения действително отговарят на преследваните от държавата членка, която прилагала правото на ЕС, цел и не представлявала по отношение на преследваната цел непропорционална и нетърпима намеса, която би могла да накърни самата същност на гарантираното по този начин право.

Според тълкуването на касационния жалбоподател следвало да се приложат принципът на правната сигурност и принцип на оправданите правни очаквания с оглед на това, че националното законодателство по прилагането на правото на Европейския съюз трябвало да бъде сигурно и неговото прилагане предвидимо за правните субекти, а когато ставало дума за правна уредба, която можела до доведе до финансови последици, това изискване за правна сигурност се налагало с особена строгост, за да могат заинтересованите лица да се запознаят с точния обхват на задълженията, които тя им налага.

Позовава се на чл. 47 ХОПЕС – право на защита, принцип на равни процесуални възможности, право на достъп до съд и право на съвети, защита и представителство. Съдът трябвало да е компетентен да разгледа всички фактически и правни въпроси от значение за спора, с който е сезиран – С-199/11. С – 528/07, С- 532/07 предполагал задължение за осигуряване на разумна възможност за всяка от страните да предостави своята позиция.

Касационният жалбоподател се позовава на принцип на състезателното начало, застъпен в решенията на СЕС – решение С-413/06, С-89/08. Общо правило включвало правото за страните по даден процес да бъдат в състояние да изложат становище по фактите и документите, на които ще бъде основано съдебното решение, както и да оспорват представените пред съда доказателства и становища и повдигнатите служебно от съда правни основания, на които възнамерява да основе решението си. Позовава се на практика на Съда по делото Е. – националният съд не следва да съобразява изводите на висшестоящия съд, ако тези изводи противоречат на ПЕС.

Тезата на касационния жалбоподател „ЧЕЗ Р. Б. АД е, че искът следва да се квалифицира като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.

Данни по делото:

Въззивният съд с решение № 1572/20.07.2016 г. по т. д. 4812/15 г. е потвърдил решението на първоинстанционния Софийски градски съд. Приел е, че между страните е сключен договор, както и че след отмяна на решение № Ц – 33 от 14.09.2012 г. с обратно действие е отменена цената по това решение. Позовал се е на съдебна практика на Върховния касационен съд на Р България. Приел е, че цената по договора се определя административно и с отмяната на индивидуалния административен акт и на основание чл. 195, ал. 1 от АПК се заличават последиците, а това води до отпадане основанието за заплащане на вече заплатената цена от „Екоинвест 1“ ЕООД. С потвърденото съдебно решение на Софийски градски съд е осъден касаторът да върне на „Еко инвест 1“ ООД, получените по време на действие на индивидуалния административен акт суми, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД в общ размер 27 226, 62 лв и обезщетение за забава на основание чл. 86 от ЗЗД в размер на 3 221, 18 лв

По делото са представени като доказателства разрешение за ползване № ДК 07 СЗР от 24.1.2011 г., с които е разрешено ползването на вятърна електроцентрала в ПИ 074023. м. Маточник, землище [населено място].

Представени са протоколи за отчет на произведената ел. енергия от ВЯЕЦ Седановци за м. Септември, собственост на „Екоинвест 1“ ООД, подписани от страните по делото.

Договор за изкупуване на електрическа енергия № 126 от 28.01.2011 г. е представен по делото, сключен между „ЧЕЗ Е. Б“ АД и „Екоинвест“ ООД, по силата на който „Еко инвест 1“ ООД като продавач продава на купувача „Чез електро България“ АД произведената електроенергия.

Прието е, че между страните е сключен предварителен договор и допълнително споразумение на присъединяване.

С договор за присъединяване на обект на производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа на „ЧЕЗ Р. Б. АД от 25.10.2010 г. между „ЧЕЗ Р. Б. АД и „Еко инвест 1“ ООД е уговорено, че на основание чл. 116 от ЗЕ, чл. 57, ал. 1 от Наредба № 6 за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи и писмено искане на производителя. Уговорена е цена на присъединяване.

По силата на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ е допуснато предварително изпълнение на решението на ДКЕВР Ц 33 от 14.09.2012 г. Самото решение е отменено с решение на Върховния административен съд. На 13.03.2014 г. е взето ново решение от ДКЕВР № Ц 6 от 13.3.2014 г., с което са определени цени за достъп от 0 лв за МВтч. Това решение също е отменено с решение от Върховния административен съд.

Излагайки подробни мотиви касаторът поставя следните въпроси, за които според него съдът следва да отправи преюдициално запитване:

1. Следва ли чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28/О на ЕП и на Съвета от 23.4.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директива 2001/77/ЕО и 2003 /30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай, че при транспонирането на директивата националният законодател не бил предвидил изключението в чл. 16 пар. 4 от същата директива?

2. Следва ли чл. 17, пар. 1 от ХОП на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителната система по смисъла на цитираната директива, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?

3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснато предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?

4. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на ЕП и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?

5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени от чл. 47 ХОП на ЕС, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?

6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47 първа алинея от ХОПЕС, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпросът, постановен по конкретно дело на ВКС, който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа, който е задължителен за долустоящите съдилища, който е приет, без да се отчита правото на Европейския съюз и по специално разпоредбата на чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от ХОП и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС е задължителен за долустоящия съд когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?

7. Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, прилагането на разпоредбата на чл. 290 от ГПК така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на ВКС по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело когато последиците от прилагането й противоречат на ПЕС и осуетяват прилагането му в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъп на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?

С оглед така поставените въпроси и на основание чл. 267 от ДФЕС настоящият съдебен състав намира, че компетентността на българския съд, в случая Върховния касационен съд на Р България, е обусловена от преценка дали е налице необходимост от тълкуване и прилагане на правна норма от правото на Европейския съюз при разглеждане на конкретния правен спор. Принципно необходимостта от тълкуване на правна норма може да бъде посочена от страната, а може и съдът при издирване на приложимото право да се нужда от тълкуване на такава норма, което е единствено от компетентността на Европейския съд по силата на чл. 267 от ДФЕС. В случая касационният жалбоподател е посочил формулираните въпроси, които според него се нуждаят от тълкуване, произхождат от правото на Европейския съюз и националният съд в случая ВКС, според касатора, е длъжен да отправи по силата отново на чл. 267 от ДФЕС преюдициално запитване.

В разглежданото дело, предмет на иска според решението на въззивния съд, е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, предявен от производител на електрическа енергия от възобновяем източник срещу „ЧЕЗ разпределение България“ АД – оператор на разпределителната система. Както е известно СЕС е постановил решението Van Duyn като е предвидил, че директивите по изключение могат да имат директен ефект, т. е. да предоставят права и пораждат задължения за граждани и юридически лица на държавите членки, стига да предвиждат достатъчно конкретни норми, които да могат да се приложат. В следващи дела като Rewe, Съдът посочва, че държавен орган не може да противопостави на частно лице законови или административни разпоредби, които не са съобразени с едно безусловно и достатъчно конкретно задължение, произтичащо от директива. А също така и делото B. където се приема, че във „всички случаи когато разпоредбите на дена директива се разкриват при липса на приети в срок мерки по изпълнение срещу всяка национална норма, несъобразена с директивата и годни да предоставят права, които частните лица могат да противопоставят на държавата.“ По делото по делата Comission c/B. е признато, че директивите нямат пълен директен ефект. По делата Kraaijveld Linster е предвидена възможност за позоваване пред националния съд на право, произтичащо от директивата като националният съдия е компетентен и длъжен да се произнася по съобразността на една национална мярка по отношение на правото на Европейския съюз. По делата Marleasing е прието задължение на националния съдия да прецени съответствието на всяка национална норма с общия смисъл и цел на норма от директивата като е налице задължение националния съдия да остави неприложена всяка национална норма, която му противоречи в неговата цялост като дори е предвидено задължение на националния съд и при неизтекъл срок за транспониране на директивата да тълкува националното си право с оглед заложените цели в директива, касаеща обществените отношения в същата материя. СЕС в цитираните решения е посочил, че директивите по изключение може да има директен ефект когато не е транспонирана в срок или не е транспонирана в нейната цялост или е лошо транспонирана, така че правата, предвидени в директивата и целите, които следва да се постигнат от Държавите членки, не са напълно защитени в предвидените национални норми, общи и специални. Критериите, които извежда СЕС за приложение на конкретна норма от директива, способна да провежда директен ефект са: да е ясна – по недвусмислен начин да се разкрива волята на законодателя, така че да бъдат ясно ограничени и определени недвусмислени по своя характер права и насрещни задължения, да е конкретна – да е ясен кръгът на лица, които могат да черпят права и лицата, чийто са задълженията, да е пълна (изчерпателна), т. е. да съдържа всички елементи на правна норма и безусловна, да не оставя възможност за преценка, както и да е завършена, да няма необходимост от приемане на други актове. Директният ефект бива пълен – когато правна норма предоставя на едно лице права едновременно срещу държавата и срещу друго частно лице, респ. въвежда задължения или ограничен директен ефект – когато само спрямо държавата се предоставят права на гражданите.

По делото F. C-188/89 и по дело С-122/17 г., Съдът на Европейския съюз отбелязва, че при спор между частноправни субекти, с цел противоречаща на тази директива правна уредба на държава членка не е длъжен да остави неприложена национална правна норма срещу частноправен субект. Изрично е предвидено, че една директива не може сама по себе си да поражда задължения между частно правни субекти и не може да му бъде противопастена - делото M. 152/84 Faccini Dori C-91/92. Дори разпоредбата от директивата да е точна, ясна и безусловна, то не може да се прилага в спор между частно правни субекти. Така в решението Pfeffer, С- 397/01, С302/01, D. С-282/0 и С-176/12. Директивите по силата на чл. 288 от ДФЕС нямат, предвиден в договорите директен ефект. СЕС извежда в практиката си принципа на директния ефект и предвижда, че директивите имат директен ефект само по изключение, при посочените по-горе предпоставки. Директният ефект на директивите в практиката на СЕС е признат като изключение от правилото, че директивите нямат директен ефект и то срещу държавата или всяко лице с правноорганизационна форма, което дори да е частно лице има обществени или изпълнява специални задачи в защита на социален или обществен интерес. Изрично е посочено във вече цитираните решения на СЕС, че с директивата не могат да се създават задължения за частноправни субекти, а само права.

В случая, общият смисъл на поставените въпроси и с оглед процеса, в който са направени е, позоваване на пълен директен ефект на норми от правото на Европейския съюз и необходимостта от преценка дали разпоредбата на чл. 16, пар. 3 от Директива 2009/28/О на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. допуска поемане на всички разходи за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай, че националният законодател не бил предвидил изключението в чл. 16, ап. 4 от същата директива. Срокът на директивата за транспониране е изтекъл на 05.12.2010 г. съгласно чл. 27 от същата. Следователно се твърди нетранспониране в срок на права, следващи от директивата.

Настоящият съдебен състав намира, че „ЧЕЗ Р. Б. АД с поставените въпроси противопоставя правото си да задържи получените от него суми след отмяна на решение Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, направена с решение № 9484 от 25.06.2013 г. по адм. д. 6473/2013 г. на ВАС, с което е потвърдено решение № 4025/21.03.2013 г. по адм. д. 12 423/12 г. и при наличие на последиците съгласно чл. 177, ал. 1 от АПК, а именно отпадане на регламентацията с обратно действие и погасяване с обратна сила на задължението на „Еко инвест 1“ ЕООД да заплаща цена за достъп. Тезата на касатора е всъщност, че правната квалификация на отношенията следвало да бъде чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, т. е. че е налице начална липса на основание според твърденията и искането и поради това не бил приложим чл. 177, ал. 1 от АПК. Всъщност задължение на съда е да определи правната квалификация на иска с оглед конкретното дело и формулираните в исковата молба твърдения и искания.

Въпрос 1 и конкретно посоченото позоваване на чл. 16, ал. 4 от посочената директива не налага отправянето на преюдициално запитване за тълкуване на посочената норма с оглед предмета на настоящето дело. В предмета на делото е включено претендираното право на ищеца да получи връщане на платени суми, на основание отмяна на индивидуален административен акт, издаден от държавен орган, когато на този индивидуален административен акт е придадено предварително изпълнение и след отмяната на акта от съда с обратна сила се заличават последиците от допуснатото по силата на закона предварително изпълнение. Актът на административния орган, по силата, на който е определена цена на достъп вместо свободно определена от страните цена, и който е послужил като основание за определяне на цената в процесния период и „ЧЕЗ Р. Б. АД е получил процесните плащания, не е влязъл в законна сила към момента на извършване на плащанията. Актът е бил с допуснато предварително изпълнение. Позоваването на нормата на чл. 16, пар. 4 от директивата, извършено от „ЧЕЗ Р. Б. АД в процеса, е право, което същият може да релевира при проявление на вертикален директен ефект на директивата спрямо Държавата. Доколкото е налице национална правна уредба относно неоснователното обогатяване, съдът не е длъжен да не приложи тази правна уредба в отношенията между равнопоставените страни в настоящия процес. Наличието или не на национална правна уредба за защита правата на ответника, на основание неправилно транспониране на посочената директива, не може да се релевира в отношенията му с „Еко инвест 1“ ЕООД. В процесния период отношенията са били регламентирани чрез индивидуален административен акт, който е подлежал на предварително изпълнение, преди влизането му в законна сила. Ето защо дали в отношенията между страните по принцип, извън конкретния спор, е предвидено операторите да не поемат разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, без националният законодател да е предвидил изключението по чл. 16, пар. 4 от директивата, е въпрос, който не се засяга и не подлежи на тълкуване извън конкретния спор. След като не е от пряко значение тази норма за определяне на правата на страните една спрямо друга, то не следва да се отправя преюдициално запитване.

По отношение на въпрос 2 и релевираното в него право на собственост от касатора, защитено в чл. 17, пар. 1 от ХОП, чл. 52, ал. 3 ХОП и чл. 51, ал. 1 ХОП и Протокол 1 към ЕКПЧОС настоящият съдебен състав намира, че не налага отправянето на преюдициално запитване. Позоваването на тези норми е свързано със защитната теза на ответника и несъобразяване на основанието, на което е получил сумата, а именно предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт. При така предявения иск, формулираното възражение на ответника за защита на правата му на собственост на основание чл. 6, пар. ДФЕС, както и чл. 52, пар. 3 ХОП, както и Протокол 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, не би могло да е основание за отправяне на преюдициален въпрос, тъй като е налице практика на СЕС, изразена в решение № С-398/13 г. Съгласно това решение следва да се съблюдава Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и Протокол 1 към нея при определяне защитата на правото на собственост върху доход от дейността на едно лице. Но едновременно с това съдът подчертава, че следва да се извършва преценка относно вида на дейност, от която е дохода и неговата сигурност. Това произнасяне на СЕС по въпрос в този смисъл изключва отправянето на преюдициално запитване. Съдът не е длъжен и би било недопустимо да се отправя преюдициално запитване по въпрос, разрешен от СЕС аргумент от правилото на чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС.

Относно въпрос 4 и твърдяното нарушение на принципа на правните очаквания съдът намира, че правата на „Чез разпределение България“ ЕАД биха могли да се противопоставят на държавата, но не и на страната по конкретното договорно правоотношение. В този смисъл въпросът не е свързан с предмета на делото и не налага отправяне на преюдициално запитване.

Относно въпрос 5 следва да се отбележи, че в мотивите на постановеното въззивно решение, съдът изобщо не е разгледал приложими правни норми от правото на Европейския съюз. Поради това не може и да се приеме, че е налице основание да се поставя въпросът за ефективна правна защита и нейното нарушаване поради непредоставена възможност да се заяви становище от касатора. Освен това е налице съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да се приложи и на страните да се даде възможност да изложат становище, ако съдът и конкретно въззивният съд приеме, че служебно поради наличие на приложима императивна правна норма, следва да приложи такава, произтичаща от Правото на Европейския съюз. В този смисъл е гарантирано ефективно правно средство за защита, в случай, че въззивният съд беше приложил правна норма, произтичаща от правото на Европейския съюз. Преценката за отправяне на преюдициално запитване е на решаващия съд и с оглед практиката на СЕС по отношение на правото на справедлив процес и на ефективни правни средства за защита е налице практика както на СЕС, така и на Върховния касационен съд, което изключва отправянето на преюдициално запитване по този въпрос.

По отношение на поставените въпроси 6 и 7 следва да се отбележи, че има практика на СЕС по отношение задължението на националния съд да не приложи национална правна норма, която пречи пълно да се приложат нормите на правото на Европейския съюз с оглед принципа на примата и да се достигнат целите, предвидени в нормите на правото на Европейския съюз. По отношение на принципа на правна сигурност и принципа на оправданите правни очаквания следва да се приеме, че съдът не прилага директно директивата при наличие на вертикален директен ефект. В този смисъл въпросът е извън предмета на делото.

Въпрос 7 е свързан с действието на нормата на чл. 290 от ГПК с оглед постановените съдебни решения на Върховния касационен съд по искове на производители на електроенергия от възобновяеми източници срещу „ЧЕЗ Р. Б. АД и други оператори на елетропреносни мрежи. Принципът на ефективност предвижда, че националният съд е длъжен да остави неприложена всяка правна норма или практика, произхождащи от националното право, ако поради тяхното наличие не може да се осъществи реализацията на всяка правна норма от Правото на Европейския съюз. Не трябва да съществува национална правна норма, която прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност), решенията по делата Rewe-Zentralfinanz и Rewe-Z.. В този смисъл настоящият съдебен състав намира, че 7 въпрос е хипотетичен. Не следва да съществува вътрешна норма, която пречи да се приложи норма от правото на Европейския съюз. По какъв начин сочената практика, постановена по реда на чл. 290 от ГПК противоречи на норма от правото на Европейския съюз или пречи на приложението на такава норма, не е обяснено в искането на касационния жалбоподател. Не са въведени факти, че след постановяване на решенията, с които са уважени искове на производители на електроенергия от възобновяеми източници за връщане на платени суми на основание отмененото решение Ц 33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, как по какъв начин ще се осуетят правата на ответника или че тази норма пречи на пълното приложение на норми от Директива 2009/28 /О на ЕП и на Съвета и кои са конкретните норми. Касаторът счита, че следва предварително да е изключена възмездността на правоотношението чрез съответни национални мерки, предвидени предварително от Държавата. Съдът е длъжен да прилага нацоналното законодателство по начин, че да даде пълна възможност за реализиране на правата, предоставени по силата на Правото на Европейския съюз и да не приложи всяка норма или тълкувателно правило, което да не дава възможност да се реализират правата, произтичащи от правото на Европейския съюз. По принцип е налице съдебна практика на СЕС по тълкуването на норми от Правото на Европейския съюз в посочения смисъл. В конкретния случай не е обяснено как посочената съдебна практика, която съществува пречи на ответника да реализира правото си да задържи получената сума. Съдът ще следва да приложи относимите правни норми и да разреши спора и съблюдавайки вече изведения от СЕС принцип. Но не се налага отправяне на преюдициално запитване с оглед разрешаване на конкретния правен спор. Приложението на нормите, произтичащи от правото на Европейския съюз следва да стане само с оглед на настоящия процес.

По всички изложени съображения ще следва искането по всички въпроси за отправяне на преюдициално запитване, на основание чл. 267 от ДФЕС да се остави без уважение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „ЧЕЗ Р. Б. АД, чрез адв. Г. Н. А. за отправяне на преюдициално запитване по поставените въпроси.

Определението не може да се обжалва.

Да се изпрати препис от определението на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: