О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1420

София, 05.06.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети март, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4016 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Г. П. Д. срещу решение № 1878 от 14.07.2022 г. по в. гр. д. № 1767/2022 г. на СГС, с което е потвърдено решение № 4697 от 14.12.2021 г. по гр. д. № 31128/2021 г. на СРС, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу Национална агенция по приходите искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ – за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението й, извършено с решение на МС № 415/13.05.2021 г., с което трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 3, т. 3 Закона за Националната агенция за приходите /ЗНАП/, и за възстановяване на заеманата до освобождаването длъжност.

Касаторката поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, като е приел за основание на процесното уволнение общата норма на чл. 19а, ал. 2 Закона за администрацията /ЗАдм./, вместо наличната специална такава, посочена и в решение на МС № 415/13.05.2021 г., а именно – чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП. Поддържа, че без да е обсъдил всички приети по делото доказателства и доводи и възражения на страните, СГС не е извършил и дължимата по специалната норма на чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП преценка осъществено ли е визираното от работодателя уволнително основание - грубо или системно нарушаване на задълженията по ЗНАП. Счита, че в процеса е безспорно установено, че чрез различни способи и техники, единствената цел на Министъра на финансите и на МС е била прекратяването на процесното правоотношение с ищцата, целенасочено и без да са осъществени нарушенията по смисъла на чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ да бъдат уважени като основателни. Претендира заплащане на възнаграждение за безплатно осъществена адвокатска защита в трите съдебни инстанции.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Нормата на чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП, посочена в уволнителното решение, има ли характер на специална правна норма за освобождаване от длъжност на изпълнителния директор на НАП и следва ли съдът да прецени реализирани ли са визираните в хипотезата на тази норма предпоставки за уволнението, както и наличието на специалната разпоредба изключва ли приложението на общото уволнително основание по чл. 19а, ал. 2 ЗАдм.?“, по който поддържа, че липсва съдебна практика и поради това е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 2. „Длъжен ли е въззивният съд, в случай на приложимост на нормата на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., при предявен иск за незаконност на уволнението и неговата отмяна по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, да извърши съдебен контрол за законност на уволнението?“, по който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 1460 от 21.10.2005 г. по гр. д. № 2662/2004 г. на ВКС, Трето г. о., и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички представени доказателства, изложени доводи и възражения на страните, като на тази база обоснове крайните си изводи?“, по които твърди, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/13.07.1953 г.; ППВС № 7/27.12.1965 г.; ППВС № 1/10.11.1985 г. и т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на Второ т. о.; решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на Второ т. о. и др.. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 – очевидна неправилност, изразяваща се в изтъкнатите в касационната жалба, горепосочени, нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила.

Ответникът по касационната жалба – Национална агенция по приходите не подава отговор.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да отхвърли предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, въззивният съд е приел за безспорно в процеса, че ищцата е заемала длъжността изпълнителен директор на НАП, от която длъжност е освободена с решение на Министерски съвет /МС/ № 415 от 13.05.2021 г., на основание чл. 8, ал. 1 и 5 и чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП. В приетия като доказателство доклад до МС от Министър-председателя относно проект на решение на МС за освобождаване и за назначаване на изпълнителен директор на НАП с вх. № 102. 01-45/13.05.2021 г., е посочено, че за периода от 2017 г. /назначаването на ищцата на длъжността/ до 2020 г. се констатира системна ниска събираемост на вземанията по издадени ревизионни актове, като от издадени такива на стойност 4 029 846 лв., са събрани вземания в размер на 2 252 379 лв., съставляващи 55. 9 %. Посочена е също системна ниска потвърждаемост на издадените ревизионни актове – 66. 5 % изцяло или частично потвърдени актове, и неизпълнение на разпореждане на Министъра на финансите за предоставяне на информация за размера на отписани по давност задължения. В приетия доклад от Министъра на финансите до МС относно проект на решение на МС за освобождаване и за назначаване на изпълнителен директор на НАП с изх. № 03-00-413/13.05.2021 г., са посочени същите констатации. В писмо на Министъра на финансите до МС с вх. № 104. 01-68/12.05.2021 г., във връзка с предложение за приемане на решение на МС за освобождаване и назначаване на изпълнителен директор на НАП, е отразено обстоятелството, че на 15.07.2019 г. от НАП са изтекли данните на 6 074 140 българи.

По приложимото уволнително основание, въззивният съд е счел, че според чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., правоотношенията със заместник-министрите, областните управители, заместник - областните управители, както и с посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи, техните заместници и членовете на колегиални органи, могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначава, съответно определя, по негова преценка. Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗАдм. визира за органи на изпълнителната власт и председателите на държавните агенции; държавните комисии; изпълнителните директори на изпълнителните агенции; ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на МС, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. НАП е специализиран държавен орган към Министъра на финансите за установяване, обезпечаване и събиране на публични вземания и определени със закон частни държавни вземания и статута, устройството, дейността й, както и правомощията на нейните органи са уредени със специалния ЗНАП за осъществяването на изпълнително-разпоредителна дейност като част от държавния апарат. Изпълнителният директор на НАП попада в обхвата на органите по чл. 19, ал. 1, т. 3 ЗА, поради което той и заместниците му могат да бъдат уволнени по реда на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм.. За неоснователни е намерил доводите на ищцата, че НАП няма статут на изпълнителна агенция по смисъла на чл. 54 ЗАдм.. Посочил е, че НАП е създадена със закон като специализиран държавен орган към Министъра на финансите и има всички белези на изпълнителна агенция по смисъла на чл. 54 ЗАдм.. Приел е, че разпоредбата на чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 3 ЗНАП конкретизира кой е органа по назначаването и освобождаването на директора на НАП, който може да упражни правото по чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., въвеждайки конкретни основания за освобождаването му. Анализирайки безпротиворечивата практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 309/30.04.2010 г., постановено по гр. д. № 898/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 444/18.06.2010 г., постановено по гр. д. № 388/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 112/05.07.2017 г., постановено по гр. д. № 3433/2016 г. на ІІІ г. о. и др. /, СГС е посочил, че в тези случаи съдът проверява само дали заеманата длъжност попада в обхвата на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм. и дали прекратяването на трудовото правоотношение е извършено от компетентния за това орган. Посочил е също, че с решение № 309/30.04.2010 г., постановено по гр. д. № 898/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 112/05.07.2017 г., постановено по гр. д. № 3433/2016г. на ВКС, ІІІ г. о., е прието, че се касае до прекратяване на трудовото правоотношение по целесъобразност, поради което мотивите за това не подлежат на съдебна проверка. С оглед на това не е необходимо заповедта по чл. 19а, ал. 4 ЗАдм. да бъде изрично мотивирана, доколкото изискването за излагане на мотиви е свързано със случаите, когато те подлежат на съдебен контрол и въз основа на тях може да бъде проверявана законосъобразността на прекратяването на правоотношението. Въззивният съд е счел, че наличието на конкретни основания за освобождаване от длъжността в специалния закон /в случая ЗНАП/ не дерогира общата разпоредба на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., приложима за всички органи на изпълнителната власт по чл. 19, ал. 4 ЗАдм.. Поради това съдът не е длъжен да изследва мотивите за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм., респ. дали са налице специалните основания за освобождаване по чл. 9, ал. 1, т. 1 – т. 4 ЗНАП, преценката за наличието на които е правомощие на органа по назначаване и освобождаване и не подлежи на съдебен контрол. В тези случаи освен това дали заеманата от страната длъжност попада в обхвата на чл. 19а, ал. 2 ЗАдм. и дали прекратяването на трудовото правоотношение е извършено от компетентния за това орган, предмет на съдебен контрол, може да са и въведените с различни правни норми допълнителни изисквания за това прекратяване за съответната длъжност /според решение № 113/22.07.2016 г., постановено по гр. д. № 5787/2015 г. на ВКС, ІV г. о./. В конкретния случай такова допълнително изискване е освобождаването да е по предложение на Министъра на финансите по чл. 9, ал. 3 ЗНАП, което в случая е налице.

СГС е намерил за неоснователни оплакванията на ищцата, че първоинстанционният съд не е осъществил контрол по същество на взетото от МС решение за освобождаването й от длъжност и не е взел предвид, че в хода на производството тя не е имала възможност да изрази становище преди приемане на решението, както и че съдът е следвало да приложи нормите на правото на ЕС във връзка със забраната за дискриминация, и че неразглеждането по същество противоречи на КРБ и международните договори с твърдения, че се ограничават недопустимо гарантирани от КРБ и международните договори, по които България е страна, права, както и че е налице дискриминация. На първо място е посочил, че упражняваните от ищцата действия по повод на заеманата длъжност са свързани с упражняването на държавна власт. В този случай достъпът до съд може да бъде отказан, ако бъде установено съществуването на специална връзка на доверие и лоялност между държавата и служителя, която връзка е нарушена и спорът между страните е свързан и поставя под въпрос тази връзка /в този смисъл е цитирал решение от 22.11.2007 г. на ЕСПЧ по дело срещу България по жалба № 61360/2000 г. и цитираните в него решения/. Заключил е, че в случая достъпът до съд не е изцяло ограничен, а ограничението е само частично по отношение на мотивите за прекратяване на правоотношението. Същевременно разпоредбата на чл. 56 КРБ прогласява общото право на защита на страната, когато са нарушени или застрашени нейни права или законни интереси, но не определя конкретните рамки за защита във всеки конкретен случай. Последните се определят със съответния закон, поради което не може да се твърди, че разпоредбите на чл. 9, ал. 3 ЗНАП и чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм. противоречат пряко на чл. 56 КРБ. Неосъществяването на контрол по същество на решението на МС не представлява и дискриминация, доколкото не е налице по-неблагоприятно третиране на ищеца въз основа на сочените защитени признаци по чл. 21 Хартата за основните права на ЕС в сравнение с друго лице при сравними сходни обстоятелства, доколкото при всички освободени на основание чл. 19а, ал. 2 ЗАдм. лица, съдът проверява дали са налице едни и същи предпоставки.

Първият поставен от касаторката въпрос е от значение за изхода на конкретния правен спор, тъй като е обусловил решаващите правни изводи в атакуваното решение, поради което удовлетворява общото основание за допускане на искания касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото по този правен въпрос за съотношението между нормите на чл. 9, ал. 3, т. 3 ЗНАП и чл. 19а, ал. 2 ЗАдм. не е постановявана съдебна практика на ВКС, осъществено е и наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради това по първия правен въпрос следва да бъде допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият и третият въпроси, поставени от ищцата, макар да удовлетворяват общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото имат обуславящо значение за крайния изход на спора, спрямо тях не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Соченото по втория въпрос решение № 1460 от 21.10.2005 г. по гр. д. № 2662/2004 г. на ВКС, Трето г. о. е постановено по реда на чл. 218а, б. „а“ ГПК /отм./, а не по реда на чл. 290 от действащия ГПК, за да може да се приеме, че притежава характеристиките на практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК според задължителните разрешения в т. 2 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Освен това даденото в него разрешение е преодоляно в по – новата практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 112 от 5.07.2017 г. по гр. д. № 3433/2016 г. на III г. о.; определение № 425 от 16.05.2017 г. по гр. д. № 5351/2016 г. на III г. о. и др., вкл. цитираните актове на ВКС по действащия ГПК във въззивното решение, с която последното е съобразено. Третият правен въпрос също е разрешен в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, според която въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, обсъждайки наведените доводи и възражения на страните, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд е изложил подробни фактически и правни съображения по съществото на спора, след съвкупен анализ на всички относими доказателства и след обсъждане и произнасяне по всички доводи и възражения на страните. Поради това по втория и третия въпрос не следва да бъде допускано касационно обжалване.

Не е налице и релевираната от касаторката очевидна неправилност, поставена в контекста на зададените въпроси, доколкото наведените обстоятелства досежно съдържанието й не касаят квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, каквито само биха съставлявали основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Съобразно гореизложеното, следва да бъде допуснат касационен контрол на атакуваното решение по първия правен въпрос, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1878 от 14.07.2022 г. по в. гр. д. № 1767/2022 г. на СГС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: