Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Ж. С. и А. К. С., чрез пълномощника им адвокат Д. А., против решение № 145 от 17.12.2021 г., постановено по гр. д. № 443 по описа за 2021 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 427 от 17.02.2021 г. по гр. д. № 1647/2020 г. на Окръжен съд - Бургас за отхвърляне на предявените от Т. Ж. С. и А. К. С. против О. Б, евентуално против Държавата чрез Министерство на регионалното развитие и благоустройството искове за заплащане сумата 17 267.50 лв. на всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от противоправно бездействие в периода 1.01.2014 г. – 1.10.2018 г. да се осигури достъп до вода и канализационни услуги по отношение на собствения им недвижим имот, представляващ УПИ * в кв. 110 по плана на [населено място] - [населено място] море, [община], ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковете, като ищците са осъдени да заплатят на [община] юрисконсултско възнаграждение от 378 лв. и на Държавата – в размер на 350 лв. за първоинстанционното производство и на О. Б – в размер на 340.29 лв. за въззивното производство.

О. Б е подала чрез юрисконсулт И. А. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Държавата, представлявана от Министерство на регионалното развитие и благоустройството не е изразява становище по касационната жалба.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е констатирал, че във въззивната си жалба ищците, цитирайки съдебна практика на ВКС и на ЕС, обосновават правна квалификация на спора по чл. 1 ЗОДОВ и оспорват тази по чл. 49 ЗЗД, дадена от първата инстанция. Считат, че разглеждането на делото по общия ред нарушава принципа на ефективност, затруднява защитата им и ги поставя в по-неблагоприятно положение, а също нарушава правото им на достъп до съд (на практика разноските за защита на правата надхвърлят предоставеното обезщетение). Затова дължимата държавна такса за делото се сочи за неправилно определена.

Исковете против О. Б са основани на твърдение за бездействие, а на Държавата - за неправилно транспониране на Директивите на ЕС в националното ни законодателство и са били предявени за имуществени и неимуществени вреди (в която част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано), причинени им солидарно, заради нарушения на правото на ЕС. Разглеждайки исковете по реда на ЗЗД за деликтната отговорност, който не предвижда общо обезщетение и солидарност за обезвреда, окръжният съд бил оставил без движение като нередовна исковата молба по делото, давайки на страните неправилни указания, противоречащи на чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ. Излагат се подробни съображения кои норми на вътрешното право са в противоречие с Правото на ЕС. Твърди се неправилно транспониране на Директива 2000/60/ЕО на Европейския парламент, която според § 2в ДР на Закона за водите установява рамка за действията на Общността в областта на политиката за водите. МРРБ не било създало цялостна, ясна, прозрачна, ефективна и съдържателна правна рамка по смисъла на § 18 от Директивата, осигуряваща достъпа до обществените услуги – водоснабдяване и канализация, доколкото в чл. 84, ал. 3 ЗУТ на МРРБ е възложено с наредба да определи условията, техническите изисквания и параметрите, а също и редът за присъединяване на недвижими имоти и потребители към В и К мрежите и съоръженията и за сключване на договорите за присъединяване, а според чл. 220, ал. 1 от същия закон, да упражнява и контрол по спазването на разпоредбите му и на нормативните актове по прилагането му. Обаче това не е постигнато с Наредба № 4/14.09.04 г. на МРРБ, защото липсвала уредба как това да стане, когато необходимите мрежи и съоръжения за присъединяване не са изградени. Чл. 16 и чл. 42 от Наредбата били също неясни и противоречиви в това отношение. Прилагайки вътрешноправните норми на посочената наредба, които са в противоречие с общностното право, съдът бил постановил неправилно решение, защото не съобразил, че Конституцията на Р. Б дава превес на нормите на Правото на ЕС при противоречие и ги приема за част от вътрешното право. Така, че нормите на Наредбата, които не защитават и не гарантират правата на потребителите, нарушават Директива 2011/83 на ЕС, зачитаща в § 66 основните права и принципите, признати от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС). Нарушен е и основният принцип за защита на потребителите, прогласен в чл. 12 ДФЕС, за спазването на който отговарят всички държави от ЕС. Ищците са сключили предварителен договор за присъединяване към В и К мрежата и за откриване на партида, което ги сочи за „потребители“, за които е приложима защитата на Закона за защита на потребителите. Те са защитени и от антидискриминационната разпоредба на чл. 37 от Закона за защита от дискриминация, недопускаща отказ от предоставяне на стоки или услуги или предоставянето им при по-неблагоприятни условия, на основата на изброените в чл. 4 ал. 1 ЗЗДискриминацията признаци. Ищците считат, че в случая има дискриминация, тъй като за да осигури достъпа си до водопроводната и канализационна мрежа, в тристранния договор, сключен между него, В и К и Община - Бургас, Ю. Н. се е задължил да изгради и подари на общината уличен водопровод, без да претендира никакви права върху него, вкл. по чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Ищците сочат горното за нелоялна търговска практика, накърняваща икономическите интереси на потребителя. Позовават се и на факта, че Общината е ползвала европейски средства по оперативна програма „Околна среда“ за обществени цели, изискваща правилно разпределение за постигането им. Възразяват срещу извода на първата инстанция, че твърдените от ищците имуществени вреди не са доказани. Обосновават обратното, включително и размера им – този на средния пазарен наем за имота, както е обичайно според цитирана в жалбата съдебна практика.

Апелативният съд е констатирал и че производството по делото е образувано първоначално като административно, под № 2809/2018 г. по описа на Административен съд - Бургас, по субективно и обективно съединени претенции на Т. Ж. С. и А. К. С. срещу О. Б, представлявана от кмета си и МРРБ - [населено място], представлявано от министъра, за присъждането на обезщетение за вреди (имуществени и неимуществени), по чл. 1 вр. чл. 4 ЗОДОВ. Постановеното по това дело Решение № 1495 от 09.08.2019 г. е обезсилено с Решение № 7488 от 16.06.2020 г. по адм. д. № 13584 по описа за 2019 г. на трето отделение на ВАС и изпратено за разглеждане по подсъдност на Районен съд - Бургас, който след образуването на гр. д. № 3038 по описа си за 2020 г., е прекратил производството пред себе си с Определение № 4122/19.06.2020 г. и е изпратил делото за разглеждане по подсъдност на Окръжен съд - Бургас, образувал по спора гр. д. № 1647/2020 г., чието решение е предмет на въззивната жалба на ищците. С последно уточнение на претенциите, сторено с молба вх. № 264243 от 30.10.2020 г. (л. 15 от делото на БОС) ищците са поискали осъждането на О. Б да заплати по 17267, 50 лева на всеки от тях за имуществени вреди, претърпени в резултат на противоправното й бездействие, нарушаващо правото им на собственост, като сумата представлява обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността да ползват собствеността си за периода от 01.01.2014 г. до 01.10.18 г. (датата на завеждането на делото), заради неосигурен достъп до вода и канализационни услуги, касателно притежавания от тях недвижим имот, представляващ УПИ * в кв. 110 по плана на [населено място] - [населено място] море, [община], ведно със законната лихва за забава, считано от 01.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. В условията на евентуалност същите искове са предявени и против Българската държава, чрез Министерство на регионалното развитие и благоустройството, като за имуществени вреди ищците са твърдели, че с това бездействие Държавата е нарушила правата, предоставени им като частноправни субекти на държава членка на Европейския съюз, а именно: по член 13 ЕКЗПЧОС на ефективни вътрешноправни средства за защита; по член 36 ХОПЕС за достъп до услугите от общ икономически интерес; по член 1 Протокол № 26 към ДФЕС относно услугите в обществен интерес; по член 17 ХОПЕС и по член 1 от Допълнителен протокол към ЕКЗПЧОС за защита на собствеността. Претенциите си са обосновали с това, че са собственици на посочения недвижим имот, придобит в режим на СИО, чрез търг от О. Б, с Договор за покупко-продажба по ЗОС, вписан в Агенция по вписванията на 06.10.2011 г. Имотът бил отреден за малкоетажно жилищно строителство, съгласно градоустройствения анализ към тръжната документация, но не било посочено, че не е осигурен с изградена до него В и К система. За строежа в имота били одобрени строителни книжа и подписан предварителен договор от 27.02.2012 г. с ВиК - Бургас за присъединяване към водопроводната мрежа. Заявяват, че от началото на 2014 г., предвидената за изграждане в имота постройка е готова за ползване по предназначение - за задоволяване на жилищните им нужди, вкл. е обзаведена, но не е водоснабдена. На подаденото до ВиК - Бургас заявление за сключване на окончателен договор за присъединяване към водопреносната мрежа, ищците не получили отговор. Проверката им сочела, че липсвал изграден до имота им захранващ го уличен водопровод. Посочват, че не можели да изпълнят сами такъв, поради липса на разрешение за строеж за уличен водопровод, който е строеж от трета категория, при специални условия, но общината им отказала и учредяване правото на прокарване на отклонение през съседен имот, въпреки техническата възможност за това. Не ги включила и в изпълнявания от нея чрез обществена поръчка проект с предмет - „Интегриран проект за управление на питейните и отпадъчните води в [населено място] и [населено място] море, общ. Бургас“, защото по него не било предвидено изграждането на уличен водопровод, захранващ закупения от ищците имот. Намират, че са изчерпали всички възможности за уреждане на проблема си, но без резултат. Твърдят, че кметът на община Бургас, не е изпълнил законовите си задължения, установени в чл. 64, чл. 71, чл. и чл. 84 ЗУТ, както и чл. 10в и чл. 198н от Закона за водите, с което нарушава основните им права, защитени от правото на ЕС, а именно: правото им на собственост, правото им на достъп до вода и правото им на ефективни правни средства за защита. Аналогични твърдения за неизпълнение на вменени задължения са изложени и по отношение на държавата, за която се твърди, че е нарушила правата на ищците по чл. 13 ЕКЗПЧОС на ефективни вътрешно правни средства за защита, по чл. 36 ХОПЕС за достъп до услугите от общ икономически интерес, по Член 1 от Протокол № 26 към ДФЕС относно услугите в обществен интерес, по чл. 17 ХОПЕС и по чл. 1 от Допълнителен протокол към ЕКЗПЧОС за защита на собствеността.

Ответниците са оспорили своевременно заявените претенции като недопустими, евентуално и като неоснователни, включително по размер.

О. Б възразява да е проявила незаконосъобразно бездействие, тъй като нямала законово задължение да извърши сочените от ищците действия в изпълнение на представени й със закон административни правомощия, нито имала задължение да изпълнява в определен срок инфраструктурни дейности. Това било нейно право, а не задължение. Позовава се на предвидената в чл. 69 ЗУТ възможност, обекти на техническата инфраструктура да се изграждат и за сметка на собствениците на недвижимите имоти. Заявява, че изпълнявания от общината проект „Интегриран проект за управление на питейните и отпадъчните води в [населено място] и [населено място] море, общ. Бургас“ се финансира по договор за безвъзмездна финансова помощ и не съществува възможност за разширяване на обхвата му. Твърди, че с предварителния договор за присъединяване към водоснабдителните и/или канализационни мрежи от 27.02.2012 г., ищцата С. е поела задължение да изгради и външен водопровод до собствения си недвижим имот, но не го е сторила. Заявява, че сочените от ищците разпоредби на ЗУТ и Закона за водите не регламентират пряко и конкретно фактическо действие, вменено й като задължение на административен орган, което да не е изпълнила. Счита, че не е бездействала, нито отказала да изгради съответната инфраструктура, а е твърдяла само липса на възможност да извърши това в определен момент. Намира позоваването на ищците на отделни материалноправни разпоредби от нормативни актове на Европейския съюз за изцяло формално и необосновано от фактическа и правна страна.

Евентуалният ответник Българската държава, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството също отрича прояви на незаконосъобразно бездействие, оспорва претендираните вреди да са настъпили реално, както и наличието на причинна връзка между твърдените бездействие и вреди. Сочи се, че изграждането на водопроводни и канализационни мрежи и съоръжения, изисква издаването на актове, опосредяващи дейността на администрацията и дейността по извършване на самото строителство. Твърди се, че фактическите действия по изпълнение на такова строителство не се осъществяват от МРРБ и министърът няма конкретни правомощия по изграждането на ВиК мрежи и съоръжения - общинска собственост. Заявява се, че Националната стратегия за регионално развитие за периода 2012-2022 г. е стратегически документ, който няма пряко въздействие върху ищците. Оспорват се твърденията им за претърпени вреди от пропуснати ползи, тъй като само намерението за отдаване под наем на имота на ищците не било достатъчно да ги докаже.

Окръжен съд - Бургас е отхвърлил заявените претенции за присъждане на обезщетения за имуществени вреди спрямо двамата ответници, като е приел за недоказани твърдените от ищците имуществени вреди, както и, че евентуалният ответник (Държавата чрез МРРБ) изобщо не е имал задължение за извършване на действията, които ищците считат, че законът му е вменил във връзка с изграждането на касаещата ги водопреносна инфраструктура.

Възивният съд е споделил крайните изводи на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете за имуществени вреди. Приел е, че квалификацията на исковете е с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 и чл. 86 ЗЗД, а не както поддържат ищците, че отговорността на ответниците следва да се ангажира по чл. 1 ЗОДОВ. Посочил е, че исковата молба, неколкократно уточнявана от ищците, не съдържа твърдение за причинени на ищците вреди от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни органи и/или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност или за вреди, причинени им от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове, каквито предпоставки визира хипотезата на чл. 1 ЗОДОВ, за да определи искането за обезщетение като подлежащо на разглеждане по реда и при условията на специалния закон ЗОДОВ. В случая се твърди незаконосъобразно бездействие на Общината и Държавата чрез нейните органи, да се осъществи необходимото за ищците водоснабдяване на имота им, накърняващо правото им на собственост върху него и други права на ищците, тясно свързани с упражняването и защитата на вещното им право, произтичащи от националното и общностното право. Описаното от ищците като противоправно, генериращо вреди поведение на ответниците, касае неизпълнение на задълженията им като субекти на гражданския оборот, поставящ участниците в него в положение на равнопоставеност и няма отношение към възложените на ответниците властнически функции, осъществими при условие на неравноправност, изискващи насрещно задължение за подчинение на правните субекти адресати. Затова (както е отбелязано и в решението на Върховен административен съд, обезсилило това на Административен съд - Бургас, произнесъл се първоначално по настоящия казус), разглеждането на заявените по делото претенции за обезщетение следва общите процесуални правила на ГПК, а не визираните в ЗОДОВ такива и защитимото в случая субективно право почива на чл. 49 и чл. 45 от Закона за задълженията и договорите, въвеждащи общата забрана да не се вреди другиму, задължението за репариране на причинените щети и гаранционно - обезпечителната отговорност на възложителя към трети лица, за вредите причинени от този, комуто е възложил работа. Допълнително съдът е изложил съображения, че твърденията за вреди, произтекли от неправилното транспониране на Директиви на ЕС в националното ни законодателство, са въведени едва с въззивната жалба на ищците, т. е. извън процесуалните срокове и като недопустими, не ангажират съда с произнасяне, нито са предпоставка за определяне на друга правна квалификация на повдигнатия спор.

По съществото на спора, въззивният съд е приел, че страните не спорят по установената от първата инстанция фактическа обстановка, релевантна за казуса, почиваща и на събраните в процеса доказателства. Съвкупната преценка на последните потвърждава заявените с исковата молба обстоятелства, че ищците са съпрузи, придобили процесния имот в [населено място] море (сега квартал на [населено място]) в режим на СИО, от О. Б, чрез търг, през 2011 г., като такъв с жилищно предназначение, построили са предвидената за изграждане в него двуетажна постройка, която в началото на 2014 г. вече е била изцяло завършена и годна за обитаване по предназначение. Няма спор и разпитаните по делото двама свидетели установяват, че до имота не е била изградена водопреносна улична инсталация. Ищцата сключила на 27.02.2012 г. предварителен договор с ВиК за присъединяване към водоснабдителната мрежа на ВиК ЕАД-Бургас, след което се снабдила със строителни книжа за сградата. През м. октомври 2014 г. С. подала до ВиК заявление за откриване на партида за един бр. водомер на адреса на имота в [населено място] море, т. е. за сключване на окончателен договор за присъединяване, какъвто безспорно и досега няма. На 23.10.2015 г., след сезиране от ищцата и собственици на съседен на нейния имот, заместник-кметът на О. Б изпратил писмо до изпълнителния директор на ВиК ЕАД-Бургас с искане за построяване на водопровод до посочените имоти. По повод постъпило заявление от ищцата, на 23.06.2017 г. заместник-кметът по „Строителство, инвестиции и регионално развитие“ при О. Б я е уведомил, че кметът на Общината не може да издаде заповед за проектиране на отклонение от общите мрежи и съоръжения на инженерната инфраструктура през чужд имот, т. к. не са налице обективните обстоятелства за това. Общината нямала възможност да изгради водопроводни клонове и присъединяване на обекти към тях, поради липса на собствен ресурс и реализиране на инвестиции в тази сфера само с външни средства, а задължение за горното имало ВиК ЕАД-Бургас. С писмо от 10.07.2017 г. изпълнителният директор на ВиК ЕАД-Бургас уведомил кмета на О. Б по повод представен за съгласуване проект „Рехабилитация на водопроводната мрежа на кв. Р.и кв. Ч. - преработка по време на строителство“ с подобект „Уличен водопровод от о. т. 387 до о. т.385 между кв. 110 и кв. 111 по плана на кв. Ч., [населено място]“, че предвид изграждането на нов водопровод между посочените точки, е нецелесъобразно проектирането и изграждането на водопроводни отклонения за незастроени имоти и изграждането на водомерни шахти. Според чл. 12, ал. 2, т. и чл. 13 от Наредба №4/14.09.2004 г. на МРРБ било нужно възложителят (собственикът на имота) да съгласува с ВиК дружеството инвестиционен проект за ново отклонение, като разходите за СМР на водомерната шахта са за сметка на възложителя. На 16.10.2017 г. ищцата е подала в общинската администрация жалба за липсата на ВиК мрежа в квартал Ч., [населено място], на която получила отговор-становище, че изпълнявания от общината инвестиционен проект за квартал Ч., [населено място] не третира изграждането на нови водопроводни клонове в уличното платно между квартали 110 и 111, поради липса на захранваща инфраструктура в участъка между о. т. 385 и о. т. 387, която да подлежи на реконструкция. Общинската администрация била поела инициатива да възложи за своя сметка проектирането на нов водопроводен клон в посочения участък за нуждите на парцела, притежаван от ищцата и съседни нему такива в квартал Ч., [населено място], като уведомява, че технически инвестиционен проект за този клон е изготвен, съгласуван с експлоатационните дружества и контролните органи и е предоставен за изготвяне на оценка на консултант, упражняващ независим надзор в проектирането за обекти на община Бургас, като след изготвянето на ОСИП по чл. 142, ал. 2, т. 6 ЗУТ, проектът ще бъде одобрен от общината и ще бъде издадена заповед за допълване с преработка по време на строителство на разрешението за строеж от 10.04.2012 г., с възложител О.Б.О уведомява ищцата, че средствата за 2017 г. за проект „Интегриран проект за управление на питейните и отпадъчни води в [населено място] и минно селище Черно море“ са договорени, но не включват разширение на водопроводната мрежа с цел захранване на нови абонати на оператор ВиК ЕАД град Бургас. Основните инвестиции във ВиК сектора на територията на общината, се възлагали, финансирали и извършвали именно от водопреносното дружество. С писмо от 01.12.2017 г. ищцата е запознала с проблема си за липса на питейна вода и Областна администрация Бургас, която отправила в тази връзка запиване до ВиК дружеството и получила отговора, че през м. юли 2017 г. последното съгласувало проект за уличен водопровод по [улица]в участъка между о. т.387 и о. т. 385, с реализирането на който ще бъде възможно и присъединяването на ищцата. Посочило е, че в Подробната инвестиционна програма на дружеството не е предвидено изграждането на посочения уличен водопровод. Според данните в делото, в отговор на поредна жалба, ищцата е уведомена от Министъра на регионалното развитие и благоустройството през м. февруари 2018 г. за съгласуването на горепосочения проект за уличен водопровод от „ВиК“ ЕАД гр. Бургас за участъка между о. т.385 и о. т.387 от уличната мрежа на кв. Ч., с възложител О.Б.П се частична реконструкция на съществуващата водопроводна мрежа в кварталите Ч. и Р. и след изпълнение на същия, щяло да стане възможно присъединяване на имота на ищцата към уличната разпределителна мрежа, с цел водоснабдяването му с питейна вода. Омбудсманът на Р. Б също е бил сезиран от С. с проблема за водоснабдяването на процесния имот. В тази връзка, на 27.09.2018 г. е изпратил писмо до ищцата, уведомяващо я за осъществена от О. Б проект за нов водопроводен клон в процесния участък, като преработка по време на строителство на обект „Рехабилитация на водопроводната мрежа на квартал Р. и квартал Ч.“, както и, че поради многобройните жалби на С., общинската администрация е възложила за своя сметка проектирането на нов водопроводен клон в процесния участък и изразява готовност за предоставяне на проекта на ищцата, за да се изпълнят условията по предварителния договор с ВиК ЕАД. Документите по делото сочат, че към 14.12.2018 г ответната Община разполага вече с техническия инвестиционен проект за уличен водопровод по [улица], в участъка между о. т.385 и о. т.387 от уличната мрежа на кв. Ч., но проектът не е одобряван и за него не е издавано разрешение за строеж, както и че към момента не се предвижда строителство за изпълнение на посочения проект, тъй като липсва осигурено финансиране. На 25.02.2019 г. между О. Б, Ю. Н. (собственик на УПИ ** 8, кв. 110 в кв. Ч.) и „ВиК“ ЕАД Бургас е сключен договор № 17/25.02.2019 г. за изграждане и присъединяване на водоснабдителни и/или канализационни системи, съгласно който Н., в качеството на инвеститор, се задължава да изгради за своя сметка уличен водопровод с конкретно посочени параметри, за водоснабдяване и/или отводняване на обект - жилищна сграда в собствения му недвижим имот. Началник отдел „Геодезия, архитектура и техническа инфраструктура“ е уведомил дирекция ПНО при О. Б за сключения договор, като в писмото е посочено, че след реализиране на проекта за уличен водопровод, ще бъде осигурена възможност за водоснабдяване на имота на ищцата чрез изграждане на сградно-водопроводно отклонение в съответствие с изискванията на Наредба № 4/2004 г. за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителни и/или канализационни системи.

Събраните по делото гласни доказателства установят, че ищците са имали намерението да живеят в новопостроената и напълно обзаведена двуетажна къща в процесния имот, но поради липсата на захранване с питейна вода, не могли да я ползват по предназначение и в периода 1.01.2014 г. - 1.10.2018 г. били принудени да обитават заедно с порасналия си син своя двустаен, незадоволяващ жилищните им нужди апартамент в к-с „С.“ на [населено място], което им създало много неудобства.

В развилото се съдебно производство е изготвена и приета съдебно - счетоводна експертиза, в неоспореното от страните заключение по която размерът на пазарната наемна цена на процесния недвижим имот за периода 1.01.2014 г. - 31.09.2018 г. е определен на 34 535 лева.

Апелативният съд е посочил, че спорът във въззивното производство е налице ли е незаконосъобразно поведение (действие или бездействие) от страна на ответниците, претърпени ли са имуществени вреди от ищците и има ли причинно-следствена връзка между твърдяното по делото деликтно поведение на ответниците и вредите, заявени от ищците в процеса.

Приел е, че е налице противоправно бездействие на О. Б, в кореспонденция с нормите на чл. 19, т. 4, б. “а“ и „б“, чл. 198б и чл. 198н, от Закона за водите (ЗВ) и чл. 64, ал. 3 ЗУТ. В посочените две хипотези на чл. 19 ЗВ, собствеността на водоснабдителните системи или части от тях, включващи мрежи и съоръжения за отнемане, пречистване, обеззаразяване, съхраняване и транспортиране на водите, чрез които се доставя вода за потребителите на територията на общината, с изключение на тези, обслужващи две и повече общини, както и уличните разпределителни водоснабдителни мрежи в урбанизираните територии и водопроводните отклонения до измервателните уреди в имотите на потребителите, както и уличните канализационни мрежи и дъждоприемните шахти в урбанизираните територии и отвеждащите канализационни колектори с прилежащите им съоръжения и пречиствателните станции и съоръженията за отпадъчни води, които обслужват потребителите на територията на общината, с изключение на тези обслужващи и други общини, е определена като публична общинска такава. Критерият е териториалният обхват на обслужваните потребители. Според чл. 64, ал. 1 ЗУТ, елементи на техническата инфраструктура представляват преносните (довеждащите и отвеждащите) проводи (мрежи) и съоръженията към тях в урегулирана територия. Следователно процесната водоснабдителна инсталация, която би следвало след изграждането си да попадне в урегулираната територия на ответната община (в кв. Ч. на [населено място]), представлява елемент от техническата й инфраструктура. Т.к. спорът по делото е чие е задължението за изграждане на водоснабдителна система, представляваща част от инфраструктурата на О. Б, предназначена да обслужва потреблението на питейна вода само за населението от собствената й територия, следва да се приеме, че след изграждането си тя би имал статута на публична собственост на посочената община. Чл. 198б ЗВ посочва, че в такива случаи управлението на ВиК системите се извършва от съответния общински съвет, в чиято територия попадат тези системи, следователно управлението на процесната система би следвало да се счете за попадащо в компетенциите на общинския съвет на О.Б.С чл. 64, ал. 3 ЗУТ предвижда, че проводите и съоръженията на техническата инфраструктура се изграждат, поддържат и ремонтират от и за сметка на държавата, общините или съответните експлоатационни дружества, освен ако в специален закон е предвидено друго. От горното следва, че задължението за изграждането на водопроводна система като обсъжданата по делото, следва да бъде вменено на бъдещия й собственик. Ако това би била Държавата, нейно щеше да е задължението за изграждане, поддръжка, ремонт и управление на съоръжението. Когато обаче бъдещият му собственик е определен от закона да бъде община, именно на нея следва да се възложат посочените задължения.

По тези съображения въззивният съд е приел, че след като спорният по делото водопровод би станал публична собственост на О. Б, именно тя има задължението да го изгради, като няма пречки да възложи с договор изпълнението на това си задължение на съответното ВиК дружество, обслужващо ВиК системите на нейната територия, но това не я освобождава от вмененото й от закона задължение. Планирането на това изграждане, респективно осигуряването на финансирането му, са обстоятелства, чиято организация и осъществяване е също задължение на О. Б, а с оглед визираното в чл. 81, ал. 2 ЗЗД, липсата на средства не е извинителна за неизпълнението на горното, следователно не я освобождава от отговорност. Освен това т. 15 от преамбюла на Директива 2000/60/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.10.2000 г. за установяване на рамка за действията на Общността в областта на политиката за водите определя, че „Водоснабдяването е услуга от общ интерес, както е посочено и в съобщението на Комисията за услугите от общ интерес в Европа“. Следователно с неизпълнението на това задължение е нарушено правото на ищците по чл. 36 ХОПЕС - достъп до услуги от общ икономически интерес. Безспорно, действащото право (чл. 69, ал. 2 ЗУТ, сочещ, че проводите и съоръженията на техническата инфраструктура могат да се изграждат за сметка на собствениците при условия и по ред, определени с наредба на общинския съвет), допуска трето лице да финансира изграждането на съоръжения на техническата инфраструктура в свой интерес, но само със съдействието на собственика - за изготвяне на инвестиционен проект и издаване на отделно разрешение за строеж (предвид факта, че уличния водопровод, собственост на ответната община представлява строеж - трета категория) и не отменя задължението на собственика да построи съоръжение, което би направило възможно получаването на услуга от обществен интерес. С оглед това, обстоятелството, че ищцата е сключила предварителен договор с ВиК при снабдяването си със строителни книжа за къщата в своя имот, заради бъдещо му присъединяване към ВиК системата в населеното място, не освобождава общината-собственик от задължението да изгради уличното водопроводно отклонение до частния имот, още повече, че същият предварителен договор създава за С. само задължение да сключи окончателен такъв, какъвто обаче няма, въпреки изразеното от ищцата съгласие и подаденото до ВиК заявление за това. Възможността, визирана в чл. 69, ал. 2 ЗУТ, създава само право, но не и задължение за имащите интерес от водоснабдяване лицата, каквито в случая се явяват ищците по делото.

По отношение на втория ответник - Българската държава, чиято отговорност е ангажирана при условие на евентуалност, не може да се приеме, че първата спорна за страните предпоставка е налице, т. к. цитираните по-горе правни норми не определят Държавата като бъдещ собственик на процесната неизградена улична водопроводна система и не я задължават за изграждането на техническа инфраструктура - публична общинска собственост. С. Д. не може да осъществи по отношение на ищците твърдяното от тях деликтно поведение, за вредите от което се дири обезщетение. Тя не носи отговорност за неизпълнението на чужди задължения.

По втората спорна предпоставка въззивният съд е приел, че данните по делото не сочат, че ищците са претърпели претендираните в исковата молба имуществени вреди, а именно пропуснати ползи, поради това, че липсата на питейна вода в имота им попречила да го обитават имота си в периода от 01.01.2014 г. до подаването на исковата молба (01.10.2018 г.). В закона липсва легална дефиниция на понятието имуществена вреда, но правната доктрина и съдебната практика го изпълват със съдържание, определяйки като такава всяка негативна промяна в материалната сфера на правния субект, която има проява в две възможни насоки: реално претърпяна загуба, намаляваща имущественото състояние на субекта и водеща до ефективното му обедняване и пропуснати ползи, които не изваждат от имуществената сфера на субекта реални активи, но му пречат да ги увеличи, осуетявайки получаването на сигурна материална облага, за чието придобиване е имало всички изгледи. Подлежащият на обезщетение интерес представлява стойностната разлика между имущественото състояние на увредения преди и след деликта. Следователно имуществено обезщетение е дължимо само ако претендиращият твърди и докаже настъпила в патримониума му негативна имуществена разлика, причинена от деликтното поведение на друг субект. В случая ищците определят претърпяната от тях вреда като пропусната полза от това, че са били лишени от реалното ползване на своя имот, вследствие неправомерното бездействие на ответната страна да го снабди с питейна вода. Без съмнение неизпълнението на задължението на О. Б за изграждане на водопровода към имота на С. и е ограничило неправомерно правото им на собственост, включващо в себе си и правомощието ползване на притежаваното имущество, което е доказано осуетено. Обаче това не е генерирало отрицателна материална разлика в патримониума им, защото нито ги е обеднило реално (те не са живели под наем, а са обитавали свое собствено жилище, макар тясно и неотговарящо на нуждите им), нито ги е лишило от сигурно материално увеличение на патримониума им, защото не са твърдели, нито са доказали създадени с трети лица по повод този имот възмездни облигационни отношения, осъществяването на които да е било осуетено, лишавайки ги от реализирането на сигурна, очаквана печалба. Съдът е приел за неоснователни доводите на ищците, че в случая е приложима съдебната практика, последователно застъпваща становището за обезщетяване на лишените от ползването на собствен имот субекти на база среден пазарен наем и без да се изисква доказването на сигурността на тази пропусната печалба. Посочената от тях практика е приложима в случаите на възстановяването на имуществено неравновесие, създадено при неоснователно обогатяване, при наличието на предпоставките на чл. 59 ЗЗД, но не и в хипотезата на обезщетение за увреждане, причинено от неправомерно поведение. Причината за икономическото неравновесие, възникнало в ущърб на лишеното от ползването на имота си лице е ползването на същия имот от лице, което няма такова право, поради което практиката по прилагането на нормата на чл. 59 ЗЗД обвързва възстановяването му с присъждането на онзи хипотетичен, но реално определяем разход, който неправоимащият си е спестил за сметка на собственика, т. е средната пазарна наемна цена, която иначе би платил. Обаче за вредата от договорно неизпълнение задължителната за правоприлагане съдебна практика - вж. Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС (макар касаещо само договорната отговорност)- приема, че трябва да съществува сигурност за увеличаването на имуществото, което е пропуснато и тази сигурност не се предполага, освен при установена по нормативен ред презумпция за настъпването й. Следователно вредата - пропусната полза трябва да бъде главно и пълно доказана от ищците, което в случая не е постигнато. Ищците по делото не са твърдели, нито доказвали сключването на наемен договор за процесния неводоснабден имот, приходите от който да са били осуетени, поради неизпълнение на задължението им като наемодатели, да го предадат на наемателя. Изводимо от горното е, че след като ищците не са били увредени от неправомерното поведение на О. Б по начина, който заявяват, те нямат право на обезщетение за пропуснати ползи в рамките на процесния по делото период.

Апелативният съд е оставил без уважение искането на ищците за връщане на надвнесена по делото държавна такса. Посочил е, че определената държавна такса е напълно съответна на предвиденото в Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като 4% върху цената на иска, но не по-малко от 50 лв., според чл. 1 от Тарифата, намалени наполовина за въззивната инстанция, съобразно правилото на чл. 18, ал. 2 от същата Тарифа. В случая и поради естеството на повдигнатия правен спор, не намират приложение правилата на ЗОДОВ, определящи по друг начин размера и събирането на дължимите държавни такси.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване чл. 280, ал. 2, предл. 3 и ал. 1, т. 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е обосновано с доводите, че въззивният съд е анализирал исковете само в хипотезата на чл. 1 ЗОДОВ, като не е съобразил новата разпоредба на чл. 2в ЗОДОВ, уреждаща реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС; не се е съобразил с твърденията, изложени във въззивната жалба, че с определение № 260596 от 19.10.2020 г. окръжният съд неправилно е приел, че исковата молба е нередовна и е дал неправилни указания в противоречие с чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ, което на практика е довело до подмяна на търсената защита; не е отчел спецификата на предявената искова претенция, която намира своето основание в пряко приложимите норми на правото на ЕС и в частност тази на чл. 4, § 2 ДЕС, като се съчетават предпоставките за реализиране отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на ЕС по отношение на Държавата, чрез Министерство на регионалното развитие и благоустройството и по чл. 49 ЗЗД по отношение на О. Б, като се претендира солидарната им отговорност; не е съобразил, че принципът за отговорност на държавите-членки е универсален и се прилага по отношение на всяко неизпълнение на задълженията им, произтичащи от Договорите, независимо от характера и вида на това неизпълнение, като правото на ЕС, като част от вътрешното ни право се прилага и в частноправни отношения без международен елемент, когато се касае за защита на потребителите, а в случая държавата в нарушение на основните принципи на чл. 12 и чл. 14 ДФЕС и протокол № 26 ДФЕС и § 15 и 18 от Директива 2000/60/ЕО не гарантира правата на потребителите на достъп до обществени услуги във вътрешното законодателство, като МРРБ след приемане на Националната стратегия не е привела нормативната уредба в съответствие с европейското законодателство и основните договори на ЕС и до момента, доколкото Наредба № 4 от 14.09.2004 г. на МРРБ за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи не само не е съобразена с изискванията на Закона за водите, но и с изискванията на Директива 2000/60/ЕО, доколкото липсва обща уредба в хипотеза когато не са изградени мрежите и съоръженията.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите поставят следните въпроси:

1) когато национален съд се е произнесъл по иск, който съчетава предпоставки по иск за реализиране на отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на ЕС и иск по чл. 49 ЗЗД, решението му неправилно ли е или недопустимо;

2) бездействието на МРРБ, като изпълнителен орган на Държавата, включва ли се в обхвата на „актовете и действията“ по чл. 7 КРБ, за които държавата носи отговорност и допустим ли е иск срещу държавата, предявен на основание прякото действие на Конституцията по отношение на отговорността й за вреди от бездействия на нейни органи;

3) какъв е материално-правния и процесуален ред за разглеждане на обективно съединени искове срещу Държавата чрез процесуален субституент МРРБ и О. Б за вредите от нарушаване правото на ЕС, заведени преди изменението на ЗОДОВ от 2019 г-;

4) длъжен ли е съдът да се съобрази с определената от ВАС подсъдност и подведомственост при повторното разглеждане на делото, след обезсилване на решението, в контекста на чл. 5 ГПК и чл. 7, ал. 2 ГПК относно дейността на въззивната инстанция като инстанция по същество на спора и задължението на въззивния съд да се произнесе със самостоятелни мотиви по поддържаните от страните доводи и възражения в рамките на очертания пред него от въззивната жалба предмет на спора;

5) как следва да се определи държавната такса при обективно съединени искове срещу Община и Държавата, извън случаите на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, когато не извършват административна дейност;

6) нарушение на достъп до съд ли е и в съответствие с принципа на справедливостта ли е да се събират държавни такси по настоящото дело, по-високи от полученото обезщетение;

7) кои са предпоставките за реализиране на отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на ЕС и съвпадат ли те с предпоставките за реализиране на отговорността по ЗОДОВ и по чл. 49 ЗЗД;

8) как следва да се определи обезщетението за имуществени вреди от нарушено право на собственост, при което без да се засяга собствеността на имота се възпрепятства ползването му и какви са критериите при определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди с оглед обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ.

К. съдебен състав не констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали някой от изводите на въззивния съд, отразен в мотивите, не е очевидно неправилен, нито основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с което спорът е разгледан по същество при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Доводите на касаторите, с които са обосновали основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК не съответстват на закона. С § 6, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗОДОВ, ДВ бр. 94 от 29.11.2019 г. е посочено, че новият чл. 2в ЗОДОВ се прилага за предявените искови молби след влизането му в сила, а ал. 2 предвижда, че неприключилите до влизане в сила на закона производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване.

От ясната норма на § 6 ПЗР на ЗИДЗОДОВ следва и отговора на първия, третия, четвъртия и седмия от поставените въпроси. Гражданският съд, разглежда по реда на ГПК искове за вреди против държавата или общината на основание чл. 49 ЗЗД, дори и когато се касае за реализиране отговорността им от нарушение на правото на ЕС, щом исковата молба е предявена преди 3.12.2019 г. и не съдържа твърдения вредите да са причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни органи и/или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност или за вреди, причинени им от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове (каквито са предпоставките по чл. 1 ЗОДОВ).

По осмият въпрос е налице разяснение в приетото на 3.11.2022 г. и обявено на 13.01.2023 г. Тълкувателно решение № 3/2021 по т. д. № 3/2021 г., ОСГТК на ВКС, според което причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. Изводът на въззивния съд, че ищците не са доказали настъпила в патримониума им имуществена вреда съответства на тълкуването в практиката на ВКС. При липсата на основание за допускане на касационно обжалване по осмия въпрос, вторият поставен въпрос е неотносим към изхода на спора, доколкото от една страна е свързан с тезата на касаторите, че държавата носи солидарна отговорност, но солидарността, следваща от новата уредба на чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ, е материалноправен институт и спрямо нея също се прилага § 6 ПЗР на ЗИДЗОДОВ, а от друга страна, след като искът е неоснователен спрямо общината, поради недоказване на процесната имуществена вреда, то на същото основание би бил неоснователен и спрямо държавата, дори и да се приеме нейно противоправно бездействие.

Поставените пети и шести въпрос са относими към въззивното решение в частта, имаща характер на определение, в която е оставено без уважение искането на ищците с основание чл. 4б ЗДТ за връщане на надвнесена по делото държавна такса. В тази си част инкорпорираните в касационната жалба доводи имат характер на частна жалба, която подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Апелативният съд е приел, че в случая държавната такса е напълно съответна на предвиденото в Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като 4 % върху цената на иска, но не по-малко от 50 лв., като за обжалването се събира държавна такса в половин размер. Поради естеството на правния спор по делото не намират приложение правилата на ЗОДОВ, определящи по друг начин размера и събирането на дължимите държавни такси.

В практиката на ВКС (определение № 179 от 14.05.2021 г. по ч. гр. д. № 4955/2017 г. 4-то гр. отделение, определение № 60354 от 04.11.2021 г. по ч. гр. д. № 1126/2020 г., 4-то гр. отделение и др.) е дадено тълкуване, че когато се претендират имуществени и неимуществени вреди от нарушаване правото на ЕС, дори и когато искът е предявен преди ЗИДЗОДОВ, ДВ бр. 94 от 29.11.2019 г. и се разглежда от гражданския съд по общите правила, приложение намират правилата на ЗОДОВ по въпроса за дължимата държавна такса и нейното внасяне, а не правилата за оценяемите искове и внасяне на пропорционална такса от ищеца като условие за редовност на исковата молба, тъй като последното в случая ще наруши принципа на ефективност, закрепен в чл. 47 от Х..

Въззивното определение, с което е прието, че ищците дължат пропорционална държавна такса върху цената на иска се явява неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което на ищците да се върне надвнесената държавна такса.

Съгласно чл. 9а ЗОДОВ във връзка с чл. 2а, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК дължимата държавна такса по делото е 20 лв. (по 10 лв. за всеки от субективно съединените от двамата ищци искове), а на основание чл. 18, ал. 1 от същата тарифа дължимата за въззивното обжалване държавна такса е 10 лв.

Държавната такса за първоинстанционното производство е била платена по сметка на Административен съд - Бургас при предявяването на иска пред този съд. Изисканата от Окръжен съд - Бургас и внесена по неговата сметка с превод чрез ПОС-терминал от 11.08.2020 г. държавна такса от 1441.40 лв., както и изисканата по въззивната жалба и внесена с вносна бележка за плащане към бюджета от 3.06.2021 г. от Т. Ж. С. държавна такса от 680.70 лв., са недължимо платени и подлежат на връщане.

В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба против въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение частната жалба на ищците против определение по чл. 248 ГПК № 260946 от 8.07-2021 г. по гр.. Д. № 1647/2020 г. на Окръжен съд - Бургас, която подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Касаторите не са обосновали правен въпрос, с оглед който да се прецени наличието на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито касационният съдебен състав констатира наличието на служебно приложимите основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 145 от 17.12.2021 г., постановено по гр. д. № 443 по описа за 2021 г. на Апелативен съд - Бургас, с което са отхвърлени предявените от Т. Ж. С. и А. К. С. против О. Б, евентуално против Държавата чрез Министерство на регионалното развитие и благоустройството искове за заплащане сумата 17 267.50 лв. на всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от противоправно бездействие в периода 1.01.2014 г. – 1.10.2018 г. да се осигури достъп до вода и канализационни услуги по отношение на собствения им недвижим имот, представляващ УПИ ** в кв. 110 по плана на [населено място] - [населено място] море, [община], ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковете, като ищците са осъдени да заплатят на О. Б юрисконсултско възнаграждение от 378 лв. и на Държавата – в размер на 350 лв. за първоинстанционното производство и на О. Б – в размер на 340.29 лв. за въззивното производство.

ОТМЕНЯ решение № 145 от 17.12.2021 г., постановено по гр. д. № 443 по описа за 2021 г. на Апелативен съд - Бургас в частта, имаща характер на определение, с която е оставено без уважение искането на Т. Ж. С. и А. К. С. за връщане на недължимо платена държавна такса на основание чл. 4б ЗДТ и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ДА СЕ ВЪРНЕ на Т. Ж. С., ЕГН [ЕГН] на основание чл. 4б ЗДТ надвнесена държавна такса по сметка на Окръжен съд - Бургас по гр. д. № 1647/2020 г. с превод чрез ПОС-терминал от 11.08.2020 г. в размер на 1441.40 лв. и надвнесена държавна такса по сметка на Апелативен съд - Бургас по въззивна жалба вх. № 263789/04.03.2021 г. с вносна бележка за плащане към бюджета от 3.06.2021 г. в размер на 680.70 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: