Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 12077/12.10.2020 г. по гр. д. № 4497/2019 г., с което Софийски апелативен съд, отменяйки решение № 5085/08.07.2019 г. по гр. д. № 7819/2018 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е осъдил „Средногорстрой“ ЕООД да заплати на Г. Т. Б. сумата 17 930 евро – получена по предварителен договор за продажба на един апартамент и възлагане на строителство от 01.03.2009 г. и подлежаща на връщане поради развалянето на договора, ведно със законната лихва от 08.06.2015 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да му плати сумата 701.36 лв. – разноските по делото.

Решението се обжалва от „Средногорстрой“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси:

1. Следва ли неясната договорна клауза да се тълкува според точния й смисъл във връзка с останалите уговорки в договора, като се съобрази поведението на страните преди и след сключването на договора и как следва да се тълкува клауза, в която страните са придали на авансово платената сума обезпечителна и обезщетителна функция?

2. При възражение за нищожност на клауза за неустойка поради противоречието й с добрите нрави следва ли да се събират доказателства, свързани със съществуването и на трите функции на неустойката или съдът може да изведе нищожността само от съдържанието на самите уговорки?

3. Следва ли въззивният съд да направи преценка дали клаузата за неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите нрави към момента на сключването на договора и длъжен ли е при тази преценка да изследва следните критерии: възможността длъжникът да ограничи вредите от неизпълнението, размера на обезпеченото вземане, съотношението между главното вземане и неустойката, наличието или липсата на краен предел за начисляване на неустойката, предпоставките за разваляне на договора, който е с характеристики на предварителен договор за покупко-продажба на имот и възлагане на строителството на имота?

4. Следва ли при оплакване във въззивната жалба, че докладът по делото е непълен/ неточен в частта по разпределената между страните доказателствена тежест и при направено възражение за нищожност на клауза за неустойка поради накърняване на добрите нрави, въззивният съд да разпредели доказателствената тежест по основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, включително да напъти страните към предприемане на действия по събирането на доказателства?

5. Приложими ли са правилата на ЗЗП и по-конкретно, чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 4 и 5, вр. чл. 146, ал. 2 ЗЗП към такъв договор?

6. Следва ли в решението си въззивният съд в съответствие с изискванията по чл. 235 и чл. 236 ГПК за мотивираност на съдебния акт да обсъди всички доказателства по делото по отделно и във връзка помежду им, а не извадково, да обсъди свидетелските показания в цялост и във връзка с останалите доказателства, да обсъди доводите на страните?

7. Следва ли съдът да тълкува ясните клаузи на споразумение, с което страните са се съгласили да прекратят/развалят предходен договор, а да му придаде характеристика на спогодба, нищожна поради липса на основание (кауза)?

Касаторът счита въпросите обуславящи въззивното решение, а допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК извежда със становище, че въззивният съд е решил тези под № 1, 2, 3, 6 и 7 в противоречие с конкретни, цитирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, този под № 4 – в противоречие с т. 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, а този под № 5 – да е от значение за точното прилагане на договора и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 20, чл. 92, чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД и на чл. 143, ал. 1 и 2, вр. чл. 146 ЗЗП, и при допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 269, изр. 2, вр. чл. 146 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Претендира разноските по делото.

Ответникът по касация Г. Б. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е неправилно. Претендира разноските пред касационната инстанция.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че: 1) ищецът Г. Б. е платил на ответника „Средногорстрой“ ЕООД сумата 17 930 евро по предварителен договор от 01.03.2009 г. за покупко-продажба на един апартамент в [населено място] и за възлагане на строителството на имота; 2) договорът е развален със споразумение от 16.11.2010 г. 3) ответникът „Средногорстрой“ ЕООД следва да върне полученото на отпаднало основание и 4) е неоснователно възражението, че може да задържи полученото, защото е кредитор по вземането за неустойка, уговорена в чл. 26 от договора от 01.03.2010 г. Въззивният съд е приел, че страните са уговорили неустойката да обезщетява вредите от неизпълнението поради развалянето на договора, но основателно ищецът е реплекирал, че клаузата е нищожна поради накърняване на добрите нрави (основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД), но и поради това, че договорът от 01.03.2010 г. е потребителска сделка (ищецът-купувач е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР от ЗЗП), а клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и нищожна, доколкото не е уговорена индивидуално (основанието по чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП).

В чл. 26 от договора от 01.03.2010 г. страните са уговорили при забава в сроковете за плащане на цената на апартамента на всяка една от 7-те вноски, с които купувачът-възложител (ищецът) се е задължил да заплати цената на апартамента за сумата 77 000 евро (чл. 2 и приложение № 2 от този договор), продавачът-изпълнител (ответникът) да има право да прекрати договора и да задържи полученото в обезщетение на вредите от развалянето.

Въззивният съд е намерил, че със споразумението от 06.11.2010 г. ищецът е признал, че е в забава на петото задължение за поетапното плащане на цената на апартамента, а страните са изявили съгласие да развалят договора според възможността, която им предоставя чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, но и правото на разваляне на продавача-изпълнител, уговорено в чл. 26 от договора от 01.03.2010 г.

В изясняване на основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД по клаузата за неустойка въззивният съд е стъпил на задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/15.10.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС – нищожна е клауза за неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, а преценката е към момента на сключването на договора и според особеностите на конкретния случай.

Намерил е, че в конкретния случай неустойката за вредите от развалянето на договора е уговорено купувачът-възложител да дължи, дори когато неизпълнената част е незначителна, съпоставена с цената от 77 000 евро, и/или когато периодът на забавата е кратък (в конкретния случай – 12 дни) и/или когато плащането е частично, но продавачът-изпълнител го е приел (в конкретния случай - удостоверено с разписката от 04.11.2010 г.). Обобщил е, че отнапред уговореното обезщетение в конкретния случай страните не са поставили в зависимост от обема на отговорността на длъжника, а така уговорената неустойка е предоставила възможност на кредитора при всяко неточно изпълнение да развали договора и да задържи всичко получено, включително когато неизпълнението е незначително. Отчитайки обезпечителната и обезщетителна функция на неустойката, а и нейната санционна цел – да насърчи длъжникът да изпълни точно и добросъвестно, въззивният съд е заключил, че уговорената неустойка е насочена към изключителното (неоснователното) обогатяване на кредитора, а е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).

Въззивният съд е приел, че договорът от 01.03.2010 г. има характеристика и на потребителска сделка. При сключването му купувачът-възложител е действал извън пределите на своя търговска и/или професионална дейност (§ 13, т. 1 ДР на ЗЗП), а се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП. Съгласно чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/ доставчика и потребителя, а съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, а потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Следвайки логиката, при която е изключил обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката, въззивният съд е квалифицирал неустойката по чл. 26 от договора от 01.03.2010 г. като неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП. За да не намери, че е била уговорена индивидуално, въззивният съд е обсъдил показанията на разпитания свидетел И., консултирал органния представител на търговското дружество за предварително изготвените проекти за тези договори, сключвани за всичките останали имоти в сградата: „Аз му правя една бланка, а после той сам си сменя имената, цената и апартамента … Той си сменя само името, апартамента и цената. Съдържанието е идентично.“ Обсъдил е и показанията на свидетеля В., придружил ищеца Г. Б. при подписването на договора, че договорът е бил сключен за не повече от 5-7 минути. Така въззивният съд е заключил, че неравноправната клауза е нищожна, защото не е уговорена индивидуално.

При тези мотиви, с които въззивният съд, е приел, че искът по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е основателен, начинът, по който е формулиран първият повдигнат от касатора въпрос (в първата част), не кореспондира с обжалваното решение. Въззивният съд не е приемал да е неясна клаузата за неустойка за развалянето на договора. Той е изследвал особеностите на конкретния случай, за да заключи, че неустойката надхвърля присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, защото предоставя възможност при развалянето на договора кредиторът изключително (неоснователно) да се обогати с уговореното задържане на полученото по договора, без значение обема на отговорността на длъжника. Точно в такъв смисъл са и разясненията, дадени в ТР № 1/15.10.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС. Изложеното изключва основната предпоставка за допускане на касационният контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, но и допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – относно втората част от въпроса. Приетото от въззивния съд съответства на извършеното от ОСТК на ВКС нормативно тълкуване.

Вторият повдигнат въпрос е твърде общ, което изначално изключва основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, а изводът, че няма претендираното значение следва и от задължителните указания, дадени в същото тълкувателно решение. Въззивният съд е приел, че релевантният момент за преценката, дали клаузата за неустойка е извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция е към сключването на договора. От зададените в тълкувателния акт примерни критерии, обсъдени в решенията на ВКС по чл. 290 ГПК за начинът, по който съдът прилага критериите по чл. 20 ЗЗД, налагат извода, че особеностите на конкретния случай могат да изключат присъщите функции на уговорена неустойка и да обосноват нейната нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД само чрез клаузите на договора, респ. на клаузата, която поражда неустойката. Възможни са и конкретни случаи, при които при извършваното тълкуване на клаузата за неустойка съдът извършва преценката, обсъждайки и другите събрани по делото доказателства. Следователно ТР № 1/15.10.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС и практиката на ВКС в приложението на чл. 20 ЗЗД, която настоящият състав споделя, изначално изключват и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщението е, че генерален отговор не може да се даде, а съдът е длъжен да отчете особеностите на конкретния случай.

Сходни на последните изложени съображения са тези, според които същото тълкувателно решение изключва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по третия повдигнат въпрос. Начинът, по който въпросът е формулиран, – чрез изброяване на други критерии за тази преценка, различни от примерно посочените в тълкувателното решение, т. е. не съответства на логиката на тълкувателния акт. Така въпросът се свежда до касационно оплакване, че конкретните критерии, които съдът е приложил, за да изключи и трите функции на неустойката, противоречат на чл. 92 ЗЗД. Към този етап обаче настоящият състав извършва селекция на касационната жалба, а няма правомощие да преценя заявените касационни основания.

Четвъртият повдигнат въпрос не обуславя решението. В определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е направил допълнителен доклад, но само по репликата за нищожност на клаузата за неустойка при основанието по чл. 143, вр. чл. 146 ЗЗП. То е било заявено с оплакванията във въззивната жалба. Действително, в жалбата е имало и оплакване за непълен/ неточен доклад, извършен от първата инстанция, и по репликата за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, но към това оплакване дружеството не се е присъединило, въпреки възможността да стори това в писмения отговор на въззивната жалба. Следователно чрез начина, по който въпросът е формулиран – за задълженията на въззивния съд по въведено основателно оплакване във въззивната жалба за непълен/неточен доклад, – касаторът заявява последиците от нарушаване на чужди права, респ. от пропуснати възможности за защита пред втората инстанция. И по този въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Петият повдигнат материалноправен въпрос обуславя решението, но по него е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност …“. По смисъла на § 13, т. 14 ДР ЗЗП, „услуга“ е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ. Както самият касатор се съгласява, договорът от 01.03.2010 г. е със смесена характеристика – предварителен за покупко-продажба и за възлагане на строителството на имота. Следователно основен негов предмет е строителството на този имот, а той представлява „услуга“ по смисъла на § 13, т. 14 ЗЗП. Разпоредбите са точни и ясни и не се нуждаят от тълкуване.

По последния въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. От съществено значение за делото е дали клаузата на чл. 26 от договора от 01.03.2010 г. е действителна, а не дали споразумението от 16.11.2010 г. е с характеристика на спогодба. Следователно и по шестият въпрос касационният контрол не следва да се допусне.

При този изход на делото и по аргумент от обратното от чл. 78, ал. 3 ГПК разноските, сторени от касатора пред Върховния касационен съд, остават в негова тежест. Въпреки изхода на делото, претенцията на ответника по касация по чл. 78, ал. 1 ГПК е неоснователна. По делото липсват доказателства той да е сторил разноски и в касационното производство.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 12077/12.10.2020 г. по гр. д. № 4497/2019 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.