Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Д. В., „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Х. Е. П“ ЕООД - всички със съдебен адрес в [населено място], срещу въззивно решение № 14 от 08.01.2019 г., постановено по в. т. д. № 604/2018 г. на Апелативен съд - П.. С посоченото решение, след частична отмяна на решение № 495 от 25.10.2017 г. по т. д. № 730/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Н. Д. В., „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Х. Е. П“ ЕООД дължат солидарно на „Б. П. Б“ АД разликата над сумата 15 682.58 евро до сумата 19 950.26 евро - падежирала главница за периода от 30.12.2013 г. до 30.07.2016 г., ведно със законната лихва от 04.08.2016 г. до окончателното плащане, разликата над сумата 85 549.10 евро до сумата 92 729.05 евро - възнаградителна лихва за периода от 30.12.2013 г. до 30.07.2016 г., и разликата над сумата 2 140.41 евро до сумата 4 907.01 евро - месечни такси за управление за периода от 30.09.2015 г. до 30.07.2016 г., по договор за жилищен кредит № 880/R/2008 от 22.04.2008 г. и анекси към него, предмет на издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 10947/2016 г. на Районен съд - Пловдив, и на банката - ищец са присъдени разноски за заповедното и за исковото производство, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите поддържат, че необосновано и в нарушение на материалния закон въззивният съд е признал за съществуващи вземания на банката - ищец, формирани чрез неразрешено по законодателен път олихвяване на изтекли лихви и капитализирането им като част от дължима главница по кредита. Навеждат оплаквания, че уговорката за капитализация на изтекли лихви, постигната с анекси към договора за кредит, е нищожна поради противоречие със закона - чл. 10, ал. 3 ЗЗД, и не е породила правни последици, поради което изводът на съда, че при наличие на постигнато съгласие от страните няма пречка за капитализиране на лихвите, е необоснован и незаконосъобразен. Излагат доводи, че обективираните в анекси № 3 и № 7 към договора за кредит съглашения за увеличаване на главницата по кредита с прибавяне на изтекли лихви и за нов по-висок размер на дължимата възнаградителна лихва са основани на неравноправни и нищожни по смисъла на чл. 146 ЗЗП клаузи в договора за кредит, въз основа на които банката е променяла едностранно възнаградителната и наказателната лихва по кредита, което само по себе си обуславя нищожност на анексите по силата на чл. 366 ЗЗД.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички възможни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване е посочена и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Б. П. Б” АД със седалище в [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и претендира юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. След подаване на отговора „Б. П. Б” АД е заличено от търговския регистър (вписване от 12.11.2019 г.) поради вливане в „Ю. Б” АД и предвид настъпилото универсално правоприемство, производството по делото следва да продължи с участието на правоприемника „Ю. Б” АД.

С определение № 64 от 23.03.3020 г. настоящият състав на ВКС е констатирал, че в обжалваното решение е допусната очевидна фактическа грешка, и е изпратил делото на Апелативен съд - П. за провеждане на производство по чл. 247 ГПК. В изпълнение на определението Апелативен съд - П. е постановил решение № 134 от 13.04.2020 г., с което е отстранил допуснатата грешка и в съответствие с мотивите към решението от 08.01.2019 г. е допълнил неговия диспозитив като е потвърдил решението по т. д. № 730/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив в обжалваната от ответниците част, с която е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че същите дължат солидарно на „Банка „П. Б“ АД сумата 85 549.10 евро - възнаградителна лихва за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г. по договор за жилищен кредит № 880/R/2008 от 22.04.2008 г. и анекси към него, включена в заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 10947/2016 г. на Районен съд - Пловдив.

Постановеното в производството по чл. 247 ГПК решение е обжалвано с касационна жалба от ответниците Н. Д. В., „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Х. Е. П“ ЕООД. В жабата и в приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са наведени оплаквания и са обосновани основания за достъп до касационно обжалване, идентични с оплакванията и с основанията в касационната жалба срещу първоначалното решение и изложението към нея.

Ответникът по касация „Ю. Б“ АД - правоприемник на „Б. П. Б“ АД, е депозирал отговор в срока по чл. 287 ГПК, в който са развити съображения за недопускане на решението по чл. 247 ГПК до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното:

Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу решения на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Производството по т. д. № 730/2016 г. е образувано пред Окръжен съд - Пловдив по искова молба на „Б. П. Б“ АД, с която е предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск против Н. Д. В. (кредитополучател), „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер” ЕООД, „Еуроброкерсгруп” ЕООД и „Х. Е. П” ЕООД (солидарни длъжници) за признаване съществуването на вземане на банката солидарно към ответниците за сумите 19 950.26 евро - падежирала главница по договор за жилищен кредит № 880/R/2008 от 22.04.2008 г. и анекси към него, формирана от неплатени на падежа анюитетни вноски за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г., ведно със законната лихва от 04.08.2016 г. до окончателното плащане, 92 729.05 евро - възнаградителна лихва за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г., 2 953.54 евро - наказателна лихва за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г., и 4 907.01 евро - месечни такси за периода 30.09.2015 г. - 30.07.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, оспорена от ответниците с възражение по чл. 414 ГПК.

В срока за отговор на исковата молба ответниците са оспорили иска с възражения за нищожност на основание чл. 143, т. 3, 5, 9, 10, 12, 13 и 18 ЗЗП и чл. 26 ЗЗД на клаузите на чл. 13, ал. 3 и ал. 5, чл. 15, б.“в“ и чл. 23, ал. 2 от договора за кредит, уреждащи начина на формиране на възнаградителната и наказателната лихви и месечната такса за управление на кредита. С отговора са противопоставени и възражения за нищожност на основание чл. 26 вр. чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД на чл. 2, ал. 3 от анекси № 3/06.06.2012 г. и № 7/10.06.2013 г., с които страните са постигнали съгласие за прибавяне към непогасената главница на просрочени задължения за лихви и такси.

С решение от 25.10.2017 г. Окръжен съд - Пловдив е признал за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на „Б. П. Б“ АД сумите 15 682.58 евро - падежирала главница по договора за кредит за посочения в исковата молба период, ведно със законната лихва от 04.08.2016 г. до окончателното плащане, 85 549.10 евро и 2 140.41 евро - възнаградителна и наказателна лихви за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г., и 4 804.54 евро - месечни такси за управление на кредита за периода 30.09.2015 г. - 30.07.2016 г., и е отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение за разликите до 19 950.26 евро - за главницата, до 92 729.05 евро - за възнаградителната лихва, до 2 953.54 евро - за наказателната лихва, и до 4 907.01 евро - за таксите за управление на кредита. За да отхвърли иска по отношение на вземането за част от главницата, съдът е приел, че тази част е формирана вследствие уговорките в анекси № 3 и № 7 към договора за кредит падежиралата към 30.12.2013 г. главница от 15 682.58 евро да бъде увеличена на 19 950.26 евро, считано от датата на сключване на договора, чрез прибавяне на изтеклите до подписване на анексите лихви, чийто размер е променен на 6.9 %, но поради противоречието им с чл. 10 ЗЗД тези уговорки са нищожни и не са породили целените правни последици. Отхвърлянето на иска за част от вземането за възнаградителни лихви, наказателни лихви и такси за управление е мотивирано с констатациите в допълнителното заключение на съдебносчетоводната експертиза във варианта, в който размерът на задълженията е изчислен без прибавяне към падежиралата до 30.12.2013 г. главница на просрочени възнаградителни и наказателни лихви съобразно анекси № 3 и № 7 към договора. Възраженията на ответника Н. В. (по отношение на когото съдът е приел, че има право да се позовава на ЗЗП) за нищожност на клаузи в договора за кредит на предвидени в ЗЗП основания, са преценени като неотносими към спора за съществуване на вземането, предмет на установяване с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. По отношение на възраженията на ответниците срещу начина на формиране на възнаградителната лихва са изложени съображения, че лихвата е изчислена от вещото лице на база уговорения в анекси № 3 и № 7 годишен лихвен процент от 6.9 %, който не е увеличаван едностранно от банката след подписване на двата анекса, и че доколкото лихвеният процент е определен по общо съгласие на страните, клаузите на чл. 2, ал. 3 от анексите следва да се считат за индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП и не са неравноправни.

Решението на първоинстанционния съд е обжалвано с въззивни жалби от ищеца - в частта за отхвърляне на иска, и от ответниците - в частта, с която е признато за съществуващо вземането за възнаградителни лихви до размер на сумата 85 549.10 евро. По повод на жалбите е постановено решение № 14 от 08.01.2019 г., с което Апелативен съд - П. е отменил първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част и е уважил изцяло иска по чл. 422, ал. 1 ГПК като е призна за установено, че ответниците дължат солидарно на „Б. П. Б“ АД и разликите над признатите от първата инстанция суми до отразените в заповедта за изпълнение размери на отделните компоненти от вземането - до 19 950.26 евро за главницата, до 92 729.05 евро за възнаградителни лихви, до 2 953.54 евро за наказателните лихви и до 4 907.01 евро за таксите за управление на кредита. С постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 134 от 13.04.2020 г. Апелативен съд - П. е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната от ответниците част, с която е признато за съществуващо вземането на „Б. П. Б“ АД за възнаградителни лихви до размер на сумата 85 549.10 евро.

От фактическа страна въззивният съд е приел, че с договор за жилищен кредит № 880/R/2008 от 22.04.2008 г., сключен при действието на общи условия, ищецът „Б. П. Б” АД е предоставил на ответника Н. Д. В. кредит в размер на 498 000 евро, усвоен изцяло на два транша, за рефинансиране на отпуснат от „У. Б” АД банков кредит за покупка на недвижим имот. Кредитът е обезпечен с ипотека и със солидарна отговорност, поета първоначално от ответниците „ЕБГ“ ЕООД и „Евробургер“ ЕООД, а по силата на анекси № 2 и № 6 и от ответниците „“Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Х. Е. П“ ЕООД. В чл. 13.1 на договора е уговорено задължение за кредитополучателя да заплаща на банката - кредитор годишна лихва в размер на 6.15 %, формирана от базовия лихвен процент на банката по жилищни кредити в евро (който се формира от 3-месечния ЮРИБОР плюс надбавка от 3.9 %), валиден след 15.07.2007 г., намален с промоционален процент 0.25 %; Лихвата се заплаща ежемесечно със съответната част от главницата, съгласно погасителен план - приложение № 1. В чл. 13.5 е предвидено право за банката по време на действие на договора да променя едностранно размера на приложимата лихва в случай, че 3-месечният ЮРИБОР достигне нива с 0.25 процентни пункта над посочените, като промяната на лихвения процент влиза в сила от деня на приемането му от банката, за която тя уведомява кредитополучателя чрез съобщение в банковия салон и на интернет страницата си, и намира отражение върху погасителния план. В клаузата на чл. 14 е уговорено задължение за кредитополучателя да заплаща на банката наказателна лихва при просрочие на която и да е вноска от главницата по кредита в размер на сбора от определената в чл. 13.1 възнаградителна лихва и надбавка от 4 %, а в чл. 15 - задължение за кредитополучателя да заплаща на банката такси за управление на кредита, дължими еднократно в размер на 0.5 % върху размера на кредита и впоследствие ежемесечно в размер на 0.095 % от първоначално отпуснатия кредит, съответно от остатъка за всеки следващ месец. След сключване на договора са подписани няколко анекса, като с анекси № 3/06.06.2012 г. и № 7/10.06.2013 г. е уговорено за ползване на кредита кредитополучателят да заплаща годишен лихвен процент в размер на 6.9 %, считано от 17.10.2008 г., равен на базовия лихвен процент на банката за кредити в евро плюс надбавка 1.15 % и погасяване на ползваният кредит на 359 месечни вноски, респ. на 347 месечни вноски с краен срок 30.04.2012 г.; Предоставено е право на банката - кредитор да променя едностранно лихвения процент в неговата цялост или всеки един негов компонент в случай, че пазарните условия за привличане на финансов ресурс от страна на банката обуславят такава промяна или са налице предпоставки от общите условия за извършване на промяната (чл. 2, ал. 3). При подписване на анекси № 3 и № 7 страните са се съгласили, че размерът на отпуснатия кредит се изменя на 501 932.83 евро, съответно на 516 365.41 евро, които суми се формират от дължимата по договора редовна главница с прибавяне към нея на просрочените задължения за главница, лихви, такси и комисионни.

След като е съобразил качествата на страните и предмета на сключения договор, въззивният съд е направил извод, че към правоотношението между банката и ответника - кредитополучател са приложими специалните разпоредби на ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителски договори. Предвид липсата на уговорена възможност за прекратяване на договора при промяна на лихвените условия, съдът е преценил, че в случая не е налице изключението на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП, по силата на което доставчикът на финансова услуга си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие дължимия от потребителя лихвен процент или стойността на разходите, свързани с финансовите услуги, като уведоми насрещната страна за промяната, респ. че при произнасянето по възраженията на ответника - кредитополучател за неравноправен характер на клаузите на чл. 13.5 и чл. 23.3 от договора и чл. 2.3 от анекси № 3 и № 7, с които са уговорени възнаградителните и наказателните лихви по кредита, следва да се изходи от общия принцип на чл. 143 ЗЗП и от правилото на чл. 146 ЗЗП, че за да са неравноправни, клаузите трябва да не са уговорени индивидуално.

В исковата молба ищецът е поддържал, че съдържащите се в договора и в анекси № 3 и № 7 клаузи за възнаградителната лихва са уговорени индивидуално чрез постигане на съгласие между страните относно тяхното съдържание. Като се е позовал на практиката в решение по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, І т. о., въззивният съд е приел, че тежестта за доказване на твърдението за индивидуално договаряне на клаузите за лихвата се носи от ищеца и след преценка на доказателствата е направил извод, че ищецът не е доказал твърдението си за индивидуално уговаряне на клаузите в договора и в анексите относно възнаградителната лихва, поради което за тях важи принципа на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Въззивният съд е посочил, че само фактът на подписване на договора и на анексите от страна на кредитополучателя не обосновава извод за индивидуално уговаряне на оспорваните като неравноправни клаузи, включително по причина, че договорът и анексите са сключени при общи условия на банката.

Изхождайки от възприетото разрешение, че оспорваните от ищеца клаузи не са уговорени индивидуално, и от разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП, въззивният съд е формирал извод, че клаузата на чл. 13.5 от договора, предвиждаща възможност за банката да променя едностранно размера на възнаградителната лихва по кредита, е неравноправна на основание чл. 143, т. 3., т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 ЗЗП. Изводът за неравноправен характер на клаузата е мотивиран със съображения, че макар да обвързва възможността за промяна с обективен пазарен индекс - нарастване на 3-месечния ЮРИБОР до нива с 0.25 % пункта над посочените, предприемането на промяната на лихвения процент зависи изцяло от волята на банката, без да е уговорена методология или формула за начина на формиране на новия базов лихвен процент, без да има яснота как ще се променя включената в състава на лихвата надбавка и без да е изведен математически алгоритъм, определящ трайното съотношение между изменението на изброените пазарни лихвени индекси или другите изброени фактори с конкретното изменение на базовия лихвен процент. Съдът е преценил, че липсата на уговорен ясен механизъм за извършване на промяната дава възможност на банката при наличие на предвидените изменения на пазарните индекси да променя произволно размера на лихвата, като същевременно е акцентирал и върху отсъствието на уговорени в договора възможности за намаляване на лихвения процент при понижаване нивата на ЮРИБОР и за незабавно прекратяване на договора от кредитополучателя след съобщаване на предприетата без негово съгласие промяна на лихвата. В зависимост от извода за неравноправен характер на клаузата на чл. 13.5, обуславящ нейната нищожност съгласно чл. 146 ЗЗП, въззивният съд е приел, че в отношенията между страните следва да се приложи първоначално уговорената в чл. 13.1 на договора лихва от 6.15 %, която се дължи от кредитополучателя като цена на предоставения кредит.

По отношение на анекси № 3 и № 7, с които според въззивния съд се е достигнало до преструктуриране на дълга чрез разсрочване на задълженията на кредитополучателя, е прието следното: Съдържащите се в анексите клаузи, с които е уговорен механизъм за промяна на възнаградителната лихва, аналогичен на този по чл. 13.5 от договора, също са нищожни на основание чл. 146 ЗЗП. В установителната част на анексите, в която е уговорено дължимата редовна главница да се увеличи с дължими просрочени задължения (главница, лихви, такси и комисионни) до размер на 501 932.83 евро, съответно и до размер на 516 365.41 евро, е обективирана сделка между кредитора и кредитополучателя, осъществяваща хипотезата на капитализация, според условията на която дължимите несъбрани лихви по кредита се добавят към неиздължената на падежа главница. Олихвяването на изтекли лихви е допустимо на основание чл. 10, ал. 3 ЗЗД при уреждане от страна на БНБ, като с приемане на Наредба № 9/03.04.2008 г. (отменена, но действала към момента на подписване на анексите) е отпаднала забраната за страните да уговарят капитализация на лихви. След като страните са се съгласили за капитализация на лихвите, съгласието им представлява споразумение относно дължимото от кредитополучателя към момента на сключване на всеки един анекс и това съгласие следва да бъде зачетено. Съгласието се отнася както до формирания нов размер на главницата, така и до лихвения процент, уговорен съобразно новите стойности на главницата в размер на 6.9 %, считано от 17.10.2008 г. Предвид постигнатите от страните договорености, размерът на задълженията на кредитополучателя следва да бъде определен на база уговореното в договора и в двата анекса при съобразяване на приложимия до подписване на анекс № 3/06.06.2012 г. лихвен процент от 6.15 % и на формираните в съответствие с анексите нови размери на главницата, олихвявана след датата на всеки анекс с увеличения по общо съгласие на договарящите лихвен процент от 6.9 %.

В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е преценил, че при произнасянето по размера на претендираното от ищеца вземане следва да вземе предвид основното заключение на съдебносчетоводната експертиза, в което размерът на спорното вземане е изчислен при съобразяване на уговорените от страните промени в съдържанието на кредитното правоотношение, а не ползваното от първоинстанционния съд допълнително заключение, в което размерът на вземането е изчислен на база уговорките в първоначалния договор, без прибавяне на просрочените задължения, съгласно уговорките в анекси № 3 и № 7. Въз основа на констатациите в основното заключение въззивният съд е приел, че вследствие увеличението на лихвения процент от 6.15 % на 6.9 % към 06.06.2012 г. главницата по кредита се е увеличила с 2 566.22 евро, която сума генерира лихва от 737.30 евро, а за периода до сключване на анекс № 7 от 10.06.2013 г. - допълнителна лихва от 179.53 евро; В резултат на увеличението дължимата за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г. главница възлиза на 19 950.26 евро, както е отразено в заповедта за изпълнение; Възнаградителните лихви, наказателните лихви и таксите за управление на кредита за посочените в исковата молба периоди също се дължат в размерите по заповедта за изпълнение, а именно - 92 729.05 евро, 2 953.54 евро и 4 907.01 евро.

В заключение въззивният съд е приел, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск е доказан по основание и по размер, поради което с решението си е признал за съществуващо вземането на банката - ищец, предмет на издадената срещу ответниците заповед по чл. 417 ГПК.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са обосновали приложното поле на касационното обжалване по отношение на двете решения, постановени от въззивния съд, с идентични основания по чл. 280, ал. 3, т. 1 - т. 3 ГПК и с твърдения за очевидна неправилност на решенията по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Неоснователно е искането въззивните решения да се допуснат до касационно обжалване като очевидно неправилни по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, която законодателят е обозначил с термина „очевидна” с цел да я разграничи от неправилността по чл. 281 т. 3 ГПК, предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите на към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

Според тезата на касаторите, обжалваните решения са очевидно неправилно, тъй като въззивният съд се е обосновал с отменена, респ. несъществуваща правна норма към момента на постановяване на съдебния акт - Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск, отм. ДВ бр. 40/13.05.2014 г., приложил е правните норми на ЗЗП със смисъл, различен от действително вложения, не се е произнесъл по доводите им във въззивната жалба за нищожност съгласно чл. 26 ЗЗД и чл. 366 ЗЗД на анекси № 3 и № 7 към договора за кредит, произтичаща от основаване на уговорките в тях на неравноправни клаузи в договора относно начина на формиране на възнаградителната лихва, и е достигнал до необосновани изводи „относно правното значение на фактите“. Д. на касаторите, че решенията на въззивния съд са основани на отменен нормативен акт, произтича от погрешно разбиране за темпоралното действие на правните норми във времето, доколкото цитираната наредба е действала към момента на възникване на спорното правоотношение и отмяната й е последваща спрямо сключването на двата анекса, чието правно действие е преценявано съобразно нейните разпоредби. Останалите доводи, поддържани във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, не насочват към очевидна неправилност на обжалваните решения, а представляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на обсъждане в стадия за селекция на касационните жалби. В рамките на правомощията по чл. 288 ГПК съставът на ВКС не преценява решенията като очевидно неправилни и не намира за необходимо да ги допуска до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа по отношение на следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в тълкувателни решения на ВКС и с практика на ВКС по чл. 290 ГПК: „1. Допустима ли е капитализация, която по своята същност представлява сделка между кредитора и кредитополучателя ­физическо лице, според условията на която дължимите просрочени лихви по договор за кредит и такси се добавят към главницата по кредита и за кредитополучателя в този случай отпада ли възможността да се позове на неравноправният характер на клаузите, като е сключил анекс, с който се е съгласил с капитализацията; Следва ли в този случай кредитодателят да доказва, че клаузите по анекса, с които се капитализират просрочени лихви и такси към главницата са индивидуално договорени с кредитополучателя (противоречие с решение № 144/08.11.2017 г. по т. д. № 2155/2016 г. на І т. о., решение № 201/29.01.2018 г. по т. д. №700/2017 г. на І т. о., решение № 98/25.07.2017 г. на по т. д. № 535/2016 г. на I т. о., решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. и решение № 231/02.03.2018 г. по т. д. №875/2017 г.); 2. Уговорките в анексите към договор за кредит за преструктуриране на кредитно задължение по Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ бр. 38 от 11.04.2008г. и отменена с ДВ, бр. 40 от 13 май 2014г.) чрез прибавяне на просрочените задължения за лихви и такси към размера на редовната главница, представляват ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и допустими ли са уговорки за анатоцизъм/капитализация с кредитополучател физическо лице, което се е съгласило с анекса за капитализацията; Въобще допустими ли са уговорки за анатоцизъм/капитализация при условията на отменена Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск с кредитополучател физическо лице (противоречие с решение № 275/15.09.2014 г. по гр. д. № 3783/2013 г. на I г. о. и решение № 706/19.07.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1922/2003 г. на II т. о.); 3. Допустимо ли е сключване на анекси към договор за кредит с кредитополучател - физическо лице, чрез които да се прибавят просрочените задължения за лихви и такси към размера на редовната главница и представлява ли това анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, въпреки споразумението на страните; Анатоцизъм ли е начисляването на лихва върху просрочена възнаградителна лихва, предвид прибавяне на възнаградителните лихви към главницата; Допустимо ли е с Наредба №9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск, въпреки че е отпаднала забраната страните за уговарят капитализация на лихви, такава да е допустима между Банката кредитодател и кредотополучател - физическо лице; Допустима ли е в отношенията търговец - кредитополучател физическо лице сделка водеща до капитализация при положение, че страните са се съгласили с анекса за капитализация (противоречие с решение № 147/23.07.2012 г. по гр. д. № 627/2011 г. на ВКС, решение № 29/08.03.2012 г. по т. д. № 1087/2011 г. на ВКС); 4. Сключването на анекс по договор за кредит с кредитополучател - физическо лице, с който се капитализират изтекли лихви и просрочени такси към главницата представлява ли споразумение за дължимото към момента на сключването и следва ли да бъде зачетено при надлежно въведени възражения от кредитополучателя за нищожност на договорни и клаузи в договора и анексите към него, респ. на неравноправния им характер (противоречие с решение № 144/08.11.2017 г. по т. д. № 2155/2016 г. на ВКС, решение № 201/ 29.01.2018 г. по т. д. № 700/2017 г. на І т. о., решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, решение № 231/02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на ВКС, решение № 146 по т. д. № 2615/2016 г. на I т. о., и решение № 706/19.07.2004 г. по гр. д. № 1922/2003 г. на II т. о.); 5. При наличие на неравноправни клаузи в договор за банков кредит, сключен с потребител и сключени последващи анекси към договора, с които се изменя размерът на дълга чрез прибавяне на просрочени лихви и такси към главницата, допустим ли е изводът, че сключването/ съгласието на потребителя за тези анекси, санира неравноправните клаузи и потребителят не може да се ползва от закрилата ЗЗП при сключените такива и предпоставя ли дължимост в размерите, определени в анексите (противоречие с решение № 65/06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на І т. о., решение № 144/08.11.2017 г. по т. д. № 2155/2016 г. на ВКС, решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/14 г. на I т. о., 231/02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на ВКС, решение № 146 по т. д. № 2615/2016 г. на I т. о., и решение № 706/19.07.2004 г. по гр. д. № 1922/2003 г. на II т. о.); 6. Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор и чия тежестта на доказване, че клаузите са уговорени индивидуално (противоречие с решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на І т. о.); 7. В хипотезата на сключен потребителски договор, по който

е прието, че са налице неравноправни клаузи по договора за

кредит анексите към него чия е тежестта за установяване на

факта на индивидуално договаряне - на търговеца или на

потребителя, дори и страните да са се спогодили за неговата

нищожност; 8. При постигане на съгласие по анекс към договор за кредит, с който се капитализират изтекли лихви към главницата - съгласието разпростира ли се и по отношение на размера на главницата и определянето на нов лихвен процент; 9. Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП и подписването на анекси към договора за банков кредит от потребителя освобождава ли търговецът от задължението му да докаже, че намиращите се в договора клаузи, респ. анекси към него и оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него (за трите въпроса се твърди противоречие с решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на II т. о., решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на I т. о., решение № 65/06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г., решение № 231 по т. д. № 875/2017 г. на I т. о., и решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г.); 10. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК (противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и Тълкувателно решение № 1/04 януари 2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и с практика на ВКС, обективирана в множество изброени решения по чл. 290 ГПК); 11. Действителната воля на въззивния съд обективирана ли е в мотивите и диспозитива на съдебния акт и в настоящия случай действителната воля на съда намерила ли е точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение и въззивният съд произнесъл ли се е по същество на спора съобразно събраните доказателства (противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС - т. 2, и Тълкувателно решение № № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т. 18); 12. Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни (противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. №1/2001 г. на ОСГК - т. 19, и с практика на ВКС в множество решения по чл. 290 ГПК).

За въпросите по т. 7, т. 8 и т. 9 касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по тях в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в определение от 19.11.2015 г. на шести състав по дело С -75/2015 г., решение по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 и решения по дела С-74/15, С-348/14 и С-110/14.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа за въпроса „Допустимо ли е незаплатени и просрочени възнаградителни лихви и такси по договор за кредит с кредитополучател физическо лице да бъдат прибавяни към главницата и повторно олихвявани; Същото анатоцизъм/капитализиране ли е или преструктуриране на дълга“. Според касаторите, „въпросът е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика след отмяната на Наредба № 9/03.04.2008 г.“.

Преценени във връзка с разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите по т. 4, т. 5, т. 6, т. 8, т. 10, т. 11 и т. 12 от изложенията към двете касационни жалби не притежават характеристиките на правни въпроси с обуславящо значение за изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпрос № 4 не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и с решаващите правни изводи на въззивния съд относно съдържанието на спорните два анекса, с които е уговорена промяна в кредитното правоотношение. Въпроси № 5 и № 6 са относими към правилността на обжалваните решения и конкретно - към обосноваността и материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд относно валидността и правните последици на анексите и значението на изразеното при сключването им съгласие на длъжниците за промяна в условията по кредита. Въпрос № 8 е неясен и нелогичен и не може да бъде отнесен към нито един от решаващите изводи на въззивния съд. Аналогични съображения важат и за въпрос № 11. Въпроси № 10 и № 12 са зададени абстрактно и не кореспондират със съдържанието на касационните жалби, в които няма оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата и произнасянето по доводите и възраженията в подадената от касаторите въззивна жалба. Несъответствието на изброените въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и не се налага обсъждане на поддържаните по отношение на тях допълнителни предпоставки по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените в т. 7 и т. 9 въпроси покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, но разрешаването им от въззивния съд не противоречи на сочената от касаторите практика на ВКС по приложението на ЗЗП. При постановяване на първоначалното решение по спора въззивният съд е съобразил твърдението на ищеца в исковата молба, че клаузите, съдържащи се в договора за кредит и в спорните анекси № 3 и № 7, са уговорени индивидуално с кредитополучателя и със солидарните длъжници. Съобразявайки практиката в постановеното по реда на чл. 290, ГПК решение № 65/06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, І т. о., с която кореспондират посочените от касаторите решения № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, І т. о., и № 231 по т. д. № 875/2017 г. на ВКС, І т. о., съдът е възложил тежестта за доказване на твърдението за индивидуално уговаряне на клаузите за възнаградителни лихви върху банката - кредитор. След преценка на доказателствата по делото съдът е формирал извод, че ищецът не е доказал твърдението си за индивидуално уговаряне по смисъла на чл. 146 ЗЗП на клаузите за лихва - както в договора, така и в анексите, като е изложил съображения, че само фактът на предоговаряне на кредита и подписването на анексите не води до извод за индивидуално уговаряне на релевантните за спора договорни клаузи. Съответствието на възприетото разрешение с практиката на ВКС изключва възможността обжалваните решения да се допуснат до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Сременно от мотивите на въззивния съд не се установява поддържаното от касаторите противоречие на обжалваните решения с цитираната в изложението практика на Съда на ЕС, което обстоятелство препятства допускането на касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Оспорването от страна на касаторите на правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд при преценката за обвързаност на кредитополучателя и на солидарните длъжници от постигнатите с подписване на анекси № 3 и № 7 договорености, няма отношение към основанията за допускане на касационно обжалване.

Формулираният в т. 1 въпрос, мултиплициран ненужно в съдържанието на заявените във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси по т. 2, т. 3 и т. 10 и на въпроса, за който се поддържа бланкетно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, се свежда до един общ въпрос, прецизиран от касационната инстанция съобразно правомощията й в производството по чл. 288 ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.), а именно: Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и допустима ли е при действието на Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ бр. 38/11.04.2008 г., отм. ДВ бр. 40/30.05.2014 г.) уговорка в допълнителни споразумения към договор за банков кредит за преструктуриране на кредитно задължение на физическо лице - кредитополучател чрез прибавяне на просрочени задължения за лихви и такси към размера на редовната главница. Въззивният съд се е произнесъл в решенията си по посочения въпрос като отговорът на въпроса е обусловил решаващите му изводи за основателност на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за частта от вземането по заповедта за изпълнение, предмет на спора във въззивното производство, което означава, че въпросът отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Даденото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на делото въпрос (в частта за прибавяне на просрочени задължения за лихви към редовната главница по кредита) противоречи на практиката на ВКС в служебно известните на настоящия съдебен състав решения № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., и № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, І т. о., в които е прието, че в хипотезата, възпроизведена в съдържанието на формулирания въпрос, уговорката в допълнителни споразумения за прибавяне към дължимата от физическо лице - кредитополучател редовна главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и е недопустима. Констатираното противоречие с практиката на ВКС съставлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваните въззивни решения до касационен контрол по посочения по-горе правен въпрос. При наличие на формирана практика по обуславящия за изхода на делото въпрос поддържаното от касаторите основани по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложимо.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 14 от 08.01.2019 г., постановено по в. т. д. № 604/2018 г. на Апелативен съд - П., и на постановеното по същото дело решение № 134 от 13.04.2020 г., с което по реда на чл. 247 ГПК е поправена очевидна фактическа грешка в решение № 14 от 08.01.2019 г.

УКАЗВА на касаторите Н. Д. В., „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Х. Е. П“ ЕООД – чрез адв. Е. И. от АК П. със служебен адрес [населено място], [улица], в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 3 832.11 лв. (три хиляди осемстотин тридесет и два лв. и единадесет ст.), на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.

След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: