О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50002

гр. София, 01.02.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 1889/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е с касационна жалба от А. П. С., подадена чрез пълномощник адв.Р. В. – САК, въззивно решение № 265540 от 26.08.2021 г. по в. гр. д. № 15285/2018 г. на СГС, постановено по иск за делба на фаза допускане на делбата.

В касационната жалба са направени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с искане за неговата отмяна и връщане делото за ново разглеждане от въззивния съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане касационно обжалване. Претендират се разноски в касационното производство от адв.В. по чл.38, ал.2 ЗАдв за сметка на противната страна.

По направеното с касационната жалба оплакване за наличие на противоречие между мотиви и диспозитив на въззивното решение относно непосочване в диспозитива на същото на правата в съсобствеността на конституираните пред въззивния съд наследници на съделител, също и оплакване, че разноските са неправилно определени с въззивното решение, делото е върнато на въззивния съд за произнасяне, и с последващо решение № 263243/03.11.2022 г. в производство по чл.247 и чл.248 ГПК, въззивният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на основното си решение, като е посочил делбените квоти на всички страни в производството в имотите, за делба на които е обжалвано първоинстанционното решение, и е оставил без уважение искането на въззивниците по чл.248 ГПК за изменение въззивното решение в частта за разноските. Това последващо решение на въззивния съд не е било обжалвано самостоятелно, влязло е в сила, поради което обжалваното основно въззивно решение с касационната жалба има поправеното съдържание според него и се запазва и произнасянето по обжалваното основно въззивно решение относно разноските.

Насрещните страни по касация С. Т., И. Т. и Н. Х., действащи чрез пълномощника си адв. И. И. – САК, обжалват касационната жалба като неоснователна с писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК.

Другите съделители не са взели становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Производството е по иск за делба, във фаза на допускането на делбата.

С обжалваното въззивно решение, поправено с последващо решение по чл.247 ГПК, е потвърдено първоинстанционното решение № 437370/26.06.2018 г. по гр. д. № 41443/2014 г. по описа на РС – София, в обжалваната от съделителите А. П. С. и В. П. С. част, в която е допусната съдебна делба на Парцел *-*,*, кв. 16 по плана на [населено място], местност М. Б. с площ от 1300 кв. м. по скица при съседи: изток-път, запад - път, север – парцел *-*, юг - парцел *-*, заедно с изградената в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 30 кв. м., състояща се от стая, кухня и коридор; и на Неурегулирано дворно място, находящо се в [населено място], местност М. б., [улица], цялото с площ от 1515 кв. м., планоснимачен номер *, нанесен в кадастрален лист № В-2-8-А по неодобрения кадастрален план на [населено място], местност М. Б., при съседи: от две страни – улици и имоти пл. № *, *, *, * по същия кадастрален план с идентификатор *** между съделители и при квоти както следва: 2/24 ид. ч. за С. К. Т., 2/24 ид. ч. за И. С. Т., 2/24 ид. ч. за Н. С. Х., (конституирани във въззивното производство по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалата ищца С. Е. Т. за дела на последната от 3/8 по първоинстанционното решение); 9/24 ид. ч. за А. П. С. и 9/24 ид. ч. за В. П. С..

Първоинстанционното решение в частта, в която искът за делба на гореописаните недвижими имоти е бил отхвърлен спрямо Ц. Е. М., Ю. В. М., Е. В. М., Р. В. В., А. В. В. и Н. В. С., и в частите, които на осн. чл.537, ал.2 ГПК са отменени за разликата над 6/8 ид. ч. издадените констативните нотариални актове за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, № 43, т.А, рег.№ 2506, д.№ 200/2000 г. за дворното място и едноетажната къща в него и № 16, т.А, рег.№ 1415, д.№ 66/2002 г. за дворното място, двата на нотариус с № * на НК, не е било обжалвано пред въззивния съд и е влязло в сила.

За да постанови решението си въззивният съд е приел, че С. Х. В. е починал на 21.06.1979г. и е оставил за наследници по закон дъщеря Н. С. М., която е починала на 14.02.1999г. и оставила за наследници: дъщеря С. Е. Т.; син В. Е. М., който е починал на 05.10.2001г. и оставил за наследници: съпруга Ц. Е. М.; деца Ю. В. М., Е. В. М.; дъщеря С. Е. К., която е починала на 15.01.2004г. и оставила за наследници по закон децата си А. П. С., В. П. С., съпруга си П. С. К., починал на 09.10.2012г., и дъщеря В. Е. В., която е починала на 21.10.2011г. и оставила за наследници по закон децата си Р. В. В., А. В. В. и Н. В. С..

Въззивният съд е приел, че С. Е. Т. е собственик по наследство на 1/4 ид. ч. от имотите, включени в наследството на С. Х. В., което обстоятелство е установено от приетото по делото влязло в сила на 04.04.2013г. Решение № І-46-166/04.03.2013г. по дело № 13941/2009г. на Софийски районен съд, 46-ти състав, с което С. Е. Т. е призната по отношение на А. П. С., В. П. С. и П. С. К., за собственик по наследство от С. Х. В. -придобил ги по договор за доброволна делба от 15.03.1947г., на 1/ 4 ид. ч. от процесните делбени имоти: Парцел *-*,*, кв. 16 по плана на [населено място], местност М. Б. с площ от 1300 кв. м. по скица при съседи: изток-път, запад-път, север – парцел *-*, юг - парцел *-* с идентификатор ***, заедно с изградената в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 30 кв. м., състояща се от стая, кухня и коридор; Неурегулирано дворно място, находящо се в [населено място], местност М. Б., [улица], цялото с площ от 1515 кв. м., планоснимачен номер *, нанесен в кадастрален лист № В-2-8-А по неодобрения кадастрален план на [населено място], местност М. Б., при съседи: от две страни – улици и имоти пл. № *, *, *, * по същия кадастрален план с идентификатор ***. Това съдебно решение по дело № 13941/2009 г. на Софийски районен съд, 46-ти състав, е постановено по иск по чл. 108 от ЗС, като в осъдителната част искът за собственост е отхвърлен. Установена е идентичността на имотите, предмет на иска за делба с тези, предмет на дело № 13941/2009г. на СРС, както и че няма промяна в статута на имотите.

Въззивният съд е посочил, че влязлото в сила решение по предявения ревандикационен иск обвързва страните със сила на пресъдено нещо, като спорът за собствеността на С. Т., респ. на наследниците по закон, върху 1/ 4 ид. ч. от тези имоти, не може да бъде пререшаван между страните, освен поради нововъзникнали факти след приключването на съдебното дирене по делото по исковете, предявени по дело № 13941/2009г. на РС – София, а такива новонастъпили факти по делото не са наведени, не се установяват, поради което е приел за установено, че С. Т. е собственик на 1/ 4 ид. ч. от процесните имоти по наследство от С. Х. В., придобил ги по договор за доброволна делба от 15.03.1947 г. Въззивният съд е приел, че останалите идеални части от процесните имоти са собствени при равни квоти на А. П. С. и В. П. С. по наследство от С. Е. К.. Приетите по делото констативни нотариални актове установяват, че С. Е. К. е била призната за собственик по наследство и давност на дворно място съставляващо парцел *-*,*, кв. 16 по плана на [населено място], местност М. Б. с площ от 1300кв. м. и построената в имот * едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 30 кв. м. , и изградената в имот № * двуетажна двуфамилна жилищна сграда; по давност на неурегулирано дворно място, находящо се в [населено място], местност М. Б., [улица], цялото с площ от 1515кв. м., заснет през 1981г. като имот с планоснимачен номер *, нанесен в кадастрален лист № В-2-8-А по неодобрения кадастрален план на [населено място], местност М. Б., при съседи: от две страни – улици и имоти пл. № *, *, *, * по същия кадастрален план. Тези КНА са отменени с първоинстанционното решение в частта им над 6/8 ид. ч. за първия имот-дворното място с едноетажната сграда в него и за втория имот-дворното място само, в която част не е било обжалвано, влязло е в сила. Останалите наследници на общия наследодател С. В. (извън С. Т. и А. П. С. и В. П. С.), които също са били страна в делбеното производство в първата инстанция, не са оспорили констативните нотариални актове, не са подали жалба срещу първоинстнационното решението, поради което е прието, че тези КНА притежават обвързваща доказатествена сила за страните по делото, а и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в тези нотариални актове лице -в неотменената им от съда част, е собственик на имота. Констативният нотариален акт има легитимиращото действие за принадлежността на правото на собственост, а именно на С. К. върху 6/8 ид. ч. от делбените имоти по тях. След откриването на наследството и това на съпруга П. С., собственици са станали А. П. С., и В. П. С. при равни квоти от по 3/8 ид. ч. за всеки от тях двамата. По изложените съображения решението на първостепенния съд в обжалваната от въззивниците А. П. С., и В. П. С. част, в която е била допусната делба на двата имота с едноетажната сграда в единия, между тях и С. Т. (с оплакване от въззивниците, че нямат съсобственост със С. Т.), е било потвърдено от въззивния съд, при разпределяне дела на ищцата С. Т., починала във въззивното производство, между законните й наследници в посочените квоти за наследниците й (направено с решението по чл.247 ГПК).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора А. П. С., са поставени въпроси, които се сочи да са такива от значение за изхода на спора и обосноваващи допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, които могат да се групират както следва:

Първа група въпроси, свързани с прилагане нормите на чл.200 и чл.201 ЗУТ и техническите изисквания при делба на недвижими имоти, и тези за задължението на въззивния съд да съдейства на страните за изясняване на фактите, от значение за делото, както и служебно да предприема действия във фаза по допускане на делбата да изследва статута на делбения имот и техническата възможност съсобствен имот да бъде реално поделен : 1.От значение ли е за допустимостта на съдебна делба, чрез обособяване на реални части от недвижим имот, изпълнението на процедурата по чл. 201 ЗУТ?; 2.Допустимо ли е да се извърши съдебна делба чрез обобособяване на реални части от поделяемия недвижим имот, без съдът по делбата да спази процедурата по чл. 201 ЗУТ?; 3. Длъжен ли е делбения съд служебно да предприеме действия по изпълнение на процедурата по чл. 201 ЗУТ, преди да постанови решение, с което да допусне делба на недвижим имот?; 4.При наведен довод от съделител, длъжен ли е съдът да прецени дали е възможно от застроения съсобствен имот да бъдат обособени два или повече самостоятелни имота, отговарящи на изискванията на ЗУТ?; 5. При положение, че в съсобственото място, предмет на делбата, има жилищна сграда, която не е част от делбеното производство, следва ли съдът да изследва, каква част от дворното място има статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС?; 6. Длъжен ли е съдът служебно да предприеме действия, необходими за изпълнение процедурата по чл.201 от ЗУТ във фазата по допускане на делбата ? 7.Следва ли съдът, в изпълнение на задълженията си чл.7 и чл.10 ГПК да прояви необходимата активност да изследва техническата възможност съсобствен имот да бъде реално поделен? 8.Може ли съдът да допусне делба на съсобствени имот, за който не са събрани доказателства за неговия статут и възможността да бъде поделен?; 9.В производство по делба, във фазата по допускането, длъжен ли е съда в да назначи съдебно – техническа експертиза, когато има неяснота относно регулационния статут на имота?; 10. Длъжен ли е съдът да допусне изслушването на съдебно – техническа експертиза, когато има съмнения дали делбата на застроен имота е допустима?- противоречие по тях с Решение № 124/15.02.2021 г. по гр. д. № 4849/2019 г. на I г. о., Решение № 97/17.01.2019 г. по гр. д. № 3051/2017 г. на II г. о., Решение № 115/02.07.2019 г. по гр. д. № 3411/2018 г. на I г. о.

Втора група въпроси, свързани с възможността за поделяне на имот, който има обслужващо значение спрямо построените в него сгради, и задължението на въззивния съд да осигури приложението на императивна материално правна норма : 1. Може ли да се дели само имот, който е обслужващ за сградата построена в него?- противоречие с Решение № 201/19.10.2015 г. по гр. д.№ 2585/2015 г. на ВКС, І г. о.; 2. Когато в делбения имот е построена сграда, която не е част от делбеното производство, следва ли съдът да определи, каква част от делбения имот на сосбственика на сградата нормален достъп до входа и до прилежащата към нея площ и да не включва така определената част в делбата на терена?; 3. Длъжен ли е съдът да осигури правилното приложение на императивно материално правило, дори неговото нарушение да не е въведено като основание за обжалване? –противоречие по въпроси 2 и 3 с ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 97/17.01.2019 г. по гр. д. № 3051/2017 г. на II г. о.

Трета група въпроси, свързани с правилното приложение на чл.344, ал.1 ГПК : 1.Длъжен ли е въззивният съд, след като прецени новонастъпило обстоятелство, свързано с лицата, по отношение на които е допусната делбата, да извърши ново разпределение на квотите?; 2. В случай, че в хода на производството по делба почине един от съделителите, следва ли съдът да извърши преразпределение на квотите, съгласно наследствения дял на всеки от наследниците на починалия съделител?; - противоречие с Решение № 164/01.06.2010 г. по гр. д.№ 538/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.

Съгласно разясненията по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, обща предпоставка/основание/ за допускане касационно обжлаване по сочен от касатора правен въпрос е той да се изведе от предмета на спора, да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства, и по отношение на който са осъществени и допълнителни предпоставки/основания/ от кръга на визираните в ал. 1, т.1 до т.3 на чл. 280 ГПК.

Поставените от касасатора въпроси в първа и втора група не са обуславящи изводите на въззивния съд, защото въззивният съд не е излагал мотиви относно възможността имота да бъде поделен, респективно да бъде осигурен достъп до имота по смисъла на чл. 64 ЗС, не е изследвал въззивният съд дали в имотите, предмет на иска за делба, има други сгради освен тази сграда, за която е поискана делба - едноетажната сграда от 30 кв. м. в УПИ *-*,* и чия собственост са тези други сгради. От касатора-ответник А. С. са били представени с отговора му на исковата молба два КНА : с № 43, т.А, рег.№ 2506, д.№ 200/2000 г. за собственост по наследство и давност, и с № 16, т.А, рег.№ 1415, д.№ 66/2002 г. за собственост по давност, в полза на неговата майка С. К. на двата делбени имота и на построените в тях сгради-две в първия имот и една във втория, като никой от ответниците не са въвели до приключване на устните прения ред въззивния съд, твърдение като част от спорния предмет, че тези сгради, който не са били предмет на иска за делба /втората сграда в парцел *-*,* и сградата в другия делбен имот-неурегулирано място/ следва да бъдат съобразявани при преценката за допустимостта делбата на дворното място, респ. за преценката дали от този от тях може да се образуват повече имоти при спазване изискванията на ЗУТ. По тази причина и доказателства в тази насока не са събирани, във въззивната жалба на ответниците А. П. С., и В. П. С. са били направени оплаквания за неустановяване по делото идентичност между притежаваните от общия наследодател С. В. по силата на делбата от 1947 г. ниви и ливади с тези, предмет на иска за делба, и за неизясняване регулационния статут на делбените имоти. Въпросите в първа и втора група следователно са извън предмета на делото и по тях съдът не се е произнасял, те не се явяват обуславящи, ето защо не се и констатира наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по тях. Същевременно не е налице и допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със сочената съдебна практика по тези въпроси. В посочените от касатора решения на ВКС е разгледана хипотеза, в които е било искано да бъде поделен конкретен недвижим имот, в който са построени две самостоятелни сгради, които сгради са изключени от съсобствеността, т. е. са индивидуална собственост на съделители, при която само хипотеза е прието да се изследва дали земята, върху която са построени сградите, се явява обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС или от същата, при спазване на правилата на ЗУТ, е възможно да се обособят самостоятелни УПИ, обслужващи отделните сгради на основното застрояване, и при която само хипотеза за съда възниква задължението още в първата фаза на делбата да изследва поделяемостта на имота с помощта на вещо лице и да проведе процедура по чл.201 ЗУТ, вкл. и служебно. В настоящия случай такива факти не са твърдени от страните до приключване на въззивното производство, а и събраните е ценени от първоинистанционния и въззивния съд доказателства - двата КНА, сочат, че извън допуснатата до делба едноетажна жилищна сграда в УПИ *-*,*, другата сграда в същия УПИ и сградата във втория делбен имот - пл.№ *, неурегулиран, са били индивидуална собственост на С. К., съответно са такива съсобствени само на ответниците А. П. С. и В. П. С., като тази собственост не е била оспорена от другите страни в настоящето делбено дело, т. е. не е оспорена от другите наследници на общия наследодател С. В.. Както е изяснено в трайната практика на ВКС по приложението на чл.38 ЗС, чл.344 ГПК и чл.201 ЗУТ, вкл. и посочената от касаторите, въпросите, касаещи изследване още във фазата по допускане на делбата на възможността от делбен поземлен имот да се образуват повече имоти при спазване изискванията на ЗУТ, респ. съдействие от делбения съд, вкл. и служебно, в тази фаза за изпълнение на процедурата по чл.201 от ЗУТ, се поставят само когато делбеният поземлен имот има статут на обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС, за да се преодолее така забраната за делбата на обща част по чл.38, ал.3 ЗС и постановките на ППВС № 2/82 г., т. 1, б. д за недопустимост делбата на съсобствен парцел, в който има две или повече самостоятелни сгради, които са изключени от съсобствеността и принадлежат на отделни собственици. В практиката на ВКС се приема /Решение № 201 от 19.10.2015 г. по гр. д. № 2585/2015 г. на І г. о. и Решение № 293 от 12.12.2011 г. по гр. д. № 265/2011 г. на ІІ г. о./, че делбата на такъв съсобствен поземлен имот би била допустима, ако от имота могат да бъдат обособени два или повече самостоятелни УПИ, които да обслужват съществуващите сгради, като възможността за разделяне следва да се установи в първата фаза на делбата, защото допустимостта на съдебната делба на застроено съсобствено дворно място се преценява с оглед състоянието на имота към момента на приключване на съдебното дирене в първата фаза на производството, включително с оглед градоустройствения статут на имота. Тези решения обаче се предпоставят от извод, че делбеният застроен поземлен имот има характер на обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС, какъвто настоящият случай не е. Настоящият случай не попада в общото правило на т. 1, б. д и е на ППВС № 2/1982 г., защото нито един от делбените два поземлени имота не счетен и не може да се приеме да е обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, затова не е предмет на делото прилагане забраната за делба по чл. 38, ал. 3 ЗС и изследване възможността за образуването на повече имоти при условията на ЗУТ. Земята би била обща част съгласно трайната практика на ВКС /ср. решение № 476 от 07.03.2013 г. по гр. д. № 56/2012 г., Г К., І г. о. на ВКС/ само ако всеки от съсобствениците на парцела притежава в него индивидуална собственост върху отделна сграда или етаж от сграда. Това условие в случая не е налице - за нито един от съделителите не се твърди и няма данни по делото, да притежава в индивидуална собственост сграда или етаж от сграда в двата делбени имота, поради което въпросите от първа група, се явяват неотносими към спора, и въззивният съд не е имал задължението да процедира по начина, указан в сочената по тези въпроси съдебна практика, защото тя се явява неотносима, като постановена при различна хипотеза, поради което не е налице и допълнителното основание за селекция по тези въпроси по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е взел отношение по оплакването във възвивната жалба /подадена от настоящите касатори/ относно липсата на доказателства за актуалния регулационен статут на делбените поземлени имоти и идентичността на същите с тези, придобити от общия наследодател през 1947 г., като, позовавайки се на приетите и неоспорени от страните писмени доказателства, вкл. и приетите пред въззивния съд - скици на делбените имоти по кадастралната карта от 2014 г. и комбинирани скици от 2019 г. вкл. и с данни по кадастралната карта, е установил урбанизирания характер на УПИ *-*,* и неговите идентификатор, площ и съседи, също и характера на другия делбен имот - в земеделска територия, стар пл.№ *, и неговите идентификатор, площ и съседи, както е приел, че не се установява промяна в статута на имотите както той е установен в приетите комбинирани скици във въззивното производство, правилно и в съответствие със съдебната практика е приел, че площта на имотите /с малки разлики в документите за собственост и по скиците/ не е решаващ индивидуализиращ белег, поради което не е имал задължение да назначава съдебно-техническа експертиза за изясняване на статута, площта и границите на делбените поземлени имоти, което е допълнително съображение за липса на основание за допускане касационно обжалване по въпроси 10 и частично въпрос 9.

Аналогично и за въпросите от втора група, обосновани с оплакването на касаторите, че въззивният съд не е осигурил приложението на императивната материално правна норма на чл.64 ЗС, не е налице нито общото, нито допълнителното основание за селекция по тях. Въпросите се явяват необуславящи, както вече бе посочено по-горе - по тях няма произнасяне от въззивния съд, такива спорни въпроси не са били навеждане от страните в процеса. По тях не се установява и допълнителното основание за селекция, защото няма противоречие със сочената съдебна практика, която в случая се явява и неотносима. ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължава въззивния съд и служебно, дори и да няма наведено оплакване от страна в процеса, да приложи относима към спора императивна материално правна при проверката си за правилността на първоинстанционния акт, каквато в случая се явява чл.64 ЗС, ако има по делото доводи или данни, насочващи към нейното прилагане. В трайната практика на ВКС се приема / решение № 50066 от 01.06.2023 г. по гр. д. № 3296/2022 г., ГК, І г. о. на ВКС/, че разпоредбата на чл.64 от ЗС регламентира правата на суперфициарния собственик върху частта от имота, необходима му за използване на постройката според нейното предназначение, тя е императивна и създава ограничение за собственика на земята да я ползва изцяло, когато в нея са построени сгради, собственост на лица, които не притежават права върху терена, и за да определи каква е прилежащата площ, съдът следва да назначи съдебно-техническа експертиза, като за определяне размера на прилежащите площи се прилагат разпоредбите на Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Защитната функция на чл.64 ЗС е в полза на собственик на сграда, който не собственик/съсобственик на мястото, в която е построена тя, т. е. в полза на суперфициара, какъвто настоящия случай не е. Въпросите във втора група са обосновани от касаторите с оплакване, касаещо сградата в неурегулираното дворно място в [населено място] бучино, с № * и площ 1515 кв. м. Тази сграда не е била предмет на делбата, но с приетия по делото КНА с № 16, т.А, рег.№ 1415, д.№ 66/2002 г. за собственост по давност, същата е призната за собственост на майка на касаторите - на С. К., за тази сграда не е постановено отменяне по чл.573 ГПК на КНА, следователно тя се явява съсобствена на двамата касатори, които са и съсобственици на делбения поземлен имот, в който е построена. Следователно в настоящия случай касаторите като съсобственици на дворното място са и съсобственици в тази сграда /макар сградата да не е съсобствена с ищците и да не е предмет на делбата/, т. е. няма собственик на сграда, който да не е съсобственик и на дворното място, поради което чл.64 ЗС се явява неприложима норма в случая. Следва да се отбележи, че правата на суперфициар спрямо делбен имот не са предмет на разглеждане в съдебна делба, не са предмет и на съдебното решение по чл.344, ал.1 ГПК. Ето защо въпросите от втората група също се явяват неотносими към спора, и въззивният съд не е имал задължението да процедира по начина, указан в сочената по тези въпроси съдебна практика, поради което не е налице както общото, така и допълнителното основание за селекция по тези въпроси по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените въпроси в трета група. Въпросите са формулирани от касаторите преди да бъде постановено от въззивния съд решението по чл.247 ГПК. С постановеното решение по чл.247 ГПК, въззивният съд е отстранил допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението си по чл.344, ал.1 ГПК, като е посочил делбените квоти на съделителите в двата. Решението по чл.247 ГПК не е обжалвано, влязло е в сила, и поправеното решение има вече съдържанието съгласно поправката, т. е. с въззивното решение въззивният съд е изпълнил задължението си по чл.344, ал.1 ГПК, като е посочил дяловете на страните, между които се допуска делбата, при съобразяване и на настъпил в хода на въззивното производство факт - смърт на съделителя-ищец С. Т., и е разпределил дела й в съсобствеността, който е приел че се полага на нея-1/ 4 , между законните й наследници. Ето защо въззивното решение, с поправеното съдържание с което образува едно цяло, не се явява постановено в противоречие със сочената съдебна практика по тези въпроси, напротив, постановено е в съответствие с тази практика на ВКС, и не е налице основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите в трета група.

Не е налице и соченото от касатора основание на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност предполага такъв порок, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират. Мотивите на въззивния съд са ясни и разбираеми, логически последователни, отразяват решаващата воля на съдебния състав на база вътрешното му убеждение относно доказаните по делото правнорелевантни факти и обстоятелства, изведени от твърденията на и възраженията на страните, съобразен приложимия материален и процесуален закон и съдебната практика по него, мотивите не разкриват белези на очевидна неправилност по смисъла на това понятие. Несъгласието на касаторите с мотивите на въззивния съд само по себе си не може да мотивира извод за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК.

Доколкото произнасянето на въззивния съд по чл.248 ГПК, инкорпорирано в решение с № 263243/03.11.2022 г., не е било обжалвано самостоятелно, то определените с въззивното решение разноски не могат да се преценяват в настоящето производство по чл.288 ГПК за тяхната правилност.

Изложеното сочи, че касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне.

При този изход на спора, касаторите нямат право на възстановяване на разноски в производството, поради което и техният пълномощник в касационното производство няма право на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ГПК. Подалите отговор на касационната жалба ответници нямат искане за разноски.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 265540 от 26.08.2021 г., поправено с решение № 263243 от 03.11.2022 г., двете постановени по в. гр. д. № 15285/2018 г. на СГС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: