Производството е по чл. 288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от М. Д. Ш., чрез процесуален предсставител адв.. В, срещу решение от 21.01.2020г., постановено по в. гр. д.№6836/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 27.03.2019г. по гр. д.№3210/2018г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от М. Д. Ш. срещу Сдружение „SOS Детски селища България“ искове с правно основание чл. 262 КТ, вр. чл. 150 КТ и чл. 86 ЗЗД.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба Сдружение „SOS Детски селища България“, чрез процесуален представител адв.Н., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от М. Д. Ш. срещу Сдружение „SOS Детски селища България“ искове с правно основание чл. 262 КТ, вр. чл. 150 КТ /за сумата 6034, 57 лв., претендирана като възнаграждение за полаган извънреден труд през почивен ден събота за периода от м. 10.2015 г. до 06.04.2017 г.; за сумата 6215 лв., претендирана като възнаграждение за полаган извънреден труд през почивен ден неделя, за периода от м. 01.2015 г. до 06.04.2017 г.; за сумата 24 365, 88 лв., претендирана като възнаграждение за полаган извънреден труд през почивни дни - събота и неделя, над 8 часа - съобразно трудовия договор, за периода от м. 01.2015 г. до 06.04.2017 г./ и чл. 86 ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че твърденият от М. Ш. труд, който е полагала през почивните дни събота и неделя за процесния период, изразяващ се в грижа за настанените при нея две деца, не излиза извън обема от грижи, които е дължала непрекъснато да полага в качеството на приемно семейство по смисъла на чл. 31 ЗЗДт и същият не може да се квалифицира като извънреден по чл. 143 КТ, което е достатъчно основание ищцовите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни. За пълнота на изложението е отбелязано, че ангажираните пред първата инстанция гласни доказателства на ищцовите свидетели И. А. и А. Н. отразяват впечатленията им за полагани от ищцата грижи за децата при техни епизодични посещения, както и съобразно споделеното им от самата Ш., но не са конкретизирани в достатъчна степен, за да се приеме при условията на пълно и главно доказване в кои от съботите и неделите от процесния период ищцата не е почивала и е работила по трудовото правоотношение с ответника.

Съдът е посочил, че основен спорен въпрос между страните е дали положените грижи по отглеждането на двете деца през процесния период са упражнявани по правоотношението с ответника Сдлужение „SOS Детски селища България“, респективно дали заемана длъжност „приемен родител-SOS родител“ включва подобно задължение, доколкото ищцата през процесния период е имала и качеството приемно семейство по смисъла на чл. 31 ЗЗДт. Посочил е, че приемно семейство е дефинирано в чл. 31 ЗЗДт – това са двама съпрузи или отделно лице, при което се настанява дете за отглеждане съгласно договор по чл. 27 ЗЗДт, които лица не са носители на родителските права и задължения, и съгласно чл. 4, ал. 1, т. 4 ЗЗДт съставлява мярка за закрила на детето; че по аргумент от чл. 31, ал. 4 ЗЗДт, освен доброволно, приемното семейство може да бъде и професионално, като в този случай то трябва да притежава и допълнителна квалификация за отглеждане на деца, придобита по реда на Наредба за условията и реда за кандидатстване, подбор и утвърждаване на приемни семейства и настаняване на деца в тях, и да сключи договор с доставчик на социална услуга приемна грижа; че последната се предоставя от дирекция Социално подпомагане, общината или лицензиран доставчик на социална услуга за деца съгласно чл. 43б, а в обхвата се включват дейности по набиране и оценяване на кандидати за приемни семейства, обучение, взаимно адаптиране, подкрепа и наблюдение на отглеждането на детето /чл. 34а, ал. 3 и 4 ЗЗДт и чл. 4, ал. 1 от Наредбата/; че самото настаняване първоначално и временно може да бъде извършено по административен ред по чл. 27 ЗЗДт, до изрично произнасяне на съда с решение по чл. 28 ЗЗДт. Установено е по делото, че в процесния период ищцата се е грижила и отглеждала двете деца в качеството си на приемно семейство /приемен родител/, а ответното сдружение е притежавало лиценз за доставчик на социална услуга приемна грижа. Въззивният съд е изложил съображеня, че анализът на горепосочената нормативна уредба води до извод, че задължението на приемно семейство /приемен родител/ по чл. 31 ЗЗДт не възниква по силата на трудово правоотношение, а с оглед издадената заповед на Директора на дирекция „Социално подпомагане“ или по силата на съдебното решение, с което детето се настанява; че съществено значение има целта на института на приемния родител, която се изразява във възможно най-пълна степен да се замести грижата на биологичния родител, което несъмнено изисква за детето да се полагат непрекъснати, 24-часови грижи и в този смисъл ищцата първоначално като доброволен, а впоследствие като професионален приемен родител, не може да изисква от ответното сдружение спазването на междудневни или между седмични почивки за отглеждането и възпитанието на децата. Посочено е от съда, че аргумент в тази насока може да бъде направен и от нормата на чл. 137, ал. 3 СК, вменяваща на лицата, при които детето е настанено по съдебен ред, право и задължение да живеят с него, както и задължение да осъществяват фактически действия по чл. 125 и правото по чл. 126, ал. 2 и че следователно ex lege /по силата на закона/ (а не от сключения с ответника трудов договор), на ищцата е вменено задължение за грижи в обем и с продължителност, присъщи на родител, които безспорно се полагат без съблюдаване на почивките и работното време, уредени с нормите на КТ. Прието е от съда, че посочената в споразумение № 6/27.05.2011 г. длъжност „приемен родител (SOS родител)“, заемана при ответника следва да бъде тълкувана във връзка качеството на ответното сдружение като доставчик на социалната услуга „приемна грижа“ по чл. 34а ЗЗДт, която се предоставя на ищцата с цел подпомагането при отглеждането на настанените от административния орган или съда деца. Настаняването на децата по реда на чл. 27 или чл. 28 ЗЗДт при Ш. дерогира правилата на чл. 147 – 154 КТ, доколкото формалното им прилагане е несъвместимо с морала, със самата функция на приемния родител и произтичащото от закона задължение за постоянни грижи; че интересът на последният също е законодателно отчетен с предоставената му възможност да се ползва от „заместваща приемна грижа по смисъл на §1, т. 9 от ДР към ЗЗДт, която представлява услуга за дете, настанено извън семейството, предприемана планирано и/или при извънредни обстоятелства с цел подкрепа на приемното семейство или семейството на роднини или близки за осигуряване на отдих; но че задължението за предоставянето на такава услуга не е вменено на ответника /арг. от чл. 20, ал. 4, т. 3 от ППЗЗДт/. Въззивният съд е посочил, че възприемането на тезата на въззивницата, че по силата на трудовото правоотношение със Сдружение „SOS Детски селища България“, последното дължи обезщетение за неизползвани почивни дни и положен извънреден труд би приравнило функциите по полагане на грижи и възпитание на децата като приемен родител, на тези, характерни за служител в специализирана институция, какъвто според въззивният съд не е бил законодателния подход. Посочено е от съда, че с игнориране обстоятелството, че ищцата е била приемен родител и стриктното прилагане на разпоредбите на КТ относно почивките и забраната за полагането на извънреден труд, ще следва да се признае и правото на ищцата на отказ по чл. 148 КТ, което е в пълно противоречие с функциите и същността на приемния родител; като същевременно работодателят ще е поставен в неизпълнение на задълженията му и за осигуряване на дневна и междудневна почивка, а ако същият спазва подобно задължение в голяма степен би се обезсмислил законодателния стремеж чрез приемния родител да се изгради семейна среда за отглеждането на дете, която среда неминуемо предполага постоянни грижи и непрекъснат контакт между приемния родител и детето.

Касаторът, счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: „приемният родител, назначен по трудов договор, има ли право на възнаграждение за извънреден труд съгласно разпоредбите на КТ, съответно има ли право на отказ от полагането му по чл. 148 КТ“, който въпрос касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС: определение по гр. д.№4943/2015г. на ВКС, ІVг. о., според което: Правилата за работа на ненормиран работен ден важат само за работните дни. Работата през почивните дни е на общо основание извънреден труд /защото се полага извън установеното за длъжността редовно работно време/; решение по гр. д.№1500/2003г. на ВКС, ІІІг. о., според което:Съгласно генералното правило на Кодекса на труда извънредният труд е забранен. Той може да се прилага по изключение само в случаите изрично и изчерпателно изброени в законовите разпоредби. В случай, че не са спазени правилата на кодекса, работникът или служителят има право да откаже полагането на извънреден труд; определение по гр. д.№1319/2016г. на ВКС, ІVг. о., според което: За характерът и същността на длъжността от значение е не нейното наименование, а правата и задълженията на работника или служителя, определящи съдържанието на трудовите му функции.

Според касатора е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ по въпроса: „прилагат ли се правилата на Кодекса на труда за специфични функции по отглеждане на дете, за които има сключен трудов договор и отглеждането на детето не се осъществява по силата на закона“, който въпрос сочи, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Първият от поставените от касатора въпроси не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд, който не е приел, че приемният родител е назначен по трудов договор, а е приел, че задължението на приемно семейство /приемен родител/ по чл. 31 ЗЗДт не възниква по силата на трудово правоотношение, а с оглед издадената заповед на Директора на дирекция „Социално подпомагане“ или по силата на съдебното решение, с което детето се настанява. Поради това неоснователно се поддържа от касатора и противоречие на възззивното решение с представените решения на ВКС, с които отделно от това не е разрешаван поставения въпрос от касатора относно положението на приемния родител.

Според касатора е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ по въпроса: „прилагат ли се правилата на Кодекса на труда за специфични функции по отглеждане на дете, за които има сключен трудов договор и отглеждането на детете не се осъществява по силата на закона“, който въпрос сочи, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставените въпроси, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1000лв. – за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.01.2020г., постановено по в. гр. д.№6836/2019г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА М. Д. Ш. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Сдружение „SOS Детски селища България“ сумата 1000лв. – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: