Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. П. П. срещу решение № 11792 от 5. 08. 2020 г. по в. гр. д. № 4893/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което след отмяна на решение от 14. 07. 2019 г. по гр. д. № 15576/2017 г. на Софийски градски съд Р. П. е осъдена да заплати на „Ю. Б“ АД сумата от 58 167, 94 лв., представляваща главница по договор за кредит № 33 от 12. 05. 2006 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 30. 11. 2017 г. до окончателното й изплащане, сумата от 21 563, 98 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 28. 11. 2014 г. до 28. 11. 2017 г. по същия договор, и сумата от 2 785, 87 лв. - наказателна лихва за периода от 28. 11. 2014 г. до 28. 11. 2017 г. по същия договор.

Касационната жалбоподателка поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е отменен първоинстанционният акт в частта, с която е прекратено производството по предявения от „Ю. Б“ АД срещу Р. П. П. иск за признаване за установено, че П. дължи на банката по договор за кредит от 12. 05. 2016 г. и допълнителни споразумения от 12. 06. 2009 г., 24. 06. 2010 г., 13. 12. 2010 г., 21. 12. 2010 г. и 23. 08. 2011 г., както следва: 58 167, 94 лв. главница, 21 563, 98 лв. възнаградителна лихва за времето от 28. 11. 2014 г. до 28. 11. 2017 г. и 2 785, 87 лв. наказателна лихва за времето от 28. 11. 2014 г. до 28. 11. 2017 г. Твърди, че първоинстанционният акт в тази част има характер на определение и към датата на подаване на въззивната жалба срещу решението от страна на банката – ищец това прекратително определение е било влязло в сила поради изтичане на срока по чл. 275, ал. 1 ГПК за обжалването му с частна жалба. Оспорва изводите на въззивния съд, че спорното вземане в частта за главница не е погасено по давност, тъй като кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 13. 07. 2012 г., откогато е започнала да тече погасителната давност, но същата е била прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД с извършването на изпълнителните действия по публичната продан по изп. д. № 695/2012 г. през месец май 2013 г., при която недвижимият имот, по отношение на който е насочено изпълнението, е придобит от трето лице. Касационната жалбоподателка поддържа, че становището на съда по спорния въпрос относно погасяването по давност на вземането противоречи на задължителните постановки по т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на практиката на ВКС. Прави искане за отмяна на обжалваното решение.

Допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационната жалбоподателка поставя следните въпроси: „1. С какъв съдебен акт – решение или определение следва да се произнесе решаващият съд, след като констатира, че предявеният иск е процесуално недопустим – поради липса на правен интерес? След като се постанови решение, имащо характер на прекратително определение по предявен процесуално недопустим иск – поради липса на правен интерес, какъв е срокът за обжалване на този съдебен акт и по кой процесуален ред – Глава двадесет и първа „Обжалване на определения“, чл. 274-279 ГПК или Глава двадесет „Въззивно обжалване“, чл. 258-273 ГПК?; 2. По постановено от съда решение, имащо характер на прекратително определение по предявен процесуално недопустим иск – поради липса на правен интерес, същото в какъв срок следва да се обжалва пред въззивната инстанция, ползва ли се със сила на пресъдено нещо и съществува ли процесуална възможност за отмяна на влязъл в сила съдебен акт при съдебен контрол от по-висша инстанция – въззивна инстанция по реда на Г. Д „Въззивно обжалване“, чл. 258-273 ГПК?; 3. По отношение на подадена молба по чл. 410 и сл. ГПК, образуваното ч. гр. д. № 41720/2012 г. по описа на РС – София град, 67 състав и изпълнителен лист срещу Р. П. П. и И. Д. П., необходимо ли е другият солидарен длъжник да участва в гражданския процес като необходим другар?; 4. По отношение на погасителната давност – откога започва да тече срокът на изискуемостта на вземането на „Ю. Б“ АД – [населено място] спрямо Р. П. П., и с оглед направеното възражение за изтекла погасителна давност кой е началният момент, който следва да се приеме за начало на погасяване на задължението поради изтекла погасителна давност?“ В изложението се твърди, че така формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като касационната жалбоподателка се позовава по въпросите по т. 1 и т. 2 – на определение № 159 от 12. 03. 2015 г. по ч. т. д. № 626/2015 г., І т. о., определение № 712 от 25. 10. 2013 г. по ч. т. д. № 3832/2013 г., ІІ т. о. и определение № 806 от 21. 09. 2012 г. по ч. т. д. № 577/2012 г., ІІ т. о., а по въпроса по т. 4 – на Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 285 от 6. 10. 2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г., ІV г. о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл и по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „1. Може ли съдът да отменя по реда на въззивното обжалване влезли в сила съдебни актове?; 2. Може ли въззивният съд да се позовава и да коментира писмени доказателства, които не са събрани като такива по предвидения процесуален ред в настоящото съдебно производство?; 3. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в мотивите си, независимо дали се позовава на тях в диспозитива?“ Поддържа и теза за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение.

Ответникът по касация „Ю. Б“ АД, [населено място] изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са възникнали договорни отношения по договор за кредит с анюитетни вноски № 33/12. 05. 2006 г. и допълнителни споразумения към него, като по силата на договора на ответницата е отпуснат кредит от 51500 лв. за покупка на жилище и ремонтни дейности за срок от 25 години; с нотариален акт № 62/2006 г. кредитополучателят П. е учредила в полза на банката договорна ипотека върху недвижим имот в [населено място]; с нотариални покани от 04. 07. 2012 г. и 10. 07. 2012 г., адресирани до ответницата и солидарния длъжник И. П., кредитът е обявен за предсрочно изискуем от банката и тя се е снабдила със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист на 16. 10. 2012 г. Въззивният съд е констатирал, че въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № 695/12 г., по което е извършена публична продан на ипотекирания имот и той е възложен на „И. пропъртис инвестмънт София“ АД с постановление за възлагане от 27. 05. 2013 г. Посочил е, че от публичната продан е събрана сумата от 60 000, 95 лв., която е разпределена с протокол за разпределение от 09. 07. 2013 г. Съгласно решението с определение от 09. 12. 2015 г. издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК срещу Р. П. е обезсилена и въз основа на това в полза на П. е издаден обратен изпълнителен лист за сумата от 55 486, 66 лв. срещу банката-ищец в настоящото производство и до последната е изпратена покана за доброволно изпълнение по изп. д. № 1127/17 г. Във въззивното решение е констатирано, че предявеният срещу солидарния длъжник П. иск по чл. 422 ГПК с предмет задълженията по издадената заповед за изпълнение е уважен.

Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е приел, че ответницата е усвоила кредита от 51 500 лв., както и че не е изпълнила задължението си да го погасява чрез анюитетни месечни вноски. Направил е извод, че кредитът е станал предсрочно изискуем с оглед неизпълнените задължения на кредитополучателя и обявяването на предсрочната изискуемост с нотариална покана от 04. 07. 2012 г., връчена на длъжника на 13. 07. 2012 г.

По спорните въпроси, определени от възраженията на ответницата за погасяване по давност на спорните вземания и доводите на банката-ищец за прекъсване на давността, и с оглед данните за започнатото по молба от 16. 11. 2012 г. принудително изпълнение срещу П. по изп. д. № 695/2012 г., въззивният съд е изложил съображения, че на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Посочил е, че по изпълнителното дело са извършвани изпълнителни действия – налагане на възбрана върху недвижим имот, опис и оценка и извършване на публична продан, приключила с продажбата му и възлагането му на купувач, като производството по делото е прекратено спрямо П. на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК. Като е съобразил задължителните постановки по т. 10 на приложимото Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. на ОСГТК на ВКС, апелативният съд е приел, че с прекратяване на изпълнителния процес се обезсилват по право предприетите изпълнителни действия с изключение на тези, изграждащи изпълнителните способи, от извършването на които трети лица са придобили права. Изразил е разбиране, че в случая такива действия са тези по публичната продан, насрочена за времето от 20. 04. 2013 г. до 20. 05. 2013 г. и всички изпълнителни действия до постъпването на суми във връзка с проданта, които имат материалноправен ефект. Изложил е съображения, че започналата да тече от 13. 07. 2012 г. – датата, на която кредитът е обявен за предсрочно изискуем, погасителна давност е била прекъсната с извършването на изпълнителните действия по публичната продан по изп. д. № 695/12 г. през месец май 2013 г., съответно от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, която не е била изтекла към момента на предявяване на исковата молба на 30. 11. 2017 г. и възражението за погасяване по давност на вземането на ищеца е неоснователно. С оглед този извод и събраните по делото доказателства за неизпълнените задължения на ответницата въззивният съд е уважил предявените искове за заплащане на главница, възнаградителна и наказателна лихва. Изтъкнал е, че поради основателността на осъдителните искове не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявените при условията на евентуалност установителни искове. По тези съображения въззивният съд е отменил изцяло обжалваното решение и вместо него е постановил друго за уважаване на осъдителните искове в пълния им предявен размер.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Неоснователни са доводите на касационната жалбоподателка за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта за отмяна на първоинстанционното решение, с което е прекратено производството по установителния иск за вземането на ищеца, включващо главница, възнаградителна лихва и наказателна лихва, които настоящият състав разглежда заедно с поставените в контекста на посочените доводи въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението и процесуалния въпрос „Може ли съдът да отменя по реда на въззивното обжалване влезли в сила съдебни актове?“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. С първоинстанционното решение, имащо характер на определение в тази му част, е било прекратено производството по предявения евентуален установителен иск поради липса на правен интерес. Не се установява вероятност произнасянето на въззивния съд в частта, с която е отменено прекратителното определение на първоинстанционния съд и е оставен без разглеждане евентуалният установителен иск на банката-ищец, да е недопустимо, тъй като в акта на СРС е определен двуседмичен срок от връчването му за обжалването му пред САС и жалбата срещу акта в неговата цялост е подадена от ищеца в посочения срок /съобщението за решението е връчено на ищеца на 21. 08. 2019 г., като жалбата е подадена на 3. 09. 2019 г./. Съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 3 ГПК когато съдът е определил по-дълъг срок от законово установения за извършване на определено процесуално действие, извършеното процесуално действие след законния срок, но преди изтичането на определения от съда срок, не се смята за просрочено. Определянето от съда на двуседмичен срок за подаване на жалбата срещу първоинстанционното решение, включително в частта му с характер на определение, изключва извод за неспазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, съответно за вероятна недопустимост на произнасянето на Софийски апелативен съд.

Касационното обжалване не може да се допусне по въпроса по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, който не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретното дело. Въпросът не е съобразен с обстоятелствата, че предмет на процеса са осъдителни искове за вземането на ищеца-банка към ответницата-кредитополучател по договор за банков кредит, че банката се е снабдила със заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу задължените при условията на солидарност по договора за кредит Р. П. - кредитополучател и И. П. - солидарен длъжник, но заповедта за изпълнение срещу П. е обезсилена с оглед липсата на подадено от нея възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, докато по отношение на солидарно задължения П. е налице влязло в сила решение, с което по предявения от банката срещу него иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е установено задължението на посоченото лице по заповедта за изпълнение. По така въведения въпрос касационната жалбоподателка не се позовава на допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи, че на основание чл. 122, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на вземането си спрямо всеки от солидарните длъжници по свой избор. Общото предявяване на иска срещу солидарните длъжници не е условие за допустимост на процеса. Те не са необходими другари в исковото производство и произнасянето на съда по отношение на тях може да е различно.

Поставеният от касационната жалбоподателка въпрос по т. 4 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, който следва да бъде уточнен по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно прекъсването на погасителната давност от изпълнителни действия при прекратено изпълнително производство е обусловил правната воля на въззивния съд, поради което покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд по този релевантен въпрос напълно съответства на практиката на ВКС. Съгласно разясненията в мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права (напр. купувачите от публична продан), както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания. Като е приел, че започналата да тече от 13. 07. 2012 г. – датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита погасителна давност за вземането на ищеца към ответницата е прекъсната с извършената за времето от 20. 04. 2013 г. до 20. 05. 2013 г. публична продан на недвижим имот, възложен на трето лице, като прекратяването на изпълнителното производство поради обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист срещу П. не е довело до обезсилване на посочените изпълнителни действия, и съответно петгодишната погасителна давност не е изтекла към датата на предявяване на иска – 30. 11. 2017 г., въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Неоснователни са доводите на касатора, че даденото във въззивното решение разрешение на релевантния въпрос противоречи на решение № 285 от 6. 10. 2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г. на ВКС, ІV г. о. В това решение е даден отрицателен отговор на материалноправния въпрос счита ли се прекъсната погасителната давност от изпълнителни действия, предприети въз основа на обезсилена заповед за изпълнение и издаден по нея изпълнителен лист. Този отговор е изведен от задължителните разяснения по т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. по тълк. д. № 3/2013 г., като в решението по чл. 290 ГПК съставът на ВКС е подчертал и съществуването на изключения, при които изпълнителните действия не се обезсилват по право, така както са изяснени в тълкувателното решение. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение, че прекратяването на изпълнителното производство не засяга публичната продан от май 2013 г., при която имотът е възложен на трето лице, поради което давността е била прекъсната с извършването на проданта на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, не е в отклонение от практиката на ВКС. По изложените съображения не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

По поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационната жалбоподателка процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази последователна практика, която не се нуждае от промяна и осъвременяване, поради което не са обосновани допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е обсъдил подробно фактическия и доказателствен материал във връзка с твърденията на ищеца, съответно въззивните му доводи, и направените от ответницата възражения, за да формира собствени изводи за съществуването на вземането на банката по процесния договор за банков кредит. Решаващият състав е мотивирал становището си за неоснователност на основното защитно възражение на ответницата, а именно за погасяването на вземането на ищеца по давност. Следва да се изтъкне, че въпросите са поставени без връзка с конкретни доводи за необсъждане на представени по делото доказателства и за основаване на изводите на съда на доказателства, които не са събрани по надлежния ред.

Касационната жалбоподателка поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.Оидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Общите доводи на касационната жалбоподателка за необсъждане на фактическия и доказателствения материал по делото и оспорването на становището на съда за неоснователност на възражението за погасяване по давност на вземането на ищеца не могат да обосноват достъпа до касация с оглед вече изложеното по повод поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и невъзможността във фазата по селекция на касационните жалби да се извършва проверка за законосъобразност и обоснованост на обжалвания съдебен акт.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.

Независимо от горния резултат, на ответника по касация не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство, тъй като не се представят доказателства да са направени такива.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11792 от 5. 08. 2020 г. по в. гр. д. № 4893/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.