10О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1069

гр.София, 25.04.2024 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б.

ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 1157 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Д. Е. ЕООД, „К. П. ЕООД и „Дино ойл“ЕООД срещу решение № 146/02.03.2023г. по т. д.№ 793/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260024/28.06.2022 г. по т. д. № 54/2020 г. на ОС-Кюстендил за обявяване, на осн. чл. 216, ал. 3 ДОПК вр. с чл. 135 ЗЗД, за относително недействителни по отношение на държавата на: 1) договор за покупко - продажба, сключен с нотариален акт за покупко - продажба на недвижими имоти № 138, т. І, рег. № 2516, дело № 117/ 19.04.2019 г., между „Петролна компания Мерлин“ ЕООД - [населено място] дол, област Кюстендил и „К. П. ЕООД - [населено място], област Б. ; 2) договор за покупко - продажба, сключен с нотариален акт № 34, т. ІІІ, рег. № 7636, дело № 372/ 3.12.2019г., между „К. П. ЕООД и „Дино ойл“ ЕООД - [населено място] ; 3) непарична вноска (апорт) в капитала на „Д. Е. ЕООД - [населено място], внесена от „Дино ойл“ ЕООД на следните недвижими имоти: Поземлен имот с идентификатор 41112.503.4331 по КККР на землището на [населено място], одобрени със Заповед № РД 18-96/28.10.2006 г. на изпълнителния директор на АГКК - София, последно изменение със Заповед № КД-14-10-21/ 18.01.2013 г. на началника на СГКК - Кюстендил, с адрес : [населено място], [улица], с площ 5 191 кв. м., с трайно предназначение на територията : урбанизирана; с начин на трайно ползване: за складова база, със стар идентификатор: 41112.503.1788, с номер по предходен план: ПИ 032068, при граници на имота: поземлени имоти с идентификатори: 41112.32.64, 41112.32.6, 41112. 503, 4330, 41112.503.2518 и 1 41112.503.4332, ведно с построените в поземления имот сгради : 1) сграда с идентификатор 41112.503.4331. 2 със застроена площ 78 кв. м., брой етажи: един, с предназначение: административна, делова сграда, 2) сграда с идентификатор 41112.503.4331.3 със застроена площ 7 кв. м., брой етажи: 1, с предназначение: сграда за енергопроизводство и 3) сграда с идентификатор 41112.503.4331.4, със застроена площ 9 кв. м., брой етажи: 1, с предназначение: сграда за водоснабдяване и/или канализация, както и с построените в поземления имот съоръжения, представляващи петролна база, състояща се от фундамент за резервоари, цистерна „Хендрикс рокс“, цистерна „Ман ТГА 410“, климатична инсталация, система „Canon EFS 7D Bodi“, система „Canon EF 17 - 40 ММ F/ 4IUSM“, телевизор „P. LCD“, камера „JCD“, устройство за наблюдение и контрол към А. М. - ИКУНК, измервателни системи - 6 броя, ел. системи „Sampi ТЕ 550“ - 3 броя, лафетни струйници - 3 броя, противопожарна инсталация, товароразтоварна инсталация, тръбна разводка за горива - 120 м., трафопост и табло, дизелов генератор, обваловка, резервоарен парк, резервоар за дизел 500 куб. м., резервоар за бензин 200 куб. м., резервоар за вода 100 куб. м., цистерна за биодизел и биоетанол 80 куб. м., пасарелки- 4 броя, автонавна естакада, помпена станция, възел за дозировка на биодизел, помпено - водно АС част, хидравличен затвор и кабелно трасе, както ведно с всички останали находящи се в имота съоръжения, подобрения и приращения ; Поземлен имот с идентификатор 41112.32.6 по КККР на землището на [населено място], одобрен със Заповед № РД 18-96/ 28.10.2006 г. на изпълнителния директор на АГКК - София, находящ се в землището на [населено място], м. „Бели камък“, с площ 4452 кв. м., с трайно предназначение на територията: земеделска; с начин на трайно ползване: нива, четвърта категория, с номер по КВС 032006, при граници на имота: поземлени имоти с идентификатори: 41112.32.2, 41112.503.2480, 41112.503.4330, 41112.503.4331 и 41112.32.64.

В касационната жалба се поддържат доводи за недопустимост, евент. за неправилност на въззивното решение, както и за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В подадения от ответника Национална агенция по приходите - София писмен отговор се оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира се присъждане на разноски за касационната инстанция.

Ответникът по касационната жалба „Петролна компания Мерлин“ ЕООД не е подал писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежни страиа срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 216, ал. 3 ДОПК вр. чл.135, ал.1 ЗЗД за установяване на относителната недействителност както на сделката, с която длъжникът е отчуждил описаните в НА № 138 от 19.04.2019 г. недвижими имоти, така и на последвалите във времето други две разпоредителни сделки /покупко-продажба по НА № 134 от 03.12.2019г. и непарична вноска в капитала на „Д. Е. ЕООД/, по силата на които като краен резултат същите имоти са станали собственост на ответника „Дино енерджи“ ЕООД, който ги владее към деня на подаването на исковата молба. Намерил е за допустимо обективното съединяване на трите иска, предявени на посоченото основание с оглед разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 9.07.2019 г. по тълк. д. № 2/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС. Отбелязал е, че и трите разпоредителни сделки са били извършени след възникването на вземането на държавата. Установил е наличието на първия елемент от фактическия състав на приложимата норма - съществуването на изискуеми публични вземания срещу „Петролна компания Мерлин“ ЕООД към деня на сключването на първата сделка - 19.04.2019 г. в общ размер 337 613,96 лв. Изложил е съображения, че сделката уврежда кредитора-ищец, тъй като отчуждаването на недвижими имоти и движими вещи, оценени на 1 789 675 лв., е правно действие, с извършването на което имуществото на длъжника е било значително намалено - дружеството е останало без материални активи, които биха могли да служат за удовлетворението на кредитора. При обсъждането на въпроса за наличието на субективния елемент при сключването на първата сделка САС е съобразил, че тя е възмездна, поради което е необходимо както длъжникът, така и лицето, с което той е договарял – „К. П. ООД, да са знаели за увреждането (при прилагане на чл. 135, ал.1, пр. 2 от ЗЗД). Изложил е, че естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено, на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане. В случая САС е счел, че от значение е обстоятелството, че страни по сделката са юридически лица, едноличен собственик на капитала и управител на които е едно и също физическо лице – К. А. Пападопопулос. Обединяващо в себе си фигурата на волеобразуващ орган на двете дружества (в качеството си на едноличен собственик на капитала им, който решава въпросите, които са от компетентността на общото събрание на дружество с ограничена отговорност - чл. 147, ал. 2 от ТЗ) и на техен волеизяваващ орган (в качество си на управител и законен представител), това лице е знаело, че в деня на извършването на сделката дружеството - продавач има изискуеми публични задължения в общ размер 337 613,96 лв., както и че имотите - предмет на сделката имат твърде значителна стойност и несъмнено биха послужили за удовлетворяването на държавата в бъдещо производство по принудително изпълнение. САС е приел, че коментираните разпоредителни волеизявления са обективно проявление на съзнателното намерение на страните по сделката да постигнат желания от тях правен резултат - длъжникът да бъде лишен от свое имущество, като по този начин да бъде затруднено удовлетворението на кредитора. Съдът е заключил, че при наличието на всички елементи от фактическия състав на приложимата правна норма договорът за покупко - продажба, сключен с нотариален акт № 138 от 19.04.2019 г. следва да бъде обявен за недействителен по отношение на държавата.

По втората разпоредителна сделка /покупко-продажба по НА № 134 от 03.12.2019г./ САС е посочил, че вземането на държавата към длъжника за изискуеми публични задължения не е било погасено към деня на сключването на договора - 3.12.2019 г. Приобретател на имотите е юридическо лице с едноличен собственик на капитала и управител К. А. Пападопопулос, чиито волеизявления в качеството му на органен представител едновременно на продавача и купувача при първата разпоредителна сделка, са били направени със съзнателното намерение с извършването й длъжникът да бъде лишен от свое имущество за да бъде затруднено удовлетворението на кредитора. Съдът е приел, че липсват доказателства за настъпила промяна в това намерение през периода от време между сключването на двете сделки. Знанието на продавача, че сделката уврежда държавата, е било прието за доказано чрез косвени доказателства. В тази връзка е било съобразено, че волеизявлението от името на дружеството - продавач в НА от 03.12.2019 г. е било направено от управителя Г. В., който е придобил по силата на договор за продажба от 22.11.2019 г. всички дружествени дялове в капитала на „К. П. ЕООД от техния дотогавашен собственик К. А. Пападопопулос. Подлежащите на вписване обстоятелства са били вписани по партидата на дружеството в търговския регистър на 28.11.2019 г. САС е кредитирал справка от 22.06.2020 г., установяваща, че към деня на придобиването на дяловете Г. В. е бил в трудово правоотношение с „К. П. ЕООД. Поради което съдът е заключил, че към 22.11.2019 г., в качеството си на работник и работодател, те са били свързани лица по смисъла на § 1, т. 3, б. „б“ от ДР на ДОПК. Този факт спроед съда отразява действителните отношения между представляващия дружеството - продавач на дяловете и приобретателя по сделката /прехвърляне на дружествени дялове/. САС е отбелязал и посочената в договора „необяснимо“ ниска продажна цена - 9000 лв. (за която по делото няма данни да е била платена), на която са били придобити всички 5 000 дружествени дяла на обща стойност 500 000 лв. от капитала на дружество, в имуществото на което към деня на продажбата на дяловете е имало активи на стойност 1 789 675 лв. Обсъдил е, че втората разпоредителна сделка е била сключена само пет дни след вписването на Г. В. като едноличен собственик на капитала и управител по партидата на дружеството-продавач в търговския регистър, който според САС насочва към обоснованото предположение, че прехвърлянето на дяловете е било извършено с единствената цел като страна по договора за продажба на недвижимите имоти дружеството - продавач да бъде представлявано от органен представител, различен от К. А. Пападопопулос. Във връзка с веригата от косвени доказателства въззивната инстанция е посочила, че купувач по втората сделка „Дино ойл“ ЕООД е било новоучредено дружество с едноличен собственик на капитала и управител К. А. Пападопопулос, вписано в търговския регистър на 24.10.2019 г. - малко повече от месец преди деня на сделката. Поради което според съда се налага извод за учредяване на „Дино ойл“ ЕООД единствено с цел да придобие имотите, които впоследствие да отчужди, което е и станало с извършването на третата от сделките /апорт/ - предмет на делото. САС е приел, че обсъдени в тяхната съвкупност изброените доказателствени факти по безспорен начин обосновават заключението, че още преди деня на сключването на сделката лицето, действащо като органен представител на продавача, е знаело, че тя уврежда държавата. По изложените съображения договорът за покупко - продажба, сключен с нотариален акт № 34 от 3.12.2019 г., е бил обявен от въззивния съд за недействителен по отношение на държавата.

Въззивният съд е разгледал и последната от атакуваните правни сделки - внасянето на непарична вноска в капитала на новоучреденото „Дино енерджи“ ЕООД от „Дино ойл“ЕООД на 02.06.2020 г. Установил е, че волеизявлението в учредителния акт от 28.05.2020 г., от името на „Дино ойл“ ЕООД - едноличен собственик на капитала на „Дино енерджи“ ЕООД, с което се урежда организационното устройство и дейността на новоучреденото едноличното дружество с ограничена отговорност (включително и размера на уставния капитал - 1 823 960 лв., формиран изцяло от непаричната вноска на учредителя), е било направено от управителя К. А. Пападопопулос. Последният, отново в качеството на едноличен собственик на капитала и управител на „Дино ойл“ ЕООД, е направил волеизявлението в т. нар. „съгласие за непарична вноска“ от 02.06.2020 г., по силата на което - недвижимите имоти са били внесени в капитала на ответника „Дино енерджи“ ЕООД. САС се е позовал на вече изложените съображения по отношение на договора по първия НА относно доказаността, че тези разпоредителни волеизявления са обективно проявление на съзнателното намерение на страните по сделката да постигнат желания от тях правен резултат - длъжникът да бъде лишен от свое имущество, като по този начин да бъде затруднено удовлетворението на кредитора. Поради което е приел, че правните действия, извършени във връзка с внасянето на 02.06.2020 г. на непарична вноска в капитала на „Дино енерджи“ ЕООД, следва да бъдат обявени за недействителни по отношение на държавата.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят с посочване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните правни въпроси: 1/ Може ли да се направи извод за знание у продавача за увреждане на кредитора на трето лице само на база на косвени доказателства, които не водят до единствено възможен извод за такова знание, сред които – момента на вписване на новия собственик на капитала и управител, цената на придобиване на дружествените дялове от капитала на дружеството-продавач, момента на учредяване на дружеството-купувач, което не е свързано лице с продавача, предходни вписването на управителя трудови правоотношения на управителя с дружеството, които са за длъжности, изключващи информираност за финансова задлъжнялост на терто лице?; 2 / Длъжен ли е съдът при преценка основателността на иска по чл.216, ал.1 ДОПК да държи сметка за знанието на последващия продавач относно задлъжнялостта на длъжника спрямо НАП и непогасяване на задълженията му към момента на последващата по отношение на първата разпоредителна сделка?; 3/ Следва ли съдът в диспозитива на своя съдебен акт да индивидуализира действието, което обявява за недействително, когато е апрот, с минимално необходимите за това белези, а именно: коя непарична вноска прогласява за относително недействителна, обективирана в коя сделка, от коя дата, кога и къде е вписана, по партида на кое лице? Касаторите въвеждат допълнително основание по поставения първи въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, по втори въпрос – допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по трети въпрос сочат основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Въвеждат и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК.

Трети въпрос е поставен при довод на кастаторите за наличие на основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Евентуалната липса на конкретизация в диспозитива на съдебния акт относно индивидуализиращи белези на атакуваната сделка не обосновава изпълнение на горната хипотеза. Същата с оглед направеното от въззивния съд обсъждане в мотивите на съдебното решение евентуално би имала значение за приложението на чл.247 ГПК.

Първият въпрос не изпълнява изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. В ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/.

Касторите въвеждат с въпроса оплакване за необоснован и направен в нарушение на закона извод на въззивния съд при конкретно установени факти, като дават на последните оценка, различна от тази на САС. Във фазата по чл.288 ГПК касационната инстанция няма правомощие да извършва обсъждане по същество на доказателства и да установява въз основа на тях факти. Дали поредицата събрани по делото косвени доказателства води до конкретен обоснован извод е въпрос на преценка по същество на касационната жалба. Следва да се отбележи, че съгласно трайно установената практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, пълно доказване, за което страната носи доказателствената тежест, може да бъде осъществено и чрез верига от косвени доказателства, ако установените с тях доказателствени факти - индиции се намират в такава връзка с главния релевантен факт, че преценени по съвкупност са от естество да обосноват сигурно убеждение в неговото действително осъществяване, респ. изключват възможността той да не се е осъществил (в този см. решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ІІІ г. о. на ВКС, решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 226/ 12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, IV г. о.). В случая САС се е съобразил с така цитираната съдебна практика.

Вторият правен въпрос касае субективния елемент за уважаване на иск по чл.216, ал.3 ДОПК вр. чл.135, ал.1 ЗЗД. Не е изпълнено соченото от касатора допълнително основание по него – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според цитираното ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Налице е създадена задължителна съдебна практика – ТР № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което е разяснено, че при наличие на поредица от прехвърляния на имуществото кредиторът е увреден не чрез една, а чрез поредица от сделки. Правилото на чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД дава защита на кредитора и спрямо последващите приобретатели, придобили права върху имуществото от лицето, с което длъжникът е договарял, ако са недобросъвестни или са се облагодетелствали безвъзмездно от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен. Ако приобретателят, с когото длъжникът е договарял, се е разпоредил с имота преди вписването на исковата молба по иска по чл.135 ЗЗД, постановеното по този иск решение ще бъде непротивопоставимо на последващия приобретател, чийто акт е вписан преди вписване на исковата молба. И в този случай обаче по аргумент за противното от чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД извършеното прехвърляне ще бъде непротивопоставимо /относително недействително/ спрямо кредитора, ако приобретателят е недобросъвестен или е придобил безвъзмездно от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен. Обстоятелството дали приобретателят по определена сделка при сключването й е бил добросъвестен или не, е факт с правно значение, за чието установяване чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД не предвижда самостоятелен иск. Тази разпоредба урежда единствено предпоставките, при които последващата сделка с имуществото на длъжника би била противопоставима на кредитора. С оглед на това кредиторът може да се защити срещу увреждането му поради извършеното последващо прехвърляне от съконтрахента на длъжника с иск по чл.135 ЗЗД не само по отношение на сделката, сключена между длъжника и неговия съконтрахент, но и по отношение на последващите сделки, сключени с приобретатели, за които кредиторът твърди, че са недобросъвестни – знаели са за неговото увреждане, или са придобили правата безвъзмездно от праводател, по отношение на когото са налице предпоставките на чл.135, ал.1, изр.2 ГПК за уважаване на иска. Целената от кредитора защита се постига с уважаване на иска по чл.135 ЗЗД по отношение на последния приобретател на имуществото. Когато последният приобретател е придобил имуществото възмездно, кредиторът може да постигне защита по реда на чл.135 ЗЗД, ако този приобретател е недобросъвестен – знаел е за увреждането. За уважаването на иска против последния приобретател на възмездно основание е без значение добросъвестността на неговия праводател или на останалите лица, придобили имота след прехвърлянето му от длъжника. Дори някой от междинните приобретатели на имуществото, които впоследствие са го прехвърлили, да не е знаел за увреждането на кредитора, при недобросъвестност на последния приобретател искът следва да бъде уважен, тъй като тези предходни сделки са били само средство за постигане на увреждането. В случаите, в които кредиторът е поискал обявяване за недействителни на цялата поредица от увреждащи го действия или сделки, при преценката за наличие на знание за увреждането от страна на последния приобретател или за наличие на предпоставките по чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД по отношение на неговия праводател, когато е придобил безвъзмездно, следва да бъдат отчетени съществуващите връзки между отделните сделки. По този начин цялата поредица от сделки следва да бъде обявена за относително недействителна по отношение на кредитора, ако са налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния приобретател. И обратно, ако не са налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния приобретател, искът за обявяване на относителна недействителност на поредицата от сделки следва да бъде отхвърлен, дори и да са налице основания за това по отношение на някоя от междинните сделки.

Въззивният съд е установил в обжалваното решение, че е налице поредица от сделки – два последователни договора за покупко-продажба и последваща апортна вноска. Контекстът, в който е поставен правният въпрос, е с оглед знанието на праводателя за увреждане на кредитора по втората сделка в посочената по-горе поредица. От една страна според разясненията по ТР № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС от значение за уважаване на иска е добросъвестността на последния приобретател по последната възмездна сделка /в случая, тъй като тя е учредителен апорт, то съобразно Решение № 122/21.07.2016 г. по т. д. № 3484/2014 г. на ВКС, II т. о. релевантно е знанието на учредителя, който внася апорта/, следователно не се изследва знанието на прехвърлителя по втората междинна сделка и съобразно това вторият правен въпрос се явява ирелевантен за крайното правно разрешение по спора по иска по чл.216, ал.3 ДОПК вр. чл.135, ал.1 ЗЗД. От друга страна в изследването на знанието на прехвърлителя САС не се е отклонил от съдебната практика относно възможността пълно доказване да се проведе чрез установяване на верига от косвени доказателства.

ВКС намира, че не е налице сочената хипотеза на „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Обосноваването й от страна на касаторите повтаря наведени от тях доводи по първия и втория въпрос. Релевантността им е отхвърлена по изложените по-горе съображения.

Предвид което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

В полза на ответника по касационната жалба НАП, съобразно достигнатия етап от развитие на касационното производство, се дължат разноски в размер на 150 лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 146/02.03.2023г. по т. д.№ 793/2022 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Д. Е. ЕООД, „К. П. ЕООД и „Дино ойл“ЕООД да заплатят на Национална агенция по приходите – София сумата от 150 лв., представляващи разноски пред касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.8 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: