Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Ж. Б. срещу решение № 732/01.02.2019 г. по в. гр. д. № 2958/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 19 540/25.11.2016 г. на Софийски районен съд и по отношение на жалбоподателя е признато за установено, че дължи на „И. К“ ЕАД сума в размер на 10 311, 84 евро, представляваща непогасена главница по договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г., както и 180, 45 евро – лихва за забава на главницата за периода 07.11.2012 г. – 13.12.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, както и, че същото следва да бъде допуснато до касация с цел развитие на правото. Отделно от това, решението е очевидно неправилно. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Валиден ли е договор за предоставяне на кредит, сключен с небанкова институция, средствата по който са предоставени чрез трето дружество, което няма необходимия и изискуем лиценз за предоставяне на платежни операции чрез платежни карти?“

2. Относно съответствието на договорна клауза с изискването за валидност по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. I ЗЗД, вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД.

По първия въпрос се релевира основание за допускане до касация с цел точно прилагане на закона и развитие на правото, а по втория въпрос – противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на II ТО.

От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „А. К“ ЕАД /с предишно наименование „И. К“ ЕАД/ е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Релевират се доводи относно липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Ищецът „И. К“ ЕАД /с променено наименование „А. К“ ЕАД/ е предявил срещу Р. Ж. Б. иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване, че ответникът дължи сума в размер на 12 350, 20 евро главница и 180, 45 евро лихва за периода 07.11.2012 г. – 13.12.2012 г. по договор за револвиращ кредит № 0020625/02.02.2010 г. с общ кредитен лимит 10 000 евро. В исковата молба са изложени и твърдения, че на същата дата 02.02.2010 г. е сключен договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard Mastercard Gold № 0020625 между „И. Ф“ АД и Р. Ж. Б., както и тристранно споразумение между двете юридически лица и Б., с което последният признава съществуването на стари задължения към „И. Ф“ АД до договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard Mastercard Gold от 23.02.2009 г. в размер на 1 662, 17 евро. По силата на споразумението „И. К“ ЕАД се задължава да погаси изцяло признатото задължение към „И. Ф“ АД, с което отношенията между Р. Б. и „И. Ф“ АД са прекратени, а сумата от 1 662, 17 евро е дължима към „И. К“ ЕАД. В исковата молба са изложени твърдения, че с месечно извлечение от 30.04.2010 г. на основание чл. 21 от Общите условия кредитодателят е променил договора за кредит като съгласно новия текст на т. 16 при неплащане на шеста поредна месечна погасително вноска до последното число на месеца, в който се дължи, целият усвоен кредит включително и разсрочените задължения ведно с начислени лихви, такси, комисионни и други разноски стават незабавно предсрочно изискуеми и дължими.

От ответника Р. Б. са противопоставени множество възражения относно срещу предявения иск, част от които касаят наличие на недействителни договорни клаузи, предвиждащи заплащането на твърде обременителни такси в противоречие със защитени от закона права на потребителите, клауза, с която се поема задължение от договорен характер чрез бездействие – поради неоспорване на месечното извлечение, клауза, която предвижда прибавяне на лихви към главница, върху които се начислява друга лихва, както и такава, която дава възможност на кредитодателя да счита наличие на извършено автоматично усвояване на предоставената по договора за кредит сума при дължимост на такси и други разноски по повод ползване на издадената от трето за договора лице /“И. Ф“ АД/ кредитна карта. Наред с това е релевирано възражение, че ищецът претендира вземане по кредитна карта без да притежава специалния статус на лицензирана кредитна институция по ЗКИ (ЗАКОН ЗА КРЕДИТНИТЕ ИНСТИТУЦИИ).

С приетата в първоинстанционното производство експертиза е установено, че размерът на усвоения кредит е 15 913, 84 евро и включва различни видове такси, комисионни, суми, теглени от АТМ устройство и на каса, лихви, както и неустойки.

Исковата молба е изцяло уважена с решението на Софийски районен съд, което по въззивна жалба на Р. Ж. Б. е отменено в частта, с която е признато вземане за главница над 10 311, 84 евро до размер от 12 350, 20 евро, поради призната неизискуемост на претендирана неустойка за предсрочна изискуемост. В мотивите на въззивното решение са приети за неоснователни възраженията на Р. Б. за недействителност на договора като сключен с кредитодател без лиценз, както за недействителност поради противоречие с чл. 11, т. 10 и т. 11 от ЗПК (ЗАКОН ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИЯ КРЕДИТ), доколкото същият не е бил действаща нормативна база при сключване на процесния договор.

Поставените от касатора въпроси не могат да обосноват достъп до касационен контрол, тъй като същите на попадат в обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са обсъдени от въззивния съд и да са обусловили решаващите му изводи. Следователно поставените в изложението на основания за достъп до касационен контрол въпроси не удовлетворяват основния селективен критерий, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.С градски съд не е изследвал въпроса за наличие на изискуем лиценз в полза на „И. Ф“ АД относно предоставяне на платежни операции чрез платежни карти, нито действителността на обвързваща страните по делото договорна клауза, която предвижда анатоцизъм.

На основанията, визирани от касатора, допустимост на касационното обжалване не е мотивирана, но въпреки това, такова следва да се допусне. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г. ОСГТК касационната инстанция служебно следи за нищожност и недопустимост на въззивните решения и при констатирана вероятност за наличието им следва да допусне касационно обжалване като конкретната преценка за пороците извърши с решението по същество на касационната жалба. В случая вероятността за недопустимост се обосновава с това, че предявената от „И. К“ ЕАД /с променено наименование „А. К“ ЕАД/ искова молба не отговаря на изискванията за редовност, регламентирани в чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Не са изложени фактически твърдения как е формирана глобално заявената претенция от 12 530, 65 евро. От доказателствата по делото може да бъде направен извод, че тя включва освен усвоена по кредит сума, също и договорни лихви, такси, неустойки. Въззивният съд не е съобразил разрешението, дадено с т. 2б от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 на ОСГК на ВКС.

При извод за евентуално наличие на по – тежкия порок - вероятна недопустимост - безпредметно се явява обсъждането дали е налице твърдяният от касатора порок на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. II ГПК - очевидна неправилност.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 732/01.02.2019 г. по в. гр. д. № 2958/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 19 540/25.11.2016 г. на Софийски районен съд и по отношение на Р. Ж. Б. е признато за установено, че дължи на „И. К“ ЕАД сума в размер на 10 311, 84 евро, представляваща непогасена главница по договор за кредит № 0020625/02.02.2010 г., както и 180, 45 евро – лихва за забава на главницата за периода 07.11.2012 г. – 13.12.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание. Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.