Производството е по чл. 288 от ГПК.

К. П. К., чрез адвокат П. К. обжалва решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за отхвърляне на иска му за присъждане на неимуществени вреди с правно основание чл. 226 от КЗ отм. срещу „Общинска застрахователна компания“ АД за сумата над 120 000 лв до напълно предявения размер от 180 000 лв като частичен иск от цяло вземане в размер на 240 000 лв.

Излага подробни съображения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Счита, че не са отчетени всички увреждания, които е претърпял касационният жалбоподател. Сочи, че е получил съчетана травма на глава, гърди, корем, довели до шоково състояние и 10 дневно реанимационно лечение, мозъчно сътресение – кома състояние, свързано с временна опасност за живота, фрактура на дясно бедро, фрактура на дясна подбедрица – всяка една фрактура по отделно причинява трайно затруднение на движенията на десния долен крайник, фрактура на 7-8-9 ребро вдясно – трайно затруднение на движението на снагата, контузия на белия дроб и хемопневмоторакс – състояние временноопасно за живота, т. е. на пострадалия били причинени пет отделни средни телесни повреди. Последвали 3 операции. Били налични патологични изяви – невъздържане на тазовите енуреза и екопреза, които се дължали на нарушение във функциите на централната нервна система, свързани с волевия контрол на тазоворезервоарната дейност – поведенческо разстройство и нарушения в адаптацията. Налице бил и дефицит в когнитивните процеси – мислене, памет, внимание, езикови нарушения, страхово-тревожни състояния, водещи до влошаване качеството на живот. Било се развило и остро стресово разстройство с нарушение на адаптацията. Претърпените увреждания на здравето вследствие на пътно-транспортното произшествие рязко влошили живота на едно 12 годишно здраво дете. Счита, че са нарушени изискванията на Закон за определяне обезщетението по справедливост.

По отношение на приетото съпричиняване от съда счита, че е налице необоснованост на решението. Счита, че максимално следва да се определи на 1/5 за съпричиняване.

Сочи следните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК:

1.1. Как следва да се прилага принципът на справделивост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

1.2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на вредите? Как следва да се отчете трайното пожизнено влошаване качеството на живот като последица от уврежданията от една ранна детска възраст до степен, обричаща пострадалия завинаги на невъзможност за пълноценен живот и в личен, и в професионален план и следва ли да се има предвид възрастта на пострадалия и отражението на качеството на живот занапред с оглед възрастта и свързаните с нея определящи целия живот обстоятелства – училищно обучение, създаване на семейна среда и професионална реализация. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последиците за здравето и психиката и да съобрази значението на всяко уреждане, длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?

1.3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални верди и длъжен ли е да намери справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране, както било направено в обжалваното решение в противоречие на решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. 708/09, 2 ТО, решение № 88 от 17.6.2014 г. по т. д. 2974 от 2013 г. 2 ТО?

1.4. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?

1.5. За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС 4/68 г. длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?

1.6. Как следва да се отчете мозъчното сътресение, протекло със загуба на съзнание – в случая според вещото лице продължила кома 7 часа – същото безспорно създало временна опасност за живота и представлява средна телесна повреда, но поради произволно тълкуване на доказателствата съдът отдава различно значение на това увреждане? В чл. 128 от НК загубата на съзнание, категорично установено, като средна телесна повреда в задължителната съдебна практика е прието, че това увреждане създава опасност за живота. Като за наличие на опасност за живота била достатъчна кратковременна загуба на съзнание. Може ли последното увреждане да се игнорира и да не се компенсира като се възприема за леко такова?

2.1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилисите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата.

2.2. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?

2.3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ при обществено икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?

2.4. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?

3. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента с установения лимит и огромното им занижаване представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? Релевантни ли са критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане?

4. Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?

5/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение? Бил разрешен този въпрос в противоречие с ППВС 4/68, както и решение по т. д. 566/2010 г, 676/10, 4/2009 г. и 1053/12 г.

По отношение принципа на справедливост допустимо ли било съдът да приложи последиците от приетото съпричиняване, възприемайки размер по-висок от предявения с исковата молба и при определяне обезщетението за вреди, съответно да съобрази действителния размер на обезщетението, съотвестващо на докзаните вреди като след приспадане на приетото съпричиняване може ли да постанови окончателен резултат, който не надхвърля петитума на иска?

Според касатора тези въпроси са от съществено значение за изхода на делото, тъй като точно от правилното приложение на принципа на справедливост зависи правилното разрешаване на спора и второ са разрешени от въззивната инстанция в пълно отклонение от установените в ППВС 4/68 критерии и постоянната практика, обективирана в решение 1/26.3.2012 г. по т. д. 299/11 г. ВКС, 2 ТО, решение № 66 от 2.7.2012 г. по т. д. 619/11 г. ВКС, 2 ТО, решение № 83 о 6.7.2009 г. т. д.795/2008 г., ВКС, 2 ТО и на решение 104 отт 25.7.2014 г. т. д. 2998/13 ВКС, 1 ТО, 28 от 9.4.2018 г. тд. 1948/13 г., 2 ТО на ВКС, решение № 157 от 28.10.2014 г. по т. д. 30 40/2014 г., ВКС, 2 ТО.

Допустимо ли е съдът да приложи последиците на приетото съпричиняване, възприемайки размер по-висок от предявения с исковата молба и при определяне на обезщетението за вреди съответно да съобрази действителния размер на обезщетението, съответстващо на доказаните вреди като след приспадане на приетото съпричиняване може ли да се постанови окончателен резултат, който не надхвърля петитума на иска. Сочи противоречие с решение № 166 от 13.1.2012 г. по т. д. 43/11 г., ВКС, 1 ТО, определение № 340 от 11.4.2013 г. по т. д. 1004/12 г. 1 ТО на ВКС?

По отношение на установеното съпричиняване от въззивния съд са поставени следните въпроси:

Процесуалноправни въпроси по отншение на съпричиняването.

1. При недоказаност от страна на ответника на въведеното възражение за съпричиняване, може ли съдът да възприеме и уважи последното?

2. Длъжен ли е ответникът да докаже възражението си за съпричиняване с пълно и главно доказване като се установи конкретният принос на пострадалото лице от настъпване на резултата, за да бъде възприето и отечтено от съда, допуститмо ли е съпричиняване да се приеме от съда въз основа на предположения? Било налице нарушение на практиката на ВКС, изразена в решение № 166 от 133.1.2012 г. по т. д. 43/11 г., ВКС, 1 ТО и определение № 340/11.4.2013 г. по т. д. 1004/2012 г.

Както и разрешените материалноправни въпроси във връзка с възражението за съпричиняване:

3. При недоказаност от страна на отвтеника на въведеното възражение за съпричиняване, може ли съдът да възприеме и уважи последното?

4. Длъжен ли е ответникът да докаже възражението си за съпричиняване с пълно и главно доказване като се установи конкретният принос на пострадалия за настъпване на резултата, за да бъде възприето и отчетено от съда, допустимо ли е съпричиняване да се приеме от съда въз основа на предположения?

5. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка връзка с ПТП?

6. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при недоказан факт, че поведението на пострадалия се намира в причинна връзка с настъпилото ПТП?

7. Без наличието на категорично доказани в процеса действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането може ли да се приеме съпричиняване въз основа на необосновани предположения, направени от съда?

8. Всяко поведение на пострадалия, действие или бездействие, дори и когато не съотвества на предписаното от закона ли може да бъде определено като съпричиняващо вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД или само това, чието конкретно проявление се явява и непосредствена причина за произлезлите вреди?

9. Налице ли е виновно нарушаване на правилата за движение, съответно обосноваващо съпричяване, при настъпване на вредоносен резултат, при обективна невъзможнст за възприемане на препятствието? Може ли да се вмени в нарушение на водача задължение да се съобрази с непредвидимо препятствие – да предвиди детето, че водачът се движи със значително по-висока скорост в селото, че ще се отклони наляво. Когато пострадалият не е имал пред себе си възприятия, които трябва да го мотивират за наличността на възникнала опасност за движението и не е бил длъжен да ги предполага, може ли моментът на възникване на опасността да се търси по-рано от фактическата възможност да бъде възприето препятствието за движението?

10. Как следва да се разпределя обемът на допринасяне на всеки от участниците при съпоставяне на вината на деликвента с тази на пострадалия, трябва ли да се разграничат като брой и тежест допуснатите от всеки нарушения и значението за настъпване на инцидента, за да се постигне точен обем на допринасяне?

По отношение на всички въпроси, сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи противоречие с практиката, изразена в решение 169 от 2.10.2013 по т. д. 1643 /13 2 ТО, решение № 179 от 17.6.2013 г. по гр. д. 228/12 г., решение 169 от 28.2.2012 г. по т. д. 762/10, както и решение 45/209 г. по т. д. 525/08 г. 1 ТО, решение 39 от 16.7.2010 г. по т. д. 551/09 г на 2 то, решение 25/2010 г. по т. д. 211/09, решение № 97 от 2009 по т. д. 745/08, 2 то, решение 59 от 2011 г. по т. д. 286/10 г. на 1 то, решение № 154 от 31.10.211 г. по т. д. 977/10 Г. 2 ТО на ВКС.

Освен това сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Счита, че въпросите за доказване на пряката причинно-следствена връзка при отчитане на съпричиняване били съществени, тъй като са от значение за крайния резултат по делото и решен в противоречие с установената съдебна практика като формално сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В изложението си касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на съдебното решение относно приложението на принципа на справедливостта и отчитане на съпричиняването. Решението било явно необосновано. Изводите на съда не почивали на обективно установените факти по делото. Изводът за съпричиняване бил напълно необоснован. Уврежданията на детето не били отчетени с оглед цялостното състояние на детето.

„Общинска застрахователна компания“ АД обжалва решението на Софийски градски съд с насрещна касационна жалба в частта, с която е осъден да заплати посочените в решението суми и иска решението да се отмени като вместо него се постанови друго, с което се отмени решението на Софийски градски съд и да се върне делото за отстраняване на допуснатите нарушения от въззивния съд или да се отмени решението и да се отхвърли иска на К. П. К. срещу него или да се намали размера на обезщетението. Моли да се присъдят разноски.

Сочи основания за допускане на решението до касационно обжалване както следва:

Вероятност решението да е недопустимо поради неотстраняване нередовностите на исковата молба и нарушения на диспозитивното начало основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.

Вероятност решението да е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Сочи, че решението е постановено при необсъждане на доказателствата съобразно задълженията на въззивния съд да бъде съд по същество съгласно разясненията в т. 19 от тр 04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и счита, че този процесуален въпрос е разрешен в отклонение с така посочената задължителна практика на ВКС, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Съдът бил решил правния въпрос за наличието на причинно-следствена връзка между претендираните травми и процесното събитие в нарушение изискванията на закона, като е постановил решение в противоречие на разрешението, дадено в решение № 61 от 1.3.2016 г. по т. д. 4578 /15 г., ВКС, ГК, 4 ГО, решение № 18 от 5.3.2009 г. по гр. д. 6264/07 г.. 3 го на ВКС. Определянето на обезщетението било в нарушение на практиката, обективирана в ППВС 4/68 г., решение № 95 от 29.09.2009 г. по т. д. 355/№9, 1 ТО. Основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение като взе предвид данните по делото намира следното:

Касационната жалба е в срок, подадена от легитимирани да обжалват лица срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Пред въззивния съд са подадени жалби от ищеца К. П. К., действащ лично и със съгласието на баща си П. К. Г. чрез адвокат П. К. в частта, с която е отхвърлен искът за разликата до напълно предявения размер от 180 000 лв – частичен иск от вземане в размер на 240 000 лв, както и от „ОЗК – Застраховане“ АД в частта, с която е осъден да заплати сумата от 120 000 лв, в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за присъждане на 112 000 лв и е отменено в отхвърлителната част и са присъдени още 8 000 лв обезщетение, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм..

С въззивното решение е осъдено застрахователното дружество да заплати още 8 000 лв над присъдените от първата инстанция 112 000 лв или общият размер на обезщетението е 120 000 лв, като е отхвърлен искът до напълно предявения размер от 180 000 лв, частичен иск от цяло вземане от 240 000 лв, при разглеждане на иска на пострадалото лице срещу застрахователя по риска „Гражданска отговорност“ на лицето, управлявало пътно-превозно средство, което е причинило пътно-транспортно произшествие, на основание чл. 226 от КЗ отм., действащ към момента на произшествието.

Съдът е приел, че на 03.09.2012г. в [населено място], област С. З, на път ІІІ - 503, около 21 часа е настъпило ПТП с участието на автобус „С.“, управляван от Г. Д. и К. К., който яздел малко конче, при което на К. са причинени телесни увреждания. Съдът е приел, че с оглед влязлата в сила присъда от 24.09.2014 г. по нохд 1436/13 г по описа на Старозагорски районен съд, са установени противоправността на деянието и причинените вреди от Г. Д., възприемайки присъдата с оглед разпоредбата на чл. 300 от ГПК. Именно въз основа на присъдата, съдът е приел, че водачът на автобуса, застрахован по риска „Гражданска отговорност“ при ответника, е виновен за настъпилото на ПТП на 03.09.2012г. по път ІІІ-503 в [населено място], общ. О., обл. С. З, при управление на автобус „С.“ рег - Х 6265 ВК, нарушил правилата за движение по пътищата чл. 5, ал. 1 т. 1 от ЗдвП и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил на К. К. многостепенна средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на 8 и 10 ребро на дясната гръдна половина, контузия на белия дроб с набиране на кръв и въздух в дясната гръдна половина, причинили разстройство на здравето, временно опасно за живота, счупване на дясната бедрена кост и счупване на дясната подбедрица и по непредпазливост причинил на К. К. многостепенна средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на 8, 9 и 10 ребро в дясната гръдна половина; контузия на белия дроб с набиране на кръв и въздух в дясната гръдна половина, причинили разстройство на здравето временно опасно за живота; счупване на дясната бедрена кост и счупване на дясната подбедрица.

Въззивният съд при разглеждане на иска с правно основание ечл. 226, ал. 1 от КЗ отм. е приел, че детето К. К., яздейки кон, се е движел заедно с възрастен и с по-малката си сестричка по пътя и е предприел пресичане пред автобуса като основавайки се на заключението на вещото лице съдът приема, че К. е могъл да възприеме движещия се автобус и да изчака преминаването му, както и че автобусът е бил управляван с превишена скорост и ако е бил управляван с разрешената скорост от 50 км/ч, би предотвратил настъпването на удара. Установено е от присъдата, че водачът на автобуса е нарушил чл. 5 и чл. 21 от ЗДвП, съдът е приел, че по посока на движение на детето на кон, черен път, преди кръстовището с главния път е имало пътен знак Б 2. Съдът е приел, че при сблъсъка след удара детето е „излетяло“ и паднало до бетонов стълб с осветителна лампа. Приел е, че причина за удара са и наличието на животно на пътя, и движението на автобуса с неразрешена скорост. С оглед заключението на вещото лице ортопед-травматолог съдът приема, че причинените на К. увреждания на здравето се израрзяват в: съчетана травма на глава, гърди, корем и десен долен крайник, като най-тежко е засегнат последният - с фрактури и на бедрото, и на подбедрицата, с голяма рана в дисталната част на бедрото; травмите на гръдния кош се изразяват във фрактури на 7-мо, 8-мо и 9-то ребра в дясно, с контузия на белия дроб и хемопневмоторакс; главата е била с контузия, но без увреда на черепа и мозъка. К. е имал пет хоспитализации в рамките на 1 година като ЕР на ТЕЛК е определило 80 % трайно намалена работоспособнос с чужда помощ до 01.04.2014 г. Оздравителният процес е продължил близо 2 години като след катастрофата се е наложило тежко интензивно реанимационно лечение за 10 дни, проведено в адекватно конкрено медикаментозно лечение, довело до стабилизиране на общото състояние и възможност да се продължи с оперативното лечение на фрактурите на дясното бедро и подбедрица. Прието е, че на К. са извършени три оперативни интервенции, включващи открито наместване на фрактурите с метална остеосинтеза, последващо отстраняване на импланта след 1 година, както и операция по премахването на инфекциозно усложнение в областта на дясното бедро, че е проведена болнична кинезитерапия и рехабилитация за укрепване на мускулатурата на увредения десен долен крайник и стабилизация на походката без помощни средства. Прието е, че фрактурите на дясното бедро и подбедрица, както и тези на ребрата са зараснали напълно, като не са довели до посттравматични усложнения; проведената рехабилитация е довела до свободна ритмична походка без помощни средства и стабилен стоеж на десния долен крайник, измерените движения в съседните на фрактурите стави - тазобедрена, колянна и глезенна са в нормален обем и неболезнени, както и че по отношение на претърпените фрактури на съседни ребра от 7-мо до 9-то вдясно пострадалият се е възстановил в период до два месеца. С оглед писмените доказателства и заключението на вещото лице е приел, че травмата на главата, довела до мозъчно сътресение, е най-леката степен на черепномозъчната травма. Посочено е, че на пострадалия са причинени и множество повърхностни наранявания - контузия на главата с разранявания на челото в дясно, брадата и тила, голяма рана в дисталната част на дясното бедро, които нямат траен характер, освен остатъчните белези по кожата. Но след разпит на вещото лице невролог съдът е направил извод, че отразената стойност по скалата GLS при постъпването на пострадалия по спешност в болничното заведение не отговаря на състоянието кома и е приел, че такова състояние при пострадалия няма. Прието е с оглед заключението на вещото лице, основано на медицинската документация, че няма категорични данни за церебрално комоцио. Но има синдром на „Остра стресова реакция с разстройство в адаптацията“, при която също се наблюда амнезия без никакъв спомен за случилото се. Освен това е отбелязано, че за първи път в медицинската документация през м. 10.2013г. при пострадалия е констатирана поява на енуреза и енкопреза. Прието е, че незадържането на тазовите резервоари се дължи на развилата се у ищеца остра стресова реакция с разстройство в адаптацията и последвалите след това разстройства в поведението, емоциите и социалната адаптация със страхово тревожни изживявания и нарушена социализация. Налице е категоричен извод на вещото лице, че патологични изяви (енуреза и енкопреза) са в причинна връзка с процесното ПТП, като сочи, че тези симптоми се дължат на нарушение във функциите на централната нервна система, свързани с волевия контрол на тазоворезервоарната дейност, поведенческото разстройство и нарушената адаптация. Освен това е установено наличието на следните нарушения смесено разстройство на училищните умения, вторична енуреза и енкопреза след политравма, дефицит в когнитивните процеси: мислене, памет, внимание, езиково нарушение, невротичен поведенчески терен с церебрастенни симптоми, страхово тревожни изживявания, влошаващи качеството на живот. Заекването и нарушението когнитивни процеси у пострадалия се дължат на претърпяната ЧМТ, острото стресово разстройство с нарушение в адаптацията, страхово-тревожните изживявания, поведенческите и психично-емоционални нарушения. Уточнено е, че церебрастенните симптоми при ищеца се изразяват в разсеяност, слаба концентрация, епизодично главоболие, нарушение на съня, епизодични замайвания. Пострадалото дете няма да се възстанови напълно остатъчните явления, но до каква степен и в какъв срок ще има възстановяване, зависи от много фактори - спазването на режим, провеждането на лечение, социализирането на детето в средата в която живее и учи. Приел е заключението на вещото лице, че състоянията, които са в резултат на стреса могат да бъдат преодоляни.

Преценени са свидетелските показания относно престоя в болница, преживените операции, адаптация, социална изолация, изоставане в училище при завършен 5 клас и прекъсване поради здравословните проблеми, както и трудностите в общуването и болките в увредения крак вследствие промяна на времето.

Съдът е приел, че всички описани страдания на детето са в пряка причинно-следствена връзка с пътно-транспортното произшествие. Обсъждайки установяване сключването на застрахователния договор, както и причините за настъпването на ПТП и вредоносния резултат – болки и страдания от получените травми и причинната връзка между противоправното деяние и уврежданията на детето, виновността на дееца, съдът е преценил тежестта на телесните увреждания, последиците и обстоятелството, че повредите нямат траен физиологичен характер и е съобразил продължителността и вида на проведеното лечение-болнично с извършени три оперативни Съдът е отчел и установените с гласни доказателства неудобства за ищеца от невъзможността да се обслужва сам при елементарните си нужди и промяната в поведението му след инцидента-изпитвал страх да пътува и да пресича, станал по-нервен. При определяне размера на справедливото обезщетение е взел предвид възрастта на пострадалия, обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, обществено-икономическите условия в страната и лимитите на застрахователните обезщетения в същия период. Това е мотивирало да приеме, че размерът на обезщетението за вредите, причинени на К. К. е от 180 000 лв. При определяне основателността на иска, съдът е разгледал и направеното възражение за съпричиняване от страна на застрахователя като е приел, че е налице съпричиняване, изразяващо се в това, че К. в нарушение на правилата за движение по пътищата, въпреки наличието на знака Стоп Б2 и приближаващото се МПС, е предприел пресичане на пътното платно и то докато е яздел конче по пътното платно като е нарушил чл. 144 ППЗДвП. Съдът не е приел за основателно възражението за съпричиняване от неупражняване на родителски надзор. Тези мотиви са обусловили извод за наличие на 1/3 съпричиняване от обезщетението, определено по справедливост в размер на 180 000 лв или размер на следващото се обезщетение от 120 000 лв. и лихви от увреждането от 13.09.2012 г. до окончателното плащане. Така съдът е приел, че частично въззивната жалба на К. е основателна като е завишен размерът на следващото се определено от първа инстанция обезщетение в размер от 112 000 лв на 120 000 лв. и за неоснователна въззивната жалба на „ОЗК – Застраховане“ АД срещу определения размер обезщетение и установената от първата инстанция липса на съпричиняване.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. Въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед тези разяснения, в конкретния по отношение на формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, настоящият съдебен състав приема изложеното по-долу.

По отношение на посочения от касатора въпроси 1.1., 1.2., 1.3., 1.4.,1.5, 3, 4 и 5 настоящият съдебен състав намира, че е дадено разрешение на въпроса за справедливото дължимо обезщетение при причинени неимуществени вреди от деликт, причинен при ПТП от водач на автобус като застрахователят на основание сключения договор за застраховка гражданска отговорност на водача на пътно-превозно средство. Въпросът е включен в предмета на спора и е обусловил извода на съда, за да постанови процесното въззивно решение, с което е определен размер на следващите се вреди от 180 000 лв (впоследствие с оглед отчетено съпричиняване е редуциран). В този смисъл касаторът К. е обусловил общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Но соченото допълнително такова съгласно чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК за нарушение на тълкуването на понятието за справедливост съгласно Постановление на Пленума на Върховния съд 4/68 г. и практиката на ВКС и в изброените решения, в конкретния случай съдът с оглед очертания от страните предмет на делото, не е налице.

С оглед установените факти и обстоятелства Софийски апелативен съд е извършил преценка на общите критерии, указани в Постановление 4/68 на Пленума на Върхония съд и е приел с оглед конкретно установените факти, изводите относно размера на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди. Съдът е съобразил възрастта на пострадалия, конкретните увреждания, които са както физиологични, така и психологически, състоянието му непосредствено след ПТП, както и продължителното лечение, оперативното лечение, проведената продължителна терапия, статуса на лицето след лечението, перспективите за лицето и неговото личностно развитие, спирането на обучението за период от една година, възстановяването му и състоянието на постравматичния стрес. Съдът е възприел цялостно всички увреждания, неудобства и страдания, които са причинени на К. от процесното пътно-транспортно произшествие. С оглед на изложените въпроси и конкретните посочени решения от касатора, съдът намира, че не е налице допълнително основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При определяне справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от пострадалото лице на основание чл. 52 от ЗЗД съдът е определил конкретните болки, срадания, неудобства, които са се отразили и на психиката на пострадалия, ниската му възраст и спряното развитие за продължителен период от време, създал му и когнитивни затруднения. Цялостно е преценил степента на личностно засягане и проблемите в адаптацията на детето. Съобразно това е установил паричния еквивалент на неимуществените вреди. Така конкретните обстоятелства, обусловили вредите в случая, са взети предвид при определяне на обезщетението. Отчетена е степента на увреждане и е определено, че с оглед понесените болки и страдания, като са проблемите в адаптацията като са отчетени перспективите, размерът на обезщетението е еквивалентен на причинените неимуществени вреди.

Настоящият съдебен състав намира, че конкретно посочения въпрос 1.4. представлява защитна теза на касатора и макар и да е включен във въпроса за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, то не може да се направи извод като сочения. При определяне на обезщетението съдът е преценил еквивалентно всички фактори и не е игнорирал факти, установени по делото.

С оглед изложеното макар и да е обусловил общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, то не е налице допълнителното основание, сочено в изложението, а именно такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочените разрешения в трайната практика на Върховния касационен съд са взети предвид от въззивния съд.

По отношение на въпрос 1.6. Акцентът за мозъчно сътресение със загуба на съзнание, като едно от уврежданията, причинени на К. в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е преценено от съда конкретно и в съвкупност с оглед събраните по делото доказателства, съобразно данните от медицинската документация и заключението на вещото лице. Не може да се приеме, че съдът не е включил в съвкупната преценка конкретно посоченото увреждане на лицето и степента на това увреждане. Действително и с оглед чл. 129 от НК сътресението на мозъка се определя като средна телесна повреда, временно опасна за живота. Сътресението отговаря на характеристиките на средна телесна повреда когато е създадена временна опасност за живота и пострадалият изпадне в безсъзнание макар и кратковременно. Съдът с оглед заключението на вещото лице невролог, основано на епикризата от ОАИЛ - МБАЛ – гр. Ст. Загора е направил извод, че няма достатъчно данни да се приеме, че е било налице състояние кома и действително причиненаа вреда е церебрално комоцио. Поради това е преценил общото състояние от увреждането именно с оглед тези данни, сочейки че няма доказана увреда на черепа и мозъка, въпреки че има удар по главата и рани по нея и заключението на вещото лице, че претърпяната травма на главата е с възможно най-леко засягане. С оглед разрешението от въззивния съд на поставените въпроси, въпрос 1.6., разрешен по посочения начин от съда, не може да представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалаване, тъй като той засяга конкретно установените факти и не може да съставлява основание за допускане на решението до касационно обжалване. А както бе отбелязано соченият от касатора въпрос не може да бъде свързан с възприемане на конкретните факти по делото и тяхното обсъждане. Материалноправният въпрос следва да е свързан с изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и с възприемане на конкретните факти по делото. С оглед разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не може да се приеме, че е налице общо основание за допускане на решението до касационно обжалване по въпрос 1.6.

Следва да се отбележи, че противоречие между решението на въззивния съд и практика на друг въззивен съд, не може да обусловия основание за допускане на решението до касационно обжалване.

По отношение на въпроси 2.1., 2.2., 2.3, 2.4 При приложение на установения с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост, Софийски апелативен съд е отчел в достатъчна степен, че при определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е от значение и общественото възприемане на справедливостта на всеки етап от развитието на обществото, както и икономическата конюнктура в страната. Съгласно действащите през различните периоди подзаконови нормативни актове за задължителното застраховане, лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди са увеличавани почти ежегодно, като към момента на пътно-транспортното произшествие при едно пострадало лице съгласно чл. 266, т. 1, б. „а“ от КЗ отм. в сила от 11.6.2012 г. е 2 000 000 лв. Размерът на лимитите на застрахователната отговорност са ориентир при определяне на обезщетенията. Размерът на отговорността на застрахователя е отражение на конкретните икономически условия. С решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. №299/2011г. на ВКС, II т. о., решение № 25/03.04.2009г. по т. д. № 504/2008г. на ВКС, I т. о., решение № 95/24.10.2012г. по т. д. 916/2011г. на ВКС, I т. о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, е даден отговор на въпроса релевантни ли са за критерия по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане, като е прието, че при прилагането на критерия по чл. 52 от ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди лимитите на застраховане нямат самостоятелно и водещо значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране критерия за справедливост, като определеното от съда обезщетение следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 от ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя. Видно от мотивите към атакувания акт, при определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е съобразил, наред с възприетите от съдебната практика критерии, и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на увреждането, отразена в действащите за периода застрахователни лимити. С оглед на това, решаващият състав не се е отклонил от постоянната практика на ВКС по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът за справедливото обезщетение, което следва да се съобрази с лимитите на застраховка „Гражданска отговорност“, е разрешен в случая като съдът е съобразили този показател. Но в конкретния случай разрешението е съответно на формираните решения: решение № 83/06.07.2009 г. по т. дело № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ о, решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 189/04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 121/09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. В този смисъл даденото разрешение относно справедливия размер на следващото се обезщетение, макар и да представлява общо основание за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване, не изпълнява допълнителното изискване, сочено от касатора - да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди определя изхода на спора, но така разрешеният въпрос и определянето на справедливото обезщетение в размер на 180 000 лв. не е извършено в нарушение на задължителната практика на съда. Това налага извод, че не са налице предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване.

По отношение въпросите за съпричиняването, установено от въззивния съд в размер на 1/3 са поставени въпроси в раздел III. Касаторът е посочил, че е разрешен процесуалноправен въпрос относно точното приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД при отчитане на съпричинявне от пострадалия, без да е налице такова.

Настоящият съдебен състав намира, че поставените въпроси, макар и да са абстрактно формулирани, са включени в предмета на делото, доколкото ответникът е направил възражение за съпричиняване и съдът е изследвал налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл всички въпроси са обусловили изхода на спора чрез определяне на основанието за наличие на съпричиняване. Следва да се приеме, че въпросите относно съпричиняването представляват общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Въззивният съд е взел предвид релевантните факти, преценил ги е съобразно правилото на чл. 51, ал. 2 от ГПК и при изрично установени конкретни факти е обосновал наличието на съпричиняване. По този начин не е нарушено правилото, посочено в решение № 169 от 2.10.2013 г. по т. д. 1643/13 г. и в останалите изброени от касатора решения на ВКС.

Въпросите относно предпоставките за приемане на съпричиняване, а именно въпроси 1, 2, 5, 10 са въпроси, които са разрешени от въззивния съд с оглед въведеното възражение за съпричиняване от ответника по иска. Въззивният съд е приел с оглед изслушаната съдебно-техническа експертиза какви са основанията за признаване наличие на съпричиняване. В този смисъл това е въпрос с общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, доколкото е разрешен такъв въпрос по делото и е обусловил изхода на спора. Но соченото допълнително основание не се установява да обуславя допускане на решението до касационно обжалване. Нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, така както е тълкувана в т. 7 от Постановление на Пленума на Върховния съд 17/63 г. и последователно проведена в практиката на ВКС, разяснена в решения № 169 от 2.10.2013 г. по т. д. 1643/13, 2 ТО, решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., ІІ ТО, решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, І ТО., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., ІІ ТО и посочените от касатора решения, изисква установяване на конкретни факти и обстоятелства, от които може да се направи заключение за участие на действията на пострадалото лице в причинния комплекс, довел до непозоволено увреждане. В този смисъл е разрешен въпросът за това дали при конкретно нарушение може да се направи извод за съпричиняване и в тази част въпросът представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Но отсъства соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, разяснени в задължителната за съдилищата практика на Върховния съд - т. 7 от ППВС № 17/1963 г., доразвита в създадена по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, така и в други решения по чл. 290 ГПК – например, решение по т. д. № 1498/2013 г., решение по т. д. № 3871/2013 г., решение по т. д. № 1834/2016 г., решение по т. д. № 3266/2015 г. е прието, че при определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение дали са установени конкретни действия или бездействия, с които то обективно е допринесло за настъпване на резултата. Преценката за това, дали с поведението си пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, както и за определяне на степента, в която се съотнася към вредата като обективен принос на увреденото лице, следва да се извърши от съда. Тази преценка е обусловена от осъществени от пострадалия конкретни действия или бездействия, с които той е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е ирелеватно дали те са виновни или не. Според възприетото разрешение в цитираната практика на ВКС, при приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се отчете обективния принос на пострадалото лице за настъпване на конкретните вреди. В конкретния случай именно такава преценка е направена от въззивния съд и макар и да е разрешен въпросът, съдът не е нарушил нормата на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, така както е разяснена в задължителната практика, както и не разрешена в противоречие с установената съдебна практика на ВКС. Поради това макар и въпросът да съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, то не е налице допълнителното основание, сочено по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК. Въпросът е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика, изразена в т. 7 от Постановление на Пленума на Въръховния съд 17/63 г., както и във формираната практик ана ВКС, изразена в решение 206 от 12.3.2010 г. по т. д. №35/2009 г. на ІІ т. о.; решение №59/ 10.06.2011 г. по т. д.№286/2010 г. на І т. о.; решение №98/24.06.2013 г. по т. д.№596/2012 г. на ІІ т. о.;решение №99/08.10.2013 г. по т. д.№44/2012 г. на ІІ г. о.; решение №154/31.10.2011 г. по т. д.№977/2010 г. на ІІ т. о., съгласно които изводът за съпричиняване не може да почива на предположения, а изисква доказани конкретни действия или бездействие на увреденото лице, с които то е способствало за настъпване на вредоносния резултат, като следва да е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. В случая така разяснените правила относно определяне на съпричиняването не са нарушени от въззивния съд и не може да се приеме, че по отношение на посочените въпроси е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение на въпроси 3, 4, 6, 7, 8 и 9 не представляват общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Касаторът е посочил тези въпроси във връзка с тезата си, че според него няма преки доказателстваза поведението на детето и пътно-транспортното произшествие, от което са настъпили вреди. Дали са събрани доказателства с оглед направено възражение и как са анализирани не може да представлява общо основание за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване. Защитната теза на ищеца е, че не е могъл да има възприятия за наличност на опасност в движението при пресичане. Този въпрос и свързаните с него въпроси относно доказаността, а с оглед защитата на касатора твърдение за недоказаност, не могат да бъдат основание за допускане на решението до касационно обжалване. Както бе посочено по-голе процесуалноправният или материалноправният въпрос, обуславящи допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не могат да са свързани с доказателствата по делото, с възприемането на фактическата обстановка.

Въпросът за конкретните условия, при които следва да се отчете съпричиняване също е включен в предмета на делото и е обусловил извода на съда, разрешавайки повдигнатия с възражението спор. Въпросът за конкретните възприятия на детето също не може да бъде общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, защото е свързан с фактите по делото и с обосноваността на решението, който въпрос не може да е общо основание за допускане на решението до касационно обжлване.

Въпросът за обема на съпричиняване е разрешен от въззивния съд с оглед конкретно установените факти по делото. Съдът е направил извод за съпричиняване, като е изложил мотиви след анализ на доказателствата за това кои конкретно установени факти налагат извод, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите. Конкретно установените факти от съда са, че К. К. е яздил кон като е предприел пресичане на пътното п платно по време когато е осъзнавал наближаването на автобуса „С.“, не е изчакал и е навлязъл на пътното платно като по този начин е нарушил първо знак Б 2 и второ е извършил нарушение на чл. 144, ал. 1, т. 4 от ППЗДвП. Тези конкретни факти са обусловили извода на съда, че е налице противоправно действие, извършено от К. К., което в съвкупност с противоправното действие на водача на пътно-транспортното средство, е допринесло за причинените увреждания. Въпросът за съпричиняването на вредите е разрешен като е определено, че е в размер на 1/3. Това разрешение е извършено при спазване изискванията на закона, така както са предвидени в чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и разяснени в съдебната практика.

Поради това, макар въпросът за съпричиняването да е разрешен, той не е разрешен в противоречие с посочената практика и не е налице допълнителното основание, сочено от касатора.

В случая формално и бланкетно е посочено и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което не се установява да е обосновано. Касаторът само се позовава на него, без надлежно да обуслови извод, че е необходимо да се промени извършеното вече тълкуване поради настъпване на нови обществено икономически условия или поради наличие на празнота в закона, която следва да се преодолее и това ще обуслови развитие на правото.

По отношение на соченото основание „очевидна неправилност“ съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК от касатора К. К., настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. В това основание законодателят е предвидил всички случаи на грубо нарушение на съдопроизводствените правила, явна необоснованост и нарушение на закона. Всички тези основания, следва да се установят от самото решение, а да не се извършва касационна проверка на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. В съдебната практика се налага извод, че очевидна неправилност би могла да се установи при посочване от съда на приложима правна норма, която не съществува или прилагане на отмтенена правна норма в явно нарушение на закона в смисъл, различен, от действително вложения, противно на предвиденото в закона. Очевидна неправилност може да се установи и при явно нарушаване на правилата на формалната логика при основаване на изводите в решението. В конкретно разглеждания случай, настоящият съдебен състав не може да направи извод, че въззивното решение страда от посочения порок и това не може да обоснови извод за явно неправилно решение и необходимост от допускане на решението до касационно обжалване.

Следва да се отбележи, че в изложението си касаторът не е обосновал необходимостта от допускане на касационно обжалване поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По всички изложени съображения ще следва да не се допуска до касационно обжалване въззивното решение на Софийски апелативен съд по жалбата на К. П. К..

По искането за допускане на касационно обжалване, формулирано от „ОЗК – Застраховане“ АД.

Посочва, че решението е недопустимо поради това, че е постановено по недопустима искова молба, което обуславяло наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. При преценка на соченото основание настоящият съдебен състав намира, че липсва соченото основание нередовност на исковата молба, така както е дефинирана в чл. 127 и чл. 128 от ГПК. Въззивният съд е дал ход на делото при редовна искова молба. Решението е постановено с оглед усановения предмет на делото и спорът е разрешен съобразно включените от ищеца основания на иска.

Освен това няма основание за допускане на решението до касационно обжалване поради нарушаване принципа на диспозитивното начало, предвиден в чл. 6 от ГПК. Съдът е разгледал соченото от ищеца основание – наличие на претърпяно пътно-транспортно произшествие, наличието на договор за застраховка по риска „Гражданска отговорност“ между причинителя на увреждането и ответника и претърпени вреди от ищеца. Съдът е разгледал така предявения иск, без да променя разглежданите факти. Поради това не може да се приеме, че има вероятност решението да е недопустимо на соченото основание.

По отношение на основание очевидна неправилност основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че основанието очевидна неправилност, за да е налице следва да се установи от самото решение като то осъществява груби нарушения на закона, прилагане на правна норма не според нейното действително съдържание, прилагане на правна норма извън съществуващата правна норма относно материята, разглеждана по делото или несъобразено действие по време на нормата. Очевидната неправилност може да се изразява или грубо нарушаване на формалната логика при възприемане на доказателствата и установяване на фактите. Извън така посочените основания, са налице основания за неправилност, които съдът може да установи само при същинска проверка на правилността на съдебното решение, извършвана на осанование чл. 281, т. 3 от ГПК. В случая не се установява да е налице очевидна неправилност на решението. Поради изложеното ще следва да не се уважава искането на посоченото основание.

Поставя следните въпроси, които според него са разрешени от въззивния съд и представляват разрешени процесуално правни и материалноправни въпроси, включени в предмета на спора и обусловили извода на съда:

По въпроса за същественото нарушение на процесуалните правила – нарушение на правилото за обсъждане на доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност – нарушение на т. 19 от ТР 1 от 4.1.2001 г. на ОСГТК на ВКС– мотивите трябва да отразяват решаващата дейност на съда. Този въпрос следва да се уточни като въпрос както следва: необсъждането на автотехническата експертиза като част от доказателствата, довело ли е до нарушаване на правилата за въззивното производство, така както са посочени в т. 19 от ТР 1 от 4.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС. При преценка насоченото основание настоящият съдебен състав не констатира въпросът да е разрешен по посочения начин. Допуснатата и изслушана от първоинстанцинния съд съдебно-автотехническа експертиза, е подробно обсъдена от въззивния съд и въз основа на нея са изградени изводите за причините за пътно-транспортното произшествие. Всички доказателства са обсъдени по отделно и в тяхната съвкупност и според настоящия съдебен състав не е разрешен така поставеният правен въпрос. Липсва общо основание за допускане на решението до касационно обжалване по така поставения въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Сочи съществено процесуално нарушение при липса на установяване при условията на пълно и главно доказване причинно-следствената връзка между претерпените вреди и пътно-транспортното произшествие. Като допълнително основание сочи решнеие № 61 от 1.3.2016 г. по т. д. 4578/15 г., ВКС, 4 ГО.

Действително, въззивният съд е изложил съображения, че е налице причинно-следствена връзка между посоченото пътно-транспортно произшествие на 03.09.2012 г. и причинените на К. вреди. Макар и да е налице общо основание за допускане на решението до касационно обжалване по този разрешен въпрос, обусловил изхода на спора, то посоченото допълнително основание не обосновава извод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В случая според настоящия съдебен състав, въззивният съд е събрал доказаелства за процесното пътно-транспортно произшествие чрез присъда, която е задължиелна за гражданския съд на основание чл. 300 от ГПК, както и чрез автотехническата и съдебно-медицинската експертиза. Не може да се приеме, че съдът е изградил изводите си само въз основа на косвени доказаелства за причинно-следствената връзка. Съдът е направил изводи от доказателствата, не на основание само логически изводи, а чрез доказателствени средства, които пряко установяват настъпилите факти. Поради това не може да се приеме, че е налице соченото основание от касатора за разрешаване на спорния въпрос за причинно следствената връзка в нарушение на практиката на ВКС. Поради това не е налице и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Въпросът за прилагане на принципа за справедливост бил разрешен в противоречие с ППВС 4 от 1968 г. Този материаланоправен въпрос е разрешен от въззивния съд, обсъждайки заключението на вещите лица, както и комплексно всички доказателства по делото, и правейки извод за причинените вреди като е определил обезщетението с оглед критериите, въведени в ППВС 4/68 г. Ето защо посоченият въпрос от въззивния съд е разрешен, обусловил е изводите на съда и представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд не се отклонил обаче от задължителната практика на ВКС, както и от трайната практика. При определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По всички изложени съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 548 от 07.03.2018 г. по гр. д. 4042/17 г., Софийски апелативен съд, 4 състав.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: