O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 186

[населено място] , 29.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Т. К. второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

Иванка Ангелова

като разгледа докладваното от съдия Ангелова ч. т.д.№ 2173/2023 год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Ново финанс“ООД, чрез процесуален представител, срещу Определение № 618 от 31. 08.2023г. по в. ч.т. д. № 379/2023г. на Апелативен съд – Варна, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 449/17.10.2022г. на Варненски окръжен съд по т. д. № 434/2021г., поправено с Решение № 191/26.04.2023г., като краен резултат частният касатор е осъден да заплати на процесуалния представител на ответната страна разликата над първоначално определения размер от 1520 лв. до 2 114.42 лв., на осн. чл.38, ал.1,т.2 ЗЗД вр. чл.7, ал.9 от Наредба №1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Оплакванията в частната касационна жалба са за неправилност на обжалваното определение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения. Изразява се несъгласие с приетото от въззивния съд, че възнаграждението на процесуалния представител на ответната страна по реда на чл.38 ЗЗД следва да е над първоначално определения от първоинстанционния съд размер от 1520 лв.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касатор се позовава на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение. Освен това, счита, че въззивната инстанция се е произнесла по процесуалноправни и материалноправни въпроси, имащи съществено значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и на СЕС, съставляващи основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК, а именно:

1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички твърдения, възражения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелавантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи, както и такива свързани с присъден конкретен размер на адвокатското възнаграждение?

Допълнителният селективен критерий по първия въпрос е обоснован с хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, като се сочи, че обжалваното определение противоречи на указанията, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и на постановени по чл.290 ГПК решения на ВКС, съответно посочени.

2. При искане за намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК съдът обвързан ли е от предвиденото в Наредба № 1/09.07.2004г. на Висшия адвокатски съвет ограничение или е свободен да намали възнаграждението до или под предвидения в Наредбата минимален размер?

По този въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1,т.2, предл.2 ГПК без позоваване на актове на Съда на Европейския съюз, на които обжалвания акт да противоречи.

3. Следва ли съдът да може при необходимост по собствена инициатива да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер?

Приложното поле на касационното обжалване по третия въпрос е обосновано със съображения за несъобразяване от въззивния съд с практика на СЕС – Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО и Решение от 28.07.2016г. по дело С-057/2015г., както и ТР № 682012 /очевидно се има предвид ТР № 6/ по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.

4. Когато съдът е сезиран с искане за намаляване на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски, следва ли той да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на делото, както и мотиви относно размера на иска и съответстващата нормативна уредба за изчисляване размера на адвокатското възнаграждение?

5. Допустимо ли е съдът в мотивите да изложи изводи за определяне на минималното възнаграждение за адвокат по Наредба № 1/09.07.2004г. на ВАдвС, а в диспозитива да е определено адвокатско възнаграждение в по-голям размер от минималния по същата Наредба?

Допълнителното основание по последните два въпроса е в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, като се поддържа, че обжалваният акт противоречи на ТР № 6/2013г. по тълк. дело № 6/2012г., като за пети въпрос се сочи и казуална практика на ВКС.

Ответникът по частната касационна жалба В. И. В. не е подал отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

С постановеното по спора първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от „Н. Ф. ООД срещу В. И. В. иск по чл.422 ГПК за установяване дължимост на суми, представляващи неустойки по сключени между страните два договора за заем, в размер на 32 814.17лв., съответно - 985.83лв. С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.1,т.2 от ЗАдв. във вр. чл.7, ал.2,т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения с решението първоинстанционният съд е осъдил ищцовото дружество да заплати на процесуалния представител на ответника – адвокат С. Н. адвокатско възнаграждение в размер на 1 520 лв. Сезиран с молба от ответната страна по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските с искане за определяне на адвокатско възнаграждение за всеки от обективно съединените искове поотделно, както и присъждане по 100 лв. допълнително за всяко съдебно заседания, първоинстанционният съд е уважил същото частично, като е присъдил на адвоката допълнително двеста лева за явяването му в две открити съдебни заседания, като е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК до пълно предявения размер от 2 414.13лв. Не е споделен доводът на молителя за определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение поотделно за всеки от обективно съединените искове.

Сезиран с жалби и от двете страни, по съображения, че при обективно кумулативно съединени искове адвокатското възнаграждение се определя въз основа на правния интерес по всеки отделен иск, въззивният съд е приел, че по първия иск дължимото възнаграждение възлиза на 1 514.42лв., а по втория – на 300лв., или общо 1 814.42лв. Към този размер са добавени още 300 лв., по 100 лв. за всяко следващо след второто по делото заседание, проведени на 26. 05.22г., на 14.06.22г. и на 21.07.22г. По съображения, че адвокатското възнаграждение от общо 2 114.42лв. е определено съобразно минимално установения в чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004г. размер, въззивният съд изрично е посочил, че фактическата и правна сложност на делото и вида на свършената адвокатска защита в случая не могат да бъдат преценявани.

В частната касационна жалба се поддържа недопустимост на атакуваното определение, без изложени съображения. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице соченото основание за вероятна недопустимост на въззивното определение, каквато не се установява и при осъществената служебна проверка. Същото е постановено по допустими частни жалби на страните срещу определение на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, без да са били налице процесуални пречки за тяхното разглеждане.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поставените с изложението по чл.284, ал.3,т.1 ТПК въпроси са предпоставени от оплакването в частната касационна жалба за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна вследствие постановеното увеличение на същото в производството по чл. 248 ГПК и в това по обжалване на първоинстанционния акт. При липса на спор, че присъденото от въззивния съд адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника отговаря на минимално установения в чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004г. размер, въпроси №№ 2, 3 и 4 от изложението не съответстват на правната воля на решаващия съд. Преценката по чл.78, ал.5 ГПК на действителната правна и фактическа сложност на делото се дължи при разглеждане на заявено от насрещната страна възражение за прекомерност на заплатено от страната възнаграждение за адвокат, какъвто не е настоящият случай, в който адвокатското възнаграждение е определено по реда на чл.38, ал.1 ЗЗД. Последният пети въпрос навежда на допуснато несъответствие между диспозитива и мотивите на обжалвания акт, за което, освен че липсват конкретни касационни доводи и обективни данни, е предвиден друг ред за защита. Макар и да удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд дължи произнасяне по възраженията и доводите на страните, не се установява допълнителното основание на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по първия процесуалноправен въпрос. При обосноваване на атакувания съдебен акт въззивният съд в съответствие със задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, е обсъдил релевантните за спора възражения на страните, като недоволството на частния касатор е по правилността на направените изводи, преценката на която е извън предмета на производството по селектиране на касационното обжалване. Въпроси, относими към решаващите изводи на съда, обусловили изменението в размера на адвокатското възнаграждение, а именно – дали при обективно кумулативно съединени искове възнаграждението се определя въз основа правния интерес по всеки от исковете, или върху сбора от цената на всички, както и по приложимостта на чл.7, ал.9 от Наредба № 1/2004г. за допълнително заплащане на възнаграждение при защита по дело с повече от две заседания, не са формулирани.

Касационно обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК. От съдържанието на определението не се констатира превратно прилагане на закона или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 618 от 31.08.2023г. по в. ч.т. д. № 379/2023г. на Апелативен съд – Варна.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.