Р Е Ш Е Н И Е

№ 50051/2023 г.

гр. София, 12.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. И. изслуша докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 1822 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело определение по чл. 288 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 144 от 03.02.2022 г. по в. гр. д.№ 592/2021 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение от 29.12.2020 г. по гр. д.№ 7227/2020 г. на Софийски градски съд, 1-14 състав в обжалваните части, с които Прокуратурата на Р. Б. е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на И. Н. К. сумите от 50 000 лв. и 30 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, претърпени в резултат от смъртта на Е. В. Б. и К. Н. К. в причинна връзка с непривеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода на Р. Ж. А. за период от осем години, наложено с присъда по н. о.х. д.№ 413/2008 г. на СОС, ведно със законните лихви върху присъдените главници от 01.01.2018 г. до окончателното им изплащане.

Жалбоподателят Прокуратура на Р. Б. чрез юрисконсулт М. С. поддържа, че решението е неправилно и моли да бъде отменено, като се постанови отхвърляне на исковете, тъй като по отношение на Прокуратурата не са налице елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Счита, че липсва пряка причинно-следствена връзка между неефективното изпълнение на дейността по привеждане в изпълнение на присъдата срещу Р. Ж. А. и претърпените неимуществени вреди, явяващи се последица от извършените от това лице престъпления срещу близките на ищеца. Прокуратурата не носи отговорност по чл. 49 ЗЗД за деянието на Р. Ж. А.; непривеждането на присъдата в изпълнение не е решаващ фактор за това деяние. Съдът механично е прибавил срока на наложеното с присъдата наказание към датата 19.01.2010 г., без да отчете възможността за предсрочно освобождаване по чл. 70 и сл. НК. Дори наказанието да беше изтърпяно ефективно, деецът отново е можел да извърши престъплението, доколкото не във всички случаи и при всички осъдени лица се постигат успешно целите по чл. 36 НК. Съдът необосновано е приел, че дори присъдата да бе приведена в изпълнение, Прокуратурата пак би носила отговорност за смъртта на близките на ищеца. Поддържа, че материалите по пр. пр.ДП-3/2010 г. категорично опровергават извода за формално и ненавременно изпълнение на правомощията на наблюдаващия прокурор, респ. не е налице противоправно бездействие по преписката за надзор. Съгласно чл. 418 НПК пряко натоварени с издирвателните мероприятия са службите на Министерство на правосъдието и органите на МВР. В тази връзка, от неуспешните оперативно-издирвателни мероприятия на органите на МВР не следва автоматично да се извежда заключение за противоправност на действията на наблюдаващия прокурор по преписката за надзор. Методиката и техниката при извършване на издирвателни дейности са единствено от компетентността на органите на МВР. Осъденият е обявен за издирване с телеграма на ГД-КП № 43449 от 08.09.2009 г. (преди датата на влизане в сила на присъдата), а с бюлетин № 32 от 02.02.2010 г. телеграмата е актуализирана във връзка с влязлата в сила на 22.12.2009 г. присъда по н. о.х. д.№ 413/2008 г. на СОС, които факти опровергават извода за бездействие и формално отношение на прокурорите към служебните им задължения. Като евентуално поддържа оплакването за нарушение на чл. 52 вр. чл. 51 ЗЗД, тъй като обезщетението е завишено по размер с произтичащото от това искане при условията на евентуалност да бъде постановено намаляването му. В случай, че решението бъде отменено, претендира разноски за всички инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касация И. Н. К. оспорва жалбата чрез своя процесуален представител адвокат Я. С. - А. от САК. Поддържа, че по отношение на въззивното решение не е налице никое от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, а оплакванията в касационната жалба са бланкетни и голословни. Моли въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждането на разноски при условията на чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на данните по делото и доводите на страните, в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:

Безспорно е установено, че ищецът е син на Е. В. Б. и брат на К. Н. К. - две от шестте лица, които умишлено са умъртвени с огнестрелно оръжие от Р. Ж. А. на 01.01.2018 г. в [населено място], общ. С.. Наказателното преследване спрямо извършителя на убийствата е прекратено с постановление от 16.04.2019 г. по ДП № 513, ЗМК-5/2018 г. по описа на СДВР, пр. пр.№ 49/2018 г. по описа на СГП - поради смъртта на дееца, настъпила на 07.01.2018 г.

Въззивният съд е приел, че от представените писмени доказателства се установява, че извършителят е лице с висока обществена опасност – осъждан за умишлени престъпления против личността. С присъда от 13.05.2009 г. по н. о.х. д.№ 413/2008 г. на Софийски окръжен съд по чл. 149, ал. 5 - т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1 - б. „а” НК - за блудство в [населено място] с лице от женски пол, ненавършило 14 години, при условията на опасен редицив, му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем години при първоначален „строг” режим на изтърпяване. Присъдата е потвърдена с решение от 10.07.2009 г. по в. н.о. х.д.№ 414/2009 г. на Софийски апелативен съд и с решение от 22.12.2009 г. по н. д.№ 521/2009 г. на ВКС, II н. о. Преди това е осъждан с присъда от 13.07.1998 г. по н. о.х. д.№ 3281/1997 г. на СРС за извършване на престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК (изнасилване). Влязлата в сила присъда от 13.05.2009 г. по н. о.х. д.№ 413/2008 г. на СОС, с която е наложено наказание осем години лишаване от свобода, не е била приведена в изпълнение в продължение на повече от осем години - до смъртта на осъденото лице на 07.01.2018 г. В приложената в препис пр. пр.№ ДП-3/2010 г. за надзор на присъда по н. о.х. д.№ 413/2008 г. се установява, че при образуване на преписката са предприети първоначални действия в изпълнение на правомощията по глава ХХХІІ от НПК, които са последвани от размяната на еднотипни писма за резултатите от издирването на осъденото лице в продължение на години. Последното не отговаря на изискванията за достатъчност, ефективност и полезност на издирвателните дейности, които обективно биха могли да доведат до резултат. Осъденият е обявен за общодържавно издирване на 08.09.2010 г. - повече от девет месеца след влизане в сила на присъдата и независимо от постъпилата информация, че не е открит на постоянния си адрес и няма установени лица от роднински или приятелски кръг, които да способстват за откриването му. Всички извършвани дейности от органите на Прокуратурата фактически се свеждат до изискване и регистриране на информация относно издирването на лицето чрез еднотипни методи - посещение на постоянен адрес, който отдавна е напуснат; беседи с роднини, с които няма връзка. Постъпвалите през дълги интервали от време и в продължение на години данни от органите на МВР, че лицето не е открито посредством очевидно неефективните в случая методи, не са станали повод за органа по надзор в нито един момент да реализира правомощията си чрез указания за други издирвателни мероприятия (като справки от НБД, проследяване на банкови операции, информация от базата данни на мобилни оператори и др.). Въззивният съд е приел, че така установените обстоятелства сочат на бездействие и формално отношение на прокурорите към служебните им задължения, въпреки че се касае за осъден с висока степен на обществена опасност – извършил тежки умишлени престъпления в условията на редидив. Горните изводи се потвърждават и от издадената пет години по-късно европейска заповед за арест от 22.06.2015 г., чието полезно действие след толкова дълъг период е ограничено, а в случая и обективно не е дало резултат.

От правна страна дейността на Прокуратурата по изпълнение на наказанието е определена като формална; тя не отразява реална ефективност, достатъчност и навременност на действията на длъжностните лица, на които е възложен контрол върху изпълнението на наказанията (чл. 416, ал. 2 НПК вр. чл. 145 ЗСВ). В причинна връзка с бездействието на длъжностни лица в структурата на Прокуратурата, на което по правна същност се приравнява формалното изпълнение на служебни задължения, са настъпили вреди, изразяващи се в морални страдания на ищеца от загубата на близки, чийто живот е престъпно отнет от осъдено лице, което към момента на извършване на убийството на 01.01.2018 г. е следвало да изтърпява наказание лишаване от свобода при строг режим. Като неоснователни са определени оплакванията във въззивната жалба на Прокуратурата против наличието на причинна връзка между неефективното изпълнение на дейността по надзор и противоправното поведение на извършителя, от което е настъпил вредоносния резултат. Въззивният съд се е позовал на Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., съгласно което причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата; вредата, да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. В случая неефективната дейност по надзор върху влязлата в сила присъда е именно обуславящата причина (предпоставка) за настъпване на вредоносния резултат, защото при навременното й привеждане в изпълнение към момента на извършване на убийството – 01.01.2018 год., осъденият е следвало да бъде в местата за изтърпяване на наказание при строг режим. Като правилни са определени изводите, че присъдата по н. о.х. д.№ 413/2008 г. на СОС е влязла в сила с постановяването на решението от 22.12.2009 г. по н. д.№ 521/2009 г. на ВКС, II н. о., но срокът на наказанието лишаване от свобода, по аргумент от чл. 59 НК, започва да тече от момента на задържането на осъдения, а не от влизане в сила на присъдата. От пр. пр.№ ДПЗ/2010 г. за надзор на влязлата в сила присъда е видно, че е изпратена от ОП - София на СГП по делегация на 04.01.2010 г., а СГП на ОЗ „Охрана” при МП на 14.01.2010 г., но конкретни действия по издирване и задържане на лицето са извършени на 19.01.2010 г. Следователно осъденото лице би могло да бъде задържано най-рано на тази дата и ако тя се приеме за началния момент, от който започва да тече изпълнението на наказанието лишаване от свобода за осем години, то към датата, когато е извършено престъплението на 01.01.2018 г. наложеното наказание „лишаване от свобода” не би било изтърпяно и съответно осъденият не би имал възможност да извърши процесното деяние. Прието е още, че дори ефективното изтърпяване на наказанието да е започнало на 22.12.2009 г. и по този начин да бъде изтърпяно към 22.12.2017 г. (преди датата на извършеното престъпление), този факт също не би прекъснал причинната връзка между противоправното бездействие на държавния орган и престъпния резултат, защото задължението за изпълнение на наложеното наказание съществува до изтичане на изпълнителската давност по чл. 82 НК. Като неоснователни са определени и доводите, че при привеждане в изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода”, осъденият би могъл да бъде освободен предсрочно и отново да се стигне до същия противоправен резултат. Наказанието е установена от закона мярка на държавна принуда, налагана от съда на лице, извършило престъпление, което освен засягане на определени права или интереси на дееца и отражение на отрицателната оценка на Държавата относно това лице и неговото деяние, има за цел да предотврати извършването на нови престъпления от него или от други неустойчиви членове на обществото, като въздейства върху тях възпиращо и поправително. В случая бездействието, респ. формалното изпълнение на служебни задължения по осъществяване на надзор е предпоставка да не се постигнат целите на наказанието по чл. 36 НК – да се въздейства поправително върху осъденото лице, което само при постигнат положителен резултат би могло да бъде предсрочно освободено, но също и да се въздейства възпиращо, като му се отнеме възможността да извърши ново престъпление като се има предвид, че е рецидивист с трайно престъпно поведение. Обобщено е, че е осъществен състава на непозволеното увреждане, като съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД се презумира и виновно поведение, което ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на Прокуратурата за компенсиране на вреди.

За неоснователни са приети оплакванията за нарушение на чл. 52 ЗЗД поради неотчитане на всички обстоятелства от значение за обема на вредите, включително и икономическата конюнктура в страната. От събраните пред първата инстанция доказателства категорично са установени тежките психо-травмени изживявания на ищеца от загубата на най-близките му хора, чийто живот е отнет в резултат на умишлено престъпление. Със свидетелските показания е изяснено, че ищецът е бил в много близки отношения със своята майка и по-малка сестра, които олицетворявали за него семейството. За сестра си лично полагал грижи в по-зряла възраст, а тя му помогнала в тежък за него момент, когато имал здравословен проблем. Изпитвал чувство за вина, че не е могъл да се сдобие с общинско жилище, за да бъдат защитени при него. На погребението бил сринат и след инцидента цялостно променил поведението и мирогледа си – затворил се в себе си; изолирал се напълно; започнал да употребява често алкохол, за да потисне мъката по близките и липсата на семейство. Гласните доказателства кореспондират с изводите на СПЕ, която определя състоянието на ищеца като емоционално нестабилно с прояви на отчаяние, тревога и апатия вследствие на преживени стресогенни събития, които травматични изживявания не са преодолени и продължават да сочат повишено ниво на стрес и фрустрация. Прието е, че обема на вредите обосновава размера на присъдените от първата инстанция обезщетения от 50 000 лв. и 30 000 лв., тъй като увреденото лице е преживяло изключително силни по интензитет страдания, влошили психическото му състояние и цялостния му начин на живот и мироглед вследствие загубата на най-близките хора.

В отговор на оплакванията относно началния момент на погасителната давност е изложено, че срокът е 5 години и тече от извършване на деликта. Действително противоправното бездействие, което е в причинна връзка с противоправния резултат, датира от по-ранен момент, но фактическият състав на непозволеното увреждане е налице тогава, когато вредоносните последици са положително проявени. В случая това е момента на извършване на престъплението.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Представлява ли бездействието на длъжностни лица в структурата на Прокуратурата да приведат в изпълнение влязла в сила присъда, с която е наложено наказание „лишаване от свобода”, изключително основание за възникването на задължение за заплащането на обезщетение по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за вредите от убийство, извършено от осъденото лице в момент, когато е следвало да изтърпява наложеното му наказание лишаване от свобода ?” поради констатирано противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.

С посоченото решение на ВКС са дадени разяснения по въпроса дължи ли се обезщетение по смисъла на чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД за вреди, предпоставени от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова. Прието е, че от значение за ангажиране на отговорността за непозволено увреждане са не само действията или бездействията, които превръщат една потенциална възможност в действителност (т. е. поведението, което пряко трансформира вероятността в обективен факт), но и тези действия или бездействия, които създават тази реална възможност (т. нар. condition sine qua non). Когато деянието не е единствената причина за резултата (т. е. когато вредата е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова) отговорността за деликт не се изключва, но това подлежи на съобразяване при определянето на обема на отговорността.

Настоящият състав на съда споделя това тълкуване, като в отговор на значимия за настоящия спор въпрос следва да се има предвид и следното:

Съгласно чл. 4, ал. 2 от Конституцията, Р. Б. гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество. За осъществяването на така прокламираното основно начало Държавата е длъжна да установи правила, както и да осигури спазването им, за да бъдат създадени предпоставките за постигане на поставената цел. Едно от средствата в тази насока е упражняването на наказателно-правна репресия и принуда по отношение на лицата, извършили престъпления като най-тежка проявна форма на незачитане на правовия ред, установен в държавата с основна цел именно свободното развитие на отделния човек и на гражданското общество като цяло (чл. 1, ал. 1 НК). Заключителният стадий в наказателно-правната област се явява изпълнението на наказанията, чрез което се цели: ограничаване на възможността на дееца да продължи престъпната си дейност; превантивно въздействие както върху осъдения, така и върху другите членове на обществото; поправително и превъзпитателно въздействие върху осъдения с цел успешната му ресоциализация след изтърпяване на наказанието.

Наказателно-изпълнителните правоотношения са с множество субекти, със сложен и разнообразен характер, но с чл. 5 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, в развитие на уредбата по чл. 127, т. 4 от Конституцията, е утвърдена ръководната и надзорна функция на Прокуратурата като орган на Държавата, овластен да гарантира спазване на законността при изпълнение на наказанията. Съгласно чл. 416, ал. 2 НПК самото привеждане в изпълнение на присъдата е възложено на прокурора, който на основание чл. 145, ал. 3 ЗСВ е оправомощен да издава задължителни за държавните органи, длъжностните лица, юридическите лица и гражданите разпореждания, включително може да дава задължителни писмени разпореждания на полицейските органи (чл. 145, ал. 5 ЗСВ). Последното закрепва ръководната функция на Прокуратурата в процеса по привеждане в изпълнение на присъдата конкретно по отношение на субектите, които съгласно чл. 418 НПК са пряко натоварени със задържането на осъдения и отвеждането му до мястото за изпълнение на наказанието.

Прокуратурата дължи да упражни функциите си до изтичането на т. нар. „абсолютна давност“ по чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1 НК. При бездействието на длъжностни лица в структурата на Прокуратурата в този срок да приведат в изпълнение влязла в сила присъда, с която е наложено ефективно наказание „лишаване от свобода”, по отношение на осъденото лице не се постига целта да бъде ограничена възможността на дееца да продължи престъпната си дейност. По този начин се създава реална възможност осъденото лице с неприведена в изпълнение присъда да извърши друго престъпление. Когато тази възможност е реализирана преди да е изтекла абсолютната давност по чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1 НК, бездействието на Прокуратурата (в качеството й на орган по ръководство и надзор) се явява елемент от веригата на причини и следствия, довела до настъпването на вреди в патримониума на лицето, увредено от такова друго престъпление. При претенция за обезщетяване на вредите следва да се отчита, че водеща причина за настъпването им се явява конкретното престъпно деяние на осъденото лице, а бездействието на Прокуратурата има значението на condition sine qua non с произтичащото от това съобразяване при определянето на обема на отговорността й.

Извън обхвата на поставения въпрос е проблема за разпределението на отговорността за присъденото на пострадалия обезщетение в отношенията между осъденото лице и Прокуратурата.

Възможна е хипотеза, при която присъдата е приведена в изпълнение, като преди изтичане на срока на наложеното с нея наказание осъденото лице извърши престъпление с настъпили от него вреди. В такава хипотеза не би произтекла отговорност за Прокуратурата от неизпълнение на задължението й по чл. 416, ал. 2 НПК, тъй като за нея ще отсъства противоправно деяние по смисъла на чл. 7 от Конституцията. Аналогично е положението и при извършено престъпление от осъденото лице след изтърпяване на наказанието, наложено с приведената в изпълнение присъда, независимо от това дали е изтекъл или не срока по чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1 НК.

По заявените с касационната жалба оплаквания съставът на ВКС намира следното:

Неоснователно е оплакването на касатора, че в случая не са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. На основание чл. 7 от Конституцията Държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана в някоя от хипотезите на специалния ЗОДОВ, отговорността на Държавата за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, какъвто в случая се явява Прокуратурата. Функционалният имунитет на отделните прокурори, уреден в чл. 132 КРБ, не изключва отговорността на Държавата за вреди, когато те са в причинна връзка с неизпълнение на задължения, вменени със закон.

Неоснователно е оплакването, че материалите по пр. пр.ДП-3/2010 г. опровергават извода за формално и ненавременно изпълнение на правомощията по привеждане в изпълнение на осъдителната присъда срещу Р. Ж. А.. Данните по делото подкрепят извода, че след влизане на присъдата в сила и изпращането й за изпълнение по делегация от Окръжна прокуратура – София на Софийска градска прокуратура, в продължение на осем години са извършвани еднотипни и безрезултатни действия, при отсъствие на давани конкретни указания от прокурора като орган по надзор на изпълнение на наказанието за предприемане на издирвателни мероприятия, възможни да доведат до ефективното привеждане на присъдата в изпълнение. В този смисъл е налице неизпълнение на задължението на Прокуратурата да изпълни влязлата в сила присъда, което обективира противоправно деяние по смисъла на чл. 49 ЗЗД.

Деянието, явяващо се пряк източник на вредите за ищеца, е осъществено на 01.01.2018 г. Към този момент не е изтекла абсолютната давност по чл. 82, ал. 4 НК и съответно не е погасено задължението на Прокуратурата да приведе в изпълнение влязлата в сила присъда. Пропускът й да стори това има за пряк резултат (освен нереализирането на специалната и генерална превенции и неупражняването на въздействие за поправяне и превъзпитание на осъдения) създаването на възможност за осъденото лице да извърши ново престъпление. Възможността е превърната в реалност, като е доказано, че ищецът е претърпял неимуществени вреди поради внезапната и съкрушителна загуба на роднините, към които е изпитвал най-силна привързаност – майка и сестра.

Относно размера на обезщетението за вредите от процесния деликт следва да се има предвид следното:

Изложените мотиви във въззивното решение обективират решаваща воля за наличието на комплексен каузален фактор, съставен (от една страна) от бездействието на служители на ответника да приведат в изпълнение влязла в сила присъда, с която е наложено наказание „лишаване от свобода” със срок, достатъчен да изключи присъствието на Р. Ж. А. на мястото на убийството към датата на извършването му, а от друга страна – деянието на самия Р. Ж. А., довело до смъртта на близките на ищеца. В такава хипотеза съдът е длъжен да отчете комплексния характер на каузалния фактор и да съобрази отражението на тази негова характеристика върху преценката за основанието и пределите на отговорност на ответника. Мотиви, въз основа на които да се приеме, че въззивният съд е изпълнил това свое задължение, не са изложени, в който смисъл е констатираното противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр. д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о. Естеството на допуснатото нарушение на процесуалните правила (чл. 236, ал. 2 ГПК) не налага извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което дължимата в тази насока преценка следва да бъде извършена от касационната инстанция с настоящото решение, в която връзка съставът на ВКС намира следното:

Извършването на убийството преди присъдата да бъде приведена в изпълнение и преди да е изтекла давността по чл. 82, ал. 4 НК има значение в две направления: от една страна то съставлява деликт по чл. 45 ЗЗД с автор осъденото лице, а от друга - завършва фактическия състав на деликт по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ с породилото се от това задължение за Държавата (чрез нейния процесуален субституент) да заплати обезщетение на увредения от престъплението. Налице е сложна връзка на зависимост между двете отделни деяния и макар всяко от тях да се явява каузален фактор за настъпването на понесените от ищеца вреди от загубата на близките му, водещо значение има престъпното деяние на Р. Ж. А.. По отношение на него бездействието на Прокуратурата има значението на condition sine qua non. Преценявайки съотношението между приносите на двата компонента от комплексния каузален фактор, съдът приема, че условието има дял от 30%, а деянието на осъденото лице – 70% принос за настъпване на вредите, понесени от ищеца. По тази причина настоящият касатор дължи да заплати на ищеца по 30% от размера на обезщетенията за неимуществените вреди, настъпили за ищеца от смъртта на майка му и от смъртта на сестра му, определени при съблюдаване правилото на чл. 52 ЗЗД.

В исковата молба отсъства твърдение какви са размерите, преценявани от ищеца като справедливи да обезщетят тези вреди, като той се е ограничил да посочи размерите, в които претендира да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата за нейния деликт. В съответствие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът дължи да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, съобразявайки разясненията по ППВС № 4/1968 г., че понятието „справедливост“ не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Извършвайки преценката си в тази насока съдът не е обвързан от разбирането на ищеца, от неговата представа за измеренията на понятието „справедливост“. Съдът следва да определи обезщетението за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като съобрази релевантните в тази връзка обстоятелства и въз основа на така определената сума да установи стойността на приноса на деликта на Прокуратурата, като, прилагайки разпоредбата на чл. 6 ГПК, с решението си не може да присъди суми, надхвърлящи претендираните с исковата молба.

Съобразявайки установените по делото обстоятелства относно естеството и интензивността на изградените между ищеца и неговите майка и сестра отношения; внезапният характер на понесената загуба и нейното отражение върху психиката на ищеца; възрастта на убитите и на ищеца, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането като критерий за обществената представа за измерението на понятието „справедливост“ към 01.01.2018 г., съдът намира, че справедливите размери на обезщетенията възлизат съответно на сумата 150 000 лв. за вредите от смъртта на майката на ищеца и сумата 100 000 лв. за вредите от смъртта на сестра му. Съответно – отговорността на Прокуратурата се ограничава до заплащането на сумата 45 000 лв. от претендираните 50 000 лв. във връзка със смъртта на майката на ищеца, а във връзка със смъртта на сестра му - до размера на претендираните с исковата молба 30 000 лв. Така формираните изводи налагат частичното отменяване на въззивния акт и отхвърляне на претенцията Прокуратурата да бъде осъдена да заплати на ищеца разликата над сумата 45 000 до сумата 50 000 лв. за вредите от смъртта на майка му, както и потвърждаването на въззивното решение в останалата част.

По разноските:

При този изход на спора разглежданите претенции се явяват уважени за 94% от предявените размери, а отхвърлени – за 6%, съответно на които стойности следва да се определят разноските за защита пред ВКС и да се преизчислят присъдените разноски с първоинстанционното и въззивното решения.

На основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД пълномощникът на ищеца има право да получи следните суми: за защитата пред СГС - 2 668,90 лв. (а не присъдените 2 839,20 лв.), за защитата пред САС – 2 754,20 лв. (а не присъдените 2 930 лв.), за защитата пред ВКС – също сумата 2 754,20 лв. Така общият размер на следващите се на пълномощника на ищеца възнаграждения възлиза на сумата 8 177,30 лв., поради което с настоящото решение следва да бъде присъдена разликата над сбора от вече присъдените възнаграждения (5 769,20 лв.) до сумата 8 177,30 лв., или сумата 2 408,10 лева.

В тежест на Прокуратурата следва да останат 94% от присъдените от СГС разноски, т. е. 3 245 лв., поради което за разликата над тази сума до присъдената сума от 3 452 лв. следва да се постанови отменителен диспозитив.

На основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК ищецът дължи да заплати на ответника по 6% от сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за всяка от трите инстанции, или общо сумата 18 лв.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

РЕШИ :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 144 от 03.02.2022 г. по в. гр. д.№ 592/2021 г. на Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено Решение от 29.12.2020 г. по гр. д.№ 7227/2020 г. на Софийски градски съд, 1-14 състав в частта, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на И. Н. К. разликата над сумата 45 000 лв. до сумата 50 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от смъртта на Е. В. Б., ведно със законните лихви върху тази разлика от 01.01.2018 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която решението на СГС е потвърдено в частта, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати по сметка на СГС разликата над сумата 3 245 лв. до сумата 3 452 лв. на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, предявен от И. Н. К. срещу Прокуратурата на Р. Б. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от смъртта на Е. В. Б. в причинна връзка с непривеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода на Р. Ж. А. за период от осем години, наложено с присъда по н. о.х. д.№ 413/2008 г. на СОС – за разликата над сумата 45 000 лв. до сумата 50 000 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 144 от 03.02.2022 г. по в. гр. д.№ 592/2021 г. на Апелативен съд – София в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Я. С. - А. на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД сумата 2 408,10 (две хиляди четиристотин и осем лева и десет стотинки) лева, представляваща разликата над сбора от вече присъдените от СГС и САС възнаграждения по чл. 38, ал. 2 ЗЗД до сумата 8 177,30 лв.

ОСЪЖДА И. Н. К. ДА ЗАПЛАТИ на Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК сумата 18 (осемнадесет) лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: