Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Б. З. Ш., чрез адв.В. М. срещу решение № 17/26.01.2022 г. по в. гр. дело № 567/2021 г. на Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 642/08.11.2021 г. по гр. дело № 3185/2021 г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 200 КТ от жалбоподателката срещу „А. - 90”, ООД [населено място] за заплащане на сумата 200 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат й А. С. С., ведно със законната лихва, считано от 24.09.2020 г. до окончателното изплащане.

Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ се уважи в пълен размер, ведно със законната лихва, считано от 24.09.2020 г. до окончателното изплащане.

В изложението и касационната жалба са формулирани въпросите: 1. Длъжен ли е съдът по иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от лице, извън кръга, очертан чрез ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. да изследва и обоснове изключителност на взаимоотношенията между ищеца и починалия, надхвърляща по съдържание общоприетото разбиране за съответната родствена връзка? 2. Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила несъобразяването на съда с доказаната и установена от събраните по делото доказателства изключителност на взаимоотношенията и степен на близост, надхвърляща обичайните рамки на страните – брат – сестра. 3. Следва ли съда да обоснове и мотивира решението си, съобразявайки в тяхната пълнота и действителен смисъла на всички събрани по делото доказателства, въз основа на които да формира доводите си относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания, които ищцата е претърпяла от внезапната смърт на брат си? 4. При доказана по делото особено близка връзка на починалия с ищцата по делото и наличие на действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди следва ли да бъдат репарирани същите под формата на обезщетение за претърпени емоционални щети, морални болки и страдания, при съобразяване на размера им с обстоятелствата по делото? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба”А. - 90” ООД [населено място], чрез адв. Е. П. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Прието е, че предявеният от жалбоподателката иск Б. Ш. иск срещу „А. - 90” ООД [населено място] е за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от смъртта на брат й А. С. С. в резултат на трудова злополука на 24.09.2020г., в размер на 200 000лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането и е с правно основание чл. 200 от КТ.

Съдът е приел, че в случая между страните не се спори по отношение на обстоятелството, че брата на ищцата А. С. е работил по трудово правоотношение при ответното дружество „А. - 90“ ООД, [населено място], като е заемал длъжността „електромонтьор“ към момента на злополуката – 24.09.2020г. Приел е също за безспорно между страните, че на 24.09.2020г. е настъпила трудова злополука при подмяна на изолаторите на технологичното оборудване на ВЕЛ „Р.“, [населено място], обл. Р. – изход в посока [населено място], по наряд №128/24.09.2020г., при която е настъпила смъртта на работника А. С., по време на изпълнение на служебните му задължения. Злополуката е призната с нарочно, влязло в сила, Разпореждане №5104-19-4/19.01.2021г. на НОИ, за трудова по чл. 55, ал. 1 от КСО. Посочено е, че не се спори по въпроса, че смъртта на А. С. е настъпила именно в резултат на трудовата злополука от 24.09.2020г. Прието е, че ищцата Б. Ш. е сестра на увреденото – починалото при трудовата злополука, лице – А. С..

Позовал се е на задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, според която кръга от лица, които имат право да претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на близък, включва лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

Съдът е приел, че спорният въпрос, пренесен с въззивната жалба във въззивното производство касае наличието на визираната в Тълкувателното решение трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и нейния брат и търпени ли са продължителни болки и страдания от смъртта му, обуславящи визираното в тълкувателното решение изключение за обезщетяване на неимуществени вреди.

Посочено е, че според разясненията, дадени в мотивите на тълкувателното решение изключението е обяснено по следния начин: когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина за възникване на особено близка привързаност между родствениците /баби, дядовци и внуци, братя и сестри/, надвишаваща традиционната за българските семейни отношения такава, изразяваща се във взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, така че смъртта на единия да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка и сравними по интензитет и продължителност с неимуществените вреди, търпени между най-близките – лицата от цитираните постановления. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Формиран е извод, че при предявяване на искова претенция за обезщетяване на неимуществени вреди от смърт от лица, извън посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., ищецът следва да изложи конкретните обстоятелства, които обосновават изведената по-горе изключителност на връзката му с починалото лице - като част от основанието на иска и в изпълнение на процесуалните изисквания за редовност на исковата молба, а съдът е задължен да ги разгледа и да формира преценка, дали същите са доказани и дали действително установяват изключително трайна и дълбока емоционална връзка, обуславяща правото на ищеца да бъде обезщетен. Посочено е, че съгласно актуалната практика на ВКС, независимо от спецификата на отношенията между лицето, търсещо обезщетение, и починалото лице, присъждането на обезщетение винаги е обусловено от провеждане на пълно и главно доказване на критериите, възприети в ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС – 1/ наличие на особено близка емоционална връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и 2/ проявление на неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между съответните лица. Посочено е, че съдът е длъжен да изследва и обоснове изключителност на взаимоотношенията между ищеца и починалия, надхвърляща по съдържание общоприетото разбиране за съответната /родствена/ връзка, че така е процедирал и първоинстанционния съд, като не е допуснал твърдяното от въззивницата процесуално нарушение.

Въз основа на събраните по делото пред първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че в тази насока ищцата не е провела пълно, пряко и главно доказване по отношение на този правнорелевантен факт и е споделил извода на районния съд в тази насока.

По възраженията във въззивната жалба съдът е посочил, че признание на иска не е направено от ответната страна, нито с отговора на исковата молба, нито в хода на първоинстанционното производство. Според съда признанието следва да е изрично и да касае цялата искова претенция, за да обвърже съда по смисъла на чл. 237 ГПК и, че такова не е налице.

Прието е, че не е налице и признание на факт /извън наличието на трудово правоотношение, трудовата злополука и настъпилата в резултат от нея смърт на А. С./ във връзка с търпените неимуществени вреди от страна на ищцата. Приел е, че посоченото в отговора, че ищцата е търпяла такъв вид вреди не води до признание на иска, както счита въззивницата, нито води от отпадане на основното процесуално задължение на ищцата да докаже особената трайна и дълбока емоционална връзка с починалото лице и сериозните, като интензитет и продължителност, морални болки и страдания.

Съдът е приел, че първоинстанционният съд в доклада си по чл. 146 от ГПК изрично, точно и ясно е указал на ищцата, че тя носи доказателствената тежест да установи наличието на изключително силна емоционална близост с починалото лице, преживените стрес, шок, страдания от смъртта му, както и всички изрично посочени твърдени от нея обстоятелства в тази насока, че доклада е връчен на ищцата и същата не е имала възражения по него и дадените й указания.

Прието е, че доказването по отношение на посочените обстоятелства е с помощта на гласни доказателствени средства – показанията на свид. З. С. – майка на ищцата и свид. Г. И. – син на ищцата. При преценка на показанията им съдът е посочил, че следва да се има предвид изключително близката им родствената връзка с ищцата и тяхната, безспорно възможна, заинтересованост от изхода на спора. Поради това съдът е съпоставил свидетелските показания едни с други, отчел е тяхната вътрешна противоречивост и ги е ценил в съвкупност с останалия събран по делото доказателствен материал, в т. ч. показанията на свид. Г. Г..

Прието е, че от показанията на свидетелите С. и И. се опровергава основното твърдене на ищцата, че тя живее съвместно, в едно домакинство с починалия си брат. Прието е още за установено, че ищцата живее отделно от брат си, заедно със своя син – свид. И.. Съдът е приел за установено, че ищцата страда от заболяване на очите – Дегенеративна миопия, като е намалено зрението й и съответно и е призната намалена работоспособност – 52%, че това й състояние води до естествени затруднения /не невъзможност/ при придвижване и домакинска работа. Според свидетелските показания основната помощ и грижи за ищцата в ежедневните й потребности и домакински задължения ги поема нейния син – свид. И. и майка й. Помощта от страна на починалият й брат се е изразявала основно в оказване на помощ при поправка на домакинската техника и други дребни ремонти в дома, с оглед работата му като електротехник, както и финансова помощ от 10-20лв., давани на ищцата при необходимост от закупуване на лекарствата й. Прието е, че от свидетелските показания е установено, че между брата и сестрата има емоционална връзка, близки отношения именно като брат и сестра, говорели са си. Формиран е извод, че тези отношения са в рамките на нормалните, традиционни и за този етнос семейни отношения, не надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка. Според съда налице е взаимна обич и подкрепа между брата и сестрата, но не е установена връзка, надхвърляща особено традиционните отношения на обич, подкрепа и близост между брат и сестра. Основната подкрепа за ищцата е давана от нейния син и майка и след това от страна на починалия й брат, като преобладаващо е материална. Според съда материалната подкрепа, която брата оказва на сестра си, сама по себе си не означава и не обуславя изискуемата дълбока емоционална връзка, не означава отношения, по-дълбоки и особени, от обикновените отношения между близки роднини. Посочил е, че доказателства, в т. ч. свидетелски показания за особени емоционални отношения, дълбока емоционална привързаност между двамата, няма ангажирани, че от показанията на разпитаните свидетели такъв извод не може да се направи. Съдът е приел, че съпоставени с показанията на свид. Г., може да се направи извод за емоционална връзка на починалия А. с племенника му /за него е говорил често и се е похвалвал с успехите му/, а не толкова със сестрата, като за нея не е споделял нищо на колегите си, те не знаят дори дали й е помагал по някакъв начин. Прието е, че не може да се направи извод за особена, дълбока емоционална връзка, каквито са твърденият в исковата молба, между ищцата и починалият й брат. Прието е още, че ищцата, носеща доказателствената тежест, не е установила такава по пътя на пълното, пряко и главно доказване и поради това такава връзка не е била налице. Според съда налице е нормална /действително по-силна, отколкото връзката й с другия брат/, но не и особена, връзка между брат и сестра, която не може да обуслови посоченото в тълкувателното решение изключение.

По отношение на второто кумулативно изискване – морални болки и страдания, надхвърлящи по времетраене и интензитет нормално присъщите за родствената връзка съдът е приел, че също не са доказани в хода на производството. Според съда ищцата е изпитвала скръб, мъка от загубата на брат си, плачела, усещала липсата му, но те са нормални и присъщи за загубата на такъв близък родственик. Прието е за установено, че ищцата е разчитала и продължава да разчита на помощта на сина и майка си, не е останала без подкрепа и опора след смъртта на брат си. Формиран е извод, че не е установено да е преживяла изключителен стрес и шок от смъртта му, както се твърди в исковата молба. Приел е, че не е установено от събраните по делото доказателства влошаване на физическото и психическото й състояние, в резултат на загубата на брат си. Не се е налагало след смъртта му да ходи на лекар за помощ с оглед състоянието си /показанията на свид. И./. Финансова помощ й оказва синът й. Изведен е извод, че твърдението за особени, силни и продължителни болки и страдания, извън обичайните, които да е претърпяла ищцата от смъртта на брат си е недоказано. Прието е, че от събраните доказателства не е установено тези болки и страдания да са от такова естество, че да бъдат определени като такива, надхвърлящи по интензитет, страдание и продължителност нормално присъщите на съответната родствена връзка, в светлината на задължителните тълкувания на цитираното тълкувателно решение. Прието е още, че не са налице основания за прилагане в конкретния случай на изключението, визирано в посоченото тълкувателно решение.

При тези съображения съдът е направил извод, че в производството по делото не е установена особена, трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и брат й, както и ищцата да е претърпяла от смъртта на брат си продължителни по характер и интензитет болки и страдания, които да е справедливо да бъдат обезщетени. С оглед на това, съдът е намерил исковата претенция за неоснователна и е потвърдил първоинстанционното решение.

По правните въпроси:

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението.

С решение № 45/10.05.2021 г. по гр. дело № 370/2020 г. на ВКС, II т. о. по чл. 290 ГПК е прието, че съгласно задължителните за съдилищата разяснения по тълкуване и прилагане на закона, дадени с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпящо продължителни болки и страдания от неговата смърт, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В цитираното тълкувателно решение изрично е посочено, че обезщетение се присъжда при доказана особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди, а в съобразителната му част е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г., следва се допуска само по изключение – когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина за възникване на особено близка привързаност между родствениците /баби, дядовци и внуци, братя и сестри/, надвишаваща традиционната за българските семейни отношения такава, изразяваща се във взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, така че смъртта на единия да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка и сравними по интензитет и продължителност с неимуществените вреди, търпени между най-близките – лицата от цитираните постановления. Съществуването на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт в подобна хипотеза, следва да се преценява от съда във всеки конкретен случай, въз основа на наведените и установени по делото факти, а обезщетение е дължимо само при условие, че ищецът е провел главно и пълно доказване относно наличието й. Формиран е извод, че при предявяване на искова претенция за обезщетяване на неимуществени вреди от смърт от лица, извън посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., ищецът следва да изложи конкретните обстоятелства, които обосновават изведената по-горе изключителност на връзката му с починалото лице - като част от основанието на иска и в изпълнение на процесуалните изисквания за редовност на исковата молба, а съдът е задължен да ги разгледа и да формира преценка, дали същите са доказани и дали действително установяват изключително трайна и дълбока емоционална връзка, обуславяща правото на ищеца да бъде обезщетен.

Съдебният състав е посочил, че в този смисъл с актуалната практика на ВКС по чл. 290 ГПК по подобни случаи /решения по т. д.№ 1275/2019 г. и по т. д.№ 291/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о./ допълнително е разяснено, че независимо от спецификата на отношенията между лицето, търсещо обезщетение, и починалото лице, присъждането на обезщетение винаги е обусловено от провеждане на пълно и главно доказване на критериите, възприети в ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС – 1/ наличие на особено близка емоционална връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и 2/ проявление на неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между съответните лица.

Предвид изложеното по поставения въпрос е даден отговор, че по иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от лице извън кръга, очертан чрез ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., съдът е длъжен да изследва и обоснове изключителност на взаимоотношенията между ищеца и починалия, надхвърляща по съдържание общоприетото разбиране за съответната /родствена/ връзка.

Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС. С въззивното решение е прието, че съдът е длъжен да изследва и обоснове изключителност на взаимоотношенията между ищеца и починалия, надхвърляща по съдържание общоприетото разбиране за съответната /родствена/ връзка. Формиран е решаващ правен извод, че въз основа на събраните по делото пред първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства, ищцата Б. Ш. не е провела пълно, пряко и главно доказване по отношение на този правнорелевантен факт и е споделил извода на районния съд в тази насока. Изводът на съда е формиран след преценка на приетите за установени конкретни факти по делото и не противоречи на цитираната практика на ВКС. Останалите посочени от жалбоподателката решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК съдът не обсъжда, тъй като с тях са разрешени правни въпроси, различни от поставения.

По същият правен въпрос не се установява основание допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касае приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, която е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена задължителна практика на ВКС, както и трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по втори и четвърти въпроси от изложението. Тези въпроси не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са поставени хипотетично – въз основа на факти, каквито не са приети за установени по делото. Въззивният съд не е формирал изводи, че от събраните по делото доказателства е доказана изключителност на взаимоотношенията между ищцата и починалия й брат и степен на близост, надхвърляща обичайните рамки на страните – брат сестра, съответно че е доказана особено близка връзка на починалия с ищцата и наличие на действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди, надхвърлящи по времетраене и интензитет нормално присъщите за родствената връзка. Решаващите правни изводи на съда са в обратния смисъл, а имено, че от събраните по делото доказателства и приети за установени факти не може да се направи извод за особена, дълбока емоционална връзка между ищцата и починалия й брат, че в случая е налице нормална/действително по-силна, отколкото връзката с другия й брат/, но не и особена връзка между брат и сестра, която не може да обуслови посоченото изключение в т. решение № 1/21.06.2018 г. 2018 г. по т. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Формиран е и извод, че относно претърпените морални болки и страдания, надхвърлящи по времетраене и интензитет нормално присъщите за родствената връзка, такива по делото не са доказани. При тези изводи на съда поставените въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са доводи по правилността на решението и отговорите на въпросите изискват преценка на правилността на правните изводи на съда, съответно приетите за установени факти по делото, което не може да се извърши във фазата на селектиране на касационната жалба. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Правилността на въззивното решение се преценява само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Неустановяване на общото основание е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос от изложението. Същият е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС и с трайната практика на ВКС, според която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС, както и многобройни решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, формирал е свои фактически и правни изводи по съществото на спора, обсъдил е доводите на всяка от страните от значение за правния спор, което е намерило израз в подробно изложените мотиви. Следователно по този правен въпрос основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.

По същия правен въпрос не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касае приложение разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена задължителна практика на ВКС, с която разрешението на правния въпрос е съобразено.

С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски по делото за настоящата инстанция в размер на сумата 4000 лв. за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 17/26.01.2022 г. по в. гр. дело № 567/2021 г. на Сливенския окръжен съд по касационна жалба вх. № СД-05-01-913/28.02.2022 г., подадена от ищцата Б. З. Ш., ЕГН, постоянен адрес [населено място], [улица], №, ет., ап., чрез адв.В. М., съдебен адрес [населено място], [улица], №, ет.,офис, чрез адв. В. М..

Осъжда Б. З. Ш., ЕГН, постоянен адрес [населено място], [улица], №, ет., ап. да заплати на „А. – 90” ООД, ЕИК, със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], № сумата 4000 лв. разноски по делото за производството по чл. 288 ГПК пред ВКС за адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: