Р Е Ш Е Н И Е

№ 72

София, 29 януари 2024г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. И.

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

МАРИЯ МИТЕВА

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Даниела Машева

като изслуша докладваното от съдия Д. А. наказателно дело № 514/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производството е образувано по жалба на адв.Й. А., защитник на подсъдимия С. С., срещу въззивно решение № 120 от 29.03.2023г., постановено по внохд № 1352/2022г. по описа на Апелативен съд – София.

В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. Исканията, които се правят са в условията на алтернативност: за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване размера на наложеното наказание и приложението на чл.66 от НК.

В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на прокуратурата намира жалбата за неоснователна. Счита, че претендираните касационни основания не са налице. Въззивният съд не е допуснал нарушения при проверката и оценката на доказателствата, и в резултат на задълбочен анализ е установил релевантните факти. Това от своя страна е довело до правилно приложение на материалния закон. Изразява становище, че мотивите на контролирания съд се отличават с изчерпателност и дават възможност да бъде установена неговата воля, обективирана във въззивното решение. Намира определеното при условията на чл.55 от НК наказание за законосъобразно и справедливо отмерено, както и съответно на целите по чл.36 от НК. Моли решението да бъде оставено в сила.

Адвокат Й. А. поддържа касационната жалба по подробно изложените в нея съображения. Излага аргументи в подкрепа на тезата си за липсата на мотиви, тъй като изготвените от въззивната инстанция не отговарят на изискванията относно тяхното съдържание. Приетата фактическа обстановка според защитника не е изводима от събрания доказателствен материал. Също така се позовава на невярна оценка на доказателствените средства и по-точно на показанията на свидетелите. Оспорва оценката, дадена от долните съдилища на свидетелски показания на К., която не е разпитана пред съда, а показанията й са приобщени по реда на чл.281 от НПК. Твърди, че подзащитният й не е знаел, че фактурите са неистински, тъй като са му предоставени от неизвестно по делото лице. Защитникът поддържа доводите си, изложени в жалбата относно приложението на разпореди от Директива 2006/112/ЕО на Съвета. По отношение на наказанието счита, че следва да се приложи разпоредбата на чл.55 от НК. Поддържа трите искания, направени с жалбата в условията на алтернативност, така както са посочени по-горе.

Подсъдимият С. С. моли да бъде оправдан, тъй като счита, че не е извършил данъчно престъпление.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 260061 от 26.10.2022г., постановена по н. о.х. д. №3518/20г., Софийски градски съд е признал подсъдимия С. С. С. за виновен в това, че в [населено място] и [населено място], в периода от 14.10.2013г. до 12.06.2014г. при условията на продължавано престъпление, е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения на управляваното от него дружество /фирма/ – данък върху добавената стойност и корпоративен данък, в общ размер на 375 709лв. – особено големи размери, като: 1.потвърдил неистина относно размера на дължимия ДДС в пет справки-декларации по чл.125 от ЗДДС и дължимия корпоративен данък за 2013г. в годишна данъчна декларация по чл.92 от ЗКПО; 2.използвал документи с невярно съдържание и неистински документи при предоставяне на информация пред органите по приходите; и 3.приспаднал неследващ се данъчен кредит в общ размер на 251 014лв., поради което и на основание чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2, 6 и 7, вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години и десет месеца, при първоначален общ режим на изтърпяване. В тежест на подсъдимия са възложени направените разноски.

С въззивно решение №120 от 29.03.2023г., постановено по внохд № 1352/22г. по описа на Софийски апелативен съд, трети състав първоинстанционната присъда на СГС е била потвърдена.

Касационната жалба е допустима, но по същество е неоснователна.

На първо място е необходимо да се очертаят пределите на касационната проверка. В жалбата изрично са посочени претендираните от касатора касационни основания, както и подкрепящи ги аргументация. Внимателният прочит на съдържателната част на сезиращия документ сочи наличието на повтарящи се по съществото си аргументи. Посочват се факти, които касаторът намира за неправилно установени, цитати от показания на свидетели, и тяхната интерпретация от страна на защитника, както и пресъздаване на приетото в атакувания съдебен акт. Също така, част от твърденията на касатора са за необоснованост на атакувания съдебен акт, които не могат да бъдат предмет на обсъждане от касационния състав доколкото необосноваността не е сред касационните основания. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, които биха могли да бъдат изведени от изложението в жалбата и систематизирани са: противоречие между мотивната част и диспозитив на въззивното решение, нарушения при събирането и оценката на доказателствата и доказателствените източници. Поддържаното оплакване за нарушения на материалния закон, се аргументира от една страна като резултат от допуснатите съществени процесуални нарушения, а от друга с разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. Досежно оплакването за явна несправедливост на наказанието се акцентира на отказа на съда да приложи разпоредбата на чл.66 от НК.

По отношение на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения.

В случая не сме изправени пред хипотезата на противоречие между мотиви и диспозитив на въззивното решение и неяснота на волята на съда. С първоинстанционната присъда на подсъдимия е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и десет месеца. Въззивният съд с решението си е потвърдили изцяло първоинстанционната присъда. Действително в мотивната част на акта си е посочил, че намира за законосъобразно и справедливо определеното от първия съд наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, но това обстоятелство не може да бъде разгледано изолирано от контекста на цялостното изложение на съда, както е сторено в жалбата. Проследявайки мотивите на въззивното решение касателно наложеното наказание е видно, че волята на съда е да потвърди първоначално определеното наказание, а не да го намали, както твърди защитата. Допуснатата неточност в цифровото изписване на наказанието лишаване от свобода по отношение на месеците не внася съмнение нито за начина на формиране на вътрешното убеждение на съда, нито води до неяснота на неговата воля досежно наложеното на подсъдимия наказание, поради което не може да се приеме, че е налице порочност на съдебния акт, изискваща отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане.

По-нататък неоснователни са твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения при събирането и оценката на доказателствата и доказателствените източници.

Оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазването на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В случая, инстанциите по същество са събрали възможния обем от доказателства, като същите са оценени от въззивния съд при спазване изискванията на НПК. Не се констатира въззивната инстанция да е нарушила и принципа за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, закрепен в чл.14 от НПК. Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на апелативния съд да установи по надлежен ред фактите, подлежащите на доказване. Приетата фактическа обстановка е резултат от вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства и използваните способи за доказване. С възприемането изцяло на фактологията, установена от първия съд, апелативната инстанция не е допуснала процесуално нарушение.

В правомощията на решаващите инстанции и в частност на въззивната е преценката за обема и вида доказателства, които да бъдат събрани, както и кои доказателствени средства да бъдат използвани в тази й деятелност. Независимо от това тази преценка не е субективна, а следва да е обусловена от обстоятелствата, включващи се в предмета на доказване, доказателствата да допринасят за тяхното изясняване и да са установени по реда, предвиден в НПК. В случая въззивната инстанция е направила самостоятелен задълбочен анализ на доказателствената съвкупност. В рамките на аналитичната си дейност апелативният съд не е допуснал превратна интерпретация на доказателствената съвкупност, подценяване или надценяване на едни доказателства за сметка на други, а е оценил последните според действителното им съдържание и значение. Не са игнорирани доказателства или доказателствени средства, обсъждането на които би довело до фактически изводи, различни от установените от въззивната инстанция. Горното налага извод за неоснователност на твърдението за допуснато процесуално нарушение с отказа на контролирания съд да назначи нова съдебно-счетоводна експертиза. Въззивата инстанция както в определението си по реда на чл.327 от НПК, така и в съдебното заседание, проведено на 10.02.2023г. се е произнесла по искане на защитата за назначавана на горната експертиза, като го е оставила без уважение, след като е изложила убедителни мотиви, които се споделят от този състав.

Неоснователни са и твърденията на касатора за нарушения на съда при оценка на гласните доказателствени източници. Невярно е твърдението, че съдът безрезервно се е доверил на показанията на св.Д. К., приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл.281, ал.6 от НПК, поради настъпила смърт. Данните, които са били съобщени от К.-счетоводител на /фирма/, относно изготвянето и подаването на декларациите по ЗДДС и ЗКПО, са в кореспонденция с показанията на св.К., която макар и да е осъществявала счетоводната дейност на дружеството в период извън инкриминирания, съобщава идентична информация за предоставянето й на счетоводната документацията от подсъдимия, нейното осчетоводяване в книгите за покупки и продажби, изготвянето на справките - декларации, подписването им от подсъдимия с електронен подпис(КЕП).

Също така неоснователно се възразява от касатора относно оценката на съда на показанията на св.М.. Защитникът се позовава на съобщеното от свидетеля в разпита му в хода на съдебното следствие, в който той е заявил, че не познава подсъдимия, но съдът „предубедено“ е дал вяра на разпознаването, извършено на досъдебното производство. Обстоятелството, че свидетелят не е познавал лично подсъдимия и не е знаел името му, не означава, че не може да го разпознае, след като го е виждал при предаване на парите. М. е последователен в описанието на лицето, на което е предавал парите след изтеглянето им, като в последствие е разпознал подсъдимия. В хода на разпита си пред съда, след като му е бил предявен протоколът от разпознаването, М. категорично е посочил подсъдимия на една от снимките, като лицето което е разпознал. В подкрепа на факта, че подсъдимият е получавал парите от св.М., съдът се е позовал и на показанията на свидетелите К., С. и М..

По-нататък неоснователно се възразява за неглижиране на документите, установяващи извършените превози на зърно. Макар и по делото да са налице документи(пътни листове, товарителници), за извършени превози на зърно от кооперацията в [населено място] по поръчка на дружеството /фирма/, съдът подробно е обсъдил показанията на свидетелите, извършвали транспортни услуги по превоз на зърно и е достигнал до извод, че същите отразяват нереално извършени превози на зърно от [населено място] до пристанище /име/.

На следващо място, неоснователно се твърди, че съдът не е изяснил механизма на извършване на деянието. По безспорен начин е установено, че сделките между /фирма/ и Кооперация „име“-/населено място/и /фирма/ и земеделски производител /фирма/, са фиктивни, както и, че са били отразени в месечните справки –декларации по ЗДДС и годишната декларация по ЗКПО. Категорично установено е и авторството на подсъдимия. Дали дружеството принципно е осъществявало някаква реална дейност е въпрос, който е ирелевантен относно настоящия казус, като от значение е обстоятелството, че дейността на подсъдимия в качеството му на управляващ и представляващ дружеството, в инкриминирания период и във връзка с изпълнението на негови конкретни данъчни задължения, е в нарушение на разпоредбите на ЗДДС и ЗКПО и е съставомерна по обвинението, за което е привлечен към наказателна отговорност.

На следващо място в жалбата се прави оплакване за допуснато нарушение на материалния закон, като защитникът се позовава на разпоредби на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на данък върху добавената стойност. Необходимо е да бъде посочено, че директивата е акт от вторичното право на Е. С. чиито характеристики по дефиниция изключват нейния директен ефект, тъй като тя се нуждае от национален правоприлагащ акт, за да произведе пълен правен афект/необходимо е нейното транспониране/. Тя е акт, който обвързва по отношение постигането на даден резултат държавите-членки, до които е адресирана, като оставя на националните власти свобода при избор на формата и средствата за постигането на този резултат. Независимо от това, за да осигури полезен ефект на директивата, тогава когато е изтекъл предвиденият срок и тя не е транспонирана, Съдът на ЕС при определени условия признава „директният й ефект. Р. Б. е транспонирала посочената Директива в редица законови и подзаконови актове, като в случая от значене е ЗДДС и Правилника за неговото приложение. Ето защо, не сме изправени пред хипотезата на „директния ефект“ на Директивата, при която защитникът би могъл директното да се позовава на Директивата. Освен това следва само да се маркира, че разпоредбите от Директивата, на които се позовава защитата визират различна хипотеза от настоящата.

Обобщено, въззивната инстанция не е допуснала нарушения на процесуалните правила, поради което не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.Също така не е налице и касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, тъй като материалният закон е приложен правилно.

Касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК – явна несправедливост на наложените на подс.С. наказания, е както по отношение на наложеното наказание лишаване от свобода, така и досежно отказа на съда да приложи разпоредбата на чл.66 от НК, като акцент в жалбата са аргументи относно искането за условно осъждане.

Наложеното наказание от две години и десет месеца лишаване от свобода е определено при приложението на чл.55 от НК, с което е уважено искането на касатора, поддържано и пред тази инстанция, като са отчетени сочените в жалбата смекчаващи обстоятелства.

Претендираната явна несправедливост на наказанието е и относно постановеното от въззивния съд ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В тази връзка следва да се посочи, че прилагането института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките на чл. 66 от НК, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Първата предпоставка на цитирания текст е налице – на подсъдимия е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и десет месеца. Относно съдебното минало на подсъдимия е необходимо да се посочи следното: в свидетелството му да съдимост са отразени седем осъждания, като по четири от тях( по нохд №1992/16г. на РС-Пловдив, нохд №3216/19г. на РС – Варна, нохд № 16977/19г. на СРС и по нохд №1461/21г. на РС – Добрич), съдебните актове са влезли в сила след извършване на деянието по настоящото дело, което е довършено на 12.06.2014г., поради което нямат отношение към преценка съдебното минало на подсъдимото лице, към момента на деянието по настоящото дело (по тези причини е безпредметното обсъждането на извършените групирания на наказанията по тези четири дела). Останалите три осъждания са по влезли в сила актове, преди извършване на настоящото деяние – по нахд №71/06г. на РС –Добрич е приложена разпоредбата на чл.78а от НК, по нохд № 1645/06г. е наложено наказание лишаване от свобода за престъпление от общ характер, но е настъпила абсолютната реабилитация по чл.88а от НК и по нохд № 758/09г. на РС –Добрич освен настъпилата реабилитация по чл.88а от НК наложеното наказание е било глоба. Извън тези формални юридически предпоставки, съществен критерий за приложение на условното осъждане, е преценката за възможността за превъзпитание на подсъдимия С. извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната превенция, акцентът е към постигане преди всичко на специалната такава. Комплексната преценка, направена от въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл. 36 от НК не могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане, се възприемат и от този съдебен състав. Правилно са оценени, както данните, характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на личността на подсъдимото лице, така и тези касаещи деянието. В тази връзка от значение са генерирания престъпен резултат, надхвърлящ значително и цифровия еквивалент на „данъци в особено големи размери“, добрата организация и последователност на действията на подсъдимия, включваща въвличането и на други лица в осъществяване на престъпната деятелност .

Необходимо е да се отбележи, че за приложението на института на условното осъждане следва да се прецени преди всичко дали подсъдимият ще може да се поправи без ефективно изтърпяване на наказанието, като съдът е длъжен да не пренебрегва и генералната превенция. За това е необходимо да се преценяват не само личните качества на подсъдимия, но и конкретната обществена опасност на деянието. Това е така независимо, че НК изрично подчертава преобладаващото значение на целта за превъзпитание и поправяне на дееца. Не може да се игнорира въздействието по отношение на останалите граждани, особено когато е извършено престъпление от вид, който става все по-често явление и изисква по-интензивна реакция. Също така не може да бъде пренебрегнато обстоятелството, че престъпленията от този вид сочат на една динамичност в разпространението им. Това предпоставя необходимостта наложеното наказание да осигури въздействие не само на дееца, но и по отношение на останалите членове на обществото. Доколкото подс. С. е осъществил деяние, което демонстрира висока степен на обществена опасност, деецът не може да бъде поправен и превъзпитан без ефективно изтърпяване на наложеното наказание.

За да може една санкция да въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото, тя трябва да бъде преди всичко справедлива, т. е. обемът наказателна принуда спрямо подсъдимия да съответства на неговата и на извършеното деяние обществена опасност и морална укоримост.

Съставът на върховната инстанция счита, че наложеното наказание лишаване от свобода в размер на две години и десет месеца освен законосъобразно определено е и справедливо, както по отношение на превъзпитателната роля спрямо подсъдимия, така и за предупредителния ефект върху останалите членове на обществото, и се явява съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца. Искането на защитата на подсъдимия за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода, поради явна несправедливост, и прилагане института на условното осъждане, е неоснователно.

С оглед на изложеното въззивното решение на Апелативен съд - София следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 120 от 29.03.2023г., постановено по внохд № 1352/2022г., по описа на Апелативен съд - София.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.