О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50224

София, 09.05.2023 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М.Хгр. дело № 3120 по описа за 2022г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Й. П. Г., чрез адвокат С. С., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Силистра №61/16.05.2022г. по в. г.д.№88/2022г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещните страни С. Л. Р. и Д. Л.П. с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, чрез адвокат В. П., оспорват жалбата. Твърдят, че решението е правилно, обосновано и постановено въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, поради което не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендират и присъждане на направените по делото разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Силистра, с което е прието за установено, че Й. П. Г. дължи на С. Л. Р. и Д. Л. П. сумите от по 5 300лв., представляващи половината от пазарната стойност към месец декември 2013г., на: 1. нива с площ от 4, 263 дка, находяща се в м.“В. б.“, в землището на [населено място], общ.С., обл.Силистра, съставляваща имот №., трета категория и 2. овощна градина с площ от 5 дка, находяща се в м.“Д. б.“, землището на [населено място], общ.С., обл.Силистра, съставляваща имот №., четвърта категория, предмет на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №., т.. по описа на СВ – Силистра за 2013г., сключен между Л. Т. Р. /наследодател на ищците/ и ответницата, унищожен с решение №171/26.11.2015г. по в. г.д.№229/2015г. на Окръжен съд – Силистра, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 19.11.2020г. до окончателното им изплащане.

За да постанови този резултат, съдът приел, че на 19.11.2000г. ищците С. Л. Р. и Д. Л. П. подали пред Районен съд – Силистра заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК срещу Й. П. Г. за сумата от 11 000лв., дължима поради обявената недействителност на договор за покупко-продажба, обективиран в НА №., т.. на СВ – Силистра за 2013г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.11.2000г. до окончателното изплащане. По делото постъпило възражение от длъжника в срока по чл. 414 от ГПК, което обусловило предявяването на установителния иск за вземането, по реда на чл. 415 от ГПК.

Съдът установил, че ищците С. Л. Р. и Д. Л. П. са наследници по закон на Л. Т. Р., починал на 17.01.2015г., който приживе продал на ответницата Й. П. Г. процесните недвижими имоти с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт №., т.. на СВ-Силистра за 2013г. В нотариалният акт било посочено, че продажната цена на имотите, в размер на 1000лв., била получена напълно и в брой от продавача. Съдът установил, че на 01.04.2014г., с договор за покупко-продажба по нот. акт №., т.. на СВ – Силистра, Й. П. Г. прехвърлила придобитите от нея имоти на трето за производството лице, за сумата от 1 852, 60лв., при обща данъчна оценка, към момента на сделката – 1491, 70лв.

Съдът установил още, че на 28.07.2014г. Л. Т. Р. предявил срещу Й. П. Г. иск за обявяване нищожността на сключения между тях договор за покупко-продажба поради липса на съгласие, а в условие на евентуалност за неговото унищожаване поради невъзможността да разбира свойството и значението на своето поведение при сключването му. В хода на производството ищецът починал и бил заместен от своите наследници по закон – С. Р. и Д. П.. С влязло в сила съдебно решение по г. д.№229/2015г. на СлОС атакуваната покупко-продажба била унищожена, като сключена от лице, което не е могло да разбира и ръководи действията си.

Съдът кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-икономическа експертиза, от което приел за установено, че действителната стойност на прехвърлените с унищожения договор за покупко-продажба недвижими имоти била в размер на 10 600лв. Намерил за неоснователно възражението на въззивницата, че правилното изчисление на общата стойност на двата имота е в размер на 1 463, 74лв., тъй като това не била пазарната стойност на земеделските имоти в тази част на страната.

Въз основа на така установеното, съдът направил извод, че предявените установителни искове, по реда на чл. 422 от ГПК, са допустими, а направеното пред първостепенния съд и във въззивната жалба възражение в този смисъл – неоснователно. В тази връзка посочил, че производството пред Районен съд – Силистра било образувано въз основа на искова молба вх.№1179/24.02.2021г. за осъждане на ответницата да заплати сумата от 11 000лв. – пазарна стойност на отчуждените недвижими имоти, предмет на унищожената сделка. С молба вх.№1216/25.02.2021г. /наречена „допълнителна искова молба“/ ищците уточнили, че предявяването на иска е във връзка с образуваното ч. г.д.№1474/2020г. на Районен съд – Силистра и направили искане за прилагането му. Въззивният съд констатирал още, че след дадени от първостепенния съд указания, ищците посочили, че предявените искове са за установяване на вземанията им от ответницата по издадената в тяхна полза заповед за изпълнение за сумите от по 5 500лв. за всеки от тях. Приел, че депозираните молби за уточняване предявените претенции, преди връчване на препис от исковата молба, по реда на чл. 131 от ГПК, не представляват изменение на същите. Позовал се и на формираната в този смисъл съдебна практика – решение по г. д.№2357/2015г. на ВКС, ІІ г. о.

Съдът намерил за неоснователно и възражението за погасяване на претенциите по давност. Приел, че след уточняване на исковете като установителни, по реда на чл. 422 от ГПК, погасителната давност се прекъсва от момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 19.11.2020г., а решението по в. г.д.№229/2015г. за унищожаване на договора за покупко-продажба, било влязло в законна сила на 26.11.2015г. Посочил, че меродавен за прекъсване на погасителната давност е момента на подаване на заявлението, а не датата на отстраняване нередовностите на предявените искове.

По същество на спора, съдът приел, че дадената от първостепенния съд правна квалификация на исковете – чл. 57, ал. 2 от ГПК била правилна. Намерил за неоснователно възражението за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение при изготвяне на доклада, изразяващо се в непосочване коя от хипотезите, съдържащи се в чл. 57, ал. 2 от ГПК е предмет на разглеждане. В тази връзка изложил, че такова уточнение би било недопустимо, защото би предрешило изхода на делото преди постановяване на съдебния акт по същество. Посочил още, че в определението си по чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд е дал правна квалификация на иска, като е указал на ответницата да докаже, че е заплатила продажната цена, но въпреки това същата не въвела никакви възражения касаещи някоя от хипотезите на чл. 57, ал. 2 от ЗЗД.

Въззвният съд намерил за правилен извода на първоинстанционния съд, че съгласно разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД, след обявяване на една сделка за нищожна или унищожаема, всяка от страните по нея следва да върне на другата всичко, което е получила. Посочил, че когато получателят е отчуждил или изразходвал подлежащата на връщане вещ, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната стойност или получената за нея цена, когато последната е по-висока. В тази връзка, приел, че ответницата/купувач познавала добре продавача, тъй като майка съжителствала с него на семейни начала в продължение на петнадесет години. С оглед на този факт и при липса на доказателства в обратна посока, съдът приел за установено, че Й. Г. била наясно с неговите здравословни проблеми от психичен характер. Допълнително посочил, че заболяването на прехвърлителя се развивало през продължителен период от време, а сделката била сключена една година преди неговата смърт, когато то било задълбочено и безспорно. Изложил още, че тези констатации били предмет на делото за унищожаване на сделката, приложено като доказателство, поради което правилно районният съд приел, че е налице хипотезата на чл. 57, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД. Въззивният съд намерил, че не може да кредитира показанията на разпитаните свидетели и експертизите по г. д.№1245/2014г. на Районен съд – Силистра, тъй като би нарушил принципа за непосредственост при събиране на доказателствата. С оглед на изложеното направил извод, че добросъвестността на ответницата при сключване на договора е поставена под съмнение, поради което и с оглед липсата на доказателства, че такава е налице, същата дължи връщане на действителната стойност на отчуждените недвижими имоти. Последната възлизала на 10 600лв., поради което намерил предявените искове за основателни до уважените размери от по 5 300лв. за всеки един от ищците.

Съдът направил извод за неоснователност на възражението за прихващане на вземанията до размер от 1 000лв. – заплатена цена по нот. акт №., т.. на СВ – Силистра, тъй като изявлението за нейното получаване било засегнато от унищожаването на договора, а по делото липсвали други доказателства за плащането, По изложените съображения, съдът намерил исковете за основателни.

Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните правни въпроси: „Приложими ли са правилата на чл. 214 от ГПК в периода от подаване на исковата молба /чл. 125 от ГПК/ до размяната на книжа по смисъла на чл. 131 от ГПК?“ – въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №162/02.02.2017г. по г. д.№2357/2015г. на ІІ г. о.; определение №60449/15.12.2021г. по ч. г.д.№3484/2021г. на ІІІ г. о.; решение №142/14.01.2021г. по г. д.№3067/2019г., ІV г. о.; решение №51/30.04.2014г. по т. д.№1977/2013г. на ІІ т. о.; „Допустимо ли е в особеното производство за подаване на специалния установителен иск по реда и смисъла на чл. 415 от ГПК, който е обвързан от определени преклузивни срокове да се премине от осъдителен към установителен иск?“ – въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №454/03.06.2010г. по г. д.№195/2010г. на ІV г. о. и т. 11б от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС; “Нарушава ли съда принципа на диспозитивното начало, когато по пътя на даване на указания на ищеца с разпореждането по чл. 129, ал. 2 от ГПК помага на тази страна да формулира исканията си, за да може ищецът да се ползва от последиците по чл. 129, ал. 5 от ГПК?“ – по него съдът се е произнесъл в противоречие с мотивите на решение №25/23.07.2019г. по г. д.№2299/2018г. на ІІ г. о. и решение №19/30.05.2011г. по г. д.№262/2010г. на ІІ г. о. и „При допуснато от съда изменение на иска, от кога следва да се приеме, че е прекъсната давността по смисъла на чл. 116, б.“б“ от ЗЗД – от датата на първоначалната искова молба или от датата на постъпване на молбата за изменение на иска?“ – решението противоречи на решение №210/03.06.2011г. по г. д.№1010/2010г. на ІІІ г. о.

Тези въпроси са неотносими и необуславящи правните изводи на съда в обжалваното решение. При постановяването му съдът е приел, че в конкретния случай не е налице изменение на предявения иск, а нередовност на исковата молба, която първостепенният съд отстранил по реда на чл. 129 от ГПК. Разрешението на въззивния съд е в съответствие с посочената разпоредба на ГПК и установената съдебна практика по приложението, част от която са решенията по т. д. № 2049/2021г. на ВКС, ІІ т. о.; т. д. № 2410/2020 г. на ВКС, І т. о.; т. д. №2611/15г. на ВКС, ІІ т. о и определение по ч. г.д. 1020/2015г., на ВКС, ІV г. о. Според същата, при установени нередовности на исковата молба – противоречиви твърдения или противоречие между изложените обстоятелства и формулирания петитум, съдът следва да предприеме действия за отстраняването им, като даде на страната ясни и точни указания относно това в какво се състои нередовността на процесуалното действие, как може да бъде отстранена и в какъв срок. Съдът извършва проверка за допустимостта на иска и редовността на исковата молба преди даване ход на същата и връчване на преписи от нея на насрещната страна. Даването на ход на нередовна искова молба препятства упражняване на правото на защита, както на ищеца, така и на ответника, с оглед наличието на неяснота за предмета на спора, обема и вида на търсената защита, съответно за процесуалните действия, които всяка от тях следва да предприеме в производството. За допустимостта на исковия процес е необходимо вида и обема на търсената защита да съответства на изложените твърдения, за което съдът следи служебно. Предприетите до връчване препис от исковата молба на ответника уточнения в основанието и петитума не представляват изменение на иска и не са ограничени от въведените от законодателя процесуални условия за това /чл. 214 от ГПК и чл. 228 от ГПК/.

Поставен е и въпросът: Когато по делото е представен неоспорен официален документ /нотариален акт/, следва ли съдът да се съобрази с неговата обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените с него факти и длъжен ли е да приеме, че до тяхното оборване те следва да се смятат установени? Твърди се, че решението е постановено в противоречие с решение №76/10.07.2012г. по т. д.№490/2011г. на І т. о. Съдът намира, че и този въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд. При постановяване на обжалваното решение съдът не е обсъждал дали нотариалният акт, в който е обективиран унищожения договор за покупко-продажба е официален документ, а е приел, че е унищожено изявлението на продавача за получаване на продажната цена, като по делото липсват други доказателства за заплащането,

В изложението е формулиран и следния въпрос: Събраните писмени доказателства по приложено към делото друго дело следва ли да се считат представени и събрани от съда с прилагането на последното? Сочи се, че решението противоречи на решение №170/12.10.2016г. по г. д.№1952/2016г. на ІІІ г. о.; решение №265/10.09.2012г. по г. д.№703/2011г. на ІV г. о. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната съдебна практика, според която при преценка на заключенията по допуснатите експертизи и свидетелски показания следва да се спазва принципа на непосредственост и устност при събирането им от съда, пред който делото е висящо. Сочената в изложението съдебна практика не е в различен смисъл. Същата се отнася до приобщените към делото производства и прокурорски преписки, в които се съдържа изявление на някоя от страните пред друг орган, представляващо признание за неизгодни факти и е прието, че протоколите от разпитите на свидетели доказват единствено съществуването на свидетел, който има впечатления за правнорелевантни факти.

Следващите поставени въпроси са: „При положение, че вещта, която следва да се върне по реда и смисъла на чл. 57, ал. 2 от ЗЗД, е отчуждена преди поканата /даже преди завеждане на исковата молба за разваляне на договора/, ответникът по такъв иск следва ли да върне пълната равностойност на вещта или само онова, с което се е обогатил? – решението е в противоречие с решение №112/18.07.2013г. по г. д.№509/2012г. на ІІІ г. о.; „От кой момент следва да се приеме, че приобретателят на недвижим имот по смисъла на чл. 57, ал. 2 от ЗЗД узнава, че държи вещта без основание и дали това е датата на влизане в сила на решението, с което договорът за придобиване на вещта е унищожен от съда?“ – решението е постановено в противоречие с решение №20/17.09.2018г. по г. д.№208/2017г. на ІV г. о.; и „В случай, че приобретателят се е разпоредил с вещта преди поканата да я върне, респективно преди да е узнал, че я държи неоснователно /даже преди вписване на исковата молба за разваляне на договора/ и при това положение се явява добросъвестен, какво следва да върне той на ищеца по иск по чл. 57, ал. 2 от ЗЗД?“ – решението противоречи на решение №98/10.05.2018г. по г. д.№3722/2017г. на ІV г. о.

Съдът намира, че тези въпроси са неотносими към произнавянето на въззивния съд и не са обуславящи правните му изводи. При постановяване на решението същият е приел, че ответникът/приобретател по унищожената сделка е недобросъвестен, поради което е приложил разпоредбата на чл. 57 от ЗЗД. По отношение на същите не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Последният поставен от касатора въпрос е: Когато една правна норма съдържа две различни хипотези, предвиждащи коренно различен начин на уреждане на отношенията между спорещите страни, длъжен ли е съдът в частта на доклада си по чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК да конкретизира точно коя от двете хипотези желае да се приложи от ищеца и съответно да съобрази с тази конкретизация разпределението на доказателствената тежест? Твърди се, че решението е постановено в противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №212/18.02.2021г. по г. д.№859/2020г. на ІVг. о.

Този въпрос е свързан със задълженията на въззивния съд, при въведени във въззивната жалба твърдения за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения във връзка с доклада на делото и извършеното разпределение на доказателствената тежест. Даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с формираната съдебна практика, включително и задължителната такава – т. 2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Налице са основанията за допускане на касационното обжалване по въпроса, обобщен и уточнен от съда /съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, както следва: за правомощията на въззивния съд, когато във въззивната жалба или отговора страната се е позовала на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото, съгласно чл. 146 от ГПК, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 212 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение №61/16.05.2022 г., постановено от Силистренски окръжен съд по въззивно гр. д. № 88/2022 г.

УКАЗВА на касатора Й. П. Г., в едноседмичен срок от връчване на съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд дължимата за разглеждане на касационната жалба държавна такса в размер 212 лв.

При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.

При точно изпълнение на указанията, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: