Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Й. К. Членове: ПЕТЯ Ж. П. при секретар Б. П. и с участието на прокурора М. А. изслуша докладваното от председателя Й. К. по административно дело № 2186 / 2022 г. Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК.
С решение № 3932 от 15.06.2021г., постановено по адм. д. № 5277/2018г. Административен съд – София град, първо отделение, 20-ти състав, е отхвърлил жалбата на „Е. С. А. ООД, [ЕИК] срещу ревизионен акт /РА/ № МДТ – РД – 01 – 0793/30.12.2014г., издаден от органи по приходите в Дирекция „Приходи и администриране на местни данъци и такси“ при С. О. /СО/, потвърден с Решение № СОА18-РД28-5 от 23.03.2018г. на Кмета на С. О. с който са определени задължения в общ размер на 98 378,72лв. , в това число ДНИ в общ размер на 11 068,11лв. и лихви за забава в размер на 3 683,47лв. и задължения за ТБО в общ размер на 62 245,40лв. и лихви за забава в размер на 21 381,74лв. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на Столична община разноски по делото в размер на 3 481,36лв.
С допълнително решение № 5032 от 30.07.2021г. по същото дело съдът е отхвърлил искането на жалбоподателя за допълване на решението.
Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от „Е. С. А. ООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.София, район „Искър“, [жк], [адрес], представлявано от управителя И. К., чрез пълномощника адв. Г. К.. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – София град е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. М. В. административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения ревизионен акт. Като алтернативно се поддържа искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Претендира заплащане на разноски за двете съдебни инстанции, в това число адвокатско възнаграждение.
Ответният по касационната жалба кмет на Столична община чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на разноски.
От страна на „Е. С. А. ООД, [ЕИК] е подадена касационната жалба и срещу допълнително постановеното решение. В същата се прави оплакване за неправилност на постановеното решение, като се излагат съответни доводи. М. В. административен съд да постанови решение, с което да отмени оспореното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да допусне допълване на първоинстанционното решение.
Ответният по касационната жалба кмет на Столична община чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационните жалби са процесуално допустими, а по същество първата е основателна, а втората е неоснователна.
Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: По първоначалната касационна жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.211,ал.1 АПК, от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. По същество е частично основателна.
С решението си Административен съд – София град е отхвърлил жалбата на „Е. С. А. ЕООД, [ЕИК] срещу ревизионен акт /РА/ № МДТ – РД – 01 – 0793/30.12.2014г., издаден от органи по приходите в Дирекция „Приходи и администриране на местни данъци и такси“ при С. О. /СО/, потвърден с Решение № СОА18-РД28-5 от 23.03.2018г. на Кмета на С. О. с който са определени задължения в общ размер на 98 378,72лв. , в това число ДНИ в общ размер на 11 068,11лв. и лихви за забава в размер на 3 683,47лв. и задължения за ТБО в общ размер на 62 245,40лв. и лихви за забава в размер на 21 381,74лв. Съдът е описал фактическата обстановка по издаване на оспорения ревизионен акт, както и проведеното административно оспорване на същия. Описани са също представените допълнително писмени доказателства, както и заключенията – основно и две допълнителни по назначената съдебно-счетоводна експертиза; това по съдебно-техническата експертиза, както и заключения – основно и допълнително по оценъчна експертиза. Съдът е изложил мотиви относно извършеното оспорване от страна на жалбоподателя по съдържание като частни документи на представените приемо-предавателни протоколи за извършване на дейности по сметосъбиране и сметоизвозвозване, актове за установяване на натурални видове работа и прочие, съдържащи се в класьори 2№ 2 и № 3 по делото, подробно описани в протокола по съдебното заседание от 13.02.2019г. /л.516 – 517 от делото/. Същото е определено като неоснователно поради чисто формалния му характер. Отделно е коментирана доказателствената стойност на въпросните писмени доказателства с отбелязване, че същите подлежат на самостоятелна преценка от страна на съда с оглед на всички събрани по делото доказателства. След това - от стр.5 до стр. 15 от решението – съдът е възпроизвел много подробно констатациите относно установените задължения за ДНИ и ТБО за всеки един от притежаваните от задълженото лице недвижими имоти, групирани по съответните райони на столицата. Изложението е в следната последователност : - посочен е акта, по силата на който е придобита собствеността върху съответния имот; посочена е подадената от задълженото лице декларация по чл.17 ЗМДТ; от кой момент насетне дружеството е собственик на недвижимия имот и каква идеална част притежава от него; каква е неговата отчетна стойност по счетоводни данни; как е определен размера на задълженията за данък и такса за битови отпадъци за имота; има ли организирано сметосъбиране за района, където попада имота; правилно ли е определен размера на съответното задължение по ревизионен акт. Решаващите мотиви на първоинстанционния съд относно материалната законосъобразност на оспорения ревизионен акт в частта за определените на дружеството задължения за данък върху недвижимите имоти са изложени на стр.15 – 19 от решението, съответно л.541 – 543 от първоинстанционното дело. Принципно е прието, че ревизионният акт е законосъобразен в тази му част, както систематизирани за целите на настоящето изложение мотивите на административния съд могат да бъдат сведени до следното: 1. Дадено е тълкуване на относимите правни разпоредби, определящи правната рамка на данъка върху недвижимите имоти: - кои са задължените лица, как става определянето на размера на данъка, значението на декларираните в целия механизъм, в това число при настъпили изменения в имота, имащи за последица промяна на неговата стойност. Нарочни мотиви са изложени по отношение на значението, което отдават правните норми на декларирането на притежаването на недвижим имот. 2. Прието е, че в хода на ревизията приходните органи са събрали необходимите доказателства, имащи значение за правилното и законосъобразното определяне на размера на дължимия данък. 3. На стр.17 от решението са изложени мотивите на решаващия съд за някои конкретни имоти, за които има направени конкретни възражения от задълженото лице / имоти в [жк], такъв на [улица], такъв на [улица]. 4. На стр.18 от решението са изложени мотивите за два конкретни имоти – този последния на [улица] този на [улица], за които има направено възражение, че при определяне на размера на данъка не е съобразено, че имотите във времето са претърпели изменения, намиращи се в тях сгради са били съборени и не са отчетени амортизации. Изложени са мотиви, че възражението е неоснователно, доколкото за тези имоти от задълженото лице е подадена само първоначална декларация по чл.17,ал.1 ЗМДТ и след настъпилите изменения не са подавани допълнителни данъчни декларации с отразени промените в имотите, поради което размерът на данъка е определен при съобразяване на декларираните данни от собственика. 5. Като законосъобразен е определен ревизионния акт и по отношение на определените задължения за ДНИ за имоти, находящи се в район „Витоша“, местност „Манастирски ливади запад, бул.“България“№ 88, – магазин № 7, гаражни клетки № 7 и № 32; магазин № 8, подземна клетка № 8.
Решаващите мотиви на първоинстанционния съд по отношение на задълженията за ТБО са изложени на стр.19 и сл. от решението, л.543 и сл. от първоинстанционното дело. Принципно е прието, че ревизионният акт е законосъобразен и в тази му част, като от събраните в хода на делото писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че за териториите, където се намират притежаваните от дружеството недвижими имоти са извършвани от Столична община всички услуги по сметосъбиране и сметоизвозване. Отбелязано е, че тези доказателства са събрани още в хода на административното производство и съдържащото се в тях е потвърдено и от заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза. По отношение на обезвреждането на битови отпадъци и поддържане на депа или други съоръжения за обезвреждане на тези отпадъци е посочено изрично, че тази дейност не обхваща само битовите отпадъци от организираното от общината сметосъбиране и сметоизвозване, а тези, получени от от поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване. Отбелязано е, че тази услуга не се дължи само ако общината няма депо или други съоръжения за обезвреждане, но във всички останали случаи се дължи и то без значение дали даденият имот генерира отпадъци или не.
Най накрая в решението съдът е изложил мотиви по направеното от задълженото лице възражение за изтекла погасителна давност. Посочено е, че възражения в тази насока са направени още в хода на административното оспорване и са възпроизведени нормите на чл. 171,ал.1 ДОПК относно петгодишната погасителна давност и тази на ч.171,ал.2 ДОПК, регламентираща т. н. „абсолютна погасителна давност“. След това съдът е направил своите изводи относно течението на давността за задълженията по отделните данъчни периоди. Така за задълженията за 2009г. е посочено, че давностният срок е започнал да тече от 01.01.2010г. и 10годишният такъв по чл.171,ал.2 ДОПК е изтекъл на 01.01.2020г. Аналогично за задълженията за 2010г. е посочено, че този срок е започнал да тече от 01.01.2011г. и е изтекъл на 01.01.2021г. За задълженията за 2011г., 2012г. и 2013г. е коментирана петгодишната давност.
Съдът е посочил, че следва се укаже на страните, че последицата от изтичане на давностния срок е само погасяване възможността на кредитора, в случая на общинската администрация, да събере вземането принудително, т. е. това касае само събиране на задълженията, но не и определянето им по основание и размер. Отбелязано е, че макар и погасено по давност задължението продължава да съществува, но се преклудира възможността за неговото принудително събиране. Цитирана е разпоредбата на чл.160,ал.4, изр.2 ДОПК, според която когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение.
Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт.
Решението на Административен съд – София град е правилно и законосъобразно в потвърдителната му част относно определените задължения за данък върху недвижимите имоти и неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила в потвърдителната му част относно определените задължения за ТБО.
В касационната жалба на „Е. С. А. ООД се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК. Същите ще бъдат разгледани по реда на тяхното излагане.
По отношение на определените задължения за данък върху недвижимите имоти в касационната жалба се правят оплаквания както за неправилно приложение на материалния закон, така и за съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че в ревизионния акт и в първоинстанционното съдебно решение в противоречие на принципа за обективност, установен с чл.3 ДОПК, е подходено чисто формално, като при определяне на размера на задълженията е съобразена само първоначално декларираната отчетна стойност, без да бъдат съобразени настъпилите промени и изменения в имотите, в която насока са били ангажирани доказателства от страната, в това число съответна оценителна експертиза, които не са били съобразени и са игнорирани от първоинстанционния съд.
Направените оплаквания са неоснователни.
Принципно по делото няма спор за факти, същите са възпроизведени правилно от страна на първоинстанционния съд. Спорът се вежда до това дали са били определени правилно задълженията за данък върху недвижимите имоти. По изложените по-горе мотиви решаващият административен съд е дал положителен отговор на този въпрос. Същият се споделя напълно от настоящата съдебна инстанция при условията на чл.221,ал.1 АПК, като в допълнение на изложеното в касационната жалба следва да бъде посочено следното:
Всички процесни недвижими имоти се намират в урбанизирана територия, поради което съгласно нормата на чл.10,ал.1 ЗМДТ се облагат с данък върху недвижимите имоти. За процесните 2009г. и 2010г. основа за определяне на ДНИ е отчетната стойност, а след 01.01.2011г. е по-високата измежду отчетната стойност и данъчната оценка по приложение № 2 към ЗМДТ. По смисъла на дефиницията на 1, т. 17 от ДР на ЗМДТ "отчетна стойност" е стойността при счетоводното завеждане на актива или обезценената/преоценената стойност на актива, когато е извършена оценка след първоначалното му счетоводно завеждане.
В съдебното решение, на стр.5 – 9 от мотивите, е описано много подробно как е определена данъчната основа в ревизионния акт за всеки един от недвижимите имоти, в това число е коментирана т. н. „отчетна стойност“ съобразно наличните данни събрани в хода на ревизията, в това число и подадените декларации от задълженото лице и направените записвания в счетоводството на предприятието /дружеството.
За процесните данъчни периоди нормата на чл.14,ал.2 ЗМДТ има съдържание, че когато собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, е предприятие, в декларацията по ал. 1 се посочва и отчетната стойност и други обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка. Чл. 14,ал.3 към същия има период има съдържание, че при промяна на някое обстоятелство, което има значение за определяне на данъка, данъчно задължените лица уведомяват общината по реда и в срока по ал. 1.
От данните по делото се установява, че счетоводни отразявани по отчетната стойност на имотите, в смисъла твърдян в касационната жалба, не са извършвани от дружеството. Установява се също така, че то не е изпълнило и задълженията да подаде декларация по чл. 14 ЗМДТ в срока по 21 ПЗР ЗИД ЗМДТ за част от имотите, а основен принцип на правото е, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Законовото изискване за подаване на декларация е въведено с оглед на новата основа, на която от 01.01.2011 г. се изчислява ДНИ на предприятията - по-високата между отчетната стойност и данъчната оценка, определена съгласно приложение № 2 към чл. 21. За да определи данъчната оценка по приложение 2, на органа по приходите са му необходими данни, които данъчно задълженото лице е длъжно да декларира. Поради неподаването на декларация размерът на данъка е изчислен и съобщен върху декларираната отчетническа стойност. Противно на твърдяното в жалбата, при определяне на размера на данъка за отделните имоти са съобразени настъпилите промени в тях, стига в тази насока да са събрани съответните доказателства, което е потвърдено и от назначената в съдебното производството съдебно-счетоводна експертиза, която обосновано е възприета от първоинстанционния съд. Обратно – същият правилно не е кредитирал т. н. „оценъчна експертиза“. До кредитиране в тази насока би се стигнало, ако задълженото лице само на база на посочените в нея експертиза доказателства е извършил съответните корекции в счетоводството си и е декларирало надлежно това пред общинската администрация по реда посочен в ЗМДТ.
Съгласно чл.21,ал.4 ЗМДТ при наличие на счетоводни данни, определени в нарушение на приложимото счетоводно законодателство, данъчната оценка се определя от служител на общинската администрация. По аргумент от противното се обосновава извод, че когато счетоводните данни са възприети като коректни и са послужили като база за определяне на данъчната основа, задълженото лице не може да прави възражения, че тези данни не са били правилни и основата е следвало да бъде определена по друг начин, каквито доводи косвено са развити в жалбата.
Направените оплаквания за неправилно приложение на материалния закон относно определянето на задължения за т. н. „паркоместа“ не могат да бъдат споделени. Принципно от нормата на чл.10 ЗМДТ се следва извод, че предмет на облагане с ДНИ са обекти, които имат определена самостоятелност – сгради. Правната регламентация на гаражите е дадена в ЗУТ. Така чл.37,ал.4 ЗУТ определя, че сграда в режим на етажна собственост необходимите места за паркиране се осигуряват с инвестиционния проект във: 1. паркинг – гараж със статут на самостоятелен обект в сградата, или 2. паркинг – гараж със статут на обща част в сградата, или 3. отделни места за паркиране със статут на принадлежност към съответните самостоятелни обекти в сградата. В разяснения на Националната агенция по приходите № 08-00-20 от 2.10.2008 г. относно деклариране на закупено паркоместо в декларацията по чл. 14 от ЗМДТ се посочва, че когато едно лице придобива идеални части от урегулиран поземлен имот, съответстващи на площта на паркоместото и право на реално ползване на същото,То не придобива собственост върху паркоместото (което също така не представлява сграда), а върху ид. ч. от поземления имот, като на основание чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, във връзка с чл. 10, ал. 1 от с. з. задълженото лице следва да декларира поземления имот със съответните ид. ч. на собственост, а не паркоместото.
От казаното се следва, че паркоместото може да съставлява самостоятелен обект, или обща част на сградата или принадлежност към друг самостоятелен обект. Същото има свое материално изражение и следва да бъде декларирано като притежание с оглед на своя правен статут.
В конкретния случай от данните по делото се установява, че процесните паркоместа имат свое самостоятелно значение /доколкото липсват данни, че са принадлежност към друг самостоятелен обект – магазин или друг обект/, включват в себе ид. части от терена и общите части на сградата. Същите са декларирани от самото задължено лице като самостоятелни обекти в подадената декларация по чл.14 ЗМДТ, същите и счетоводно са заведени като самостоятелни обекти. Поради и това правилно за същите са определени задължения за данък върху недвижимите имоти.
Като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт Административен съд София град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл.221,ал.2 АПК следва да бъде оставено в сила.
По отношение на потвърдителната част от решението в частта относно определените с ревизионния акт задължения за ТБО в касационната жалба се правят оплаквания за наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК. Основните оплаквания на касатора са за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се както в неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно направеното оспорване от страната на ангажираните от административния орган доказателства за извършване на всички услуги, влизащи в ТБО, така и липса на произнасяне от страна на решаващия съд по редица възражения на страната.
Направените оплаквания са основателни.
С процесния ревизионен акт на „Е. С. А. ООД, [ЕИК] са определени задължения за ТБО в общ размер на 62 245,40лв. и лихви за забава в размер на 21 381,74лв. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел, че ревизионният акт е законосъобразен и в тази си част. Този негов извод не се споделя от настоящата съдебна инстанция, тъй като е изграден при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Съгласно чл.66,ал.1 ЗМДТ / в редакцията за процесните периоди/ таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет въз основа на одобрена план-сметка за всяка дейност, включваща необходимите разходи за: 1. осигуряване на съдове за съхраняване на битовите отпадъци -контейнери, кофи и други;2. събиране, включително разделно на битовите отпадъци и транспортирането им до депата или други инсталации и съоръжения за третирането им;3. проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг на депата за битови отпадъци или други инсталации или съоръжения за обезвреждане, рециклиране и оползотворяване на битови отпадъци, включително отчисленията по чл. 60 и 64 от Закона за управление на отпадъците; 4. почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковите и другите. Нормата на чл.23,ал.1 от Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община разпорежда, че за определяне на такса за битови отпадъци за нежилищни имоти на предприятията, попадащи в границите на организираното сметосъбиране и сметоизвозване, по реда на чл. 22, т. 1 предприятията подават в срок от 1 октомври до 30 ноември на предходната година до кмета на Столична община чрез Дирекция "Икономика и търговска дейност" декларация по образец (Декларация № 1) в два екземпляра за вида и броя на съдовете за съхраняване на битови отпадъци, които ще се използват през годината. Според ал.3 на същата норма, Столичният общински съвет определя размера на таксата за битови отпадъци на един съд за една година за всеки район на Столична община при определена честота на сметоизвозване в левове, в зависимост от вида и обема на съда, като цена на услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, и обезвреждане в депа или други съоръжения на битовите отпадъци.
В съдебната практика се приема, че на административния орган лежи доказателствената тежест да установи с допустими доказателствени средства, че е извършил реално отделните видове услуги на територията, на която се намират недвижимите имоти на задълженото лице, от което се претендира заплащане същите. В този смисъл по делото са налице и нарочни определения с даване на указания на административния орган, че носи доказателствената тежест.
В съдебното заседание на 13.02.2019г. /л.516 – л.517 от т.ІІ от първоинстанционното дело/, след изявление на процесуалния представител на кмета на Столична община, че административната преписка по издаване на ревизионния акт е представена в цялост, процесуалният представител на жалбоподателя е заявил, че оспорва доказателствата, представени от ответника, относно реалното извършване на отделните видове услуги. Оспорването не е бланкетно, както е приел първоинстанционния съд, а ясно и конкретно, т. е. с посочване на кои точно доказателства / с местоположение по класьори/ се оспорват. Изрично е посочено още, че оспорва съдържанието на въпросните доказателства, т. е. се навежда твърдение, че изложеното в доказателства за извършване на определени услуги на несъответства на обективната действителност. Също изрично е отразено в протокола /л.516 гръб/ че оспорването касае всички представени от ответната страна доказателства – протоколи за извършена работа, приемането на тези работи, становища на Столичния инспекторат. В съдебния протокол е отбелязано, че процесуалният представител на ответника във връзка с оспорванията моли за възможност за формулиране на задачи към вещото лице. В протокола липсва нарочно определение, за откриване на производство по оспорване на доказателства.
Както бе посочено по-горе, в мотивите на първоинстанционното решение е посочено, че направеното оспорване е неоснователно поради чисто формалния му характер и липсата на изложени конкретни доводи и ангажиране на доказателства. Прието е, че въпросните доказателства като частни документи не разполагат с материална доказателствена сила, с каквато разполага официалния документ, а тяхната формална доказателствена сила се свежда единствено и само до обстоятелството, че лицата подписали документите действително са положили подписи под тях. В продължение е развита тезата, че самите волеизявление на страните, съдържащи се в договорите и приемо-предавателните протоколи имат характера на частен документ и поради това имат само обвързваща съда формална доказателствена сила, т. е. доказателствена сила само относно авторството и волеизявленията на страните подлежат на оборване с всички доказателствени средства и подлежат на преценка от страна на съда с оглед на всички събрани по делото доказателства.
По изложените по-горе мотиви в продължение първоинстанционният съд е приел, че недвижимите имоти на жалбоподателя попадат в границите на населеното място, където е организирано сметосъбиране и сметоизвозване и за услугата се дължи заплащане на ТБО. Прието е още, че в жалбата неоснователно се твърди, че не са представени никакви доказателства за реалното извършване на услугата по сметосъбиране и сметоизвозване, че цитираните доказателства /отчети за извършена работа, графици, справки по договори и прочие/ са събрани още в хода на ревизията, че същите са били предмет на възложената в хода на съдебното производство съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице Алексиева, която е дала еднозначен отговор, че услугите са реално извършени и и предоставени от Столична община на територията на отделните райони, където са имотите на задълженото лице.
Както бе посочено по-горе на отделен ред са изложени мотивите относно услугата по обезвреждане на отпадъци и поддържане на депа или други съоръжения за обезвреждане на тези отпадъци.
На база на изложеното е направен краен извод, че ревизионният акт е законосъобразен в частта му относно определените задължения за ТБО и лихви за забава.
Принципно АПК, респективно ДОПК не съдържат правила относно оспорването на истинността на документ. При условията на чл.144 АПК, съответно 2 ДР ДОПК приложима е нарочната разпоредба на чл.193 ГПК.
Същата има следното съдържание: „Оспорване на истинността на документ; Чл. 193. (1) Заинтересованата страна може да оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен. Когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването може да бъде направено най-късно до края на заседанието. (2) Съдът постановява да се извърши проверка на истинността на документа, ако другата страна заяви, че желае да се ползва от него. (3) Тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. Когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила.
От тълкуването на съща се налага извод, че след направено изрично волеизявление за оспорване на писмени документи, първоинстанцинният съд е следвало да установи, дали оспорените доказателства ще се ползват от страната, която ги е представила, в противен случай те следва да бъдат изключени от кръга на доказателствата по дело. След положителен отговор на този въпрос, съдът следва с нарочно определение да открие производство по оспорване на посочените доказателства, както и да укаже на страните, кой носи доказателствената тежест на оспорването. Доколкото в случая оспорените писмени документи не носят подписа на задълженото лице, а на представители на общинската администрация, то при условията на чл.193,ал.3,изр. второ тежестта на доказване на истинността на документа пада на страната, която го е представила, в случая на ответния по жалбата административен орган.
В нарушение на цитираната норма на чл.193,ал.2 ГПК във вр. с 2 ДР ДОПК съдът не е установил, дали ответната страна ще се ползва от оспорените доказателства. Липсва и нарочно определение за откриване на производство по оспорване и проверка на истинността на документите, както и такова за разпределение за доказателствената тежест в процеса на оспорване.
Всички изложени обстоятелства съставляват грубо нарушение на съдопроизводствените правила.
Нещо повече. В самото съдебно заседание процесуалния представител на ответната страна е заявил, че моли за срок за поставяне на допълнителна задача на съдебно – счетоводната експертиза. Освен това, на л. 580 и сл. от т.ІІ от първоинстанционното дело е депозирана молба от С. О. дирекция „Ревизии и събиране на вземания“, изх. № СФР18 – ТД26 -170/9/ от 02.09.2019г., с която във връзка с извършеното оспорване на представените писмени доказателства е поискано поставяне на конкретни задачи на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, свързани с установяване на действителното извършване на отделните видове услуги, за които се дължи ТБО. Независимо, че подобен род искане е допустим способ за доказване истинността на оспорените писмени документи, въпросната молба е изобщо не е обсъдена от съда, по нея няма нарочно или последващо произнасяне в съдебно заседание и липсва поставяне на такава задача на вещото лице по СЧЕ.
Предвид изложеното се налага извод, че при извършено надлежно оспорване, без откриване на нарочно производство по проверка истинността на оспорените документи и без ангажиране на доказателства от страна на страната, която носи доказателствената тежест за установяване истинността на оспорените документи, решаващият съд е приел, че последните удостоверяват реалното извършване на услугите. Допуснатото нарушение е особено съществено и води като резултат до необоснованост на изводите на съда, за материална законосъобразност на ревизионния акт в тази му част.
Съществено процесуално нарушение е приетото от решаващият съд, че фактът на извършване на услугите се установява от заключението на експерта по съдебно-техническата експертиза. Въпросният факт е правен, а не технически, и на него отговор следва да даде решаващият съд, а не експертът.
Настоящата съдебна инстанция споделя и останалите оплаквания на касатора относно това, че липсва произнасяне от първоинстанционния съд по направени от него конкретни възражения.
Съгласно чл.172а, ал.2 АПК, към решението съдът излага мотиви, в които се посочват становищата на страните, фактите по делото и правните изводи на съда. В конкретния случай въпросната разпоредба не е спазена от първоинстанционния съд, който не изложил никакви мотиви относно генералното възражение на жалбоподателя, че не са изпълнени материално-правните изисквания за издаване на оспорения административен акт. Така липсва произнасяне относно възраженията, свързани с това, че не посочен начин на определяне на размера на отделните задължения, механизма на определяне на същите и прочие.
Допуснатите нарушения обуславят необходимостта от отмяна на решението в тази му част и при условията на чл.222,ал.2,т.1 АПК връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
При новото разглеждане следва да бъде открито производство по оспорване на въпросните доказателства, да бъде указано кой носи доказателствената тежест по оспорването съобразно правилата на чл.193,ал.3 ГПК, да бъде поставена допълнителна задача на вещото лице съобразно изричната молба на административния орган от 02.09.2019г. С оглед на ангажираните доказателства да бъде преценено следва ли оспорените доказателства да бъдат включени или изключени от кръга на доказателствата по делото, могат ли да бъдат надлежно доказателство за фактите и обстоятелства, предмет на тяхното съдържание.
След това първоинстанционният съд да се произнесе по направените конкретни възражения на жалбоподателя и по основното му възражение, че не са изпълнени материално-правните предпоставки на чл.66 ЗМДТ във връзка с чл. 23 от цитираната по-горе наредба за издаването акта.
При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да се произнесе и по въпроса за разноските за водене на делото в настоящата съдебна инстанция – чл.226,ал.3 АПК в тази му част.
Мотивите на настоящата инстанция относно възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност ще бъдат изложени по жалбата срещу допълнителното решение.
При този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено в осъдителната му част за разноските за разликата над 972,54лв.
При този изход на спора дружеството касатор следва да бъде осъдено да заплати на Столична община разноски по делото за настоящата съдебна инстанция в размер на 1 727,64лв.
По касационната жалба срещу допълнителното решение.
С допълнителното решение Административен съд – София град е отхвърлил искането на жалбоподателя за допълване на решението. За да постанови този резултат решаващият съд е приел, че нито в жалбата, нито в хода по същество няма направено възражение за изтекла погасителна давност по чл.171,ал.1 или 2 ДОПК. От това е обоснован извод, че за съда не възниква задължение да се произнесе по възражението с нарочен диспозитив.
На отделен ред е посочено, че при оспорването на ревизионния актове за съда е предвидена хипотеза за изтичане на давността в рамките на ревизионното производство по уважено възражение за изтекла давност – чл.160,ал.4 ДОПК. Прието е, че такава хипотеза не е налице по делото. Отбелязано е, че при административното оспорване възражението за изтекла давност е отхвърлено като неоснователно. Посочено е, че в случая давностният срок е изтекъл в хода на съдебното производство, не в хода на ревизионното, поради което съдът не дължи предвиденото в чл.160,ал.4 ДОПК произнасяне.
В първоинстанционното решение има изложени мотиви относно давността, без изграждане на нарочни изводи, дали същата е изтекла или не.
Оспореното допълнително решение е правилно като краен резултат, но не по мотивите изложени в него.
Фактът, че съдът се е занимал с въпроса за давността обосновава извод, че такова възражение явно е било направено от страната.
Изложените доводи, свързани с липса на задължение на съда за произнасяне по аргумент чл.160,ал.4 ДОПК, също не могат да бъдат споделени. Нормата на чл.160,ал.4 ДОПК урежда една специфична хипотеза, в останалите случаи се прилагат общите правила и след преценка за материална законосъобразност при наличие на данни за изтекла давност, се посочва, че даденото задължение не подлежи на принудително изпълнение.
С оглед на данните по делото, настоящата съдебна инстанция намира направеното възражение за изтекла погасителна давност за неоснователно.
Нормата на чл.172,ал.2 ДОПК има следното съдържание: „С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато: 1. задължението е отсрочено или разсрочено; 2. вземането е предявено в производство по несъстоятелност; 3. е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение; 4. изпълнението е спряно по искане на длъжника; 5. е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа.
От данните по делото е видно, че по искане на жалбоподателя, с нарочно определение № 10021 от 23.2019г. /л.671 от т.ІІІ от първоинстанционното дело/ , влязло в законна сила като необжалвано, първоинстанционният съд спрял изпълнение на оспорения ревизионен акт до приключване на съдебното производство по оспорването му с окончателен акт.
Следователно е налице хипотеза по чл.172,ал.2,т.4 ДОПК, която прави направеното възражение за изтекла погасителна давност неоснователно.
В тази хипотеза не съществува задължение за произнасяне с нарочен диспозитив по възражението и постановеното допълнително решение се явява правилно и при условията на чл.221,ал.1 АПК следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл.221,ал.2 АПК и чл. 222, ал.2,т.1 от АПК Върховният административен съд, състав на първо отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 3932 от 15.06.2021г. на Административен съд – в София град, първо отделение, 20-ти състав, постановено по адм. д. № 5277/2018г., в частта му, в която е отхвърлена жалбата на „Е. С. А. ООД, [ЕИК] срещу ревизионен акт /РА/ № МДТ – РД – 01 – 0793/30.12.2014г., издаден от органи по приходите в Дирекция „Приходи и администриране на местни данъци и такси“ при С. О. /СО/, потвърден с Решение № СОА18-РД28-5 от 23.03.2018г. на Кмета на С. О. в частта му, в която са определени задължения за ТБО в общ размер на 62 245,40лв. и лихви за забава в размер на 21 381,74лв., както и в осъдителната му част за разноските над 972,54лв.
ВРЪЩА ДЕЛОТО в тази му част за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
ОСТАВА В СИЛА РЕШЕНИЕ № 3932 от 15.06.2021г. на Административен съд – в София град, първо отделение, 20-ти състав, постановено по адм. д. № 5277/2018г., в частта му, в която е отхвърлена жалбата на „Е. С. А. ООД, [ЕИК] срещу ревизионен акт /РА/ № МДТ – РД – 01 – 0793/30.12.2014г., издаден от органи по приходите в Дирекция „Приходи и администриране на местни данъци и такси“ при С. О. /СО/, потвърден с Решение № СОА18-РД28-5 от 23.03.2018г. на Кмета на С. О. в частта му, в която са определени задължения за данък върху недвижимите имоти в ДНИ в общ размер на 11 068,11лв. и лихви за забава в размер на 3 683,47лв., както и в осъдителната му част за разноските в размер на 972,54лв.
ОСТАВЯ В СИЛА ДОПЪЛНИТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 5032 от 30.07.2021г. на същия съд по същото дело.
ОСЪЖДА „Е. С. А. ООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление гр.София, район „Искър“, [жк], [адрес], представлявано от управителя И. К., да заплати на Столична община разноски по делото за настоящата съдебна инстанция в размер на 1 727,64 /хиляда седемстотин двадесет и седем лева и шестдесет и четири стотинки/лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ЙОРДАН КОНСТАНТИНОВ
секретар:
Членове:
/п/ П. Ж. п/ ЛОЗАН ПАНОВ