Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. д-р В. Ч. П. и касационна жалба на ответника А. Г. Корпорейт § С. АД, Ф. Р. Г. [населено място] чрез процесуален представител адв. Ю. А. С. срещу решение № 23 от 23.04.2014 г. по т. дело № 50/2014 г. на Апелативен съд Б., Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 364 от 01.11.2013 г. по т. дело № 268/2011 г. на Окръжен съд Бургас. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът А. Г. Корпорейт § С. АД, Ф. Р. Г. [населено място] е осъден да заплати на ищеца [фирма] сумата 752 250 евро, представляваща застрахователно обезщетение по договор за морска застраховка – застрахователна полица „Каско корпус яхта Y.-H.“ № 90532453-88 със срок на действие от 15.10.2007 г. до 15.10.2008 г. относно моторна яхта „Ф.“, за вреди, претърпени във връзка с настъпила на 01.08.2008г. около 15.40 ч. южно от КК „П. Черво“ в района на С., Италия авария на яхтата /с изключение на вредите, претърпени във връзка с проведени на 01.08.2008 г. транспортни и спасителни операции по изваждането на яхтата от мястото на произшествието/, заедно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба – 24.06.2011 г. до окончателното плащане, както и разноски в размер 68 426.21 лв. С първоинстанционното решение са отхвърлени следните искове: 1/ предявените срещу А. Г. Корпорейт § С. АД иск за заплащане на застрахователно обезщетение за разликата над присъдената сума до предявения размер от 2 913 073.91 евро и изцяло иска за заплащане на мораторна лихва в размер 255 630.37 евро; 2/ изцяло исковете, предявени от [фирма] срещу останалите ответници Винона 1837 Г., Ф. Р. Г. [населено място], К. Л. Ферзихерунге А., застрахователно акционерно дружество, Ф. Р. Г. [населено място], У. Ферзихерунген АГ, застрахователно акционерно дружество, А., [населено място], Х. И. Застрахователно А. Д. Ф. Р. Г. [населено място] на М., Ц. И. П. – филиал за Германия, Ф. Р. Г. [населено място] на М. и Ч. Ю. С. А. – дирекция за Германия, акционерно дружество, [населено място] на М. /наричани заедно Съзастрахователи/ за заплащане на застрахователно обезщетение в размер 2 913 073.91 евро и мораторна лихва в размер 255 630.37 евро, като ищецът е осъден да заплати на посочените ответници и на ответника А. Г. Корпорейт § С. АД съдебноделоводни разноски в размер на 72 348.18 лв.; 3/ изцяло предявеният от [фирма] срещу Пантениус Ферзихерунгсмаклер Г., частно брокерско дружество с ограничена отговорност, Ф. Р. Г. [населено място] иск за заплащане сумата от 150 000 евро, представляваща обезщетение за вреди от лошо изпълнение на задълженията му на застрахователен посредник /брокер/, ведно със законната лихва, считано от завеждането на делото на 24.06.2011 г. до окончателно изплащане, като ищецът е осъден да заплати на посочения ответник съдебноделоводни разноски в размер на 18 952.47 лв.

Касаторът – ищец обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. Прави оплакване за недопустимост на въззивния съдебен акт, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът – ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Б. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК: въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. От какъв порок страда въззивното решение, когато с него въззивният съд не се е прозинесъл по част от наведените доводи и възражения? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви? – противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на ВКС, ТК, І т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

2. Въззивният съд следва ли да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните и следва ли да приеме за безспорно установени обстоятелства, които не са въведени с възражения на страните? - противоречие с решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 34/22.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 536/19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 609/15.01.2009 г. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

3. На основание чл. 161 ГПК може ли да се приеме за доказан факт, относно който страната е създала пречки за събиране на допуснато доказателство и не е представила документ, от който черпи неблагоприятни последици? – въпросът се решава противоречиво в решение от 30.05.2012 г. по гр. д. № 1896/2011 г. на СГС, VІ-6 състав, решение от 12.01.2012 г. по гр. д. № 13443/2011 г. на СГС, ІІ-Д състав, решение от 18.01.2012 г. по гр. д. № 3167/2010 г. на СГС, VІ-1 състав, решение от 17.09.2012 г. по т. д. № 4489/2011 г. на СГС, VІ-12 състав и решение от 13.03.2012 г. по т. д. № 1289/2011 г. на СГС, VІ-2 състав /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.

4. След като по делото е безспорно установено, че вредоносният резултат се дължи на случайно събитие, може ли поведението на застрахования след настъпване на случайно събитие да доведе до намаляване на обезщетението за имуществени вреди при положение, че между поведението на застрахования и настъпилия вредоносен резултат няма причинна връзка? – противоречие с ППВС № 17/18.11.1963 г., т. 7 и решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

5. Какви са задълженията на съда и правомощията на страните в процеса за установяване съдържанието на чуждото право във връзка с приложимия материален закон към спорното правоотношение? – противоречие с решение № 233/22.01.2013 г. по т. д № 914/2011 г. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

6. Длъжен ли е съдът да обоснове размера на обезщетението по приложимия чужд закон и да го обоснове с релевантните за това факти – конкретните обстоятелства, вида на увреждането, конкретния принос на застрахования, кои последици от вредоносния резултат са в следствие на приноса на застрахования и да укаже критериите за изчисление на конкретния процент /50%/, при положение, че твърди наличието на съпричиняване по различни от изложените от окръжния съд съображения?

7. Липсата на договорна клауза, вменяваща на застрахования определено поведение и предвиждаща намаление на застрахователно обезщетение, като санкция за неизпълнението му, и липсата на законова норма по австрийския закон, която да предвижда намаляване на отговорността, достатъчно ли основание е да не се допуска намаляване на застрахователното обезщетение?

По отношение на шести и седми въпроси касаторът – ищец поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като предвид приложението на австрийския закон по посочените въпроси няма постановена съдебна практика и същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

8. За началния момент, от който застрахователят дължи лихви за забава при предявен пряк иск от застрахования срещу него за вземания /застрахователно обезщетение/, произтичащи от договор за морска застраховка; дължи ли се прилагане на австрийския закон за изчисление на законната лихва за забава по договор за морска застраховка, сключен при условията на австрийското право? - касаторът – ищец поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като предвид приложението на австрийския закон по посочения въпрос няма постановена съдебна практика и същият е от значение за точното прилагане на закона /КМЧП по отношение на застрахователното правоотношение/, както и за развитието на правото. По този въпрос е релевиран и евентуален довод, ако не се прилага австрийският закон за установяване на началния момент, от който застрахователят дължи лихви за забава при предявен пряк иск от застрахования срещу него за вземания /застрахователно обезщетение/, решението противоречи на постоянната съдебна практика, обективирана в решение № 200/22.11.2010 г. по т. д. № 84/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 72/30.04.2009 г. по т. д. № 475/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 100/13.11.2009 г. по т. д. № 92/2009 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 6/28.01.2010 г. по т. д. № 705/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 175/28.10.2010 г. по т. д. № 54/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

Ответниците А. Г. Корпорейт § С., Ф. Р. Г. [населено място], Винона 1837 Г., Ф. Р. Г. [населено място], К. Л. Ферзихерунге А., застрахователно акционерно дружество, Ф. Р. Г. [населено място], У. Ферзихерунген АГ, застрахователно акционерно дружество, А., [населено място], Х. И. Застрахователно А. Д. Ф. Р. Г. [населено място] на М., Ц. И. П. – филиал за Германия, Ф. Р. Г. [населено място] на М., Ч. Ю. С. А. – дирекция за Германия, акционерно дружество, [населено място] на М. /наричани заедно Съзстрахователи/ и ответникът Пантениус Ферзихерунгсмаклер Г., частно брокерско дружество с ограничена отговорност, Ф. Р. Г. [населено място], всички чрез процесуален представител адв. Ю. А. С., оспорват касационната жалба на ищеца по съображения за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

1. Според ответниците първият въпрос е некоректно формулиран, доколкото не е ясно кое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК се поддържа и няма аргументи за двете кумулативни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. Вторият въпрос няма пряко и съществено значение за формиране на крайните изводи на съда /фактически и правни/ и за правилното решаване на делото, като въззивният съд е постановил решението си въз основа на всички доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти.

3. Относно третия въпрос ответниците поддържат, че твърдението на касатора – ищец, че ответникът е създал пречки за събиране на допуснати от съда доказателства, е невярно, тъй като първият ответник е изпълнил указанието на съда като е представил намиращите се при него документи относно условията, при които са били привлечени съзастрахователите.

4. Във връзка с четвъртия въпрос ответниците излагат съображения за липса на противоречие между цитираната от касатора – ищец практика и обжалваното въззивно решение, както и липса на връзка между посочената практика и настоящия спор – цитираните решения на ВКС разглеждат спорове по непозволено увреждане и последиците от него, докато обжалваното решение е свързано със случайно събитие, т. е. отнасят се до различни правни институти.

5. По отношение на петия въпрос в отговора на касационната жалба се поддържа тезата, че разпоредбата на чл. 43 КМЧП категорично и ясно урежда поставения въпрос, не е налице противоречие с цитираното решение на ВКС и страните са оказали съдействие на съда за установяване съдържанието на разпоредбите на чуждото право, на които основават своите искания и възражения.

6. Относно шестия въпрос ответниците считат, че същият е формулиран бланкетно и не е посочено кое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа.

7. Доводът за допускане на касационно обжалване по седмия въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен поради това, че разпоредбите на Австрийския закон са ясни и касаторът не е изложил сериозни аргументи, нито е посочил насоката, в която следва да се осъществи произнасянето.

8. Според ответниците формулираният от касатора осми въпрос не представлява съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос и е извън предмета на спора, както и е ясно уреден в приложимото законодателство.

Касаторът - ответник А. Г. Корпорейт § С. АД, Ф. Р. Г. [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част. Прави оплакване за недопустимост на въззивния съдебен акт поради това, че искът е погасен по давност в частта, с която е увеличен първоначално предявеният частичен иск от ищеца, както и на основание чл. 214, ал. 1 ГПК поради това, че изменението на иска за заплащане на застрахователно обезщетение срещу Съзастрахователите представлява изменение не само на размера на предявения иск, но и на неговото основание. Касаторът – ответник релевира и доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът – ответник излага съображения за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Б. в обжалваната от него част на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Като се има предвид, че приложим към материалното правоотношение е чужд закон /в случая чл. 61 от Австрийския застрахователен закон/, според който при наличие на груба небрежност от страна на застрахования, застрахователят се освобождава от отговорност за застрахователно обезщетение, то следва ли българският съд, на когото е подсъдно делото, да отхвърли изцяло иска за застрахователно обезщетение срещу ответника застраховател при установяване на груба небрежност на застрахования съгласно фактическите обстоятелства и събраните по делото доказателства? – въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по приложението на чл. 61 от Австрийския застрахователен закон липсва съдебна практика на български съд.

2. Като се има предвид, че приложим към материалното правоотношение е чужд закон /в случая Австрийския закон/, то кой закон следва да приложи българският съд, пред когото е подсъдно делото, по отношение на спирането на давностния срок? – според касатора – ответник въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като липсва съдебна практика относно приложението на чл. 63 КМЧП.

Ищецът [фирма] оспорва касационната жалба на ответника и прави възражение за липса на посоченото от ответника основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е изведен правен въпрос от значение за изхода на делото, а са изложени съображения, относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да се обсъждат в производството по допускане на касационно обжалване. Ищецът е подал и насрещна касационна жалба вх. № 7390/01.09.2014 г. с приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, която по естеството и съдържанието си представлява част от подадената от него касационна жалба, а изложението на основанията повтарят основанията за допускане на касационно обжалване на решението по въпросите, относими към приетото съпричиняване на вредоносния резултат в размер и лихвата за забава.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, становищата на страните по тях и след проверка на данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговорят на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд се е произнесъл по искове за заплащане на застрахователно обезщетение общо в размер 2 913 073.91 евро и лихва за забава общо в размер 255 630.37 евро за периода от 18.06.2010 г. до 16.06.2011 г. срещу първите седем ответника и иск за заплащане на 150 000 евро срещу последния ответник, представляваща обезщетение за вреди от лошо изпълнение на задълженията му на застрахователен посредник /брокер/, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на иска. Претендираното застрахователно обезщетение в размер общо 2 913 073.91 евро след изменението на иска /оттегляне на претенцията за транспортните и спасителни операции, извършени на 01.08.2008г. от Деджоани, „К. М. е Едили на Фундони“ и „Шип С. на П.“, и увеличение на останалите претенции по размер, съответно с молби вх. № 14795/19.10.2012 г. – том 11, вх. № 8744/30.05.2013 г. и вх. № 12064/25.07.2013 г. – том 12/ се състои от няколко компонента, индивидуализирани в исковата молба /том 1/, допълнително уточнени в молби вх. № 9890/29.07.2011г. /том 4/ и вх. № 15500/01.12.2011 г. /том 5/:

1/ 98 013.67 евро - разходи за престой на яхтата и свързаните с него консумативи, агентски услуги, такси и други описани разходи;

2/ 521 756.97 евро - извършени неотложни ремонтни дейности, за минимизиране на щетите и за запазване на застрахованото имущество, извършени ремонтни дейности по договори за ремонт с [фирма], в корабостроителница П. Черво от 02.08.2008 г. до 30.10.2008 г., в кораборемонтен завод О. през 2009 г. и други описани извършени ремонтни дейности;

3/ 60 001.27 евро – разноски във връзка с комуникацията със застрахователите, осъществена по определения в застрахователния договор ред – разноски за констатиране на щетите и обезпечаване на доказателствата и извънсъдебни разноски за представителство пред застрахователите;

4/ 2 233 302 евро – обезщетение за понесени вреди, които към предявяване на иска не са отстранени в резултат на ремонт на яхтата, стойност на необходими ремонтни дейности и свързаните с тях необходими разходи.

Въззивният съд е приел за установено, че на 01.08.2008 г. е възникнало застрахователно събитие - моторна яхта „Ф.“, управлявана от екипаж с капитан Т. Т., е претърпяла авария в района на С., Италия, близо до КК „П. Черво“. Вследствие на преминаване на бързоходна яхта в близост до процесната са се образували големи вълни, които причинили силно клатене на морския съд. За да предотврати клатенето, капитанът увеличил скоростта на яхтата до 15 възела и направил десен завой, но се задействали аларми на командното табло, гаражната врата се отворила, в резултат на което в гаражното и машинното помещения нахлуло голямо количество вода. Поради навлязлата в машинното помещение вода било преустановено подаването на ток, след което водата продължила да прониква и към другите помещения на яхтата. Предприетите мерки за източване на водата от машинното отделение не дали резултат, въпреки направения отвор на пода на главния салон към машинното отделение. Капитанът Т. подал сигнал за спасяване на яхтата до пристанищните власти. Първоначална помощ била предоставена от К. Л. Дежоанни, собственик на яхта „П. П.“ – процесната яхта била вързана и теглена на буксир почти една миля до плажа „Ромацино“ в района на С., където е пусната котва, очаквайки специализирана помощ. Представители на пристанищните власти на КК „П. Черво“ са извършили спасителни операции с влекача „С. М.“, собственост на дружество „Шип С.“ на П. П. и водолази от дружество „С. К. М. Е Едили“ на Фудони П. Д. - яхтата била повдигната с помощта на балони и изтеглена на буксир в Кораборемонтния завод „П. Черво“, където са извършени неотложни дейности, свързани с изпомпване на водата от яхтата, външно почистване, предприемане на мерки, с оглед съхраняване на моторите и електродвигателите, действия, свързани с намаляване на щетите, настъпили в резултат на аварията.

Въззивната инстанция е установила наличието на възникнало между ищеца и ответника „А. Г. Корпорейт С.“ АД правоотношение по договор за морска застраховка, сключен чрез застрахователен брокер „Пантениус“, обективиран в застрахователна полица каско корпус на яхта Y.-H. № 90532453-88 с период на застраховка от 15.10.2007 г. до 15.10.2008 г., към която са приложени общи условия за застраховка на яхти. Застрахованият ищец е уведомил застрахователя в деня на настъпване на застрахователното събитие съгласно изискванията на § 11 от Общите условия по телефон и по електронна поща чрез застрахователния брокер съобразно § 15 от Общите условия към застрахователната полица, след което е образувана застрахователна преписка от брокера, който е изпратил на 03.08.2008 г. две вещи лица – морски сървейъри – Рушити и П. от дружество „С. Метрия“ за оглед на авариралата яхта и установяване на щетите. За участие в огледа ищецът е ангажирал свой представител – морски сървейър – инж. Д. Соле. О. на яхтата е извършен на 20.08.2008 г. Между застрахования и застрахователния брокер е разменена кореспонденция относно извършването на ремонта на яхтата, като брокерът не се е съгласил ремонтът да бъде извършен в завода на производителя – [населено място], а е предложил това да стане в [населено място], Италия. Застрахователите изразили съгласие да покрият полицата, докато бъде направена пълна оценка на естеството и размера на щетите.

Съдебният състав е установил, че ищецът продължил да извършва действия по минимизиране на щетите в следствие на аварията – извършвал тествания на сигналите за тревога, на системите за управление, изпратил оферта за демонтиране и доставка на системата за управление на двигателите, като за всички действия, брокерът е давал своето разрешение.

Въпреки предприетите действия застрахователите неколкократно са отказали да направят плащане по смисъла на чл. 63 от Австрийския застрахователен закон.

През периода от 08.08.2008 г. до м. октомври 2008 г. е наложен запор на яхтата като обезпечителна мярка по бъдещи искове от дружествата, извършвали спасителни операции по изтегляне на яхтата на буксир, който е вдигнат поради издадена от водещия застраховател „А. Г. Корпорейт С.“ АД на 13.10.2008 г. гаранционна полица в полза на двете дружества за 630 000 евро. На 10.10.2008 г. е издадена и гаранционна полица от застрахователя в полза на К. Л. Деджоанни.

По искане на ищеца в Окръжен съд на [населено място], ГО на Съда на [населено място], Италия е образувано гр. дело № 206/2009 г. за обезпечение на доказателствата със страни ищеца, застрахователя „А. Г. Корпорейт С.“ АД и производителя на яхтата [фирма], по което е прието заключение на съдебно-техническа и икономическа експертиза, изготвено от вещо лице М. и неоспорено от страните, съгласно което нефункционирането на системите на яхтата се дължи на случайно събитие.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника „А. Г. Корпорейт С.“ АД за нищожност на въззивното решение поради неподсъдност на делото на български съд съгласно чл. 9, ал. 1, б. „б“, предл. последно от Регламент /ЕО/ № 44/2001 поради следните съображения: образуването на двете дела пред италианския съд в [населено място] не е инициирано от [фирма]; висящите производства пред италианския съд касаят взаимоотношения между застрахования и страни, участвали при спасяването на яхтата; предметът на споровете е за заплащане на възнаграждение за извършените спасителни действия и транспортирането на яхтата до пристанище П. Черво, а не установяване на валидността на застрахователната полица; водещият застраховател „А. Г. Корпорейт С.“ АД участва в тези производства като трето лице, което е издало гаранционни полици в производствата по обезпечаване на доказателствата, а не като страна по застрахователното правоотношение; действията, извършвани от застрахования, са процесуални действия на защита на ответната страна, а не процесуални действия по иницииране на производство по смисъла на § 9, ал. 1, б. „б“ от Регламент /ЕО/ № 44/2001.

Изводът за неоснователност на възражението за недопустимост на въззивното решение поради висящност на двете дела пред съда в [населено място] и задължението за спиране на настоящото исково производство е аргументиран с различния предмет на делата пред италианския съд, различните страни, поради което те не са свързани по смисъла на чл. 28 от Регламент /ЕО/ № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. за подведомствеността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответниците за изтекла погасителна давност по отношение на увеличената част от иска с определение от 02.09.2013 г. на ОС Бургас, въззивният съд е обсъдил различните давностни срокове в зависимост от това дали застрахователната претенция е предявена пред застрахователя, дали има обоснован отказ или няма такъв отказ, предвидени в разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Австрийския закон за застрахователните договори. Съдебният състав е констатирал, че застрахователят е уведомен за застрахователното събитие, за което е образувана застрахователна преписка и е приел, че по делото не е представено доказателство, от което да се направи извод, че застрахователят е направил мотивиран отказ за заплащане на застрахователно обезщетение съгласно изискването на чл. 12, ал. 2 от Австрийския закон за застрахователните договори. Молбата от 27.04.2009 г. за обезпечаване на доказателства пред Районен съд Олбия /Италия/ по гр. дело № 206/2009 г. и поставяне на задачи на вещото лице, както и разменената кореспонденция между страните чрез застрахователния брокер не представляват отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, а удостоверяват изчакване на заключението на вещото лице за установяване на причините на аварията. Като е взел предвид, че настоящият иск е предявен на 24.06.2011 г. в рамките на тригодишния давностен срок, считано от датата на аварията на 01.08.2008 г., а увеличението на иска е заявено на 30.05.2013 г. и се е позовал на десетгодишна давност от датата на застрахователното събитие поради липсата на мотивиран отказ от страна на застрахователя, въззивният съд е направил извод, че не е изтекла погасителна давност по отношение на увеличената част от иска. Във въззивното решение са изложени и евентуални доводи за неоснователност на възражението, като е прието, че с предявяването на частичния иск погасителната давност спира да тече съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и установената от ВКС съдебна практика.

За неоснователно е прието и възражението за недопустимо изменение на иска по отношение на неговия размер, тъй като съставлявало и изменение на неговото основание. Въззивната инстанция е съобразила, че в обстоятелствената част на исковата молба са описани претърпените от ищеца щети в резултат на настъпилата авария по пера и стойност на ремонтните работи, съставляващи размера на застрахователното обезщетение, дължимо по силата на процесния договор за морска застраховка, взела е предвид оттеглянето на част от претенциите, касаещи спасяването и транспортирането на яхтата, прекратяването на производството в тази част и е отчела, че увеличението на иска е със сума, представляваща останалата част от застрахователното обезщетение, което се претендира, без да се конкретизират щетите като отделни позиции и представляващо целия единен размер на предявената претенция. Поради това, че заявената с исковата молба и с увеличението на иска претенция е за застрахователното обезщетение, произтичащо от същото застрахователно събитие по същата застрахователна полица, е направен извод, че претенцията е изменена само по отношение на нейния размер, но не и по основанието й.

Въззивният съд е възприел заключението на вещото лице М., прието в производството по обезпечаване на доказателствата по гр. дело № 206/2019 г. на съда в [населено място], ГО на съда в [населено място], Италия, като се е позовал на компетентността на италианския съд по чл. 31 на Регламент /ЕО/ № 44 /2001 и предвид местонахождението на яхтата и мястото на настъпилата авария. За да направи извод, че настъпването на аварията се дължи на случайно събитие и че хипотезата за потегляне на яхтата с отворена гаражна врата е изключена, решаващият съдебен състав е възприел заключението на вещо лице М. като обстойно и задълбочено - в него са разгледани различните вероятни хипотези за настъпване на аварията, действията на капитана и екипажа след този момент, описани са щетите, настъпили в резултат на събитието, както и всички необходими ремонтни работи, следващи да се извършат, за да стане яхтата отново мореходна, и тяхната стойност.

Възражението на ответното застрахователно дружество, че няма застрахователно събитие, което да ангажира отговорността му, поради наличие на груба небрежност, изразяваща се в изтекъл сертификат за клас, съгласно § 61 от приложимия австрийски закон, е прието за неоснователно по аргументи, че процесната яхта е регистрирана в България и е снабдена с корабно свидетелство за годност № 10156, издадено на 17.10.2007 г. от ИА „Морска администрация” при Министерството на транспорта на Р. Б. с валидност до 16.10.2012 г., което е меродавното свидетелство и яхтата не е следвало да притежава друг сертификат, издаден от корабната агенция R., с какъвто е била снабдена, след нейното построяване от италианската корабостроителница „Азимут”.

Възражението на ответното застрахователно дружество, че няма застрахователно събитие, което да ангажира отговорността му, поради наличие на груба небрежност, изразяващо се в управление на яхтата от неодобрения от застрахователя капитан, също е прието за неоснователно поради това, че правоспособността на одобрения от застрахователя Г. И. Ц., вписан в застрахователната полица, е била на корабен рулеви, а не на капитан, т. е. липсвала е правоспособност да управлява тази яхта. С даденото одобрение застрахователят е приел, че тази правоспособност е достатъчна и по този начин е приел риска при настъпване на застрахователно събитие, независимо от правоспособността на управляващия яхтата, да заплати съответното застрахователно обезщетение. В решението са изложени съображения, че застрахованият е проявил грижа на добър стопанин, като е заменил лицето Г. Ц. с Т. Т., който е придобил правоспособност на капитан крайбрежно плаване със свидетелство № 5507716/03.07.2008 г. Поради одобрението на Т. Т. за капитан в последваща застрахователна полица за следващия застрахователен период 2008-2009 г. въззивният съд е направил извод, че застрахователят с последващо действие е одобрил този капитан и за предходния застрахователен период. Съдебният състав се е позовал на липсата на доказателства за проявена от капитана с неговите действия груба небрежност, която да е станала причина за настъпване на застрахователното събитие.

По отношение на възражението на ответника за наличие на груба небрежност, изразяваща се в потегляне на яхтата с отворена врата на машинното отделение, както и в последващите действия на капитана и екипажа след настъпване на случайното събитие, въззивната инстанция е приела, че има проява на небрежност, но не и на груба такава. Изложила е съображения, че отворената врата на машинното отделение е станала причина да навлязат големи количества вода при случайното отваряне на гаражната врата, което е довело до почти незабавно спиране на електрозахранването и невъзможност за автоматично изпомпване на водата. Решаващият съдебен състав е констатирал, че вратите на машинното отделение не са водонепроницаеми, но е направил извод, че ако вратата на машинното отделение не е била отворена, то количеството на проникналата вода във вътрешността на яхтата е щяло да бъде по-малко, а почти незабавното спиране на тока би се предотвратило и навлязлата вода би могла да бъде изпомпена. Поради проявената небрежност от капитана и екипажа по време на аварията до момента на спасяването и извеждането на яхтата на суша, предвид непроявено достатъчно внимание, знания и умения при изпълнение на задълженията, въззивният съд е приел наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на [фирма] в размер на,

Размерът на застрахователното обезщетение за възникналите в резултат на настъпилото застрахователно събитие щети е определен на база изчислената от вещото лице М. пазарна стойност на ремонтните работи, необходими за отстраняване на щетите, съгласно § 10, ал. 2 от Общите условия към договора за морска застраховка – 1 504 500 евро. Възражението на ищеца, че вещото лице е остойностило единствено ремонтните работи, следващи да се извършат след датата на започване на експертните действия – 04.06.2009г. напред, е прието за неоснователно. Съдебният състав е изложил съображения, че вещото лице е сравнило работите по списъка на [фирма] с тези, които е установило самото вещо лице по време на техническата експертиза, не е отразило единствено ремонтните дейности, които са направени, но не са пряка последица от събитието. В таблица са описани видове работи, извършени на борда на яхтата към този момент, а в таблица на стр. 36 от заключението е съставен списък на ремонтните работи, вече остойностени, които включват всички видове ремонтни работи от самото начало на аварията. Прието е, че вещото лице е определило, както извършените необходими ремонтни работи, така и необходимите ремонтни дейности, количеството и съответните разходи, които трябва да бъдат направени.

Изводът за неоснователност на възражението на ищеца, че изчисленото обезщетение от вещото лице М. е без ДДС е аргументиран с обстоятелството, че ищецът не е заявявал такава претенция, поради което същата не може да бъде предмет на съдебното производство.

Въззивният съд е приел, че към определеното застрахователно обезщетение не следва да се прибавят претендираните разноски, заплатени за адвокатски кантори във връзка с извънсъдебното представителство на ищеца и разноските по обезпечаването на доказателствата по гр. д. № 206/2009 г. на Окръжен съд на [населено място], Италия, тъй като § 10, ал. 2 е описано какво се включва в застрахователното обезщетение – разходи за ремонт или смяна без всякаква удръжка „ново за старо“.

За да потвърди първоинстанционния съдебен акт в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на мораторна лихва, въззивната инстанция е изложила съображения, че застрахователно обезщетение се дължи от поканата за плащането му, а не от датата на увреждането, но по делото не е представено годно доказателство, от което да се направи извод, че застрахованият е изпратил покана за плащане на застрахователно обезщетение до водещия застраховател „А. Г. Корпорейт С.” АД, респективно до застрахователния брокер по застрахователната полица. Приела е, че приложеният по делото имейл от 02.07.2010г. е изпратен до [фирма] със седалище [населено място], а не до застрахователния брокер [фирма], [населено място], чрез който е сключен процесният договор за морска застраховка.

Неоснователността на иска срещу съзастрахователите е аргументирана по следния начин: договорът за морска застраховка е сключен с един застраховател - „А. Г. Корпорейт С.” АД, чрез застрахователен брокер „Пантениус” със седалище [населено място]; по делото не са представени доказателства, установяващи, че има други застрахователи, които са поели задължения към застрахования; по отношение на представения по делото списък самият ищец е изразил становище, че е некоректен по отношение на процентните квоти за отговорността на съзастрахователите за периода 2007 – 2008 г.; въпреки дадените указания не са представени доказателства и не е конкретизиран размерът на отговорността на останалите ответници.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на ищеца [фирма]:

Посочените от касатора – ищец в т. 1 от изложението по чл. 284 ГПК процесуалноправни въпроси „от какъв порок страда въззивното решение, когато с него въззивният съд не се е прозинесъл по част от наведените доводи и възражения” и „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви” са свързани с оплакването на касатора за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на направени във въззивната жалба възражения и доводи за недопустимо и неправилно продължаване по чл. 63 и възстановяване по чл. 64 ГПК на сроковете за отговор на исковата молба по чл. 367 ГПК, както и възражението за нередовност на адвокатските пълномощни. Вторият въпрос „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви” е релевантен за спора, предвид направеното оплакване във въззивната жалба на ищеца и значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивния съд.

Този въпрос е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, от които може да се направи извод, че са разгледани неправилно възражения, които са преклудирани, например поради недопустимо или неправилно продължен или възстановен срок за отговор на исковата молба, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички относими и релевирани своевременно възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 във връзка с чл. 269 ГПК. Необсъждането от въззивния съд на релевираните доводи и оплаквания във връзка с неправилно продължаване по чл. 63 и възстановяване по чл. 64 ГПК на сроковете за отговор на исковата молба по чл. 367 ГПК, както и възражението за нередовност на адвокатските пълномощни обуславя извод за наличие на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора – ищец част по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди изложените във въззивната жалба възражения и доводите на страните.

Предвид наличието на постоянна практика на ВКС по релевантния правен въпрос доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен.

Формулираните от касатора – ищец в т. 2 от изложението процесуалноправни въпроси „въззивният съд следва ли да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните” и „следва ли да приеме за безспорно установени обстоятелства, които не са въведени с възражения на страните” също са от значение за спора с оглед обосноваването и аргументирането на правните изводи и решаващата воля на въззивната инстанция. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивната инстанция да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните е релевантен, предвид направените оплаквания във въззивната жалба на ищеца и значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и прилагането на относимите правни норми. Този въпрос е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, горепосочените и множество други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Необсъждането на част от събраните по делото доказателства въпреки оплакването във въззивната жалба обосновава извод за наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната му част по отношение на претенциите за престой на яхтата, свързаните с него консумативи, агентски услуги, такси и други разходи, разходите за извършени и неизвършени ремонтни дейности в размер над присъдените 752 250 евро до 2 853 072.64 евро, т. е. за сумата 2 100 822.64 евро /престой 98 013.67 евро и извършени и неизвършени ремонтни дейности общо 2 002 808.97 евро/.

В частта, с която е отхвърлена претенцията за разноски във връзка с комуникацията със застрахователите, осъществена по определения в застрахователния договор ред – разноски за констатиране на щетите и обезпечаване на доказателствата и извънсъдебни разноски за представителство пред застрахователите в размер общо 60 001.27 евро не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение поради обстоятелството, че посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Основният аргумент за отхвърляне на посочената претенция е, че разноските за извънсъдебно представителство на ищеца и разноските по обезпечаване на доказателствата не се включват в застрахователното обезщетение. Изложените от касатора доводи за нарушение на § 6 от Общите условия на договора за морска застраховка във връзка с § 66 от Австрийския закон за застраховането по отношение на разходите за определяне и констатиране на щетата и обезпечение на доказателствата представляват касационно основание за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК, предвид липсата и на поставен в тази насока материалноправен или процесуалноправен въпрос.

Процесуалноправният въпрос „следва ли да приемат за безспорно установени обстоятелства, които не са въведени с възражения на страните“ е свързан с доводите, че водещият застраховател „А.“ съгласно общите условия е предоставил на застрахования списък с имената на седем съзастрахователи, който не е оспорен от ответниците; ответниците не са оспорили факта, че полицата за морска застраховка е сключена при условията на съзастраховане; пет от ответниците са потвърдили своята легитимация като съзастрахователи по застрахователното правоотношение, докато останалите двама са направили възражения за ненадлежна страна; процесуалният представител на ответниците е направил декларация в заседание, че съществуват устни съзастрахователни договори между ответниците, поради което не могат да бъдат представени писмени договори. Този въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК в частта, с която са отхвърлени исковете срещу ответниците – съзастрахователи Винона 1837 Г., К. Л. Ферзихерунге А., застрахователно акционерно дружество, У. Ферзихерунген АГ, застрахователно акционерно дружество, Х. И. Застрахователно А. Д. Ц. И. П. – филиал за Германия, Ч. Ю. С. А. – дирекция за Германия, акционерно дружество. Формирана е трайноустановена съдебна практика, съгласно която съдът може да обяви определени факти за установени и ненуждаещи се от доказване, ако страната, на които тези факти се противопоставят като основание за неизгодни за нея правни последици, признае истинността на фактическите твърдения на противната страна. В настоящия случай ответниците по исковата молба не са признали твърдените от ищеца факти и обстоятелства относно съзастраховането за условията, начина и процента на разпределянето на отговорността на всеки от съзастрахователите, поради което като не е признал за безспорно установени обстоятелствата във връзка с твърдяното съзастраховане и разпределена отговорност в определени проценти между ответниците въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС.

Въпросът по т. 3 от изложението „на основание чл. 161 ГПК може ли да се приеме за доказан факт, относно който страната е създала пречки за събиране на допуснато доказателство и не е представила документ, от който черпи неблагоприятни последици” е процесуалноправен и също е свързан с предявените искове срещу ответниците – съзастрахователи Винона 1837 Г., К. Л. Ферзихерунге А., застрахователно акционерно дружество, У. Ферзихерунген АГ, застрахователно акционерно дружество, Х. И. Застрахователно А. Д. Ц. И. П. – филиал за Германия, Ч. Ю. С. А. – дирекция за Германия, акционерно дружество, предвид релевираните от касатора – ищец доводи. По отношение на този въпрос не е доказано твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. По релевантния правен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 12/01.02.2011 г. по гр. д. № 590/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., съгласно която, за да приложи последиците по чл. 161 ГПК и да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, при спор между страните относно наличието на документа, трябва да има данни по делото, че документът действително съществува. В настоящия случай ответникът А. Г. Корпорейт § С. АД е представил застрахователната преписка, в която се съдържа списък със съзастрахователи, какъвто е представен и от ищеца с исковата молба. По делото не са налице данни за съществуване на други документи, установяващи конкретни условия, при които съзастрахователите са поели задължения за заплащане на застрахователно обезщетение. Въззивният съд е обсъдил представеното доказателство заедно с обстоятелствата по делото и останалите доказателства и като не е приложил последиците на чл. 161 ГПК не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Поради наличието на постоянна практика на ВКС позоваването на противоречие с цитираните от касатора – ищец решения на Софийски градски съд е неоснователно.

Посочените в т. 4, 5, 6 и 7 от изложението материалноправни и процесуално правни въпроси се отнасят до приетото от въззивния съд съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца поради потегляне на яхтата с отворена врата на машинното отделение - проявена небрежност от капитана и екипажа по време на аварията до момента на спасяването и извеждането на яхтата на сушата.

Въпросът за задълженията на съда да приложи относимото материално право към възражението за съпричиняване и да установи съдържанието на чуждото право във връзка с приложимия материален закон към спорното правоотношение и в частност относно предпоставките за намаляване на застрахователното обезщетение и съпричиняване на вредоносния резултат е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 233/22.01.2013 г. по т. д № 914/2011 г., поради което по отношение на него е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца срещу А. Г. Корпорейт § С. АД иск за разликата над присъдената сума до приетия от съда размер на застрахователното обезщетение 1 504 500 евро.

Отговорът на посочените в т. 4, т. 6 и т. 7 от изложението материалноправен и процесуалноправен въпроси „след като по делото е безспорно установено, че вредоносният резултат се дължи на случайно събитие, може ли поведението на застрахования след настъпване на случайно събитие да доведе до намаляване на обезщетението за имуществени вреди при положение, че между поведението на застрахования и настъпилия вредоносен резултат няма причинна връзка; длъжен ли е съдът да обоснове размера на обезщетението по приложимия чужд закон и да го обоснове с релевантните за това факти – конкретните обстоятелства, вида на увреждането, конкретния принос на застрахования, кои последици от вредоносния резултат са в следствие на приноса на застрахования и да укаже критериите за изчисление на конкретния процент /50%/; липсата на договорна клауза, вменяваща на застрахования определено поведение и предвиждаща намаление на застрахователно обезщетение, като санкция за неизпълнението му, и липсата на законова норма по австрийския закон, която да предвижда намаляване на отговорността, достатъчно ли основание е да не се допуска намаляване на застрахователното обезщетение“ е в зависимост от това кои материалноправни норми намират приложение, поради което на тези въпроси може да се отговори след установяване на приложимото материално право към спорното правоотношение, в частност по отношение на твърдяното съпричиняване, и преценка дали са предвидени основания за намаляване на застрахователното обезщетение и ако са предвидени, какви са необходимите предпоставки.

Посочените в т. 8 от изложението материалноправни въпроси могат да бъдат уточнени по следния начин: прилагат ли се австрийското право и Директива 2000/35/ЕО на Е. П. и на Съвета от 29.06.2000г. относно борбата със забавяне на плащане по търговски сделки при определяне на началния момент, от който застрахователят дължи лихви за забава върху вземане за застрахователно обезщетение, произтичащо от договор за морска застраховка, по отношение на който приложение намира австрийстоко право; кой е началният момент, от който застрахователят дължи лихви за забава върху вземане за застрахователно обезщетение, произтичащо от договор за морска застраховка, по отношение на който приложение намира австрийстоко право. По отношение на тези въпроси не е формирана съдебна практика на ВКС и тъй като същите са от значение за точното прилагане на разпоредбите на Директива 2000/35/ЕО на Е. П. и на Съвета от 29.06.2000 г. относно борбата със забавяне на плащане по търговски сделки, КМЧП и приложимите норми от австрийското материално право, както и за развитието на правото следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на мораторна лихва, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отговорът на втория правен въпрос е в зависимост от отговора на първия правен въпрос. Въпросът дължи ли се прилагане на австрийския закон за изчисление на размера на законната лихва за забава по договор за морска застраховка, сключен при условията на австрийското право, би бил релевантен, ако при решаване на спора по същество бъде установено, че са налице предпоставките за присъждане на лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение. Следователно отговорът на този въпрос зависи от основателността на предявения иск за лихва за забава.

По касационната жалба на ответника А. Г. Корпорейт § С. АД, Ф. Р. Г. [населено място]:

Относно доводите на касатора – ответник за недопустимост на въззивния съдебен акт поради това, че искът е погасен по давност в частта, с която е увеличен първоначално предявеният частичен иск от ищеца, както и на основание чл. 214, ал. 1 ГПК поради това, че изменението на иска за заплащане на застрахователно обезщетение срещу съзастрахователите представлява изменение не само на размера на предявения иск, но и на неговото основание, настоящият съдебен състав счита, че не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение, поради което по този въпрос не се налага допускане на касационно обжалване. Въпросът дали искът е погасен по давност в увеличената му част е относим към правилността на обжалвания съдебен акт. При изменението на размера на предявените искове са увеличени размерите на двата иска без да е променено тяхното основание: 1/ заплащане на застрахователно обезщетение по договор за морска застраховка – застрахователна полица „Каско корпус яхта Y.-H.“ № 90532453-88 със срок на действие от 15.10.2007 г. до 15.10.2008 г. относно моторна яхта „Ф.” за вреди, претърпени във връзка с настъпила на 01.08.2008 г. в района на С., Италия, южно от КК „П. Черво” авария, с изключение на вредите, претърпени във връзка с проведени на 01.08.2008 г. транспортни и спасителни операции по изваждане на яхтата от мястото на произшествието, по отношение на които претенцията е оттеглена; 2/ заплащане на лихва за забава.

Първият, посочен от касатора – ответник, материалноправен въпрос „като се има предвид, че приложим към материалното правоотношение е чужд закон /в случая чл. 61 от Австрийския застрахователен закон/, според който при наличие на груба небрежност от страна на застрахования, застрахователят се освобождава от отговорност за застрахователно обезщетение, то следва ли българският съд, на когото е подсъдно делото, да отхвърли изцяло иска за застрахователно обезщетение срещу ответника застраховател при установяване на груба небрежност на застрахования съгласно фактическите обстоятелства и събраните по делото доказателства“ не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С. Т. решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Посоченият от ответника в т. 1 от изложението материалноправен въпрос не е релевантен, тъй като въззивният съд не е приел наличие на груба небрежност от застрахования, а изрично е посочил, че отварянето на гаражната врата е случайно събитие. По делото е установено, че ищецът не е предизвикал застрахователното събитие, поради което разпоредбата на чл. 61 от Австрийския застрахователен закон е неприложима и не са налице твърдените от касатора – ответник основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната част. Въззивният съд след обсъждане на доказателства е направил извод, че настъпването на аварията се дължи на случайно събитие и няма доказателства застрахованият да е предизвикал застрахователното събитие при проява на груба небрежност. По отношение на приетата небрежност на екипажа на яхтата, изразяваща се в оставяне на вратата на машинното отделение отворена и действия след настъпване на случайното събитие, въззивната инстанция е посочила, че не представляват проявление на груба небрежност и тези действия не са причина за настъпване на аварията, поради което разпоредбата на чл. 61 от Австрийския застрахователен закон не намира приложение.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по втория, посочен от касатора – ответник, материалноправен въпрос: „като се има предвид, че приложим към материалното правоотношение е чужд закон /в случая Австрийския закон/, то кой закон следва да приложи българският съд, пред когото е подсъдно делото, по отношение на спирането на давностния срок“. Основните доводи и съображения на съдебния състав, за да направи извод за неоснователност на възражението на ответника „А. Г. Корпорейт С.“ АД за изтекла погасителна давност по отношение на увеличената част от иска с определение от 02.09.2013 г. на ОС Бургас, са свързани с разпоредбите на чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от Австрийския закон за застрахователните договори и преценката кой давностен срок се прилага с оглед обстоятелството дали е предявена застрахователната претенция пред застрахователя, дали има обоснован отказ или няма такъв отказ, предвиден в разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Австрийския закон за застрахователните договори. Въззивният съд е приел, че в случая намира приложение десетгодишната давност от датата на застрахователното събитие, предвид заявяване на претенцията на ищеца пред застрахователя чрез застрахователния брокер, образуване на застрахователната преписка и липсата на мотивиран отказ от страна на застрахователя. При изясняване на различните давностни срокове въззивната инстанция е изложила съображения относно спирането на давностния срок съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Австрийския закон за застрахователните договори в хипотезата, когато застрахователната претенция е предявена пред застрахователя – давността за вземането спира да тече до момента, в който застрахователят направи изрично писмено изявление за отказ от изплащане на застрахователното обезщетение.

Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай разпоредбата на чл. 63 КМЧП е ясна – предвид обстоятелството, че приложимото право относно материалното правоотношение е Австрийският закон за застрахователните договори, то и погасителната давност се урежда от него, поради което въззивният съд е обсъдил и приложил разпоредбите на чл. 12, ал. 1 и 2 от посочения австрийски закон.

Доводите на въззивната инстанция, че с предявяването на частичния иск погасителната давност спира да тече съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и установената от ВКС съдебна практика, са само евентуални и тъй като не са формирали основните изводи и доводи на съдебния състав, не се налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че трябва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу А. Г. Корпорейт § С. АД, Ф. Р. Г. [населено място] иск за заплащане на застрахователно обезщетение за разликата над присъдената сума 752 250 евро до 2 853 072.64 евро, т. е. за 2 100 882.64 евро и изцяло иск за заплащане на мораторна лихва в размер 255 630.37 евро, както и в частта за разноските. Въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част, не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, а именно:

1/ в частта, с която ответникът А. Г. Корпорейт § С. АД, Ф. Р. Г. [населено място] е осъден да заплати на ищеца [фирма] сумата 752 250 евро - застрахователно обезщетение по договор за морска застраховка – застрахователна полица „Каско корпус яхта Y.-H.“ № 90532453-88, заедно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане, и сумата 68 426.21 лв. – разноски по делото;

2/ в частта, с която е отхвърлен искът срещу А. Г. Корпорейт § С. АД, Ф. Р. Г. [населено място] за заплащане на застрахователно обезщетение в размер 60 001.27 евро, представляващи разноски във връзка с комуникацията със застрахователите, осъществена по определения в застрахователния договор ред – разноски за констатиране на щетите и обезпечаване на доказателствата и извънсъдебни разноски за представителство пред застрахователите;

3/ в частта, с която са отхвърлени изцяло предявените искове срещу останалите ответници Винона 1837 Г., Ф. Р. Г. [населено място], К. Л. Ферзихерунге А., застрахователно акционерно дружество, Ф. Р. Г. [населено място], У. Ферзихерунген АГ, застрахователно акционерно дружество, А., [населено място], Х. И. Застрахователно А. Д. Ф. Р. Г. [населено място] на М., Ц. И. П. – филиал за Германия, Ф. Р. Г. [населено място] на М., Ч. Ю. С. А. – дирекция за Германия, акционерно дружество, [населено място] на М. /наричани заедно Съзстрахователи/ за заплащане на застрахователно обезщетение в размер 2 913 073.91 евро и мораторна лихва в размер 255 630.37 евро;

4/ в частта, с която ищецът е осъден да заплати на посочените ответници съдебноделоводни разноски в размер на 58 152.53 лв. /част от присъдените 72 348.18 лв./;

5/ в частта, с която е отхвърлен изцяло предявеният от [фирма] срещу Пантениус Ферзихерунгсмаклер Г., частно брокерско дружество с ограничена отговорност, Ф. Р. Г. [населено място] иск за заплащане сумата от 150 000 евро, представляваща обезщетение за вреди от лошо изпълнение на задълженията му на застрахователен посредник /брокер/, ведно със законната лихва, считано от завеждането на делото на 24.06.2011г. до окончателно изплащане;

6/ в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника Пантениус Ферзихерунгсмаклер Г. съдебноделоводни разноски в размер на 18 952.47 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 23 от 23.04.2014г. по т. дело № 50/2014г. на Апелативен съд Б., Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 364 от 01.11.2013г. по т. дело № 268/2011г. на Окръжен съд Бургас в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу А. Г. Корпорейт § С. АД, Ф. Р. Г. [населено място] иск за заплащане на застрахователно обезщетение за разликата над присъдената сума 752 250 евро до 2 853 072.64 евро, т. е. за 2 100 882.64 евро и изцяло иск за заплащане на мораторна лихва в размер 255 630.37 евро, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати съдебноделоводни разноски в размер на 14 195.65 лв.

УКАЗВА на [фирма], [населено място] да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 92 176.43 лв. в едноседмичен срок от съобщението, като в същия срок да представи по делото и платежния документ. При неизпълнение на указанията, касационното производство ще бъде прекратено.

След внасяне на определената държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Върховния касационен съд за насрочване за открито съдебно заседание.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 23 от 23.04.2014г. по т. дело № 50/2014г. на Апелативен съд Б., Търговско отделение в останалата част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.