Р Е Ш Е Н И Е
№ 205
Гр. София, 29 март 2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
СВЕТЛА БУКОВА
при участието на секретаря М. П. и в присъствието на прокурора Р. С. като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 182 по описа за 2024г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.346, т.1 от НПК.
Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия Б. Б. Л. срещу решение № 246 от 20.12.2023 г., постановено по ВНОХД № 313/23 по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдена присъда на Окръжен съд – Пловдив по нохд № 853/2022 г.
В жалбата се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 НПК. Нарушението на процесуалните правила и на материалния закон е обосновано с осъждането въз основа на неправилна преценка за доказаност на обвинението, основаващо се според защитника само на посочените свидетелски показания. Твърди се, че въззивният съд е възприел неправилно изложената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която била възпроизведена от обвинителния акт без да е извършен коректен и пълен анализ на доказателствения материал. Конкретно на първо място се поддържа, че подсъдимият е бил свързан единствено с дейността на хостел в [населено място] в качеството му на управител, но не е извършвал търговска дейност или представителство от името на процесното дружество „К.“ ЕООД. Поради това и не е имал правомощия да управлява същото, да подава справки по ЗДДС и да представя документи, свързани със счетоводството му. Оспорени са свидетелските показания на П. Н., като е акцентирано на вписването му за управител за продължителен период от юни 2010 г. до ноември 2011 г. и на извършваното опериране с банкови средства на дружеството, сочещо неправилно игнориране на доказаното според защитата осъществяване на активна търговска и представителна власт от това лице. На следващо място се твърди, че липсвали доказателства за фиктивността на сключените сделки, а справките –декларации и дневниците за покупки не били с невярно съдържание, тъй като те се генерирали от счетоводна компютърна програма и съдържали отразеното във фактурите. По делото не било доказано несъответствие между посочените документи и конкретно „разминаване“ между съдържанието на отделните фактури и това в справките - декларации и съответните дневници. Цитира се и съдебна практика на върховната инстанция според която дори да е установено доставчиците на стоките да са такива само по документи, то това не означава непременно престъпно участие на подсъдимия в укриване на дължимия данък, тъй като следва да е доказано участието му във фиктивните сделки или поне знанието му за това. В процесния случай той не е подписвал справките - декларации, не е техен пряк или посредствен подател, не е съставял фактури и отчетни регистри – дневници за покупки, поради което дори да се приеме за установена фиктивността на сделките, то не е доказано знанието му за това.
Относно наложеното наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца с приложение на чл.66, ал.1 НК се твърди, че същото е несправедливо, тъй като не съответства на смекчаващите отговорността обстоятелства – чистото съдебно минало на подсъдимия към инкриминирания момент, на изтеклия дълъг времеви период от деянието, на процесуалното поведение на лицето и добрите му характеристични данни. Направено е искане за отмяна на постановеното решение с връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, а алтернативно на това – да се намали наложеното наказание.
В касационното съдебно заседание подсъдимият, редовно уведомен, не се явява, а защитникът му /адв. Д./ поддържа алтернативно направените искания и подкрепящите ги доводи в жалбата.
Представителят на Върховна прокуратура счита жалбата за неоснователна и предлага да се остави в сила въззивното решение. Счита, че свидетелските показания и наличната документация по делото са обсъдени и правилно въз основа на тях е прието осъществяването на престъпния състав. Наложеното наказание не е явно несправедливо, тъй като е определено в съответствие с обществената опасност на деянието.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното:
С присъда № 40 от 25.04.2023 г. по нохд № 853/2022 г. Окръжен съд - Пловдив е признал подсъдимия Б. Б. Л., [дата на раждане] , за виновен в това, че в периода м. декември 2010 г. – 14.10.2011 г. в гр. Пловдив при продължавано престъпление и при посредствено извършителство чрез Е. Д. И., е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 123 894.95 лв. за „К.“ ЕООД, представляващи дължим ДДС, като при водене на счетоводството и при упражняване на стопанска дейност е използвал документи с невярно съдържание – отчетни регистри – дневници за покупки на дружеството съгласно чл.124, ал.1, т.1 ЗДДС и чл.113, ал.1, т.3 от ППЗДДС с отразени данъчни фактури по доставки с право на пълен данъчен кредит без да е налице доставка по смисъла на чл.6 и чл.9 от ЗДДС, като е потвърдил неистина в подадени декларации по чл.125, ал.1 ЗДДС и чл.116, ал.1 ППЗДДС пред ТД – НАП – Пловдив и е приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.55, ал.1, т.1, вр. ал.3 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца. На основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата. Това наказание е групирано осн. чл.25, ал.1, вр. чл.23, ал.1 НК с наказанието, наложено на подсъдимия по нохд № 372/2017 г. по описа на ОС – Пловдив, като му е определено общо най-тежко такова – лишаване от свобода за срок от две години, чието изпълнение е отложено по реда на чл.66 НК за срок от три години. В тежест на подсъдимия са възложените деловодните разноски.
По въззивна жалба от защитника на подсъдимия Л. е постановено атакуваното решение на АС – Пловдив от 20.12.2023 г. по внохд № 313/2023 г., с което присъдата е изцяло потвърдена.
Подлежащите на първостепенно обсъждане доводи в жалбата за допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 НПК, свеждащи се според защитата до превратен доказателствен анализ с неправилно възприемане на сочените в обвинителния акт фактически положения, могат да бъдат предмет на касационна проверка с оглед преценката за спазване на принципа за пълно и обективно изясняване на фактите от предмета на делото, както и на изискванията на чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК при постановяване на въззивния съдебен акт. В процесния случай последните не могат да се счетат за игнорирани от съда само с оглед възприетата като правилно установена значима за предмета на делото фактология. Действително тя е идентична с изложената от първоинстанционния съд, което е напълно допустимо при липсата на новоприобщени или ценени по различен начин от въззивния съд доказателства и при ясно изразено становище за изрядна процесуална и оценъчна дейност на проверявания съд, какъвто е и процесният случай. При проведеното съответните правила съдебно следствие по общия ред, районният съд е изяснил прецизно и в пълнота значимите за отговорността на подсъдимия обстоятелства. По съществото си те са в потвърждение на основните положения, залегнали в обвинителната теза, поради което е логично именно тяхното посочване в съдебния акт, като се констатира единствено ненужното пълно възпроизвеждане на възприетите експертни констатации, какъвто обременителен подход е възприет и в прокурорския акт. Коректният прочит на мотивите към постановената присъда сочи, че възприетата фактическа обстановка е изложена ясно и непротиворечиво и същата е резултат от пълноценен доказателствен анализ с необходимото обсъждане на противоречивите доказателствени източници. Утвърждаването й от страна на въззивния съд е сторено също след собствена и коректна проверка, поради което вътрешното му убеждение не може да се счете за неправилно формирано.
За изясняване на основните два спорни пункта на обвинението – декларирането на фиктивни сделки при отчитането на „К.“ ЕООД за целите на облагане с ДДС и фактическата съпричастност на подсъдимия към ръководството на дружеството, включително и към дейността, значима за установяването и плащането на процесните данъчни задължения, съдът се е позовал на допустими и годни доказателствени източници. Централно място сред тях наред с писмените доказателства, касаещи отчитане и облагане по ЗДДС, обяснимо заемат свидетелските показания на лица, ангажирани с дейността на дружеството, сделките и счетоводното му обслужване, както и на тези, натоварени с проверката на данъчните му задължения. Успоредно с тях са ползвани и експертни знания с оглед необходимостта от компетентен анализ на първичните счетоводни документи, икономическата обоснованост на процесните сделки, счетоводно изчисляване на неправомерно приспаднатия данъчен кредит с установяване на укрития и по този начин избегнат за плащане действителен размер на данъка.
При установения по делото способ на регистриране и начин на функциониране на процесното търговско дружество като стопански и данъчен субект – чрез ползването фигурата на подставеното лице, не би могло да се очаква и изисква представянето на каквито и да е писмени доказателства за действително ангажираното с дейността му физическо лице, което да е надлежно посочено в съставяната търговска и отчетна документация, каквато липса в процесния случай не е от решаващо значение за предмета на делото. Въз основа на обсъдените свидетелските показания напълно допустимо и по начин, гарантиращ достоверност е направен извод не само, че подсъдимият е бил фактически ангажиран с управлението и ръководството на „К.“ ЕООД, регистрирано и задължено по ЗДДС, но и за свързаността му с част от процесните юридически лица, сочени за негови контрахенти като „*****“ ЕООД и „*****“ ЕООД. В тази насока са обсъдени показанията на свидетелите Ц. Р., Т. Б., Е. И., Т. М., М. Х.. Те са дали основание да се приеме за категорично установено, че изначално процесното „К.“ ЕООД е било регистрирано на името на лице, реално неангажирано с дейността му – свид. Т. М., а опериралия с него е бил свид. К. С. /извършвал продажба на цигари/. Закупуването на „К.“ ЕООД от свид. П. Н. е реализирано след запознанството му и по уговорка с подс. Б. Л.. Отречената от последния действителна дейност на П. Н. като строителен работник /шпакловчик/ в стопанисвания хостел в [населено място] и използването му като формален управител и представляващ „К.“ ЕООД е еднопосочно и несъмнено изведена не само въз основа показанията на Н., както се сочи в жалбата, а и от тези на свид. Т. Б. /запознал свид. Н. и подс. Л./, свид. И. /обслужвала счетоводно процесното дружество и отчитала се само на Л./, както и Ц. Р. /продал ***„***“ ЕООД също на П. Н., когото срещнал на строителен обект/. Обобщената преценка на тези свидетелски показания ясно сочи, че ролята на подсъдимия далеч е надхвърляла тази на назначен в дружеството управител в хостел, отдаден под наем първоначално на ***„****“ ЕООД. Поддържаната в процеса негова защитна теза правилно е счетена за опровергана, доколкото в нея липсва логичен отговор и на въпроса защо именно Л. е организирал счетоводното обслужване и най-вече защо само на него е предоставяна пълна информация за задълженията на дружеството и е отчитана дейност от счетоводителката И., позната му по повод други обслужвани фирми /две на жена му и две на баща му/. На нея свид. Н. е бил представен като собственик на дружествата, с които ще работят, а впоследствие тя го е виждала само в няколко случая /“всичко на всичко общо 2-3 пъти“ според прочетени нейни показания на л.112 от досъд. пр-во/ и то винаги с Б. Л.. Обсъжданите показания от досъдебното производство на свид. И. процесуално издържано са приобщени към доказателствения материал чрез техниката по чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.2, пр.2 НПК, представляват годен доказателствен източник и в съответствие с дадената им оценка като обективни, логични и последователни въз основа на тях е прието, че за разлика от П. Н., подсъдимият е носил документи на дружеството, бил е запознаван ежемесечно с отчетите за дейността и с дължимия ДДС в края на всеки данъчен период. Поради това не може да се счете за резултат от превратна доказателствена оценка изводът за чисто документалното разграничение на подсъдимия от управлението и сключваните сделки, предприето неясно по какви причини, но поддържано в процеса именно с ясно осъзнатото неправомерно отчитане на неосъществени доставки като част от дейността на данъчния субект, пряко рефлектиращо и върху коректното изпълнение на данъчните му задължения. Доказателствата по делото ясно разкриват, че този подход в деятелността му не е изолиран, а идентичен с организацията и на други дружества, сочени за участвали в процесните сделки като доставчици. Така с „****“ ЕООД подс. Л. е оперирал фактически чрез други лица – първоначално Б. Л. /негов баща/, а впоследствие чрез свид. Р. Т., чийто показания са в съответствие с казаното в тази насока от Н. С., М. Б. и Ж. М.. Действителната роля на Л. и в „****“ ЕООД, прехвърлено също на името на свид. П. Н. е установена от свид. Ц. Р., намирал се в приятелски отношения с първия, което им позволило да действат заедно като съдружници.
Несъмнено името на П. Н. като формален собственик и управител на „К.“ ЕООД и „*****“ ЕООД е фигурирало в цялата документация, касаеща дейността им, без това да е изключено и за различни плащания по фактури, за което сочат част от писмените доказателства /напр. копия на фактури и извлечение от сметка на „В.“ ЕООД в „О.“ АД на л.60-61, т.9 досъд. про-во/ и показанията на свидетелите Г. В. и М. Б., имащи отношение към действително сключвани сделки /съответно тези с „В.“ ЕООД за посредничество при закупуване на горива и по повод отдадени под наем камиони на „К.“ и „****“ ЕООД за транспорт на ябълки/. Съществено за предмета на делото обаче, е че за техен клиент, с когото се обсъждали заявките, е бил възприеман именно подсъдимият, което обстоятелство относно сделките с „В.“ ЕООД с основание е било отчетено от съдилищата в подкрепа на извода за обхвата на неговата ангажираност не само с процесното дружество, но и с други, чийто управител формално също не е бил.
По следващия съществен за предмета на делото въпрос относно недействителността на сделките, по които „К.“ ЕООД се е възползвал от правото да приспадне от общия размер данъчно задължение за внасяне на ДДС посочения като реално начислен и заплатен на доставчиците му ДДС, въззивният съд също е изразил съгласие с доказателствената дейност на първата инстанция. С основание е счетено, че тя не страда от пороци, тъй като се основава на задълбочено обсъждане в съвкупността им и съобразно действителния им смисъл на посочените гласни и писмени доказателства по делото, както и на използваните експертни познания, поради което без основание в жалбата се прави оплакване за неизяснени в необходимата степен факти в тази насока. Така от една страна са отчетени показанията на свидетелите П. Н., Р. Т., Н. С., Ж. М., Д. Б., А. Ч., Д. К. /починал към момента на съд. следствие, но с приобщаване на показанията му от досъд. пр-во/, М. Б. възпроизвеждащи отделни обстоятелства, свързани с регистрацията и функционирането на дружествата, посочени като контрахенти на „К.“ ЕООД, а от друга – на лицата, имащи отношение към дейността на последното и на счетоводното му обслужване – П. Н., Е. И., Н. Т.. Цялостната преценка на тези гласни доказателствени източници е дала основание да се приеме, че част от дружествата - съконтрахенти /“****“ ЕООД и „*****“ ЕООД/ са били свързани с К. ЕООД, оперирали са с подставени лица, като не са установени действителни търговски отношения с тях по процесните сделки. Останалата част от посочените като негови доставчици дружества – „*****“ ЕООД, „******“ ЕООД и „******“ ЕООД /за доставки на дизелово гориво, транспортна услуга, за ябълки и труд/ не е установено също въобще да са функционирали и да са извършвали декларираните доставки, с които подробни съображения на първата инстанция апелативния съд не е имал основания да не се съгласи.
В съществена степен за изводите относно нереалността на декларирани облагаеми доставки на дизелово гориво и липсата на реално разплащане по тях, което да е довело до начисляването и плащането на ДДС от страна на посоченото за получател дружество са послужили изготвените по делото заключения по назначените основни и допълнителни счетоводни експертизи, чието обективно и компетентно изследване в съответствие със специалните знания на вещите лица в областта на икономическата наука не е оспорено. Те дават отговор не само за размера на невярно декларирания пред данъчните органи и неправомерно приспаднат данъчен кредит, но проследяват значимите за преценка реалността на сделките обстоятелства, като се основават на писмените доказателства по делото - изготвените справки - декларации и фактури, както и на извършените насрещни проверки на дружествата - доставчици и съставени ревизионни доклад и акт на „К.“ ЕООД от свид. Ю. Д. и Т. Н..
Направеният краен извод относно приетата фиктивност на сделките, отчетени като доставки към процесното дружество, неоснователно е оспорен в касационната жалба с довода, че с невярно съдържание биха могли да са единствено фактурите, както и че липсва несъответствие между тях, дневниците за покупки и справките декларации. Действително в процесния случай в обхвата на обвинението е и формата от изпълнителното деяние по чл.255, ал.1, т.6 НК, при която укриването на данъка е прието да е реализирано чрез използване на документи с невярно съдържание при упражняване на стопанска дейност и при водене на счетоводството, като за такива са посочени главно дневниците за покупки. Вярно е твърдението, че те само възпроизвеждат основните носители на значимата за облагането по ЗДДС информация - фактурите, но това не води до извод за вярност в съдържанието им, а точно обратното – некоректната информация, извличаща се от фактурите обуславя такова съдържание и на дневниците. В процесния случай недостоверните обстоятелства в депозираните месечни справки - декларации технически са въведени с действията на свидетелката И. чрез вероятно използван програмен счетоводен продукт, но без съмнение е резултат от невярно отразените данни за сключени облагаеми доставки към процесното дружество, за чието удостоверяване служат фактурите, включени в дневниците за продажби. В предмета на доказване по делото се включва тяхното изследване не само поради съдържащото се описание на посочената като доставена стока /и най-вече на отразения в нея ДДС/, но и с оглед установената недействителност на сделките по тях, като служи за изясняване механизма на укриване на данъчните задължения, а фактът на недостоверност на съдържанието им е налице и във възпроизвеждащите ги дневници и справките - декларации. Поради това и касационният съд не счете за основателен довода в жалбата за недоказана фиктивност на сделките, основан единствено на липсващото несъответствие между фактури, дневници за покупки и справки - декларации.
Не могат да бъдат споделени и оплакванията за неспазване на материалния закон, които са направени с оглед твърденията за липса на фиктивни сделки и неустановена съпричастност на подсъдимия към инкриминираното деяние. Обсъдената вече процесуално издържана дейност на съда при установяване на фактите по делото, без данни за неясно формиране на вътрешното убеждение, е обусловило и възможността за тяхната коректна правна оценка. Последната е в съответствие с материалния закон, който е приложен правилно при вярно обсъждане на обективните и субективни признаци на престъплението, за което подсъдимият е признат за виновен. На първо място депозирането в инкриминирания период на справки –декларации по ЗДДС от името на „К.” ЕООД пред органите на данъчната администрация в потвърждение на неистина –плащането на ДДС по конкретно посочени, но неосъществени /фиктивни/ сделки с процесните доставчици са придружавани от документи с невярно съдържание – съставени по ЗДДС дневници за покупки, отразяващи също невярно тези обстоятелства. Макар фактурите за тях да не са били обект на графическо изследване и да не е установен детайлно механизмът на изготвянето или снабдяването им, то от значение за предмета на делото е, че същите сочат неверни обстоятелства – закупуването на стоките по тях, при което вписването им в дневника за покупки, прилаган към справките –декларации, независимо по какъв технически път е сторено, води до съставянето на отчетни документи с невярно съдържание при предоставяне на информация пред органите по приходите. Чрез приспадането на неследващ се данъчен кредит въз основа на такава отчетна документация за отделните данъчни периоди в процесните справки-декларации по ЗДДС, в които са отразени неверни обстоятелства, е избегнато установяването и плащането на задължения по ЗДДС. Установеният общ размер от 123 894.95 лв. изпълва квалифициращия признак– особено големи размери /чл.93, т.14 НК / и по този начин е осъществено престъплението по чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7, вр. чл.26, ал.1 НК.
Относно авторството на деянието с основание в оспореното решение е счетен за верен изводът, че подсъдимият е годен субект на престъплението. Правилен е и прочитът на разрешенията, дадени с т.3 от ТР № 4/2016 г. ОСНК на ВКС, съобразно които отговорност може да носи и лицето, фактически изпълняващо задълженията на търговеца, възложени му от съответния данъчен закон. В процесния случай подс. Л. е извършвал дейността на дружеството, като е договарял и сключвал сделки от негово име и само формално е ангажирал друго лице за документалното им отразяване, без последното реално да е участвало в този процес, като липсват данни по собствена инициатива да е оперирало с банковите му сметки и да се е разпореждало с паричните му ресурси, както се твърди в жалбата. Не на последно място подсъдимият е организирал и счетоводното обслужване, за осъществяването на което е предоставял необходимата документация /сам или изпращана чрез други лица/ и е получавал ежемесечни отчети и справки за дължимия ДДС. При установеното по делото чисто техническо изготвяне на отчетните регистри и попълване на справките –декларации с подаването им по електронен път пред данъчната администрация от страна на счетоводителя И., не се изключва отговорността му по повдигнатото обвинение. По делото не са ангажирани доказателства за знанието на свид. И. за невярното съдържание на предоставяните фактури, послужили за недостоверно отразяване на данните в дневниците за покупки и декларациите, с оглед на което правилно е приета за доказана обвинителната теза за извършване на деянието под формата на посредствено извършителство, което не изключва възможността да е налице съпричастност и на други лица, подпомогнали инкриминираната дейност, без отново това да оневинява подсъдимия.
Приетите положения за фактическата ангажираност с цялостното функциониране не само на „К.“ ЕООД, но и на част от сочените негови доставчици, включително и с правомерно осъществявана в същия период търговска дейност, налагат извода, че подсъдимият е бил наясно с липсата на реално извършени доставки по процесните сделки, както и че действията му са послужили за невярното деклариране на това обстоятелство в справките. Дори те да не са били обсъждани непосредствено преди подаването им по електронен път, от значение е че в съзнанието му е била оформена ясна представа както за тяхното изготвяне от страна на ангажирания от него счетоводител и за предназначението им, така и за неправомерното им конкретно използване, за да се представи невярна информация на данъчните органи относно действителния размер на дължимия за внасяне ДДС. Предвид тези съображения съдът прие за неоснователно оспорена в жалбата и субективната страна на престъплението.
За да счете за справедливо наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца без определяне на кумулативно предвидената конфискация на имущество, апелативният съд се е съгласил с преценката на първата инстанция за приложимост на сериозно смекчаващия отговорността институт по чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК. В тази насока са взети предвид всички сочени и в касационната жалба намаляващи укоримостта обстоятелства – чисто съдебно минало към инкриминираната дата, трудова ангажираност и добросъвестно процесуално поведение, както и приетото за изключително такова – изтеклия времеви период от деянието. По същите съображения и при отчитане наличието на останалите предпоставки – липсата на други осъждания, срока на наказанието и констатирана възможност за постигане на целите му, на основание чл.66, ал.1 НК законосъобразно е отложено ефективното изпълнение за минималния изпитателен срок от три години. От друга страна отказът да се смекчи в още по-голяма степен отговорността за реализираното престъпление правилно е аргументиран с конкретната тежест на деянието, отличаващо се с девет отделни деяния и с укрит данък, значително надвишаващ минимално необходимото за квалификацията на размерите му като особено големи. Така индивидуализирано наказанието на подсъдимия не е явно несъответно на значимите за това обстоятелства и не се налага коригирането му от касационната инстанция в желаната от защитата посока. Следва да се отбележи и че това в крайна сметка не би довело до облекчаване положението на подсъдимия, тъй като с присъдата на основание чл.25, ал.1, вр. чл.23, ал.1 от НК е извършено групиране на наложеното наказание с по-тежко такова от две години лишаване от свобода по нохд № 372/17 г. по описа на ПлОС, предопределящо именно последното като обща санкция, а изпълнението също е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за минимално възможния изпитателен срок.
По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 246/20.12.2023 г. по внохд № 313/2023 г. по описа на АС - Пловдив.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.