Р Е Ш Е Н И Е

№ 50049/2023 г.

гр. София, 13.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. И. изслуша докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 1224 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело определение по чл. 288 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 259 от 14.10.2021 г., постановено по в. гр. д.№ 172/2021 г. по описа на Окръжен съд - Русе, ІІІ състав, с което окръжният съд е отменил изцяло Решение № 236 от 14.02.2020 г., постановено по гр. д. № 1039/2019 г. по описа на РС – Русе, като вместо него е постановил осъждането на О. Р. да заплати на В. М. К. на основание чл. 47 ЗЗД вр. чл. 49 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди от получените на 27.02.2014 г. травми на зъбите, вследствие на действията на поставения под пълно запрещение М. С. Д., ведно със законната лихва от 27.02.2014 г. до окончателното плащане на главницата, както и разноски по делото в общ размер от 3 922 лв.

Жалбоподателят О. Р. поддържа, че решението е неправилно и моли да бъде отменено, като се постанови отхвърляне на иска. Счита, че не е налице неизпълнение на задълженията на органа по настойничество и попечителство при общината, тъй като поведението му е съобразено с правилата по СК от 1985 г., който е действал към момента на поставяне под запрещение на М. С. Д., както и с разясненията на ППВС № 5 от 13.02.1980 г. С оглед семейното положение на пълнолетния М. С. Д., съобщението за запрещаването му е имало само информативен характер, без да поражда задължение за назначаване на настойнически съвет. Дори да се приемат за приложими правилата на СК от 2009 г., то по делото няма данни лице от кръга на визираните в чл. 156, ал. 1 СК да е дало писмено съгласие за назначаването му като настойник, заместник-настойник или член на настойнически съвет. Както в глава Х на СК от 1985 г., така и в глава ХI на СК от 2009 г. не са вменени функции и задължения на община по отношение на лицата, върху които се назначава настойничество, респ. – попечителство. Съгласно чл. 47 ЗЗД за вредите от действията на недееспособен отговаря лицето, натоварено с упражняването на надзор върху него. На основание чл. 170, ал. 1 СК органът по настойничество и попечителство има задължения единствено за надзор върху дейността на настойника основно по въпроси, свързани с управлението и разпореждането с имущество на запретеното лице. По тази причина нито общината, нито органът по настойничество и попечителство следва да отговарят за вредите, които са резултат от действията на пълно запретения. Съгласно чл. 163 СК поставеният под настойничество живее при настойника и ако се отклони от определеното му местоживеене, настойникът може да поиска от районния съд връщането му по административен ред. В случая задължението по чл. 163, ал. 2 СК е за родителите на М. С. Д. – негови настойници по право, а не за общината. Заявено е оплакване за необоснованост на приетото, че органът по настойничество и попечителство при О. Р. е направил един неуспешен опит да се свърже с майката на запретеното лице; през 2013 г. братята на запретения са получили 5 писма, изпратени от общината и следователно не е налице противоправно бездействие за осъществяване на връзка със законовите настойници. Последните не са уведомявали общината за невъзможността си да полагат грижи за запретения. Непосредствено след постъпването на информация в тази насока, с Протокол № 6 от 27.03.2014 г. е възложено на служител на общината да изпълнява временно настойнически функции за периода от 27.03.2014 г. до 31.12.2014 г. При условията на евентуалност поддържа, че присъденото обезщетение е определено в нарушение на чл. 52 ЗЗД. С оглед данните, установени със заключенията на СМЕ, счита, че е налице основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Претендира разноски съгласно списък.

Ответницата по касация В. М. К. оспорва жалбата чрез своя процесуален представител адвокат А. А. от АК – С. З.. Поддържа, че по отношение на въззивното решение не е налице никое от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира присъждането на разноски за защитата пред ВКС.

Третите лица помагачи на страната на О. Р. - Б. Т. М., Т. К. Т., И. С. Т., Д. С. Т., М. С. А. и М. С. Д., действащ чрез настойник М. А. Ч., не са подали отговори на жалбата.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на данните по делото и доводите на страните, в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че на 27.02.2014 г., в района на централния кооперативен пазар на гр. С. З. М. С. Д. нанесъл на В. М. К. силен удар в областта на лицето (по устата). Причинена е средна телесна повреда, изразяваща се в избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето, а така също и леки телесни повреди. Образуваното досъдебно производство № 226/2014 г. по описа на Първо РУП - С. З. е прекратено по съображения, че деецът е наказателно неотговорно лице. Установено е, че М. С. Д. е поставен под пълно запрещение с Решение № 18 от 10.02.2009 г. по гр. д.№ 119/2008 г. на ОС – Русе, тъй като страда от необратимо и тежко заболяване – параноидна шизофрения. Искът за обезщетяване на неимуществените вреди от деликта от 27.02.2014 г. е предявен срещу О. Р. с оглед разпоредбата на чл. 154 СК, съгласно която орган по настойничество и попечителство е кметът на общината или определено от него длъжностно лице и чл. 47, ал. 2 ЗЗД, съгласно който за вредите, причинени от недееспособни отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им. Установено е, че ищцата е претърпяла луксация ІІІ-та степен на горните централни резци (11,21), устойчива луксация І-ва степен на горен ляв кучешки зъб (23), частична фрактура на алвеоларната кост около горните централни резци и левия кучешки зъб. Вещото лице по СМЕ е извършило преглед на ищцата на 26.08.2021 г. и е констатирало, че вече няма болка при отхапване, но има щадящо отношение към увредената част на съзъбието; има болка в горната част от лабиалната гънка при преохлаждане и резки температурни промени. Към настоящия момент първи горен ляв зъб (21) е изместен палатинално, вследствие на което е позициониран в ръбцова захапка. Констатирана е начална остеопороза на алвеоларната кост на горните фронтални зъби и наличието на вертикален костен джоб между зъби 21 и 23. Понастоящем са налице усложнения, изразяващи се в промяна на структурата на алвеоларната кост (разреждане на костните редички) в областта на горните фронтални зъби; промяна в позицията на първи горен ляв зъб (21) в палатинална посока и в ръбцова захапка; наличен вертикален костен джоб между първи и трети горни леви зъби (21 и 23). Уврежданията са трайни и могат да имат прогресиращ характер. Намират се в пряка причинно-следствена връзка с деянието от 27.02.2014 г. Нормалният възстановителен период при увреждания от вида на процесните е 5 години. Независимо от полаганите грижи и лечение, след около 5 години ще има по-сериозна щета.

Като основен спорен въпрос по делото е изведен този кой следва да отговаря за вредите, причинени от поставеното под пълно запрещение лице – неговите родители или О. Р. заради бездействието на служителите й по изпълнението на влязлото в сила на 04.03.2009 г. Решение № 18 от 10.02.2009 г. по гр. д.№ 119/2008 г. на ОС – Русе. Въззивният съд е приел, че формално и в случая (съгласно чл. 173, ал. 2 СК) при двама живи родители те следва да упражняват задълженията на настойник спрямо сина си. Същевременно, в текста на изпратеното от съда на органа по настойничество и попечителство при О. Р. решение по гр. д.№ 119/2008 г. на ОС – Русе е вписано, че М. С. Д. „няма никакви близки, които да се интересуват от него и да полагат грижи. Къщата, в която е живял е съборена, а майката и сестрите му неизвестно къде се намират”; „изоставен е от близки”. Посочено е, че заболяването му е необратимо и не може да бъде овладяно. Често е агресивен, предизвиквал пожари, нападал хора по улиците. Предвид тези обстоятелства, окръжният съд е приел, че О. Р. е бездействала в противоречие с чл. 173, ал. 4 СК, съобразно която органът по настойничеството и по попечителството освобождава настойника или попечителя по ал. 2, когато интересите на поставения под запрещение изискват това; в тези случаи се назначава настойнически съвет или попечител и заместник-попечител по общия ред. Това бездействие е основание в тежест на О. Р. да се възложи отговорността за обезщетяване на вредите „на основание чл. 47 вр. чл. 49 ЗЗД”. Като е преценил уврежданията на ищцата; дългия период на лечение; усложненията от травмата и липсата на пълно възстановяване, съобразно чл. 52 ЗЗД съдът е определил сумата 10 000 лева като справедлива по размер за обезщетяване на неимуществените вреди на ищцата, върху която се дължи и законната лихва от датата на увреждането.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид констатацията, че във въззивното решение основанието за ангажиране отговорността на общината е квалифицирано „чл. 47 във връзка с чл. 49 ЗЗД“ при отсъствие на обосновка в какво според въззивния съд се изразява връзката и/или съотношението между несъвместимите деликтни основания по чл. 47 ЗЗД и по чл. 49 ЗЗД.

По основанието за допускане на обжалването съставът на ВКС намира следното:

С чл. 47 ЗЗД е уредена отговорността за вреди, причинени от лице, което е неспособно да разбира или да ръководи постъпките си, като съгласно чл. 47, ал. 2 ЗЗД отговорността за вредите, причинени в това състояние (извън случаите, когато неспособността е причинена виновно от самия деец), е възложена на лицето, което е задължено да упражнява надзор над него. При условията на чл. 48, ал. 2 ЗЗД отговорност носи настойникът на малолетно лице, което се намира под негово настойничество и живее при него, а по правило отговорността на настойник на пълно запретено пълнолетно лице за вредите, произтекли от деликт на запретеното лице, се осъществява при условията на чл. 47, ал. 2 ЗЗД. Доколкото обаче съгласно чл. 173, ал. 3, изр. 2 СК настойниците по право на поставено под пълно запрещение пълнолетно лице упражняват „родителски права и задължения“, то в тази конкретна хипотеза отговорността и на този вид настойници следва да се осъществява при условията на чл. 48, ал. 2 ЗЗД. Общото между основанията за отговорността както по чл. 47, ал. 2 ЗЗД, така и по чл. 48, ал. 2 ЗЗД е неизпълнението на задължението за надзор, установено с чл. 117, ал. 2, изр. 1 СК’1985 г. и чл. 164, ал. 3 СК’2009 г.

Определянето на настойник е възложено на органа по настойничеството и по попечителството, който както при действието на СК от 1985 г. (отм.), така и при действието на СК от 2009 г. е кметът на общината или определено от него длъжностно лице (чл. 110 СК’1985 г. и чл. 154 СК’2009 г.). Действащото законодателство не съдържа разпоредба, по силата на която възлагането на функциите по учредяване на настойничеството и надзор върху дейността на настойника да има за последица приравняване на органа по чл. 110 СК’1985 г. и чл. 154 СК’2009 г. на положението на настойник. Напротив - както чл. 125 СК’1985 г., така и чл. 170 СК’2009 г. регламентират правомощия на органа по настойничеството да упражнява надзор върху дейността на настойника, но не и надзор върху самото запретено лице. По тази причина при извършен деликт от лицето, по отношение на което е учредено настойничество, нито органът по настойничеството, нито общината (като възложител на работата по отношение на последния) може да отговаря при условията на чл. 48, ал. 2 или чл. 47, ал. 2 ЗЗД. Когато органът по настойничеството не е упражнил правомощията си в съответствие с правилата на съответния СК и поведението му се намира в причинно-следствена връзка с настъпили вреди, отговорността за обезщетяване на последните се носи при условията на чл. 49 ЗЗД от общината като възложител на работата му. Обемът на тази отговорност е предпоставен от вида на неупражнените правомощия от страна на органа по настойничеството, както и от степента, в която това поведение се явява фактор за настъпването на вредите.

По заявените с касационната жалба оплаквания съставът на ВКС намира следното:

Основателно е оплакването на касатора, че както в глава Х на СК от 1985 г. (отм.), така и в глава ХI на СК от 2009 г. не са вменени функции и задължения на общините по отношение на лицата, върху които се назначава настойничество, респ. – попечителство, а за вредите от действията на недееспособен отговаря лицето, натоварено с упражняването на надзор върху него. Както се посочи по-горе, за вредите, причинени от пълно запретено пълнолетно лице, отговорността се носи от неговия настойник при условията на чл. 47, ал. 2 ЗЗД, респ. – чл. 48, ал. 2 ЗЗД в специалната хипотеза на чл. 173, ал. 3, изр. 2 СК. По отношение на общината, като възложител на работата на органа по настойничеството, тази разпоредба не намира приложение, поради което неправилно е присъдено обезщетение в приложното поле на чл. 47 ЗЗД.

Независимо от така допуснатото нарушение на материалния закон, доколкото с исковата молба като основание за търсената отговорност са релевирани твърдения за неизпълнение на задълженията на органа по настойничеството по учредяването на настойничество и упражняването на надзор върху дейността на настойника, въззивният съд е дължал и е извършил преценка дали по отношение на ответната община е налице основание за ангажиране на отговорността й при условията на чл. 49 ЗЗД.

Както е разяснено още в ППВС № 9 от 28.12.1966 г. отговорност по чл. 49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму: 1) Когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. 2) Когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него. Възложителят на работата може да се освободи от тази отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда; ако неговите действия не са противоправни и виновни (при проведено пълно обратно доказване за опровергаване на презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД) или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа (съгласно приетото в ППВС № 7 от 29.12.1958 г.). Така установените принципни положения са трайно и последователно възприети и в последващата съдебна практика (напр. Решение № 308 от 03.01.2018 г. по гр. д.№ 1068/2017 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр. д.№ 899/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др.). При предявен иск по чл. 49 ЗЗД съдът изследва наличието на фактите, които имат значение за деянието, за извършването му от ответника, неговата противоправност или изключването й, за увреждащия резултат, за наличието на пряка причинно-следствена връзка между резултат и деликтно поведение; за опровергаване на презумпцията за вина; за освобождаването от отговорност.

В разглеждания случай въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Настоящата инстанция констатира, че между страните е безспорно извършването на деликт от лице, което е поставено под пълно запрещение и е неспособно да разбира свойството и значението и да ръководи действията си. След извършения от въззивния съд задълбочен анализ на събраните по делото доказателства е установено настъпването на вреди за ищцата от противоправното деяние на М. С. Д., осъществено на 27.02.2014 г., в резултат от причинената й средна телесна повреда.

При тези факти в настоящото производство централно значение имат въпросите кой е приложимият закон, спрямо чиито разпоредби следва да се преценява налице ли е бездействие от страна на органа по настойничеството при О. Р. да изпълни задълженията си във връзка с учредяването на настойничество по отношение на М. С. Д. и надзор върху дейността на настойника му; съответства ли поведението на органа по настойничеството при О. Р. с изискванията на приложимия закон; налице ли е изискуемата по чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД причинна връзка между деяние на органа по настойничеството при О. Р. и вредите, понесени от ищцата.

Неоснователно е оплакването на касатора, че приложимо право са единствено правилата на СК от 1985 г. М. С. Д. е поставен под запрещение при действието на този нормативен акт, но релевантен за случая е период от време, в чието течение е настъпило изменение в законодателството с влизането в сила на новия СК на 01.10.2009 г. Институтите на настойничеството и попечителството са установени както в защита интересите на малолетните, непълнолетните и лицата с психически увреждания, така също и в обществен интерес. Ето защо и при отсъствието на преходно правило, което да регламентира друго, от момента на влизане в сила на СК от 2009 г. правомощията на органа по настойничество и попечителство се подчиняват на новата регламентация, включително по отношение на лицата, поставени под запрещение при действието на отменения СК от 1985 г. Това налага извод, че определяйки СК от 2009 г. като приложимо право, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон.

Неоснователно е оплакването, че органът по настойничество и попечителство при О. Р. надлежно е изпълнил задълженията си по отношение настойничеството на М. С. Д.. Действително, съобразно чл. 128, ал. 3, изр. 2 СК’1985 г. в случая настойничеството е учредено по право, тъй като към поставянето му под запрещение, а и до смъртта на баща му на 26.01.2020 г. М. С. Д. е имал двама живи родители, поради което същите се явяват негови настойници по право. Изменение в това отношение не е настъпило и след влизането в сила на СК от 2009 г., тъй като съгласно чл. 173, ал. 3, изр. 2 СК’2009 г. родителските права и задължения по отношение на пълно запретен без съпруг се упражняват от неговите родители, освен ако те са неизвестни, починали или лишени от тях. В случая нито едно от изключенията по чл. 173, ал. 3, изр. 2 СК’2009 г. не е налице и двамата родители на М. С. Д. са продължили да бъдат негови настойници по право с произтичащите от това задължения за тях, включително по чл. 47, ал. 2 ЗЗД. Същевременно обаче разпоредбите както на отменения, така и на действащия СК установяват редица правила, от които произтичат задължения за органа по настойничество и попечителство да упражнява надзор върху дейността на настойниците и попечителите с цел защита правата и интересите както на лицата под настойничество и попечителство, така и на обществото като цяло. Така, съобразно чл. 128, ал. 3, изр. 2 СК’1985 г. отрицателно условие за учредяване на настойничество по право е родителите да са в невъзможност да упражняват своите родителски права и задължения, данни за каквото положение се съдържат в мотивите на влязлото в сила на 04.03.2009 г. Решение № 18 от 10.02.2009 г. по гр. д.№ 119/2008 г. на ОС – Русе с произтеклото от това задължение за органа по настойничеството да извърши проверка за действителното фактическо положение. Не се твърди и не се установява такава да е била извършена до 01.10.2009 г. След тази дата подобно отрицателно условие за учредяване на настойничество по право не е регламентирано, но пък с разпоредбата на чл. 173, ал. 5 СК е предвидено, че органът по настойничеството и по попечителството освобождава настойника или попечителя по ал. 3, когато интересите на поставения под запрещение изискват това, като в тези случаи се назначава настойнически съвет или попечител и заместник-попечител по общия ред. Наред с това, съгласно чл. 170, ал. 1 СК органът по настойничеството и по попечителството упражнява надзор върху дейността на настойника, като може да спира неговите действия и да предписва извършването на действия; по силата на чл. 171, ал. 1 СК всяка година до края на месец февруари настойникът дава отчет за дейността си пред органа по настойничеството и по попечителството; даването на отчет може да бъде изискано и служебно (чл. 171, ал. 1, изр. 2 СК). Съгласно чл. 162, изр. 1 СК’2009 г. органът по настойничеството и по попечителството дължи съдействие на настойника и на попечителя при изпълнение на техните задължения. Така уредените правомощия на органа по настойничеството и при отчитане на интереса, обусловил регламентирането им, налагат извод, че задълженията на органа по настойничеството и по попечителството не се свеждат до формалното регистриране на определени факти, свързани с гражданското състояние на лицата под запрещение, а на него е възложено да извършва активни действия с цел предотвратяване на риск от увреждане на интересите на недееспособния, третите лица и обществото. В случая анализът на събраните по делото доказателства подкрепя обосноваността на направения от въззивния съд извод, че органът по настойничеството и по попечителството при ответната община е подходил формално към изпълнението на правомощията си, като в периода преди деликта се е ограничил да изпраща еднотипни писма до близките на М. С. Д., без да предприеме каквито и да е действия за ефективна закрила на неговите и обществените интереси.

Изложеното налага извод, че по отношение на ответника са доказани извършването на виновно (предвид неопроверганата презумпция на чл. 45, ал. 2 ЗЗД) противоправно бездействие да бъдат изпълнени възложени от закона задължения. В тази връзка настоящият състав намира за неоснователно оплакването за неправилност, извлечено от явяващия се ирелевантен факт, че липсва писмено съгласие на лица от кръга на визираните в чл. 156, ал. 1 СК за назначаването като настойник, заместник-настойник или член на настойнически съвет. Значението на подобно обстоятелство би подлежало на обсъждане едва в случай, че органът по настойничеството бе пристъпил към действия по назначаване на настойнически съвет по общия ред, каквито в случая безспорно не са предприемани.

Относно наличието на релевантна причинно-следствена връзка между поведението на общинските служители и настъпилите за ищцата вреди съдът намира следното:

В практиката на ВКС (Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. д.№ 123/2020 г. на ВКС, III г. о. и др.) се приема, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е обаче, деянието да не е единствената причина за резултата, т. е. вредата да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова. В такива случаи от значение за ангажиране на отговорността за непозволено увреждане са не само действията или бездействията, които превръщат една потенциална възможност в действителност (т. е. поведението, което пряко трансформира вероятността в обективен факт), но и тези действия или бездействия, които създават тази реална възможност (т. нар. condition sine qua non). Когато деянието не е единствената причина за резултата отговорността за деликт не се изключва, но това подлежи на съобразяване при определянето на обема на отговорността.

Съобразявайки тези принципни постановки и обстоятелствата по разглеждания случай, настоящият състав на съда приема, че в случая е налице релевантна причинно-следствена връзка между бездействието на общинските служители и настъпилите за ищцата вреди. Отсъствието на ефективни действия по надзор върху начина, по който родителите на М. С. Д. упражняват правата и задълженията по чл. 173, ал. 3, изр. 2 СК е позволило на настойниците през целия период от 04.03.2009 г. до 27.02.2014 г. да бездействат, включително е позволило пълно запретеното лице да се отклони от местоживеенето, следващо се по силата на чл. 163, ал. 1 СК, без това състояние да е преодоляно по реда на чл. 163, ал. 2 СК. Последното от своя страна е направило възможно присъствието на запретеното лице на мястото на нападението над ищцата с последвалите от това неимуществени вреди за нея. Налице е сложна връзка на зависимост между деянията на запретеното лице и служителите на общината и макар всяко от тях да се явява каузален фактор за настъпването на понесените от ищцата вреди, водещо значение има деянието на М. С. Д.. По отношение на него бездействието на общината има значението на condition sine qua non. Преценявайки съотношението между приносите на двата компонента от комплексния каузален фактор, съдът приема, че условието има дял от 30%, а деянието на запретеното лице – 70% принос за настъпване на вредите, понесени от ищцата. По тази причина настоящият касатор дължи да заплати на ищцата 30% от размера на обезщетението, определено при съблюдаване правилото на чл. 52 ЗЗД.

В исковата молба отсъства твърдение какъв е размерът, преценяван от ищцата като справедлив да обезщети вредите й, като се е ограничила да посочи размера, в който претендира да бъде ангажирана отговорността на общината за нейния деликт. В съответствие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът дължи да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, съобразявайки разясненията по ППВС № 4/1968 г., че понятието „справедливост“ не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Извършвайки преценката си в тази насока съдът не е обвързан от разбирането на ищеца, от неговата представа за измеренията на понятието „справедливост“. Съдът следва да определи обезщетението за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като съобрази релевантните в тази връзка обстоятелства, включително (съобразно чл. 235, ал. 3 ГПК) тези, настъпили до приключване на устните състезания пред въззивния съд, и въз основа на така определената сума да установи стойността на приноса на деликта на общината, като, прилагайки разпоредбата на чл. 6 ГПК, с решението си не може да присъди сума, надхвърляща претендираната с исковата молба.

Съобразявайки установените по делото обстоятелства относно естеството и интензивността на причиненото на ищцата телесно увреждане; внезапността на нападението, което с нищо не е било предизвикано от ищцата; отражението на самото нападение и последиците му върху психиката на ищцата; възрастта й към датата на деликта, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането като критерий за обществената представа за измерението на понятието „справедливост“ към 27.02.2014 г., съдът намира, че справедливият размер на обезщетението възлиза на сумата 30 000 лв. Съответно – отговорността на общината се ограничава до заплащането на сумата 9 000 лв. от претендираните 10 000 лв.

Оплакването на касатора, че е налице основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не подлежи на обсъждане, тъй като възражение за съпричиняване не е заявено с отговора на исковата молба и същото е преклудирано.

С оглед изложеното следва да се постанови частичното отменяване на въззивния акт и отхвърляне на претенцията за разликата над сумата 9 000 до сумата 10 000 лв., както и потвърждаването на въззивното решение в останалата част.

По разноските:

При този изход на спора разглежданата претенция се явява уважена за 90% от предявения размер, а отхвърлена – за 10%, съответно на които стойности следва да се определят разноските за защита пред ВКС и да се преизчислят присъдените разноски с въззивното решение.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът дължи да заплати на ответницата по касация сумата 400 лв. за защитата й пред ВКС, както и 3 529,80 лв. за защита пред първоинстанционния и въззивния съд (а не присъдените от ОС – Русе 3 922 лв.). Така общият размер на следващите се на ищцата разноски възлиза на сумата 3 929,80 лв., поради което с настоящото решение следва да се присъди разликата над сумата 3 922 лв. до сумата 3 929,80 лв., или сумата 7,80 лева.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата дължи да заплати на ответника 10% от заплатените разноски по т. т. 4, 5 и 6 от списъка по чл. 80 ГПК (л. 86 от наст. дело), или сумата 38,50 лева. На основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК вр. чл. 25 НЗПП ищцата следва да заплати и по 10% от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за всяка от трите инстанции, или общо сумата 30 лв. Така дължимите на касатора разноски за трите инстанции се определят общо на сумата 68,50 лв.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

РЕШИ :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 259 от 14.10.2021 г., постановено по в. гр. д.№ 172/2021 г. по описа на Окръжен съд - Русе, ІІІ състав, в частта, с която О. Р. е осъдена да заплати на В. М. К. на основание чл. 47 ЗЗД вр. чл. 49 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД разликата над сумата 9 000 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 27.02.2014 г. до окончателното плащане на главницата, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, предявен от В. М. К. срещу О. Р. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от получените на 27.02.2014 г. травми на зъбите, вследствие на действията на поставения под пълно запрещение М. С. Д. – за разликата над сумата 9 000 лв. до сумата 10 000 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 259 от 14.10.2021 г., постановено по в. гр. д.№ 172/2021 г. по описа на Окръжен съд - Русе, ІІІ състав, в частта, с която О. Р. е осъдена да заплати на В. М. К. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 9 000 лв., ведно със законната лихва върху нея от 27.02.2014 г. до окончателното плащане на главницата.

ОСЪЖДА О. Р. ДА ЗАПЛАТИ на В. М. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 7,80 (седем лева и осемдесет стотинки) лева, представляваща разликата над вече присъдените от ОС – Русе разноски до пълния размер на разноските за защита пред трите инстанции.

ОСЪЖДА В. М. К. ДА ЗАПЛАТИ на О. Р. на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сумата 68,50 (шестдесет и осем лева и петдесет стотинки) лева.

Решението е постановено при участието на трети лица помагачи на страната на О. Р. Б. Т. М., Т. К. Т., И. С. Т., Д. С. Т., М. С. А. и М. С. Д..

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: