Р Е Ш Е Н И Е

№ 232

София, 15 април 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и трета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

С. Б.

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Росица Славова

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 1034/2023 година

Производството е образувано по протест на прокурор при Апелативна прокуратура - Пловдив срещу решение № 174/30.09.2023 г., постановено по ВНОХД № 290/2023 г. от Апелативен съд – Пловдив.

Касационният протест се позовава на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия М. К. наказание е обосновано с твърдения за неправилно приложение на чл. 66, ал.1 от НК, прието като несъответно на целите по чл. 36 от НК. Излагат се аргументи, че подсъдимият е избягал от местопроизшествието, проявявайки безразличие към възможно най-тежкия резултат от неправомерно въздействие върху живо лице, които обстоятелства са подминати от решаващите съдебни инстанции. Разискват се обясненията на К., чрез които според касатора той е целял оневиняването си, приложената справка по делото за водач/нарушител, разпоредбата на чл. 123 от ЗДП.

Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд.

Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по наведените доводи и отправените с него искания.

В съдебното заседание подсъдимият М. Г. К. и неговият защитник оспорват протеста и пледират за оставяне в сила на атакуваното решение. Представят писмени бележки.

Частният обвинител Р. С. И. и нейният повереник не вземат участие в касационното производство

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Пловдив с присъда № 49/23.05.2023 г., постановена по НОХД № 797/2023 г., признал подсъдимия М. Г. К. за виновен в това, че на 03.07.2022 г. при управление на моторно превозно средство, нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на И. С. В., като деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал.3, б. „б“ във вр. с ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и във вр. с чл. 54 във вр. с чл. 58а, ал.1 от НК му наложил наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години.

На основание чл. 67, ал. 3 във вр. с чл. 42а, ал.2, т. 4 от НК на подсъдимия К. е наложена и пробационната мярка „включване в програма на обществено въздействие“ с продължителност две години. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 от НК подсъдимият е бил лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по протест на прокурора. С атакуваното сега въззивно решение апелативният съд е изменил присъдата, увеличавайки размера на наложеното на подсъдимия К. наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство (МПС) от три години на пет години.

Касационният протест е неоснователен.

Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият К., на основание чл. 371, т. 2 от НПК, признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. По отношение на индивидуализацията на отговорността на подсъдимия въззивната инстанция изцяло е споделила становището на основния съд, който с присъдата си съобразно чл. 54 от НК отмерил спрямо дееца наказание лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, намалил го с една трета на основание чл. 58а, ал.1 от НК, като определил окончателен размер на лишаването от свобода на три години. Апелативният съд, подкрепяйки позицията на първата инстанция, е преценил, че целите по чл. 36 от НК и възможността за поправяне на К. могат да бъдат постигнати с отлагане изпълнението на наложеното му наказание лишаване от свобода.

Основните доводи в протеста против приложението на чл. 66, ал.1 от НК всъщност преимуществено се обвързват с квалификацията на деянието по чл. 343, ал.3, б. „б“ от НК. Начинът, по който е поднесено оспорването налага да се припомни, че прилагането на института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките, предвидени в закона.

Във връзка с поддържаните възражения в протеста е нужно да се отбележи, че „бягството от местопроизшествието“ квалифицира извършеното от подсъдимия К. деяние като престъпление по чл. 343, ал. 3 от НК, поради което с оглед на забраната по чл. 56 от НК не може отделно да бъде отегчаващо обстоятелство като извод за негативни личностови данни за дееца. Разпоредба на чл. 123, ал. 1 от ЗДП, предвиждаща задълженията на участниците в транспортен инцидент да останат на място на произшествието, разгледана в сезиращия документ като неизвинително поведение на К., всъщност отново обосновава наличието на разисквания квалифициращ признак.

Неоснователно е искането за отчитане в негативен за личността на подсъдимия аспект и механизмът на инкриминираното пътнотранспортно произшествие. Принципно, съдебната практика допуска при индивидуализацията на наказанието като утежняващ фактор да се вземат предвид и спецификите на конкретния престъпен акт, когато чрез него в по-сериозна степен е била застрашена безопасността на движението – напр. брой на допуснатите нарушения, тяхната тежест, повече квалифициращи деянието обстоятелства, поставяне в риск и на други участници в движението и прочие. В разглеждания случай фактическите данни по обвинителния акт, признати от подсъдимия, не разкриват особена тежест на деянието, надхвърляща обичайната обществена опасност на престъпленията от този вид. Фактите са очертали механизъм на произшествието, при който настъпилият общественоопасен резултат е обусловен от едно нарушение, това по чл. 20, ал.2, изр. 1 от ЗДП, поради което отсъстват и основания за самостоятелната му оценка, извън значението му на съставомерен елемент.

Необходимостта от ефективното изтърпяване на наложеното наказание се аргументира и с твърдения, че подсъдимият при първоначалният си контакт с полицейските органи, а и в досъдебното производство, е изграждал версии за пътния инцидент, опровергани от автотехническата експертиза, чието съдържание е възпроизведено в протеста. Така според прокурора подсъдимият е целял да обоснове теза за приложение на чл. 15 от НК, поради което и признаването на вина имало само декларативен характер. Позицията на обвиненото лице в процеса, разгледано в контекста на презумпцията на невиновност, е израз на правото му на защита, поради което е недопустимо да се отчита в негова вреда и в насока за утежняване на наказателноправното му положение. Същественото по делото е, че и при двата цитирани в протеста разпити на К. в качеството му на обвиняем той е признал вината си, участието си в пътния инцидент и последващото си поведение, получило съответната правна квалификация. Именно в този смисъл съдът е приел, че с обясненията си подсъдимият е спомогнал за нормалното протичане на наказателния процес, но не е придал изключителна тежест на това обстоятелство.

Информацията за регистрациите на подсъдимия за нарушения на ЗДП действително го представят като не особено дисциплиниран водач. Значението на данните от тази категория за отговора на въпроса дали за поправянето и превъзпитанието на дееца е необходимо ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода обаче следва да се прецени не само формално въз основа на количествен критерий, а и при изследване за каква точно проява той е бил наказван. Данните по делото информират, че К. преимуществено е бил санкциониран за нарушения, които нямат пряко отношение към безопасността на движението (управление на МПС без поставен предпазен колан, за пропуск да носи необходимите документи, за несъобразяване със светлинната сигнализация на автомобилите през деня, за необорудвано на МПС с аптечка и пр.) В този смисъл, макар санкционирането на подсъдимия по административен ред правилно да е отчетено като отегчаващо обстоятелство с оглед характеристиката на допуснатите нарушения този факт сам по себе си не подкрепя извод за ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Впрочем, присъствието и на нарушения на правилата за ограничение на скоростта, макар и да са инцидентни, явно е съобразявано от втората инстанция, която е увеличила срока на наказанието по чл. 37, ал.1, т. 7 от НК на пет години.

По –нататък, общественоопасният резултат – смъртта на пострадалия В., на който се акцентира в протеста, в правен аспект е обхванат от престъпния състав и на самостоятелно основание също не може да изключи безусловно възможността за приложението на чл. 66, ал.1 от НК. Неоснователен е и упрекът, че при решаването на въпроса за приложението на чл. 66, ал.1 от НК съдът е обсъждал поведението на пострадалия без да съобрази дадените разяснения в тълкувателно решение №2/22.12.2016г. на ВКС, ОСНК. Несъмнено, в тълкувателния акт е прието, че съпричиняването на резултата от пострадалия при пътно-транспортното произшествие не е сред предпоставките, обуславящи отлагането на изтърпяване на наказанието по чл. 66, ал. 1 от НК. Подчертано обаче е и това, че съпричиняването „има косвено значение при преценката на възможността за постигане на целите на наказанието по чл. 36 от НК с прилагането на института на условното осъждане“. В такава насока е обсъдено и поведението на пострадалия В., предприел движение по пътното платно в нарушение на изискванията на чл. 108 от ЗДП, с което поведение е допринесъл за причиняването на вредоносния резултат. Тук е мястото да се подчертае, че още първата инстанция не е третирала алкохолното опиване на пострадалия като елемент на негов принос за настъпилия съставомерен резултат.

Противно на твърденията в протеста прегледът на мотивите на съдебните актове показва, че предходните инстанции са направили дължимата обективна оценка на всички установени по делото факти, свързани със съществения за приложението на чл. 66, ал.1 от НК критерий – постижимостта на поправянето на подсъдимия К. извън условията на затворническата среда. Следва да се изтъкне, че при тази преценка съдебният орган обсъжда фактите именно в този аспект, тъй като специалната превенция е приоритетна цел при решаване на въпроса за изтърпяване на наказанието, макар че и общопревантивният ефект на наказанието трябва винаги да бъде преценяван.

Положителната личностна характеристика на К., трудовата и семейната му ангажираност, баща, полагащ грижи за малолетното си дете и родители, младата му възраст, изразеното съжаление за извършеното, са обусловили извода на съда, че той е личност с ниска степен на обществена опасност. Разгледани комплексно данните за личността на подсъдимия, наред с демонстрираното от него разкаяние за стореното в хода на наказателния процес, издаващо преоценка на престъпното му поведение, в съвкупност с косвеното значение на обсъденото съпричиняване, подкрепят направената от съда констатация, че търсеният от закона поправителен и превъзпитателен ефект е постижим и без да е наложително той да бъде отделен от нормалната социална среда.

Приложението на чл. 66, ал.1 от НК не противоречи и на генералната превенция. Целите на наказанието по чл. 36, ал. 1, т. 3 от НК могат да се реализират и чрез института на условното осъждане, което също оказва възпитателно и предупредително, възпиращо въздействие както върху подсъдимия, така и върху останалите членове на обществото, защото се запазва възможността през целия изпитателен срок наложената санкция да бъде приведена в изпълнение, ако не се мотивира поведение към стриктно спазване на закона. Наложената пробационна мярка „включване в програма на обществено въздействие“, изпълнима през изпитателния срок, допълнително ще въздейства върху подсъдимия за осъзнаване на обществената опасност на неговото поведение и ще спомогне за формиране на правилни възгледи за значението на изискванията за безопасност на движението. Съществено значение за постигането на целите на индивидуалната и генералната превенция всъщност има и кумулативно наложеното наказание, свързано с лишаването на К. от правото да управлява моторно превозно средство. Преценявайки необходимостта от увеличаване срока на това наказание с оглед данните за подсъдимия като водач на МПС, апелативният съд го е изолирал като участник в движението за значителен период от време, подсилвайки както превантивния, така и поправителен ефект на комплексната санкция.

Накрая, за да се обоснове необходимостта от отпадане на условното осъждане в протеста има препращане към конкретни решения на касационната инстанция. Принципно, позоваване на съдебна практика е допустимо, но когато става дума за определяне на наказание и за начина на неговото изтърпяване винаги трябва да се държи сметка за индивидуалните особености на конкретно разглеждания случай. Само за изчерпателност, се посочва, че прегледът на цитираните решения показва фактология, която съществено се различава от тази по настоящето дело поради присъствие на повече от един квалифициращ деянието по чл. 343 от НК признак - пияно състояние и бягство от местопроизшествие, висока концентрация на алкохол в кръвта на лицето, като утежняващ несъставомерен елемент, неинцидентна проява на дееца за управление на МПС след употреба на алкохол, увреждания на повече от едно лице. Затова и претенцията да се извлекат от тези решения аргументи за отпадане на условното осъждане е несъстоятелно и влиза в конфликт с принципа за съобразяване на индивидуалните особености на всеки конкретен случай.

В заключение, определената по вид, размер и начин на изтърпяване комплексна санкция ще осигури необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и общопревантивната функция на наказанието, поради което и настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 348, ал.5, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК

Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 174/30.09.2023 г., постановено по ВНОХД № 290/2023 г. от Апелативен съд – Пловдив.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.