Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Д. Т. Г., Й. Т. Г. и Т. С. Г. срещу Решение № 2284 от 01.09.2018 год. по т. д.№ 590/2018 год. на Софийски апелативен съд.

Отговор по чл. 287 ал. 1 ГПК не е представен.

Въззивното решение е постановено по жалбите на Д. Г. и „Банка ДСК”ЕАД срещу Решение № 5636 от 31.07.2017 год. по гр. д.№ 7653/2015 год. на Софийски градски съд. Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявени от „Банка ДСК”АД срещу Д. Г., Й. Г. и Т. Г. субективно съединени искове с правно основание чл. 79 ал. 1 вр. чл. 430 ТЗ и чл. 92 ал. 1 ЗЗД

Предмет на осъдителните искове е задължение, произтичащо от просрочено задължение по договор за кредит за сумата 200000 лв., сключен на 28.11.2007 год. между “Банка ДСК”ЕАД и третото неучастващо лице К. С..

Твърдението на ищеца е, че ответниците Д., Й. и Т. Г. са заместили в дълг по реда и на основание чл. 102 ЗЗД първоначалния длъжник С., поради което съдебно предявената претенция за солидарното осъждане на тримата ответници е за: 1./ сумата 242400 лв. - главница по договора за кредит, ведно със законната лихва; 2./ сумата 48732.59 лв. - договорна лихва за периода 09.12.2013 - 15.10.2014 год.; 3./ сумата 6015.35 лв. - неустойка за забава за периода 18.01.2014 - 15.10.2014 год.; 4./ сумата 969.60 лв. – такси по кредита. Няма спор, че сумата по кредита е била усвоена от първоначалния длъжник. През 2014 год. кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, поради неплащането на погасителни вноски.

Последователно подържаната теза на ответниците-касатори е, че исковете на „Банка ДСК”ЕАД срещу тях са неоснователни. Ответниците Й. и Т. Г. са подържали тезата, че заместването в дълг е недействително, поради това че не са били надлежно представлявани при сключване на споразумението по чл. 102 ал. 1 предл. 1 ЗЗД. И тримата ответници са подържали евентуалното възражение, че заместването в дълг има действие само за разликата между 210068.32 лв. и 210000 лв.; позовали са се на недействителност на договорни клаузи, поради наличието на предпоставки по чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП; не са приети Общите условия досежно промяната на срокове, лихви и разноски; не е налице надлежно обявяване на кредита за предсрочно изискуем; вземането на ищеца е погасено по давност.

Първоинстанционният съд е ангажирал отговорността на ответницата Д. Г. за плащане на сумите: 195827.39 лв. главница; 38779.59 лв. възнаградителна лихва; 35.37 лв. наказателна лихва и 969.60 лв. такси. Отхвърлил е исковете срещу Д. Г. в останалата им част и срещу Й. и Т. Г. – изцяло. Мотивирал се е това, че при сключването на споразумението за заместване в дълг тези ответници са били ненадлежно представлявани съгласно чл. 42 ал. 2 вр. чл. 37 ЗЗД вр. чл. 430 ал. 3 ТЗ и потвърждаването на извършени без представителна власт действия е останало недоказано. Счел е за изцяло неоснователно възражението за изтекла погасителна давност и частично основателно позоваването на нищожност на договорни клаузи, поради неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Предсрочната изискуемост на задължението спрямо Д. Г. е настъпило с връчването на преписа от исковата молба; изложил е мотиви защо приема размер на задълженията, съобразно посочения по-горе.

Въззивното производство е било образувано по жалбите на „Банка ДСК”ЕАД в частта с която исковете са били отхвърлени спрямо Й. и Т. Г. и от Д. Г. – в частта с която исковете спрямо нея са били уважени. В частта с която исковете срещу нея са били отхвърлени над посочените размери, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила.

За да отмени първоинстанционното решение и уважи исковете за ангажиране солидарната отговорност на Й. и Т. Г. за плащане на сумите: 195827.39 лв. главница; 38779.59 лв. възнаградителна лихва; 35.37 лв. наказателна лихва и 969.60 лв. такси, съставът на САС е прил, че те са били надлежно представлявани при сключването на споразумението по чл. 102 ал. 1 ЗЗД, предвид приложеното по делото пълномощно с нот. заверка на подписите им, чиято автентичност не е била оспорена. Счел е за неоснователна жалбата на Д. Г., като е изложил съображения, че солидарната и отговорност произтича от това, че Й. и Т. Г. са заместили в дълг К. С., а по силата на споразумението, Д. Г. е встъпила в тяхното задължение. От текста на същото споразумение следва изводът, че заместването/встъпването е в размер на задължението, посочено в него и твърдението, че е налице частично встъпване за сумата 68 лв. е несъстоятелно. Клаузата на т. 20.2 от Общите условия възпроизвежда правото на банката по чл. 60 ал. 2 ЗКИ, поради което не е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Счел е за неоснователни и доводите за приложимост на изискването на т. 18 от ТР № 4/2013 год. на ОСГТК спрямо осъдителните искове, поради което исковата молба може да изпълни функцията на изявление по чл. 60 ал. 2 ЗКИ. Освен това, изявлението на банката е било връчено лично на Д. Г. преди предявяването на иска, а именно – на 14.08.2014 год. За неоснователни и счел и позоваването на чл. 432 ал. 2 ТЗ, както и за несвоевременно оспорването на подписа на първоначалния длъжник в договора за кредит.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочат основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.

Формулираните въпроси за които се твърди приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК са следните: „1./ Валидни ли са предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и извън хипотезата на предявен иск по чл. 422 от ГПК?; 2./ При заявено от страната оспорване на съдържанието на частен диспозитивен документ, следва ли съдът да приеме, че то касае автентичността на документа и да предприеме следващите се от закона действия по разпределение на доказателствената тежест?; 3./ Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?”.

За първия въпрос се твърди противоречие с т. 18 на ТР № 4/2013 год. и Решение № 135 от 21.09.2017 год. по т. д.№ 565/2016 год. на І т. о. на ВКС. За втория – противоречие с Решение № 90 от 27.06.2014 год. по гр. д.№ 3433/2013 год на ІІ г. о. на ВКС. За третия – противоречие с ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГК, Решение № 212 от 01.02.2012 год. по т. д.№ 1106/2010 год. на II т. о. и Решение № 226 от 12.07.2011 год. по гр. д.№ 921/2010 год. на IV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК не е налице.

Както бе посочено по-горе, съдилищата са се произнесли по предявен осъдителен иск. Произнасянето с т. 18 на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК обхваща хипотезата на действия, предхождащи заявлението в заповедното производство, доколкото заповедта за изпълнение създава изпълнителен титул за вземането. Произнасянето с т. 18 не може да се тълкува разширително в смисъл, че то обхваща всички хипотези на настъпването/обявяването на кредит за предсрочно изискуем. Поради това, дори да е неправилно становището, че предсрочната изискуемост на кредита не е била настъпила към датата на депозирането на исковата молба по осъдителния иск, това не съставлява противоречие с т. 18 на ТР № 4/2013 год. С решението по т. д.№ 565/2016 год. на І т. о. на ВКС правният въпрос за предсрочната изискуемост е разгледан в аспекта на договор за поръчителство. Дори да се приеме, обаче, че той обхваща аспекта и на осъдителните искове за кредит, който е обявен за предсрочно изискуем, то противоречие със становището на САС действително е налице, но не е налице втората кумулативна предпоставка за допускане на касационен контрол – този въпрос да е обуславящ изхода на спора. Това е така, поради обстоятелството, че САС е обосновал извода си и на това, че уведомяването за настъпването на предсрочната изискуемост предхожда предявяването на иска. Същото касае и втория от посочените въпроси. Не разпределението на доказателствената тежест при оспорването на документа (първоначалния договор за кредит) е обусловило извода на САС, а това, че оспорването е било преклудирано. Третият от въпросите няма характеристиката на правен такъв, а по естеството си съставлява твърдение за допуснати от САС нарушение на чл. 236 ал. 2 ГПК, което дори да би било така, би съставлявало основание по чл. 281 т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол.

Основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК се свързва с произнасянето по следните въпроси: „1./ Нищожна ли е клауза в договор за банков кредит, съгласно която в случай на забава от страна на длъжника, целият дълг става предсрочно изискуем без в клаузата да е конкретизиран размерът на непогасената част от главницата и/или лихвата?; 2./ Като се има предвид разпоредбата на чл. 60 ал. 2 от ЗКИ (ЗАКОН ЗА КРЕДИТНИТЕ ИНСТИТУЦИИ), която предвижда възможност кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем от кредитора поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, необходимо ли е кредиторът, за да упражни своето право, в договора за кредит освен дните на забавата, да се посочи и конкретен непогасен размер на вземането?; 3./ Ще бъде ли неравноправна по смисъла на чл. 143 т. 19 от ЗЗП (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ) клауза от договор за банков кредит поради това, че не е посочен размер на непогасената част, а само дни забава, и как се определя несъщественото изпълнение на задълженията по договор за банков кредит?; 4./ Необходимо ли е изрично пълномощно за сключване на договор за заместване в дълг по договор за банков кредит?; 5./ Разполага ли с представителна власт упълномощеното лице да сключи договор за заместване в дълг по договор за банков кредит, ако описаната в пълномощното дата на договора за банков кредит е различна от тази, на която действително е бил сключен този договор?

Становището на настоящия съдебен състав е, че основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не е налице по нито един от посочените въпроси произтича от следното:

Първите три посочени въпроса се свеждат до един – предпоставка ли е размерът на непогасената част от кредита (главница и лихви) за обвяването му за предсрочно изискуеми или не? В случай, че отговорът е положителен, то би следвало този размер да бъде посочен в договора, в противен случай клаузата би била недействителна или в обявлението по чл. 60 ал. 2 ЗКИ. Редът, предвиден в чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК предвижда възможност за ВКС, чрез мотивите на решението си да допринесе за точното прилагане на закона, но не и да го дописва. След като законът не въвежда ограничение за банката-кредитора при какъв размер на непогасения остатък на задължението (главница и лихви) може да упражни правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, това не може да стори и ВКС по реда на касационния контрол.

Четвъртият въпрос няма характеристиката на обуславящ изхода на спора по делото, доколкото представеното по делото пълномощно на Д. Г. е изрично. Оправомощаването и от Й. и Т. Г. е да: „Сключи и подпише от наше име договори за заместване в дълг на З.И.Ч по договор.... и К. П. С. по договор за ипотечен кредит № 14875119/23.11.2007 г. с кредитор „Банка ДСК”ЕАД-София и сключените въз основа на него анекси”. Т.е. при наличието на изрична клауза в пълномощното, въпросът е хипотетичен. Същото касае и датата на договора. Пред инстанциите по същество е било безспорно, че вземането произтича именно от договор за ипотечен кредит № 14875119 от м.ХІ.2007 год. Вярно е, че върху договора е била поставена ръкописно датата 28, а не 23, но доводи за съществуването на друг договор не са били навеждани. Въпросът за обема на представителната власт на Д. Г. спрямо Й. и Т. Г., произтичаща от това пълномощно и спрямо задължението, произтичащо именно от договор за ипотечен кредит № 14875119 от м.ХІ.2007 год. касае конкретни факти и дати по това дело и не би бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Мотивиран от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2284 от 01.09.2018 год. по т. д.№ 590/2018 год. на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.