О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2333

гр. София, 14.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН ЦОНЕВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 2250 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ТиВиТи Пак“ ЕООД, чрез адв. Е. Е., срещу въззивно решение № 478/06.12.2022 г. постановено по в. гр. д. № 204/2022 г. по описа на Окръжен съд – В. Т. с което е потвърдено решение № 1425/17.12.2021 г. по гр. д. № 1148/2021 г. на Великотърновския районен съд, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Г. П. Х. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 302,80 лв. – неустойка по чл. 5.5, вр. чл. 5.1 от допълнително споразумение № ... г., сключено между страните към трудов договор № ... г.

По частна жалба на „ТиВиТи Пак“ ЕООД срещу въззивно определение № 851/20.09.2022 г. по възз. ч. гр. д. № 570/2022 г. на Окръжен съд – В. Т. постановено в производство по чл. 248, вр. чл. 274, ал. 2 ГПК, е образувано ч. гр. д.№ 3483/2023 г. по описа на ВКС, което с определение на състава е присъединено за общо разглеждане в настоящото производство.

В касационната жалба са изложени доводи, че въззивното решение е незаконосъобразно, постановено е в нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението си към касационната жалба жалбоподателят сочи, че са налице селективните основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – недопустимост, очевидна неправилност на въззивното решение и произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК е обосновано с това, че: 1) решението е постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК; 2) поради изземване на правомощията на горестоящ или равен по ранг, предходно сезиран със същия спор съд; 3) в нарушение на правомощията си въззивният съд е разгледал непредявен иск.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд да отмени хода по същество на делото и да постанови събиране на нововъзникнали/новоузнати доказателства, които страната е доказала, че обективно не е могла да узнае, респ. – да посочи и представи в по-ранен етап на производството; 2) при наличие на висящо производство по частна жалба против определение по чл. 248 ГПК, може ли съдът, сезиран с въззивна жалба против решението, да се произнесе по предмета на частната жалба без да я присъедини за едновременно разглеждане в общо производство. Досежно основанието по чл. 280 , ал. 2, пр. 3 ГПК се сочи, че решението е очевидно неправилно, тъй като е постановено без съдът да е извършил детайлен анализ на събраните доказателства.

В изложението към частната касационна жалба са поставени въпросите: 1) в случай на подадена въззивна жалба против първоинстанционното решение и подадена частна жалба по чл. 248 ГПК против определение за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, двете производства самостоятелни ли са, респ. подадената частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК подлежи ли на самостоятелно обжалване, или се разглежда в едно производство с въззивната жалба; 2) в случай на подадена въззивна жалба против първоинстанционното решение и подадена частна жалба против определението по чл. 248 ГПК в частта за разноските, дължи ли се отделна държавна такса за частната жалба по чл. 248, ал. 3 ГПК в допълнение на таксата, която е платена за въззивно обжалване на първоинстанционното решение. Твърди се, че приетото от въззивния съд е в противоречие с установената практика на ВКС, като са цитирани съдебни актове на ВКС.

Ответникът по жалбите - Г. П. Х., чрез адв. Р. М., в писмени отговори поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност и на жалбите. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по предпоставките за селектиране на касационната жалба намира следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че между страните е съществувало трудово правоотношение по сключен трудов договор от 13.10.2003 г., като ответникът е изпълнявал длъжността „регионален мениджър продажби“ за територията на С. Б. Във връзка с предмета на дейност на дружеството и извършваната търговия с опаковки и опаковъчни материали, с допълнително споразумение от същата дата страните са уговорили поемането на задължение за неразпространение на конфиденциална за работодателя информация от страна на служителя. По т.5.1 от допълнителното споразумение ответникът се задължил за срока на трудовото правоотношение и пет години след неговото прекратяване, независимо от формата и основанието на прекратяването, да не разкрива пред трети лица каквито и да е данни и информация, свързани с организацията и извършването на дейността на работодателя; информация за доставчиците и клиентите (независимо дали са настоящи или не); информация за реда на организация на заявките, покупките, продажбите, разпространението на стоките и всичко друго, свързано с дейността на работодателя; счетоводна, отчетна и одиторска информация; за организацията на трудовия процес, размера на работната си заплата, както и всяка друга информация, която пряко или косвено е свързана с дейността на работодателя, независимо по какъв начин е получена. Уговорено е (по т.5.5), че в случай на неизпълнение на тези си задължения, работникът дължи на работодателя неустойка в размер на 5 000 лв., но не по-малко от левовата равностойност на 2 500 евро, като работодателят има право на обезщетение за вреди и над този размер. В случая, след приетото изменение на иска, ищецът е претендирал заплащане на неустойка в размер на сумата 5 302,80 лв., поради неизпълнение на поетото от ответника задължение за неразпространение на служебна информация и конфиденциалност, предвидено в допълнителното споразумение. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че не е безспорно установено ответникът да е изнасял поверителна информация за ищеца и за негови клиенти, респ. с каква точно служебна информация е злоупотребил, както и да е отклонявал клиенти на дружеството към други търговци и да е извършвал конкурентна дейност, което да е довело и до финансови загуби за работодателя. Предвид това е прието, че искът за заплащане на неустойка е неоснователен, тъй като не е доказана по безспорен и категоричен начин наличието на пряка причинна връзка между твърдените от ищеца факти и обстоятелства и конкретно виновно поведение на ответника, което да съставлява неизпълнение на задължението му за пазене на служебна тайна и конфиденциалност по т.5.1 от допълнителното споразумение.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от жалбоподателя предпоставки за селектиране на касационната жалба.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятност въззивното решение да е недопустимо – не се установява. Във връзка с недопустимостта като порок на съдебния акт, практиката на ВС и ВКС е константна, че недопустими най-общо са решенията, които са постановени при нарушаване на абсолютните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск, както и при десезиране на съда, при произнасяне от страна на въззивния съд по просрочена жалба, по нередовна искова молба и др. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на предмета на спора, с който е бил сезиран – разгледал е предявения иск за дължимост на неустойка, уговорена по т.5.5, вр. с т.5.1 от сключеното между страните допълнително споразумение. С постановеното решение претенцията с правно основание чл. 92 ЗЗД е отхвърлена като неоснователна. В този смисъл, така както е очертан от страните предмета на правния спор, не е налице произнасяне по непредявен иск. Обжалваното решение не е недопустимо и като постановено, както твърди касаторът, при наличие на процесуалната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за разглеждането на спора по същество. Производството по обжалване на определение по чл. 248 ГПК поначало не е с преюдициално значение за основното производство по обжалване на постановеното решение, а обратно – от изхода на делото по основния спор зависи разрешаването на въпроса за отговорността за разноските за двете инстанции. Поради това, в случая нито е налице преюдициалност със значението, което касаторът влага в това си възражение, още по-малко - недопустимост на въззивното решение в хипотезата на несъобразено основание за спиране по чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК, нито става дума за „изземване на правомощия от горестоящ съд“.

Поставените въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неотносими за селективната фаза и не обуславят допускането на касационния контрол. Първият въпрос изразява несъгласието на жалбоподателя с крайния резултат по делото и има хипотетичен характер, доколкото страната твърди, че е доказала, но съдът неправилно е приел, че по делото не са налице нововъзникнали/новоузнати доказателства, които освен това са представени след приключване на съдебното дирене, в срока за произнасяне на решението и при отсъствие на предпоставките по чл.266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Вторият въпрос касае спора за направените в инстанциите разноски. Той е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК, което има за предмет приетите от въззивния съд правни разрешения по спора по предявения иск с правно основание чл. 92 ЗЗД. Отделно, както се посочи и по-горе, изходът на спора е от значение за отговорността за разноски, но обратната връзка не е налице – производството и изходът от спора за разноските да са обуславящи за решението по същество. Въпросът е и некоректно зададен, доколкото въззивният съд се е произнесъл по редовността на частната жалба, каквато проверка той дължи да осъществи, преди да пристъпи към разглеждането на жалбата по същество.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Изложението не съдържа аргументация за наличие на такъв тежък порок на решението, който да е установим пряко от съдържанието на мотивите. А след като и формулираните в изложението правни въпроси не обуславят селектирането на жалбата, то въззивното решение не може да бъде оценено като очевидно неправилно.

Предвид изложеното, не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационния контрол на въззивното решение.

По частната касационна жалба:

С обжалваното въззивно определение № 851/20.09.2022 г. по в. ч.гр. д. № 570/2022 г. на ОС – В. Т. е потвърдено определение от 11.07.2022 г. по гр. д. № 1148/2021 г. на РС - В. Т. с което е върната частната жалба на дружеството срещу постановеното определение по чл. 248 ГПК на районния съд от 02.03.2022 г. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, поради неизпълнени от страната указания за внасяне на дължимата държавна такса за разглеждането й.

Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че поставените в изложението на касатора въпроси не обуславят допускането на касационния контрол на въззивното определение.

Първият въпрос е неотносим. Вярно е, че съгласно предвиденото в чл. 80, ал. 4 от Правилника за администрацията в съдилищата - не се образуват частни граждански дела по частни жалби срещу определение по чл. 248 ГПК, когато има постъпила въззивна жалба срещу решението. Безспорно е, че при подадена против първоинстанционното решение въззивна жалба и подадена частна жалба по чл. 248 ГПК против определението за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, двете жалби следва да се разгледат от въззивния съд в едно общо производство, а не в отделни. Същевременно, това не означава, че и по двете жалби съдът не извършва дължимата проверка за редовността им съгласно чл. 262, ал. 1 ГПК. В случай, че се констатират нередовности, на жалбоподателя се дават указания за отстраняването им, а при неизпълнение, съответната жалба се връща – чл. 262, ал. 2 ГПК. Когато една от жалбите (въззивната или въззивната частна жалба по чл. 248 ГПК) е останала нередовна, отпада възможността за разглеждането й, вкл. и в едно общо производство с редовната. В този смисъл, първият поставен от касатора въпрос е неотносим, доколкото в случая частната му жалба е преценена за нередовна, което е препятствало разглеждането й в общо производство с подадената срещу решението въззивна жалба.

Вторият въпрос в изложението – дължи ли се държавна такса за частна въззивна жалба по чл. 248, ал. 3 ГПК, отделно от таксата, която е платена за въззивната жалба срещу първоинстанционното решение – също няма претендираното от касатора значение. Отговорът се извежда от ясното правило по чл.19 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, която не предвижда изключения, за частна жалба по гражданско дело се събира такса в размер на 15 лв. В случая, жалбоподателят е оспорил дължимостта на тази такса и не е изпълнил указанията на съда по чл. 262, ал. 1, вр. с чл.261, т. 4 ГПК за внасянето й. Предвид изложеното, приетото от съда, че частната жалба е останала нередовна и подлежи на връщане (чл. 262, ал.2, т. 2 ГПК), е в съответствие с цитираните норми и установената практика на ВКС по приложението им.

Посочените в изложението две определения на състави на ВКС - по ч. гр. д. № 5263/2015 г., ІV г. о. и по ч. гр. д. № 458/2012 г., ІV г. о. – също не установяват поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С определението по първото цитирано дело е даден отговор на различен правен въпрос – „допустимо ли е обжалване на решението с подадена в срока за отговор на въззивната жалба насрещна такава само в частта за разноските, при условие, че не е подадена молба по чл. 248, ал. 1 ГПК в предвидения за това срок; допустимо ли е да бъде подадена молба по чл.248, ал. 1 ГПК в срока за отговор на подадената въззивна жалба на насрещната страна“. С определението по второто дело съставът на ВКС служебно е допуснал касационното обжалване, като е счел, че обжалваният въззивен акт е недопустим, но случаят касае спор за определената от първоинстанционния съд в тежест на жалбоподателя държавна такса по чл.78, ал. 6 ГПК. Възприетото в това определение не е задължителна практика за съставите на ВКС и не се споделя от мнозинството на настоящия съдебен състав.

Предвид изложеното, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по подадената частна касационна жалба.

Ответникът по жалбите е направил искане за присъждане на разноски, което според представените доказателства е основателно и доказано за сумата 500 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 478 от 06.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 204/2022 г. по описа на Окръжен съд – В. Т.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 851 от 20.09.2022 г., постановено по в. ч. гр. д. № 570/2022 г. по описа на Окръжен съд – В. Т.

ОСЪЖДА „ТиВиТи Пак“ ЕООД – [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на Г. П. Х., с ЕГН – [ЕГН], разноски за касационната инстанция в размер на сумата 500 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдията-докладчик М. Г.:

Считам, че при подадена редовна въззивна жалба и отделна частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК на първата инстанция, нередовността на втората жалба не може да десезира въззивния съд да се занимае със спора за разноските, направени за първоинстанционното производство, чиято дължимост е обусловена от крайния резултат по делото във въззивното производство. При обжалване на решението въззивният съд, също както и първоинстанционният, е длъжен да се произнесе по разпределението на направените от страните разноски. Това произнасяне трябва да бъде съобразено с изхода на спора във въззивната инстанция, тъй като ако решението на първата инстанция бъде изменено или отменено, то и искът ще се счита основателен или неоснователен (изцяло или частично) от момента на предявяването му. С оглед на това, подаването на въззивна жалба срещу постановеното първоинстанционно решение запазва висящността на спора пред съда, включително и в частта му за извършените разноски. Същото правило важи и в случаите когато се обжалват постановени в първоинстанционното производство определения по чл. 248 ГПК. В случай на подадена срещу решението въззивна жалба и отделна частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, двете задължително се разглеждат в едно въззивно производство (съгласно чл.80, ал. 4 ПАС - не се образуват частни граждански дела по частни жалби срещу определение по чл. 248 ГПК, когато има постъпила въззивна жалба срещу решението). В това производство въззивният съд може да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди първоинстанционното решение по съществото на спора, но да измени същото в частта му за разноските, ако прецени, че те са неправилно определени и оплакванията на жалбоподателя са основателни (вж. - определение № 516/09.07.2012 г. по ч. гр. д. № 458/2012 г., ІV г. о., определение № 590/18.07.2014 г. по ч. гр. д. № 1071/2014 г., ІV г. о., определение № 224/09.05.2016 г. по ч. гр. д. № 5263/2015 г., ІV г. о.). Проверката по двете жалби обаче следва да се извърши в едно производство и невнасянето на такса за частната жалба не може да десезира въззивната инстанция с разглеждането на спора за разноските, щом е налице редовно подадена въззивна жалба. Въззивният съд е длъжен да се произнесе с решението си, както по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по съществото на спора, така и по направените оспорвания на това решение в частта му за разноските. Ако страната, подала отделна частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, не е внесла предварително дължимата държавна такса по чл.19 от Тарифата за държавните такси по ГПК, няма пречка съдът да постанови определение по чл. 77 ГПК за събирането й, като въпросът в чия тежест следва да се възложат разходите за заплатените такси и разноски за въззивното производство, зависи от изхода по основния спор (т. е. - дали и до какъв размер ще бъде уважен предявения иск). Затова, когато е подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, спорът по отношение на разпределението на извършените и за двете инстанции разноски по чл. 78 ГПК подлежи на разглеждане във въззивното производство. В този смисъл, споделям становищата в цитираната по-горе практика на ВКС и считам, че незаконосъобразно въззивният съд е отказал да разгледа оплакванията на жалбоподателя за неправилно определени и присъдени разноски в първата инстанция, като с въззивното решение се е произнесъл само по отношение на направените от страните разноски за въззивното производство, без да се произнесе по правилността на постановеното по реда на чл. 248 ГПК първоинстанционно определение.

С. М. Георгиева