Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

1.Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния представител „ПРОКРЕДИТ БАНК /България/“ЕАД ЕИК:[ЕИК] срещу решение №1793 от 16.07.2019 г. по в. т.д. № 4584/18 на Софийски апелативен съд, В ЧАСТТА, с която е обезсилено частично първоинстанционното решение №18 от 20.04.2018 г. по т. д. №13/2017 на ОС-Видин, в частта, с която са били отхвърлени, предявените от „ПРОКРЕДИТ БАНК /България/“ЕАД, искове срещу „Иренор“ООД и „Хотел инвест“ЕООД,: за 51 783, 28 евро -наказателна лихва върху просрочена главница за периода 16.04.2013г. -20.12.2016 г, включително и срещу Н. И. Д., И. И. Д., И. Ц. Д. - за същата сума, на същото основание и период, и е прекратено производството като недопустимо в тази част.

Излагат се доводи и оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 372 ал. 2 ГПК във вр. с чл. 214 ал. 1 ГПК/.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК.

2. Подадена е и КЖ срещу същото въззивно решение от страна на процесуалния пълномощник на ответниците по исковете, в ЧАСТТА, с която след отмяна на първоинстанционното решение, същите са уважени както следва: срещу „Иренор“ООД и „Х. И“ЕООД-за сумата от 74 826 евро-главница по договор за банков кредит № 19394152/17.01.2018 и

7 115, 68 евро - просрочена лихва за периода 12.12.2012 г. до 12.02.2015 г., включително, а срещу ответниците Н. И. Д., И. И. Д., И. Ц. Д. за сумите от 57 755, 53 евро - главница по договор за банков кредит от 17.01.2008 г.;

7 115, 68 евро - просрочена лихва за периода от 12.12.2012 г. до 12.02.2015 г.,ведно със законната лихва и разноски по водене на делото.

Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон и необоснованост,

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК.

Обжалваното решение е въззивно и отговаря на предпоставките на чл. 280 ал. 3, т. 1 от ГПК, с оглед на което, касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок.

За да постанови решението си в цялост, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:

Между ищцовата банка и ответника „ИРЕНОР“ ООД е бил сключен Договор за банков кредит № 190-394152/17.01.08г., по силата на който банката е отпуснала на кредитополучателя сумата от 200 000 евро. Не се спори, че кредитът е бил усвоен на 17.01.2008г., което се установява и от заключението на съдебно - икономическата експертиза, представено по делото на 26.02.2017г. С отговора на исковата молба ответниците признават, че искът се явява основателен за сумата от 58 857, 13 евро.

С Договор за встъпване в дълг от 28.01.2010г. ответниците - физически лица и Х. И“ ЕООД, се задължили да отговарят за всички задължения Договор за банков кредит № 190 -394152/17.01.2008г. Не се спори, че вземанията по Договор за банков кредит № 190-394152/17.01.2008г. и Анексите към него, са цедирани от ищцовата банка с Договор за цесия от 17.01.2008г., за което кредитополучателят е бил уведомен. С Договор за обратно прехвърляне от 08.08.2013г, цесионерът по предходната цесия „ПроК. К“ е прехвърлил вземанията си по Договор за банков кредит № 190-394152/17.01.08г., обратно на „ПроКредит банк/България/“ ЕАД, за което длъжниците са уведомени по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД с нотариална покана, Страните спорят относно размера на задължението и дали с поведението си ищецът е поставил в невъзможност ответниците да изпълнят задължението си по кредита, т.е. налице ли е забава на кредитора и съответно изпаднали ли са в забава ответниците и от коя дата.

От страна на цесионера по първата цесия „ПроК. К“ЕАД са били предприети действия по реда на чл. 417 ГПК срещу длъжника“Иренор“ ООД, за събиране на вземането си по Договор за банков кредит № 190-394152/17.01.2008г., за което е образувано ч. гр. д. № 577/2013г. на РС Видин и е издадена заповед за парично задължение въз основа на документ от 29.03.2013г., с която е разпоредено длъжникът да заплати на „ПроК. К“ сумата от 83 344, 99 евро - главница, 694, 26 евро - разноски, 3 695, 91 евро - наказателна лихва върху просрочена главница за периода 18.12.2012г. - 21.03.2013г., 1 219, 67 евро - просрочена лихва за периода 12.12.2012г. до 09.01.2013г. Вземането е удостоверено с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 2, т.I, рег.№54, дело №2/2008г.

Предявеният иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземането по заповедното производство, по който е образувано гр. д. № 367/2013г. по описа на Видински окръжен съд, е отхвърлен с влязло в сила съдебно решение № 65 от 14.12.2015г., постановено по делото, потвърдено с решение № 851 от 27.04.2016г., постановено по т. д. №1442/2016г. по описа на САС, ТО, 6 състав, като съдилищата са приели, че за ищецът е възникнало правото да обяви предсрочната изискуемост на целия кредит към 10.01.2013г., но уведомяването на длъжника за упражняването на това право не е направено преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. От изложеното не следвало, че длъжникът Иренор ООД, съответно останалите ответници, встъпили в дълга на същия, нямат задължения по договора за кредит, които ищецът да може да претендира с настъпването на падежа на договора - 12.02.2015г., уговорен с анекс № 3 от 28.01.2010г. /, подписан от всичко ответници. В случая ищецът е основал исковете си на различно правно основание от иска предявен по гр. д.№ 367/2013г. по описа на Видински окръжен съд, тъй като твърди изтичане на уговорения срок по договора за кредит, съответно пораждането на задължението на заемателя да върне сумата /чл. 430, ал. 1 ТЗ/, поради което не може да намери приложение разпоредбата на чл. 299 ГПК. Падежирането на договора за кредит в хода на производството по гр. д.№ 367/2013г. по описа на Видински окръжен съд не обосновава промяна в направените изводи, тъй като висящността на правния спор не освобождава ответниците от задълженията им по договора, още повече, че длъжникът е твърдял липса на предсрочна изискуемост, т. е. същият е следвало да изпълнява задълженията си съобразно уговореното в договора, подписаните от страните анекси към него и погасителния план.

Ето защо, въззивният съд е приел, че с поведението си ищецът не е поставил в невъзможност длъжниците да изпълнят задълженията си по договора за кредит, поради което не може да се приеме за доказано твърдението, че ответниците не са изпаднали в забава, съответно, че не дължат изпълнение по договора.

Ищецът, съответно неговият праводател – цедент по обратната цесия, са упражнили правата си съобразно изискванията на закона, като са предприели действия по чл. 417 и сл.ГПК, съответно по чл. 422 ГПК, което, според съда, не може да бъде възприето като поведение, с което ответниците са поставени в невъзможност да изпълнят задължението си по договора за кредит, което да ги освобождава от забавата.

В подкрепа на този извод, според съда, е и заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, според което последната внесена сума за погасяване на задължения по кредита е внесена от длъжника на 16.04.2013г., т. е. повече от три години и половина преди завеждане на настоящото дело. Предвид изложеното, въззивният състав е приел, че предявените искове са доказани по своето основание, като за да установи размера, в който следва да бъдат уважени, се е позовал на приетото по делото основно заключение на допуснатата съдебно-икономическа експертиза.

Според заключението, просрочената главница по процесния договор за кредит е в размер на 74 826 евро; просрочената договорна лихва за претендирания период от време 12.12.2012г. до 12.02.2015г. включително е в размер на 7 115, 68 евро, до които размери предявените искове срещу първите двама ответници-търговски дружества се явяват основателни.

Съответно, предявените искове срещу ответниците-физически лица се явяват основателни, на основание чл. 101 ЗЗД, в предявените размери - 57 755, 53 евро - главница по процесния договор за кредит; 7 115, 68 евро - просрочена лихва в размер на за периода 12.12.2012г. до 12.02.2015г. включително.

За неоснователно е счетено и възражението за прихващане, направено с отговора на исковата молба, със задължение в размер на 30 097, 70 евро. В хода на настоящето дело не се установи задължение в посочения размер на ищеца към ответника. Ответниците са поддържали, че задължение в посочения размер е установено по гр. д.№ 367/2013г. на Видинския окръжен съд от приетото заключение на допусната съдебно-счетоводна експертиза, но същото не може да бъде кредитирано в настоящето производство. Отделно от това, според приетото по делото допълнително заключение на съдебно-икономическата експертиза, представено на 10.01.2018г, не се установява надвзета лихва по процесния договор за кредит. Не е кредитирано и допълнителното заключение на съдебно-икономическата експертиза, представено на 16.10.2017г.,тъй като в. л било направило изчисленията си в съответствие с първоначалните условия по договора за кредит, и не е съобразило останалите уговорки между страните, както е било направено в заключението от 10.01.2018г..

Съдът е счел, че обжалваното решение е процесуално недопустимо, в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по предявени срещу ответниците искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ, за сумата 51 783, 28 евро, съставляваща наказателна лихва за периода 16.04.2013г. до 20.12.2016г., доколкото този иск е предявен с допълнителната искова молба-в нарушение на разпоредбата на чл. 372, ал. 2 ГПК и чл. 214, ал. 1 ГПК. Едва в доп. ИМ е въведено ново спорно право, непредявено пред съда с първоначалната искова молба - претендира се наказателна лихва за различен период от време, от този посочен с първоначалната искова молба. Изложени са съображения, че ако съдът се произнесе с решение по искане за защита на материално право, предявено в хода на вече висящо дело за защита на друго субективно право, постановеното решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК /съдебният състав се е позовал на практика на ВКС - Решение № 172 от 19.04.2012 г. на ВКС по гр. д.№811/2011наІVг. о./.

По отношение на основанията за допускане до касация, наведени от страна на касатора-ищец, настоящият състав на ВКС,Второ т. о. намира следното:

Съгласно т. 1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.

От страна този касатор се поставят въпроси, които се свеждат до тълкуването на разпоредбата на чл. 372 ал. 2 ГПК във вр. с чл. 214 ал. 1 ГПК за обхвата на възможността на ищеца да измени иска си за лихва относно периода в допълнителната ИМ.П се на основанието по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК-въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.

Въпросът се явява обуславящ, но наличната съдебна практика на ВКС е в смисъла, в който се е произнесъл и въззивният съд: напр. Решение № 172 от 19.04.2012 г. на ВКС по гр. д.№811/2011наІVг. о., и други, с които се приема, че с доп ИМ не може да се разширява предмета на спорното право, като се добавят към него нови спорни права, различни от първоначалния. В случая ищецът е предявил претенция за наказателна договорна лихва за нов период, различен от този в първоначалната ИМ.

По отношение на въпросите, формулирани от страна на касаторите-ответници /под №№1 и 2 по номерацията в изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК/ следва да се има в предвид, че тези два въпроса са изцяло по правилността, доколкото касаят обосноваността на преценката на въззивния съд при конкретните факти относно поведението на ищцовото дружество като непредставляващо злоупотреба с право и неводещо до извод за налична забава на кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД.Стелно същите нямат качеството на такива по чл. 280 ал. 1 ГПК и по тях не следва да се допуска касационно обжалване.

Останалите въпроси се свеждат до това, задължен ли е съдът да изложи съображения в мотивите на въззивното решение по всички доводи и възражения на страните, вкл. и по възражението за изтекла погасителна давност за лихвите за забава. Касаторът се позовава на противоречие със задължителна практика на ВКС: ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК и на посочените решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК. Този въпрос, обаче не е обуславящ, доколкото подобно възражение е направено с отговора на доп. ИМ/ молба от 10.04.2017 г. по т. д. № 13/17 на ОС-Видин/ и то само по отношение на претенцията за наказателна лихва, в която част с въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение и производството по този иск е прекратено.По отношение на възражението за прихващане, въззивният съд е изложил достатъчно подробни съображения за това, защо го счита за неоснователно. Дали този извод е обоснован и законосъобразен е въпрос по правилността на обжалвания акт.

С оглед гореизложеното, настоящият състав на ВКС,Второ т. о. счита, че не следва да се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби.

Водим от горното, настоящият състав на ВКС,Второ т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение№1793 от 16.07.2019 г. по в. т.д. № 4584/18 на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.