О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 868
Гр. София, 09.04.2024 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
И. А. изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 830/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „МАРК 1“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 392 от 29.12.2022 г. по в. т. д. № 612/2022 г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 215 от 03.06.2022 г., постановено по т. д. № 792/2021 г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Енерго-П. П. АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], при участието на „Национална електрическа компания“ ЕАД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], като трето лице - помагач на ответника, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 31, ал. 1 и сл. ЗЕВИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на дължима и незаплатена преференциална цена по Договор № 176 от 30.08.2011 г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем източник ВяЕЦ „Храброво 2“ както следва: през м. септември 2018 г. в размер на 36 544.46 лв. с ДДС, фактурирана с Дебитно известие № 296/30.11.2018 г. към Фактура № 293/11.10.2018 г., със съответно обезщетение за забавеното изплащане на това задължение за периода 16.12.2018 г. – 16.11.2021 г. в размер на 10 831.43 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 17.11.2021 г., до окончателното плащане, и през м. октомври 2018 г. в размер на 162 449.90 лв. с ДДС, фактурирана с Дебитно известие № 297/30.11.2018 г. към Фактура № 295/12.11.2018 г., със съответно обезщетение за забавеното изплащане на това задължение за периода 16.12.2018 г. – 16.11.2021 г. в размер на 48 148.27 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 17.11.2021 г., до окончателното плащане.
В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, евентуално – неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с доводи, че първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, са допуснали нарушение на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК като в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС са отказали да спрат производството по делото до приключване на висящ пред административен съд преюдициален спор от значение за правилното решаване на спора. Неправилността на решението е аргументирана с доводи, че въззивният съд погрешно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от м. юли 2015 г. върху механизма за заплащане на цената на произведена от ВяЕЦ електрическа енергия и е приложил неправилно последиците от отмяната на решение СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР; че въззивният съд неоснователно е отказал да се произнесе по валидността на решение № СП-1 от 15.10.2020 г. на КЕВР по реда на чл. 17, ал. 2, изр. първо ГПК; че въззивният съд не е взел предвид установената преди законодателната промяна практика в отношенията между страните, съобразена с чл. 16, ал. 4 от Договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 176/30.08.2011 г., за последователно прилагане и на двете преференциални цени, определени с т. 7 и т. 8 на приетото от ДКЕВР Решение № Ц-18/20.06.2011 г.; че въззивният съд не е обсъдил твърденията за неизпълнение на задълженията на ответника по договора за изкупуване на електрическа енергия и не е изложил подробни мотиви за отхвърляне на исковете.
Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: 1. Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт (ИАА), който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?; 2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на акта? Ако отговорът е положителен, то в обхвата на косвения съдебен контрол съдът длъжен ли е да вземе предвид всички възражения относно незаконосъобразността на административния акт и следва ли служебно да провери налице ли са всички основания за незаконосъобразност на административния акт, предвидени в чл. 146 АПК; 3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ex lege) правомощие на съда?; 4. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност на ИАА и/или да спре търговския спор на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на административното дело по проверка законосъобразността на административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение, и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му? и 5. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор?
По отношение на първия формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос се поддържа наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че възприетата от въззивния съд липса на преюдициалност на административното производство по обжалването на административен акт, който е елемент от фактическия състав на търговското правоотношение, е извод, който е направен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч. т. д. № 1813/2019 г. на I т. о., определение № 40 от 18.01.2018 г. по ч. т. д. № 2586/2017 г. на I т. о. и определение № 25 от 10.01.2013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г. на IV г. За всички останали въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано със значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а така също и поради липсата в практиката на ВКС на ясно и точно разрешение на поставените въпроси.
Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в касационната жалба се сочи вероятна недопустимост на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, с доводи, че въззивният съд е постановил решението си при наличие на процесуална пречка за разглеждане на спора по същество, а именно – основание за спиране на делото до приключване на преюдициално производство пред административен съд.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК становища за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, както и за неговото обезсилване/отмяна са изразени в постъпили писмени отговори от „Енерго-П. П. АД и „Национална електрическа компания“ ЕАД, чрез процесуалните им пълномощници. Ответникът по касация претендира и присъждане на сторените разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, Апелативен съд – Варна е приел, че произведената от ищеца „МАРК 1“ ЕООД чрез собствената му ВяЕЦ „Храброво 2“ електрическа енергия за м. септември и м. октомври 2018 г. е заплатена изцяло от ответника „Енерго-П. П. АД в съответствие с уговорките в сключения между страните договор от 30.08.2011 г. за изкупуване на електрическа енергия и действалата през исковия период правна уредба, поради което ответникът не дължи претендираната с предявените срещу него осъдителни искове цена, ведно с обезщетение за забавено плащане.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че между ищеца, като производител на електрическа енергия от възобновяем източник, и ответника – лицензиран краен снабдител на електрическа енергия, е сключен договор № 176 от 30.08.2011 г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем източник, по силата на който купувачът е поел задължение да изкупува електрическата енергия, произведена от вятърна електроцентрала (ВяЕЦ „Храброво 2“), по цена, установена с решения на ДКЕВР, като предвид обвързаността на договора от нормирането на цените и предварителното прогнозиране на производството, страните изрично са предвидили, че до достигане на 2 250 пълни ефективни годишни часове на работа енергията се изкупува по по-високата преференциална цена, а след този праг цялото производство до края на годината се тарифира по втората по-ниска, но пак нормирана, преференциална цена. Като безспорно въззивният съдебен състав е посочил и обстоятелството, че към м. септември 2018 г. централата на ищеца е достигнала нетно специфично производство от 1 907 КВтч, като произведената електроенергия за този месец е изкупена с две фактури по цена 191 лв. за първите 592.392 МВч и по цена от 12.9466 лв. за излишъка от 171.037 МВч, а цялото количество за следващия месец е фактурирано като излишък и тези стойности (фактури № 264/30.09.2018 г., 293/11.10.2018 г. и 295/12.11.2018 г.) са били изплатени изцяло. Тъй като работата на централата е продължила и през следващия месец били достигнати 2 250 ефективни часове работа, без да се надхвърли количеството на НСП от 2 139 КВч за по-дълго работещи централи, производителят остойностил по преференциалната цена 178.0534 лв. вече доставения излишък и издал дебитни известия за спорните горници 36 544.46 лв. с ДДС и 162 449.90 лв. с ДДС вече получени за тези два месеца цени (ДИ № 296/30.11.2018 г. и ДИ № 297/30.11.2018 г.).
Въз основа на тези неоспорени факти, въззивният съд е приел, че отношенията между страните са възникнали при действието на нормативна уредба (ЗЕВИ в сила от 03.05.2011 г.), която е претърпяла промени, и спорът се концентрира върху влиянието на новата законодателна концепция върху заварения регулиран пазар на ел. енергия и конкретно върху специалните преференции, насърчаващи производството на енергия от възобновяеми източници. Посочил е, че дългосрочният договор за изкупуване на електрическата енергия от възобновяеми източници е сключен по преференциални цени за изкупуване, определени с акт на държавния регулатор според производителността на съответния енергиен обект. С цитираното в него Решение Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР (действащо и в процесния период на 2018 г.), са въведени диференцираните тарифи, като по-високата (посочена в процесните фактури) цена от 191 лв. съответства на изкупна цена за работещи по-кратко (до 2 250 ефективни часа годишно) централи, а по-ниската 173.06 лв. за обекти с по-дълъг производствен капацитет (работещи повече от 2 250 часа).
След съобразяване на релевантните за спора факти и на процесуалните позиции на страните, въззивният съд е счел, че спорният по делото въпрос относно приложението на закона възниква с изменението на нормата на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ (обн. ДВ бр. 56 от 24.07.2015 г.), когато се ограничава преференциално изкупуваното производство не само като цени, но и като обем, като се въвежда праг на количеството („нетно специфично производство“ или НСП), до който крайният снабдител е задължен за изкупи енергията по вече замразените за този производител преференциални цени, а съответно остатъкът от производството, доколкото не е договорено за свободна доставка на други клиенти, може да бъде също изкупено от крайния снабдител и съответно доставено на обществения доставчик, но на много по-ниските цени за излишъци на балансиращия пазар.
По така изведения спорен в процеса въпрос съставът на Апелативен съд – Варна е отчел, че разделянето на производителите на електрическа енергия от ВяЕЦ по специален критерий – наличен ресурс на първичния енергиен източник при пълни ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори – до 2 250 часа и над 2 250 часа, е било вече регулирано с нормата на чл. 19а, ал. 3 от НРЦЕЕ (ДВ бр. 62/2007 г., сега отм.), като още преди приемането на тази норма през 2006 г. ДКЕВР в решение № Ц-013 от 28.06.2006 г. е разгледала същността на тези централи и факторите, пряко относими към ценообразуването. В това решение са дефинирани основните фактори на цената, като е отчетена най-голяма тежест на фактора – средна годишна производителност на ветровите генератори, зависеща от прогнозните пълни ефективни часове на работата им и размера на инвестиционните разходи. В мотивите към решението ефективните часове на работа са съобразени с изследванията на БАН за потенциала на вятъра, съобразно които страната е разделена на две ветрови зони – с пълни ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори до и над 2 250 часа. С приемането на чл. 19а, ал. 3 от НРЦЕЕ (отм.) разделението е нормативно закрепено, а разделянето по специфичния критерий е продължило и в следващите ценови решения на комисията, като към момента няма нормативен акт, определящ друг индивидуализиращ критерий, по който да се извърши условното групиране на централите в зависимост от района на производство.
Споделяйки извода на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е посочила, че не намира за основателно възражението на ищеца за липса на обективен критерий, който да обосновава норма за различното третиране на производителите, защото процесният енергиен обект несъмнено попада във ветрова зона, позволяваща работа над 2 250 часа, но самият производител е предпочел да ползва тарифиране по цените, гарантирани на по-нискоефективни производства и съответно сам се е поставил в положение производството му да бъде третирано като излишък след надхвърляне на лимита за преференциално изкупуване.
Въззивният съд е посочил, че отчита и факта, че промяната в ЗЕВИ е част от принципна реформа в сектора, предприета с цел постигане на баланс на цялата електроенергийна система, като последен етап преди въвеждането на пълната либерализация на енергийния пазар, като промяната е изисквала коригиране на досегашния критерий, възприет от регулатора (средногодишни часове), с допълнителни фактори, обединени в новодефинирано понятие - НСП, което да осигури изкупуването само на количествата електрическа енергия, които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени.
Според въззивния съд, несъмнено такъв баланс би бил изключен, ако новата уредба не засегне адекватно и заварените отношения, поради което е отхвърлено възражението за неправилно приложение на новата уредба и към завареното отношение на изкупуване на енергията. В тази връзка съдът е приел, че новото ограничение на прилагането на преференциалните цени до размера на НСП пряко изключва клаузите в чл. 16 от процесния договор за доставка, допускащи последователно прилагане на двете тарифи според двата обема на производство за един и същ производител, с аргументи, че именно балансирането на приходите на всички производители чрез цени, свързани с определен пределен обем на производство, налага за равното третиране на участниците на пазара те да се определят категорично в една от групите, ползващи преференции, за да се ограничи възможността за получаване на приход над нормирана обща възвращаемост от инвестиция в полза на обществото. Въззивната инстанция е акцентирала, че така въведената нова нормативна уредба не допуска последователно тарифиране по двете преференциални цени на количествата, доставяни от един и същ производител, и налага ограничаване на преференциалното изкупуване само до обема на нетното специфично производство за съответната ползвана от производителя цена от тарифата.
Позовавайки се на практика на състави на ВКС, въззивният съд е посочил, че тъй като критерият за обема на преференциалното производство, определен в § 1, т. 29 от ДР ЗЕВИ, е бил въведен именно с това изменение, до този момент не е бил прилаган в отношенията между участниците на пазара, като задължение на КЕВР е да приеме решение, с което установява нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ. Точните размери на НСП (1 907 КВч при средногодишна производителност на работа на централите до 2 250 часа и 2 139 КВч за по-дълго работещи централи), въз основа на което са определени преференциалните цени, са обявени първоначално с решение № СП-1 от 31.07.2015 г. на КЕВР, а след отмяната му по съдебен ред, с нови решения № СП-1 и СП-2 от 15.10.2020 г. Тези административни актове имат за предмет оповестяване на ценообразуващ елемент на преференциалната цена за вятърни електрически централи по т. 7 от Решение № Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР и с оглед препращането към вече приети от регулаторния орган решения за определяне на преференциални цени, новите решения имат само констативен характер, като поясняват необявен до този момент компонент, и това обуславя както прилагането им считано от 31.07.2015 г., така и предварителна изпълняемост, която налага при разрешаване на гражданскоправния спор между страните да бъдат зачетени породените от момента на приемането им последици, независимо от предприетото им обжалване. Както отмененото, така и новите решения на КЕВР за определяне на НСП не създават ново съдържание на елемент от правоотношението, както биха действали актовете за определяне на самата цена, а само попълват бланкетното съдържание на законовата разпоредба с конкретното количествено измерение, съобразено от законодателя. Отмененото решение за определяне на НСП има тълкувателен и пояснителен характер към вече действащ законов лимит, и не създава, а само оповестява, чрез прилагане на обратна формула, използваните при определяне на цените точни количества на стимулирано с преференция производство, като дори и да са незаконосъобразни, те не могат за заличат правните последици от вече ясно нормативно установеното ограничение за изкупуване на произведената енергия. Според решаващия въззивен състав, дори този административен акт да бъде обявен за нищожен (според искането за инцидентен контрол), от това няма да възникне никакво ново основание за изкупуване на по-големи от вече признатите обеми, докато не се постанови ново стабилно решение за обоснован със съответната цена фиксиран лимит. Поради това въззивният съд е намерил за ирелевантно инцидентното произнасяне по реда на чл. 17 ГПК за валидността на актуалното решение на КЕВР, защото, докато не бъде установено отчитане на друг размер на НСП, няма основание за фактуриране на горница над цена за излишък за централа, доставяла производството си и получила плащане на цена от 191 лв. за 1 907 КВтч НСП, и цена за излишък на цялото останало количество до края на съответната година.
По повод на искането за спиране на делото до приключване на висящото пред административен съд производство по обжалване законосъобразността на акт на държавен регулаторен орган, определящ крайни размери на НСП, изкупувано по преференциални цени, въззивният съд е преценил, че сочените като неприключили съдебни производства не са преюдициални, тъй като имат за предмет предварително изпълняеми административни актове на КЕВР. Съобразно чл. 13, ал. 9 ЗЕ обжалването на този вид актове е ирелевантно за междувременно регулираните с акта субективни права, поради което висящите административни производства не представляват предпоставка за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на исканото касационно обжалване.
От формулираните в изложението въпроси, за които се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, само тези под № 1 и № 5 отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са от значение за изхода по делото в смисъла, изяснен с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са относими към решаващия извод на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на делото до приключване на висящите пред административен съд спорове за проверка на законосъбразността на решения № СП-1 и СП-2 от 15.10.2020 г. и решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР, а същевременно са релевантни и за поддържаното от касатора самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, тъй като касаят допустимостта на обжалваното решение. Останалите въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въззивният съд не е отрекъл принципно задължението на гражданския съд за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на приложим към спора индивидуален административен акт при наличие на предпоставките на чл. 17, ал. 2 ГПК, а е приел, че евентуалната отмяна на решения № СП-1 и СП-2 от 15.10.2020 г. и решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР от административния съд би била без значение за изхода на гражданскоправния спор с оглед предвиденото в чл. 13, ал. 9 ЗЕ предварително изпълнение на решенията на регулаторния орган от категорията на обжалваните. При така изложените мотиви поставените въпроси не са обусловили изхода на спора и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване във връзка с тях - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на първи и пети въпрос не са изпълнени специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК предпоставки, с които е аргументирано искането за допускане на касационно обжалване. Отговор на посочените от касатора въпроси, значими за изхода на делото, е даден във формираната по аналогични казуси практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав актове – определение № 597/30.09.2019 г. по ч. т. д. № 1628/2019 г. на І т. о., определение № 241/28.05.2021 г. по ч. т. д. № 985/2021 г. на І т. о., определение № 236/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 429/2021 г. на II т. о., определение № 60293/01.08.2021 г. по ч. т. д. № 926/2021 г. на I т. о., определение № 60275/21.07.2021 г. по ч. т. д. № 595/2021 г. на I т. о., определение № 60429/22.11.2021 г. по ч. т. д. № 1251/2021 г. на II т. о., решение № 60130/31.01.2022 г. по т. д. № 1681/2020 г. на ІІ т. о., решение № 60073/16.11.2021 г. по т. д. № 1184/2020 г. на I т. о., решение № 60185/16.08.2022 г. по т. д. № 2108/2020 г. на І т. о. и други. В цитираните съдебни актове е прието, че, когато по силата на закона – чл. 13, ал. 9 ЗЕ, е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които той е насочен. Поради това висящото пред друг съд административно производство по обжалване на решение на КЕВР не предпоставя спиране на исковото производство за заплащане на цената за произведена от възобновяем източник електрическа енергия. Разпоредбата на чл. 13, ал. 9 ЗЕ изключва възможността за съдебен контрол върху предварителното изпълнение на решението на КЕВР, а спирането на исковото производство от гражданския съд по причина на висящото пред административен съд производство по обжалването му би довело косвено до спиране на неговото изпълнение в противоречие с императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 ЗЕ.
С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в същия смисъл, което означава, че решението не противоречи на относимата към релевантните за делото въпроси практика на ВКС, в т. ч. и на цитираната в изложението, и няма основание решението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на актуална практика по поставените въпроси изключва и необходимостта от допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
След преценка на поддържаните в касационната жалба доводи във връзка с чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК съставът на Върховния касационен съд намира, че вероятност обжалваното решение да е недопустимо съгласно разясненията на Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не съществува. В случая въззивният съд, съобразявайки фактите по делото, е отрекъл да е налице такъв преюдициален спор, който да поражда основание за спиране на производството по исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Изводът на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е в съответствие с формираната от ВКС практика по приложението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ след изменението, обн. ДВ бр. 56/24.07.2015 г., според която след това законодателно изменение общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници – до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство – по цена на излишък на балансиращия пазар. С издадените на основание § 17 ПЗР ЗИДЗЕ актове КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила решения на ДКЕВР, нетно специфично производство. Спирането на производството по гражданското дело поради висящност на административното производство по оспорване на акта на КЕВР означава неприлагане на правните последици на издадения административен акт, подлежащ съгласно чл. 13, ал. 9 ЗЕ на предварително изпълнение, за който не е предвидена законова възможност за спиране на изпълнението му, и съответно представлява недопустим правен резултат. При възприетото от въззивния съд разрешение, съобразено с относимата практика на ВКС, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 21 576 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение, уговорено в договор за правна защита и съдействие № 23759/10.04.2023 г. и заплатено по банков път с преводно нареждане от 21.04.2023 г.
Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 392 от 29.12.2022 г. по в. т. д. № 612/2022 г. по описа на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „МАРК 1“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], да заплати на „Енерго-П. П. АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], сумата 21 576 лв. (с ДДС) – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: