Р Е Ш Е Н И Е

№ 114

София, 20.02.2024г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в публично съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

при участието на секретаря А. К. като изслуша докладваното от съдията М. Х. г. д. № 280 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „И. П. ЕООД, чрез адвокат С. М., срещу въззивното решение на Пловдивски апелативен съд №56/29.04.2022г. по в. г.д.№96/2022г.

Касационното обжалване е допуснато с определение №2432/09.08.2023г. по следния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните.

Разрешение на същия е дадено в трайно установената съдебна практика на ВКС (част от която са решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 166/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о.; решение № 554/08.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о., включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Според същата, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи, както и на всички събрани доказателства, нарушава разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК.

По касационните оплаквания:

В жалбата се твърди неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че при постановяването му съдът не е обсъдил всички въведени в производството пред него възражения, свързани с липса на внесени такси за изпълнителните действия; начина, по който се изчисляват сроковете на перемцпията и погасителната давност; действията, които прекъсват същите, както и за характера на молбата за присъединяване в изпълнителното производство на изпълнителен лист за разноски. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, тъй като след 29.08.2014г. взискателят, респ. съдебният изпълнител не е предприел валидни изпълнителни действия повече от две години. По същество се претендира отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Направено е искане за присъждане на разноските по делото.

Насрещната страна Я. Д. Д. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Д. В., оспорва жалбата. Твърди, че решението на въззивния съд е правилно и обосновано. Същият е изложил свои собствени мотиви по същество на спора и е достигнал до идентичен извод с този на първостепенния съд. При постановяването му съдът е обсъдил тези доводи, които са били относими към конкретното производство и са били необходими за решаване на делото. В хода на производството е установено, че взискателят Я. Д. е имала активно поведение в хода на изпълнителния процес, като през периоди по-кратки от две години е предприемала изпълнителни действия, поради което не е настъпила перемцпия, а процесните вземания не са погасени по давност. По същество претендира отхвърляне на жалбата и потвърждаване на оспореното въззивно решение. Направила е искане за присъждане на сторените по делото разноски.

Към настоящото производство е присъединено ч. г.д.№279/2023г., образувано по частна жалба от „И. П. ЕООД, чрез адвокат С. М., срещу определение №276/12.07.2022г. на Апелативен съд - Пловдив по в. г.д.№96/2022г. в частта, с която е оставено без уважение искането на „И. П. ЕООД за изменение на постановеното по делото решение №56/29.04.2022г. в частта за разноските, с присъждане на сумата от 300лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по депозираната частна жалба срещу определение №260664/02.11.2021г. на Окръжен съд – С. З. по г. д.№12/2020г., постановено по реда на чл.248 от ГПК.

Жалбоподателят твърди, че определението в оспорената му част е неправилно. Излага, че съгласно разпоредбата на чл.81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция съдът следва да се произнесе по искането за разноски, а в конкретния случай са представени и доказателства за извършването им.

Ответникът Я. Д. Д. с писмен отговор /пришит към ч. г.д.№278/2023г. на ВКС, ІV г. о./, чрез адвокат Д. В., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице предпоставки за ангажиране отговорността на ответницата за разноски, тъй като такива не се следват на страните в производството по чл.248 от ГПК. По същество моли жалбата да бъде отхвърлена. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

С обжалваното решение въззивният Пловдивски апелативен съд потвърдил решението на първостепенния Старозагорски окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от „И. П. ЕООД срещу Я. Д. Д. иск с правно основание чл. 439 от ГПК, за приемане за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите, както следва: 135 000 лв., дължима по изпълнителен лист от 14.08.2014г. по г. д.№191/2014г. на Великотърновски апелативен съд и 18 736,78лв., дължими по изпълнителен лист от 30.04.2015г. по г. д.№191/2014г. на Великотърновски апелативен съд.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В полза на Я. Д. Д. срещу „И. П. ЕООД е бил издаден изпълнителен лист за сумата от 135 000лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.06.2013г. до окончателното изплащане по невлязлото в сила съдебно решение по г. д.№191/2014г. на Великотърновски апелативен съд. Съдът констатирал, че посоченото решение влязло в сила на 18.02.2015 г., когато с определение по гр. д. № 176/2015г. на Върховния касационен съд, ІV г. о. не било допуснато касационното му обжалване.

Въззивният съд установил, че на 28.08.2014 г., въз основа на посочения изпълнителен лист и молба от взискателката Я. Д., било образувано изп. д. № 20148510401933 по описа на ЧСИ М. П., с рег. № и район на действие района на Софийски градски съд. По същото били извършени следните изпълнителни действия: на 29.08.2014 г. – молба за налагане на запор на всички сметки на длъжника в няколко конкретно посочени банки, който бил наложен по сметка на дружеството в Ц. кооперативна банка; на 03.02.2016 г. – молба за присъединяване на ново вземане по изпълнителното дело в размер на 18 736,78лв.; на 07.06.2017 г. – запор върху банкови сметки на длъжника и върху вземанията му от трети лица; на 29.06.2017 г. и на 01.09.2017 г. – молби за налагане на възбрана върху два недвижими имота на длъжника в [населено място] и налагане на запор върху вземанията му от трети лица; на 26.03.2018 г. – молба за налагане запор на вземането на длъжника от друго трето лице, който бил наложен, вземането признато и извършено плащане на 29.03.2018г.; на 23.05.2018 г. – молба за налагане на възбрана на недвижим имот в [населено място]; на 12.11.2018 г. – молба за насочване изпълнението върху притежаваните от длъжника дялове от капитала на „Туристическа компания – 2000“ ЕООД, извършено с писмо от 29.01.2019г. По искане на длъжника и въз основа на обезпечителна заповед от 04.07.2019 г. по гр. д. № 79/2019 г. по описа на Окръжен съд – С. З. изпълнителното производство било спряно с разпореждане на съдебния изпълнител от 05.07.2019 г.

Съдът установил, че на 23.08.2019 г. Я. Д. поискала да бъде върнат оригинала на издадения в нейна полза изпълнителен лист от 14.08.2014 г. по в. гр. д. №191/2014 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, като след получаването му образувала ново изп. д. № 20197810400587 по описа на ЧСИ Г. Д., с рег. № и район на действие района на Софийски градски съд, по което били извършени следните изпълнителни действия: на 28.08.2019 г. по искане на взискателя бил наложен запор върху вземанията на длъжника, включително наети банкови касети и сейфове и запор върху 96 670 дружествени дяла от капитала на „Туристическа компания – 2000“ ЕООД; молба от 09.09.2019 г. за присъединяване по реда на чл. 456, ал. 1 от ГПК като взискател по изп. д. № 20148510401933 на ЧСИ М. П. въз основа на удостоверение от ЧСИ Г. Д., която била уважена с разпореждане на съдебния изпълнител от 09.09.2019 г.; молба от 18.10.2019 г. за предприемане на действия за събиране на вземането от внесената от длъжника гаранция по гр. д. № 79/2019 г. по описа на Окръжен съд – С. З. в размер на 7 270 лв. Съдът установил, че с разпореждане на съдебния изпълнител от 22.11.2019 г. и въз основа на обезпечителна заповед от 14.11.2019 г. по гр. д. № 79/2019 г. по описа на Окръжен съд – С. З. било спряно изпълнителното производство. Същото било възобновено на 14.02.2020 г., след обезсилване на обезпечителната заповед и отново спряно с разпореждане на съдебния изпълнител от 27.02.2020 г. въз основа на обезпечителна заповед от 25.02.2020 г. по гр. д. № 12/2020 г. по описа на Окръжен съд – С. З.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК и е допустим, доколкото от представените писмени доказателства и извършената служебна справка е установено, че предходно образуваното производство между страните със същия предмет /гр. д. № 79/2019 г./ е прекратено с влязло в сила определение.

Съдът приел, че погасителната давност за заплащане на сумата от 135 000лв., дължима на отпаднало основание, е започнала да тече от падежа на срочното задължение. Посочил, че същата била прекъсната с предявения от Я. Д. иск, по който било образувано гр. д. № 807/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, като по време на висящия процес давността по отношение на вземането не е текла. Приел, че новата давност за вземането е започнала да тече от влизане в сила на съдебното решение – 18.02.2015 г., когато било постановено определение № 248/18.02.2015 г. по гр. д. № 176/2015 г., с което Върховният касационен съд не допуснал до касационно обжалване въззивното решение на Великотърновския апелативен съд. Съдът обосновал, че фактът на издаден по-рано изпълнителен лист в полза на кредитора не се отразява на началния момент на погасителната давност на вземанията, за които той е издаден. Изложил, че допуснатото предварително изпълнение на решението не противоречи на разпоредба на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД за периода, в който давност не тече, а силата на пресъдено нещо, с която се установява съществуването и изискуемостта на твърдяното вземане възниква след влизане в сила на съдебното решение. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че периодът, който следва да бъде разглеждан в производството по отношение и на двете вземания за главница и разноски бил от 18.02.2015г. до 18.02.2020г.

При преценка основателността на иска съдът се позовал на разрешенията дадени в т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК /чл. 330, ал. 1, б. „д” от ГПК /отм./, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. С оглед на изложеното, приел, че юридическият факт, който прекъсва давността е искането на взискателя /с изключение на хипотезата, при която е направено възлагане по чл.18 от ЗЧСИ/, което е уважено от съдебния изпълнител и действието е предприето, независимо от неговия резултат. Направил извод, че след образуване на изпълнителното производство взискателят Д. многократно е подавала молби за извършване на изпълнителни действия /на 29.08.2014 г. за налагане на запор на всички сметки на длъжника в няколко конкретно посочени банки, който е наложен; на 03.02.2016 г. за присъединяване на ново вземане по изпълнителното дело; на 09.06.2017 г. за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника и върху вземанията му от трети лица; на 29.06.2017 г. и на 01.09.2017 г. за налагане на възбрана върху два недвижими имота на длъжника в [населено място] и запор върху вземанията му от трети лица; на 26.03.2018 г. за налагане запор на вземането на длъжника от друго трето лице; на 23.05.2018 г. за налагане на възбрана на недвижим имот в [населено място]; на 12.11.2018 г. за насочване изпълнението върху притежаваните от длъжника дялове от капитала на „Туристическа компания 2000“ ЕООД; на 18.10.2019 г. за предприемане на действия за събиране на вземането от внесената от длъжника гаранция в Окръжен съд – С. З. и всички са били уважени и извършени. Посочил, че в релевантния за спора период взискателят/кредитор е предприемал изпълнителни действия в неголеми интервали от време /по-малки от две години/, като периодично е искал от съдебният изпълнител извършване на такива, които били уважавани, но липсвало удовлетворяване поради липса на активи у задълженото лице. В заключение, съдът приел, че в хода на изпълнителното производство не е настъпила перемпция, която да доведе до прекратяването му по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, респ. не е изтекла погасителната давност за процесните вземания по реда на чл.117, ал.2 от ЗЗД.

Въззивният съд намерил за ирелевантно за спора обстоятелството дали поканата за доброволно изпълнение е връчена редовно на длъжника, тъй като с това действие на съдебния изпълнител не се прекъсва погасителната давност, доколкото то се извършва по силата на чл. 428, ал. 1 от ГПК, без искане на взискателя и не може да доведе до неговото удовлетворяване. Намерил за неоснователно и възражението за незаконосъобразност при образуване на изпълнителното производство, тъй като към този момент взискателят и длъжникът не са имали адрес, респ. седалище в района на Софийски градски съд, а самият той не е имал открити сметки в банките, на които е изпратено запорно съобщение. Посочил, че взискателят е поискал налагане на запор върху вземанията на длъжника от трети лица – банкови институции, чието седалище било в София, поради което била спазена определената в ГПК местна подсъдност. Намерил за неоснователно и твърдението за незаконосъобразност на изпълнителните действия поради невнасяне на разноски за същите, предвид установените по делото факти, че за част от тях същите били платени, а заплащането на останалите било въпрос на вътрешни отношения на взискателя и съдебния изпълнител, което не се отразява на законосъобразността на изпълнителните действия. По изложените съображения въззивният съд намерил предявения иск за неоснователен.

С определение №669/09.09.2022г. съдът оставил без уважение искането на молителя „Интер престиж“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските, като му бъде присъдена сумата от 300лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по депозираната частна жалба срещу определение №260664/02.11.2021г. на Окръжен съд – С. З. постановено по реда на чл.248 от ГПК.

При извършената касационна проверка, настоящата инстанция не установи пороци, водещи но нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради което намира същото за валидно и процесуално допустимо.

Съдът намира за неоснователно въведеното касационно оплакване за липса на произнасяне от въззивния съд по въведеното пред него възражение за незаконосъобразност на извършените по изпълнителното производство действия поради липса на внасяне на следващите се за същите разноски. Видно от мотивите на обжалваното решение, това възражение е разгледано и намерено за неоснователно, като съдът правилно е установил, че част от дължимите такси са заплатени, а неплащането на останалите не влияе върху законосъобразността на извършените изпълнителни действия.

Основателно е въведеното касационно оплакване за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, тъй като съдът не е обсъдил всички въведени пред него възражения, свързани с начина, по който се изчисляват сроковете на перемцпията и погасителната давност; действията, които прекъсват същите, както и за характера на молбата за присъединяване в изпълнителното производство на изпълнителен лист за разноски. В противоречие с дадения отговор въззивният съд е изложил общи мотиви относно изтичането и прекъсването на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и за прекъсване на погасителната давност в хода на изпълнителното производство, като посочил, че фактът, който прекъсва давността е искането на взискателя /с изключение на хипотезата, при която е налице възлагане по реда на чл.18 от ЗЧСИ/, което е уважено и действието предприето. Допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение не е съществено, тъй като не се е отразило на правилността на крайния му извод за неоснователност на иска по чл. 439 от ГПК.

Погасителната давност и перемпцията са различни правни институти, с различни последици, доколкото настъпването на давността изключва принудителното изпълнение, а перемпцията води до прекратяване на изпълнителното производство, т. е нуждата от принудително изпълнение продължава да съществува, но съдебният изпълнител е длъжен да зачете последиците от настъпилото по силата на закона прекратяване на изпълнителното производство. За да настъпи перемпцията, е необходимо взискателят да не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години от последното искане /чл.433, ал.1, т.8 от ГПК/, а съгласно чл.116, б.“в“ ЗЗД погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно разясненията дадени в ТР №2/2013 от 26.06.2015г., т. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ прекъсва давността (независимо дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Разяснено е още, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността: образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Изрично е прието, че молба за изпълнение, в която не е посочен изпълнителен способ или няма възлагане по реда на чл.18 ЗЧСИ, е нередовна съгласно чл.426, ал.2 ГПК и ако не бъде поправена подлежи на връщане на основание чл.426, ал.3, вр. чл.129 ГПК. Върнатата нередовна молба за принудително изпълнение не прекъсва давността. Общото между двата института е обстоятелството, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността.

В конкретния случай, депозираната от взискателя Я. Д. молба от 03.02.2016г. за присъединяване на изпълнителен лист за присъдените в нейна полза съдебни разноски, сама по себе си не прекъсва срока на перемпция (започнал да тече на 29.08.2014г. с налагане на запор на сметката на длъжника в Ц. кооперативна банка), но съчетана с направеното в същата искане за предприемане на изпълнителни действия по събиране на вземането е основание за това. Всяко искане за извършване на действие, като част от фактическия състав на предвиден в закона изпълнителен способ, опровергава презумираното бездействие на взискателя и от същото започва да тече нов преклузивен срок, независимо по кое от изпълнителните основания в прозводството е направено. Такава е и молбата проучване на имуществото, подадена от Д. на 27.04.2016г., тъй като отново е съединена с искане за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител намери при това проучване. Съгласно разпоредбата на чл.426, ал.3 от ГПК, когато молбата на взискателя за предприемане на изпълнителни действия е нередовна, съдебният изпълнител следва да даде подходящ срок за отстраняване на констатираните нередовности. Бездействието му не може да се тълкува в тежест на взискателя и да доведе до негативни за него последици.

С оглед на изложеното, правилен е изводът на въззивния съд за липса на настъпила в хода на процесното изпълнително производство перемпция, както в периода от 29.08.2014г. до 29.08.2016г., така и след това до образуването на новото изпълнително дело на 23.08.2019г., когато исканията и осъществените изпълнителни действия за събиране на вземанията на взискателя са били предприемани в интервали от по няколко месеца (на 29.06.2017 г. и на 01.09.2017 г. – молби за налагане на възбрана върху два недвижими имота на длъжника в [населено място] и налагане на запор върху вземанията му от трети лица, на 12.09.2017г.; на 26.03.2018 г. – молба за налагане запор на вземането на длъжника от друго трето лице, който бил наложен, вземането признато и извършено плащане на 29.03.2018г.; на 23.05.2018 г. – молба за налагане на възбрана на недвижим имот в [населено място]; на 12.11.2018 г. – молба за насочване изпълнението върху притежаваните от длъжника дялове от капитала на „Туристическа компания – 2000“ ЕООД, извършено с писмо от 29.01.2019г.). Изводът е направен при правилно приложение на разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, а наведеният в този смисъл касационен довод е неоснователен.

Правилно въззивният съд е приложил и правилата за прекъсване на погасителната давност в хода на изпълнителното производство, разяснени с ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР №3/2020г. на ОСГТК на ВКС на ВКС, от настъпване падежа на вземането, на 18.02.2015г. (датата на влизане в сила на съдебното решение за установяването му), като е обосновал законосъобразен извод за липса на изтекла погасителна давност за същото, предвид предприетите и осъществени изпълнителни действия до подаване на исковата молба 21.02.2020г. (запор на банкови сметки, вземания от трети лица, запор върху дружествени дялове и насочване на изпълнението върху тези дялове по реда на чл.517 от ГПК).

По изложените съображения, крайният извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.439 от ГПК, е правилен. Подадената жалба е неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

По депозираната частна жалба по реда на чл.274, ал.2 от ГПК:

С обжалваната част на определение №276/12.07.2022г. по в. г.д.№96/2022г. въззивният съд оставил без уважение искането за изменение на решение №56/29.04.2022г. в частта за разноските, като присъди в полза на „И. П. ЕООД сумата от 300лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по депозираната частна жалба срещу определение №260664/02.11.2021г. на Окръжен съд – С. З. постановено по реда на чл.248 от ГПК.

За да постанови този резултат въззивният съд приел, че в производството по реда на чл.248 от ГПК разноски не се следват на страните, тъй като същото е продължение на делото по повод дължимостта и размера на сторените пред съответната инстанция разноски.

Подадената частна жалба е неоснователна.

Съгласно трайно установената съдебна практика разноски не се присъждат в производството по чл.248 от ГПК, тъй като същото не е самостоятелно производство, а е способ за защита срещу неправилно присъдените разноски, чрез допълване на постановения съдебен акт /когато такива не са присъдени/ или чрез изменението му /когато те са неправилно определени/. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с посочените разрешения, поради което същото следва да бъде потвърдено.

Предвид крайния изход от спора, на основание чл.78, ал.3 от ГПК „И. П. ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на Я. Д. Д. сумата от 8 400лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разходи за адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №56/29.04.2022г. постановено по в. г.д.№96/2022г. на Апелативен съд - Пловдив.

ПОТВЪРЖДАВА определение №276/12.07.2022г. на Апелативен съд - Пловдив по в. г.д.№96/2022г. в частта, с която е оставено без уважение искането на „И. П. ЕООД за изменение на постановеното по делото решение №56/29.04.2022г. в частта за разноските, с присъждане на сумата от 300лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по депозираната частна жалба срещу определение №260664/02.11.2021г. на Окръжен съд – С. З. по г. д.№12/2020г., по реда на чл.248 от ГПК.

ОСЪЖДА „И. П. ЕООД да заплати на Я. Д. Д., сумата от 8 400лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: