Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. П. А. и К. Р. А. и по частна касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“.

С касационната жалба на К. П. А. и К. Р. А. - двамата от [населено място], представлявани по пълномощие от адв. П. К. от САК, е обжалвано въззивно решение № 1189 от 16.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1548/2021 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 260342 от 02.10.2020 г. по гр. д. № 10607/2012 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявеният от К. Р. А. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск с правно основание чл. 284, ал. 3, т. 2 КЗ отм. вр. чл. 105, ал. 1 КМЧП вр. чл. 14 от Закона за задължителните застраховки в транспорта /ЗЗЗТ/, действащ в Р. С, за заплащане на сумата от 180 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от смъртта на П. И. А. (син на ищцата), починал на 07.10.2008 г. в резултат на ПТП, реализирано на 17.09.2008 г. в Р. С по вина на водача П. С. при управление на нерегистриран лек автомобил марка Ф. Е с шаси WF0AXXGCAATC60732, за който не е била сключена застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва, считано от 07.10.2008 г. до окончателното изплащане, и предявените от К. П. А. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ искове с правно основание чл. 284, ал. 3, т. 2 КЗ отм. вр. чл. 105, ал. 1 КМЧП вр. чл. 14 от Закона за задължителните застраховки в транспорта /ЗЗЗТ/, действащ в Р. С, за заплащане на сумите 200 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от смъртта на П. И. А. (баща на ищеца), починал на 07.10.2008 г. в резултат на процесното ПТП, ведно със законната лихва, считано от 07.10.2008 г. до окончателното изплащане, и 9 600 лв. - обезщетение за имуществени вреди, изразили се в неполучена издръжка от по 200 лв. месечно за периода 17.09.2008 г. - 13.06.2012 г. поради настъпилата смърт на П. И. А., като са осъдени К. А. и К. А. да заплатят на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на 32 465.24 лв., а след изменение на решението по реда на чл. 248 ГПК с определение от 04.04.2021 г. - разноски в размер на 33 961.24 лв.

В касационната жалба се поддържат доводи по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и по изложени в нея съображения се иска отмяна на решението, уважаване на исковете и присъждане на разноски. Основните оплаквания на касаторите са за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата и на фактите по делото, за непълнота на мотивите към решението, за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност за претендираните с исковете им обезщетения за вреди от смъртта на П. А., и продължителността на давностния срок според определеното за приложимо чуждо материално право - правото на Р. С, на чиято територия е реализирано произшествието и е настъпила смъртта на П. А..

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните въпроси, определени като значими за изхода на делото: „1. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства относно знанието „за този, който е причинил вредата“, с цел правилно определяне на началния момент от който тече относителната давност, представлява ли съществено нарушение ; 2. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи обосновани съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 3. Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда - изтекла погасителна давност, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение; Следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не са в съответствие с всички събрани по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност биха довели до други фактически и правни изводи - датата на деликта не съвпада с датата на началото на т. н. „относителна давност“, която съдът прилага; 4. Съществено процесуално нарушение ли е необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на въззивниците; Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно тези релевантни обстоятелства; 5. Ако давността е въведена като „относителна давност“ и зависи от момента на узнаване на „този, който е причинил вредата“ и се претендират вреди от наказуемо деяние, относим ли е момента на съдебното установяване на причинителя на вредата като начало на тази относителна давност; 6. При прилагане на чуждото право относно давността и разграничаване на давностните срокове за вреди от облигационни и деликтни отношения - при претенция за обезщетение на вреди от наказуемо деяние, коя давност следва да приложи съдът - за облигационни отношения или за деликт/престъпление и в случая правилно ли е приложен давностния срок, с оглед разясненията на словенското право; Разясненията на словенското право коя давност сочат като приложима и от кой момент тече началото на давността с оглед конкретните факти; 7. При разграничаване на давностния срок за вреди от облигационни отношения и за вреди за обезщетения от наказуеми деяния кой давностен срок трябва да се приложи; 8. Ако въпроса дали едно лице има качество на увреден зависи от провеждане на разследване /в което има спор и се установява дали са наследници на пострадало лице или на виновен/ и това е основния въпрос по разследването, може ли да се приеме, че увредените не са положили дължимата грижа към собствените си работи; 9. Ако полагането на дължимата грижа към собствените си работи от ищците може обективно да доведе до изясняване на факта относно „този, който е причинил вредите“, може ли евентуалното предположение за това, кой е виновно лице, до доведе до начало на започване на относителната давност; 10. Започнала ли е да тече относителна давност при висящо наказателно дело и спор относно виновното лице - дали това е самия пострадал или другия участник; 11. В разясненията на словенското право разграничени ли са давностните срокове за вреди от облигационни отношения, установени като 3-годишни и давностните срокове за вреди от наказуемо деяние - деликт/престъпление, който е 5-годишен; 12. При установяване в чуждото право на давностни срокове за вреди от облигационни отношения и от деликт трябва ли съдът правилно да прецени коя давност е приложима и правилно ли е разрешен въпросът за приложимият давностен срок в обжалваното решение; 13. Ако съдът не е сигурен коя давност следва да приложи, може ли да тълкува разширително правна норма за приложимата давност или като върховен правоприлагащ орган е длъжен да установи, включително, чрез допълнително установяване и разясняване на чуждото право, коя давност е приложима за конкретното дело“. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се поддържа с твърдения, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 1006/15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 11/21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ВКС, III г. о., решение № 87/04.09.1958 г. по гр. д. № 55/58 г. на ОСГК на ВС. За втория въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в определение № 26/19.01.2009 г., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І г. о. и решение № 221/15.04.2002 г. по гр. д. № 677/2001 г. на І г. о., а за третия и четвъртия въпроси - че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ІІІ г. о., съответно в решение № 80/02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г. на IV г. о. По отношение на всички поставени в изложението въпроси се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че са разрешени в противоречие с относимата съдебна практика на словенския съд относно давността, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като изясняването им би допринесло за развитието на правото и за съставяне на трайна и непротиворечива съдебна практика. Без позоваване на конкретна допълнителна предпоставка по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, в раздел ІІІ на изложението е формулиран следният въпрос, по който също се иска да бъде допуснато касационно обжалване: „В случая следва ли да се приложи параграф 2 на Регламент № 864/2007 г., предвиждащ, че когато и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се прилага правото на тази държава и да се приложи българския закон“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдения, че решението на въззивния съд е явно необосновано.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ със седалище в [населено място] - чрез адв. М. К. от САК, който оспорва касационната жалба като неоснователна, изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол и претендира разноски.

Частната касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е насочена срещу частта от въззивното решение, имаща характер на определение по чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 248 ГПК, с която е отменено постановеното от първоинстанционния съд определение по чл. 248 ГПК отм.. 04.2021 г. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез намаляване на присъденото на сдружението - жалбоподател адвокатско възнаграждение за защита в първоинстанционното производство за разликата над сумата 11 186.40 лв. В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради необоснованост и вътрешно противоречие на изводите на въззивния съд относно предпоставките за намаляване на претендираното като разноски адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция и неприлагане от въззивния съд на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответниците по частната касационна жалба К. П. А. и К. Р. А. изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната с частната касационна жалба част и за неоснователност на жалбата по съображения, развити от процесуалния им представител в писмен отговор.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното:

Касационната жалба и частната касационна жалба са допустими - подадени са от надлежни страни в предвидените от процесуалния закон преклузивни срокове срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от К. А. и К. А. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ осъдителни искове за заплащане на обезщетения за вреди по повод настъпилата при ПТП на територията на Р. С смърт на П. А. - син на К. А. и баща на К. А., Апелативен съд - София е приел, че исковете са неоснователни поради погасяване по давност на претендираните с тях вземания за обезщетения.

От събраните в хода на делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила на 29.08.2014 г. решение на Окръжен съд Марибор, Р. С, П. С. е признат за виновен в това, че на 17.09.2008 г. при ПТП е причинил смъртта на П. И. А. като е извършил тестово каране на нерегистриран лек автомобил марка „Ф. Е“ с шаси WF0AXXGCAATC60732, в който на предната дясна седалка е седял пострадалият П. А.. Деянието е квалифицирано като престъпление по чл. 129 НК, за което на основание чл. 50 НК виновният водач е осъден условно на 1 г. и 3 месеца „лишаване от свобода“ при определен изпитателен срок от 4 години. Към датата на произшествието лекият автомобил е имал обичайно местопребиваване на територията на Р. С и не е бил регистриран по предвидения за това ред, никога не е преминавал границата на Р. Б и за него не е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“.

Съобразявайки обстоятелствата във връзка с произшествието, въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за липса на пасивна материалноправна легитимация по предявените искове. Изложил е съображения, че съгласно чл. 284, ал. 3 т. 2 КЗ отм. ответникът е пасивно легитимиран да отговаря по исковете на претендиращите обезщетение наследници на починалия П. А. в качеството на компенсационен орган, след като произшествието, при което е настъпила смъртта на А., е причинено на територията на държава членка на ЕС - Р. С, от делинквент, който е гражданин на Р. Б и е управлявал лек автомобил без сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност“, като автомобилът обичайно се е намирал на територията на Р. С и не е бил доставен в България (аргументация, изведена от разпоредбите на чл. 482, ал. 1 и ал. 2 КЗ и чл. 23 от Закона за задължителните застраховки в транспорта на Словения). Въз основа на чл. 105, ал. 1 КМЧП въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че спорното правоотношение се урежда от материалното право на Р. С, на чиято територия са настъпили или има опасност да настъпят непосредствените вреди. В подкрепа на приложимостта на словенсткото право съдът се е позовал на решение по дело С-350/14 на Съда на ЕС, в което е прието, че по смисъла на чл. 4, § 1 от Регламент „Рим II“ вредите, произтичащи от ПТП, претърпени от наследници, които имат постоянно местоживеене в една страна на ЕС, а смъртта на техния родственик е настъпила при ПТП в друга държава - член на ЕС, трябва да се квалифицират като „непреки последици“ от това произшествие и в тези случаи е приложимо правото на държавата, където е настъпила пряката вреда, а не където се търпят т. нар. „косвено“ причинени вреди - следствие от претърпяната от увреденото лице вреда.

За да се произнесе по исковете, въззивният съд е съобразил, че основният спорен въпрос между страните е от кой момент започва да тече погасителната давност относно претенциите на увредените лица за заплащане на обезщетения за претърпените от смъртта на починалия П. А. вреди, респ. коя давност се прилага - приетата от първоинстанционния съд т. нар. относителна тригодишна давност по чл. 352, ал. 1 от Облигационния кодекс на Р. С или предвидената в чл. 353 на същия кодекс абсолютна петгодишна давност.

След анализ на документите, събрани по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави, въззивният съд е приел, че според съдебната практика на Р. С тригодишният срок на уредената в чл. 352, ал. 1 от Облигационния кодекс на Р. С погасителна давност на вземане за обезщетение за причинена вреда започва да тече от момента, в който увреденият е узнал за вредата и за този, който я е причинил, т. е. когато са налице всички елементи от фактическия състав, събрани така, че да може да се определи степента и размера /обема/ на вредата, и пострадалият знае какъв иск за обезщетение и в какъв размер би могъл да предяви. От текста на чл. 352, ал. 1 от цитирания кодекс съдът е извел аргументи, че се изисква определена степен на загриженост от самия увреден, доколкото давността започва да тече тогава, „когато при всички обичайни обстоятелства увреденият би могъл да узнае всички елементи, които биха му позволили да предяви иск за обезщетение“, а именно - когато и след като положи дължимата грижа към собствените си работи. В подкрепа на изложеното съдът се е позовал и на изпратените от Министерство на правосъдието на Р. С решения на Върховния съд по дела Ср 497/2015, Ср 1730/2012 г., Ср 3026/2012 г., Ср 4070/2007 г., като е акцентирал върху мотивите към решение от 22.12.2011 г. по дело Ср 4070/2007 г., в които Върховният съд на Р. С се е произнесъл, че погасителната давност на вземане за обезщетение за вреди започва да от момента, „когато при всички обичайни обстоятелства увреденият би могъл да узнае всички елементи, които биха му позволили да предяви иск; увреденото лице е узнало за вредата, когато, предвид обстоятелствата по случая, при обичайно внимание, може да узнае за всички елементи, които биха му позволили да предяви иск за обезщетение“. Въззивният съд е обсъдил и разпоредбата на чл. 353, ал. 1 от Облигационния кодекс на Р. С, уреждаща според ищците приложимата за вземанията им петгодишна погасителна давност, съгласно която ако вредата е била причинена от престъпление, а за наказателното преследване е предписан по-дълъг давностен срок, искът за обезщетение срещу отговорното лице изтича, когато изтече срокът, който е определен за погасителната давност на наказателното преследване, но не повече от пет години. След преценка на разпоредбите на чл. 352 и чл. 353, на дадените от компетентните органи на Р. С разяснения относно тяхното съдържание и на приобщената съдебна практика по приложението им въззивният съд е направил извод, че по-дългият давностен срок по чл. 353 се прилага само по отношение на отговорното лице /деликвента/ и само по изключение, ако напр. вредата е несъмнено причинена от престъпление, но извършителят не може да бъде признат за виновен за престъплението, защото той самият е загинал в ПТП. Предвид така възприетото съдържание на приложимото чуждо право, съдът е счел за неоснователни доводите на ищците, че за вземанията им за обезщетение се прилага абсолютната петгодишна давност и че давностният срок е започнал да тече от датата на влизане в сила на присъдата срещу виновния водач, когато е определено с категоричност виновното лице, причинило вредата.

Изводите, че е приложима кратката тригодишна давност по чл. 352, ал. 1 от Облигационния кодекс на Р. С и че началният момент на погасителната давност предхожда датата на влизане в сила на присъдата срещу водача, са основани на преценката на въззивния съд, че механизмът на увреждащото ПТП изначално не е пораждал спор кое лице е управлявало лекия автомобил и къде е седял починалият П. А. по време на реализиране на произшествието /на предната дясна седалка до водача/. Съдът е посочил, че в произшествието не са участвали две различни МПС, за да се спори кое от тях виновно е причинило катастрофата и смъртта на пътника, както и че от самото начало всички факти и обстоятелства са сочели недвусмислено кой е деликвентът и как точно е настъпил инцидентът. Като е взел предвид показанията на свидетелката Б., според които седмица след катастрофата /около 25.09.2008 г./ ищцата К. А. заминала за Словения и се върнала след смъртта на сина си /07.10.2008 г./, обяснявайки, че той е имал шанс за живот, ако виновният за произшествието водач му е оказал веднага помощ, въззивният съд е заключил, че образуването и висящността на наказателното производство срещу водача са ирелевантни за началото и за течението на погасителната давност по чл. 352, ал. 1 от Облигационния кодекс на Р. С, която е започнала да тече веднага след узнаване от близките на пострадалия на обстоятелствата от значение за предявяване на исковете за обезщетения. За най-късен възможен момент, поставящ началото на давността, съдът е приел датата 07.10.2008 г., когато е настъпила смъртта на П. А.. Съпоставяйки посочената дата с датата на подаване на исковата молба - 31.07.2012 г., въззивният съд е формирал решаващия си извод, че исковете за заплащане на обезщетения за вреди от смъртта на П. А. са предявени от неговите наследници след изтичане на тригодишната погасителна давност, определена съобразно приложимото към спора чуждо материално право, и в съответствие с този извод е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковите претенции.

В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил и съображения за липса на ангажирани от ищците доказателства за спиране и за прекъсване на течението на погасителната давност. Приел е, че връчената на 16.11.2009 г. на ответника покана за изплащане на обезщетения, последвана от писмен отказ с дата 29.11.2011 г., не е довела до прекъсване на давността.

В зависимост от изхода на спора във въззивното производство въззивният съд е преценил, че право на разноски има ответникът - чл. 78, ал. 3 ГПК, който е представил списък по чл. 80 ГПК за извършени разноски в размер на 13 764 лв. - платено адвокатско възнаграждение с ДДС. Ищците са възразили своевременно за прекомерност на претендираното като разноски адвокатско възнаграждение, но въззивният съд е приел, че възражението е неоснователно, тъй като делото е с правна сложност - с оглед приложимото чуждо материално право, и при служебно изчислен минимален размер от 9 322 лв. без ДДС или 11 186.40 лв. с ДДС, платеното възнаграждение от 13 764 лв. не следва да се намалява като прекомерно.

С решението си въззивният съд се е произнесъл и по частната жалба на ищците срещу постановеното от първоинстанционния съд определение от 04.04.2021 г., с което по искане на ответника е изменено по реда на чл. 248 ГПК първоинстанционното решение в частта за разноските като са осъдени ищците да заплатят на ответника разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на 33 961.24 лв., от които 20 196 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение, и е оставено без уважение искането на ищците - частни жалбоподатели за изменение на решението относно възложените в тяхна тежест разноски, включително чрез намаляване на присаденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение. По съображения, че минималният размер на дължимото за производството пред първата инстанция адвокатско възнаграждение възлиза на 11 186.40 лв. с ДДС, въззивният съд е приел, че претендираното от ответника възнаграждение в размер на 20 196 лв. с ДДС е прекомерно и че с оглед своевременно направеното от ищците възражение следва да бъде намалено до размер на сумата 11 186.40 лв. с ДДС. В зависимост от така направения извод въззивният съд е отменил частично обжалваното решение и по реда на чл. 248 ГПК е изменил решението като е осъдил ищците да заплатят на ответника разноски за производството пред първата инстанция в размер общо на 24 951.24 лв., от които 11 186.40 лв. - адвокатско възнаграждение с включен ДДС.

По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касаторите - ищци К. Р. А. и К. П. А.:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите - ищци са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са се позовали и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените в изложението въпроси по т. 1 - т. 4, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - да са от значение за изхода по конкретното дело в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. При формулиране на въпросите касаторите са смесили основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които имат значение за правилността на обжалваното решение, и специфичните за достъпа до касационно обжалване основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, които имат значение за селектирането на касационната жалба. Във въпросите се съдържат оплаквания и твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на фактите и доказателствата по делото, довели до необоснованост на изводите в решението относно приложимата погасителна давност и нейния начален момент, както и оплакване за липса на мотиви към решението, отговарящи на чл. 236, ал. 2 ГПК, като формулировката им включва изрази „съставлява ли процесуално нарушение“, респ. „правилно ли е“. В стадия на производството по чл. 288 ГПК Върховния касационен съд не проверява процесуалната законосъобразност на въззивното решение, поради което въведените под формата на въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК касационни доводи за неправилно процедиране на въззивния съд при обсъждането и преценката на доказателствата, установяването на релевантните за основателността на исковете факти и мотивирането на решението по съществото на спора, не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване /в този смисъл т. 1 от цитираното тълкувателно решение/.

Във връзка с въпросите по т. 1 - т. 4 следва да се отбележи и следното: Въпросите са поставени по повод оплакванията в касационната жалба, че в резултат на недостатъчно и незадълбочено обсъждане на доказателствата въззивният съд неправилно е приел за приложима тригодишната погасителна давност по чл. 352, ал. 1 от Облигационния кодекс на Р. С, изхождайки от погрешния извод, че още към датата на смъртта на П. А. за ищците - негови наследници, е съществувала яснота както относно вредата, така и относно личността на „този, който я е причинил“, без да обсъди доводите във въззивната жалба на ищците, че до постановяване на присъдата срещу виновния за произшествието водач за наследниците на починалия не е съществувала сигурност кой е причинителят на вредата, срещу когото следва да насочат исковете си. Поддържаната в касационната жалба теза относно момента на узнаване, релевантен за приложимата погасителна давност, е в противоречие с процесуалната позиция на ищците - сега касатори, при завеждане на делото, конкретно - с твърденията в подадената на 31.07.2012 г. искова молба, че произшествието, при което е причинена смъртта на П. А., е реализирано виновно и противоправно от П. С. при обстоятелства, отразени в приложени към молбата документи от компетентните разследващи органи в Р. С, и с изявлението на процесуалния представител на ищците в допълнителната искова молба от 18.02.2013 г., че искането на ответника за спиране на производството по делото поради наличие на висящо наказателно дело в Р. С е неоснователно, тъй като „твърдението, че не е установено кой е управлявал увреждащия автомобил, е неоснователно и недоказано“. При така заявената позиция въпросите, насочени към оспорване на правилността на изводите на въззивния съд относно момента на узнаване на предпоставките за предявяване на исковете, приложимия давностен срок и неговия начален момент, не биха могли да предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Останалите въпроси в изложението /от т. 5 до т. 13/ също не удовлетворяват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и не представляват правни въпроси от значение за изхода по делото със съдържанието, изяснено от ОСГТК на ВКС. Всеки един от въпросите отразява несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд, че при конкретно възприетата в решението фактическа обстановка по спора за претендираните с исковете вземания за обезщетение се прилага т. нар. относителна /субективна/ погасителна давност по чл. 352, ал. 1 от Облигационния кодекс на Р. С с продължителност три години, респ. че началният момент на давността съвпада с момента на проявление на вредите /датата на настъпване на смъртта на общия наследодател на ищците П. А./, към който ищците са имали яснота относно всички елементи от фактическия състав, пораждащ право на обезщетение за претърпените вреди, и са имали възможност да предявят исковете си за заплащане на обезщетения. Въззивният съд е формирал изводите си след анализ на разпоредбите относно давността, съдържащи се в определеното съгласно чл. 105, ал. 1 КМЧП за приложимо към исковите претенции материално право на Р.С.Р, до които е достигнал съдът, са обусловени изцяло от възприемането на съдържанието на тези разпоредби и в частност - на разпоредбите на чл. 352 и чл. 353 от Облигационния кодекс на Р.С.У на съдържанието на чуждото право и неговото прилагане към спорното правоотношение са част от решаващата правораздавателна дейност на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора, а нейната правилност не подлежи на преценка в стадия на факултативния касационен контрол по чл. 288 ГПК. В производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не би могъл да се произнесе дали въззивният съд е приложил правилно разпоредбите на чуждото материално право, уреждащи погасителната давност, дори да не е съгласен с изводите, до които е достигнал този съд при извеждане на съдържанието на приложените разпоредби. Поради изложеното настоящият състав на ВКС намира, че формулираните в изложението въпроси във връзка с решаващите изводи на въззивния съд относно приложимата давност и нейния начален момент са от значение за правилността на обжалваното решение, което според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване по повод на тях.

Несъответствието на формулираните в изложението въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържана по отношение на въпросите по т. 1 - т. 4, както и на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, на която касаторите са се позовали във връзка с въпросите от т. 1 - т. 13, без да изложат относима към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК аргументация, съобразена с разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Формулираният в раздел ІІІ на изложението въпрос изразява несъгласието на касаторите с избраното за приложимо от въззивния съд чуждо материално право. Дори условно да се приеме, че покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, въпросът не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като по отношение на него не е въведена и обоснована нито една от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК допълнителни предпоставки за достъп до касационен контрол.

Неоснователно е искането на касаторите - ищци за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е прието, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния случай касаторите - ищци са се позовали на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с твърдения за явна необоснованост на обжалваното въззивно решение, но въз основа на мотивите към решението съставът на ВКС не констатира решаващите изводи на въззивния съд да са формирани в грубо противоречие с формалната логика. Евентуалната необоснованост, произтичаща от неправилна преценка на фактите и доказателствата - в каквато насока са оплакванията на касаторите, съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и може да бъде установена само по реда на чл. 290 ГПК, не и по повод допускане на касационното обжалване. Поради изложеното няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Предвид съображенията по-горе, решението по в. гр. д. № 1548/2021 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната от касаторите - ищци част.

В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторите - ищци следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация направените по делото разноски в размер на 7 284 лв. - адвокатско възнаграждение с включен ДДС, платено по банков път на 25.01.2022 г. за изготвяне на отговор на касационна жалба. В касационната жалба касаторите са заявили, че в случай на направено от ответника искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, правят възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на възнаграждението. Възражението е неоснователно, тъй като платеното възнаграждение от 7 284 лв. с ДДС е съобразено с фактическата и правна сложност на пред касационната инстанция, както и с минималния размер, предвиден в чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което няма причина да бъде намалявано на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.

По основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, имаща характер на определение по чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 248 ГПК, поддържано от ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в подадената от ответника частна касационна жалба, допускането на касационно обжалване е обвързано с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според дружеството - частен жалбоподател, намаляването поради прекомерност на присъденото в негова полза адвокатско възнаграждение за производството пред първата инстанция противоречи на собствените мотиви на въззивния съд, че с оглед приложимото чуждо право спорът е с правна сложност, а също и на формалната логика, доколкото пред първата инстанция са извършени множество процесуални действия от процесуалните представители на дружеството, включително участие в тринадесет открити съдебни заседания по делото. Като порок, водещ до очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, жалбоподателят изтъква и неприлагането от въззивния съд на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която минималният размер на адвокатското възнаграждение за защита срещу три обективно съединени иска възлиза на 13 764 лв. с ДДС, а не на 11 186.40 лв. с ДДС, както е приел съдът.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване в обжалваната от ответника - касатор част, тъй като не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Доводите, с които е обоснована очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, съставляват оплаквания за необоснованост на извода на въззивния съд за отсъствие на предпоставки за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК и за неправилно определяне на относимата разпоредба от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно която следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение за защита на ответника в производството пред първата инстанция. Произнасянето по основателността на тези доводи предполага реализиране на касационна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1189 от 16.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1548/2021 г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА К. Р. А. с ЕГН [ЕГН] и К. П. А. с ЕГН [ЕГН] - двамата с адрес за призоваване [населено място], [улица], офис 3 - чрез адв. П. К., да заплатят на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], ет. 2, сумата 7 284 лв. - разноски по делото.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: