О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 273

Гр. София, 21.01.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 447 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба, вх.№ 7814 от 06.12.2024 г., подадена от М. И. Г., чрез адвокат С. И. от АК - Добрич, срещу въззивно Решение № 278 от 05.11.2024 г. по в. гр. д.№ 350/2024 г. на Окръжен съд – Добрич, с което, след отмяна на Решение № 34 от 04.04.2024 г. по гр. д.№ 350/2023 г. на Районен съд - Г. Т. е отхвърлен иска, предявен от М. И. Г. срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, за признаване за установено в отношенията между страните, че М. И. Г. е собственик по силата на изтекла в негова полза придобивна давност, в резултат от давностно владение през периода от 10.04.1997 г. до 01.06.2006 г. и от 01.04.2022 г. до датата на предявяване на иска (16.10.2023 г.), по отношение на дворно място с площ от 2 325 кв. м., съставляващо поземлен имот с пл.№ * по плана на Промишлена зона - [населено място], [община], област Д..

Ответникът по касация Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областен управител на О. Д. упълномощил главен юрисконсулт Р. Б., е подал писмен отговор, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

По делото е установено, че по силата на договор за покупко-продажба от 10.04.1997 г., сключен между „Амбалаж” ЕООД - гр. Добрич (продавач) и И. Г. И. (купувач и баща на ищеца, като родствената връзка не е спорна между страните) е придобита собствеността върху „Стопанска база [населено място], състояща се от склад-навес тухлен с канцелария от 72 кв. м. застроена площ и склад тип „ЛИП“ от 225 кв. м. застроена площ, находящи се в гр. Г. Т., „в района на РПК”, построени върху държавна земя „извън плана на гр. Г. Т.”. Договорът е сключен след проведен търг по реда на чл. 3, ал. 1, т. 1, чл. 30 и § 10, ал. 2 от ПЗР на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (ЗППДОбП, отм.) въз основа на заповед № РД-21-37 от 02.02.1994 г. на Министъра на търговията за приватизация на „Амбалаж” ЕООД - гр. Добрич и заповед № РД-1872 от 26.01.1996 г. на Министъра на търговията. Договорът е вписан като акт № 90, т. VІІ, вх. рег.№ 3726 от 17.09.1997 г. Същият е сключен в изискуемата по § 12, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОбП (отм.) обикновена писмена форма. По силата на договора бащата на ищеца e станал собственик само на описаните сгради, но не и на терена, върху който са построени.

На 06.11.2017 г. И. Г. И. е дарил на сина си М. И. Г. гореописаните сгради, изградени в държавно дворно място с площ от 2 325 кв. м., съставляващо ПИ № * по плана на Промишлена зона на [населено място], общ. Г. Т., обл. Д. (нотариален акт за дарение № 198, т. VІ, рег.№ 2920, д.№ 628/2017 г. на нотариус С. Ж., район на действие РС - Г. Т. .

От изготвеното от вещото лице М. Х. заключение по допуснатата от въззивния съд съдебно-техническа експертиза, което изследва как се ситуира процесния поземлен имот по всички действали планове на Промишлена зона - [населено място] е установено следното:

Процесният поземлен имот винаги е бил със статут на дворно място извън регулация, разположено в промишлената зона на населеното място (в тази насока и заключението по допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза). С. З. № 3863 и 3864 от 28.06.1948 г. съответно за уличната и дворищната регулация е одобрен регулационен план на [населено място]. По този план процесният имот не съществува. Заснета и отразена в плана е само част от имот на РКС (Районен кооперативен съюз), който е извън регулация и е отреден за „Индустриален квартал ленена фабрика”. През 1965 г. е одобрен регулационен план, по който е заснет и нанесен имот с пл.№ *, записан в разписния лист към плана на ОТП (Окръжно търговско предприятие). Според комбинирана скица № 2 към заключението процесният имот, който е част от имот с пл.№ * по сега действащия кадастрален план от 1995 г., е попадал в границите на заснетия по плана от 1965 г. имот с пл.№ * на Окръжно търговско предприятие. С. З. № 192 от 13.03.1970 г. е одобрен общ идейно-застроителен и регулационен план на гр. Гeнерал Тошево, по който отново е нанесен имот с пл.№ *, записан на ОТП, в който попада теренът и на процесния имот. С. З. № 180 от 28.03.1995 г. е одобрен кадастрален план на Промишлена зона - [населено място], по който имот с пл.№ * - двор на ОТП е редуциран, като е заснет източно от него в предходните граници на имот с пл.№ * по плана от 1970 г. и е нанесен самостоятелен имот с пл.№ * с две сгради в него, записан в разписния лист на праводателя на ищеца И. Г. И.. С. З. № 617 от 19.06.2017 г. е одобрено частично изменение на кадастралния план от 1995 г., като се попълват нови имоти, образувани от разделянето на имот с пл.№ *, а именно имот с пл.№ * с площ от 2 323 кв. м. (процесният) и имот с пл.№ * с площ от 1 335 кв. м.

До одобряване на кадастралния план от 1995 г. на Промишлена зона - [населено място], по предходните планове, процесният ПИ № * винаги е бил част от имот с пл.№ * на ОТП, като от 1995 г. е заснет като част от самостоятелен имот с пл.№ * - вече извън границите на имот с пл.№ *. Той е част от бившия терен, записан на ОТП по разписните листи към плановете от 1965 г. и 1970 г.

Видно от скица № 1 към заключението по допуснатата от въззивния съд съдебно-техническа експертиза, теренът извън регулация, в който попадат впоследствие пл.№ *, пл.№ * и пл.№ *, е бил записан по плана от 1948 г. на Районен кооперативен съюз, а по плановете от 1965 и 1970 г. е записан вече на Окръжно търговско предприятие. В т. 2 от мотивната част на заповед № РД-1636 от 04.03.1997 г. на Министъра на търговията и икономическото сътрудничество е отразено, че с писмо изх.№ 444 от 15.05.1973 г. от Търговия на едро - Добрич (тогава гр. Толбухин) до ГНС - гр. Г. Т. е поискано актуване като държавен на отнет от кооперативния съюз на основание ПМС 27/1970 г. имот в [населено място], чиято реституция е предмет на заповедта. Видно от съдържанието на заповедта, касае се за цялата база на държавното търговско предприятие, разположена в промишлената зона на [населено място]. Кооперативният терен, ведно със складовете върху него са били одържавени по реда на Постановление на МС № 27/1970 г. и към 1970 г. бившият кооперативен терен е съставлявал заснетия по плана от тази година имот с пл.№ *, в който тогава е попадал и процесният имот. От 1970 г. процесният терен е държавна собственост вследствие одържавяване на кооперативно имущество по силата на цитираното Постановление.

Въззивният съд е приел, че така съставения от О. Г. Т. АДС № 3174 от 04.04.1994 г. относно двете сгради склад-навес (ЛИП) и склад-навес (за канцелария), ведно с дворно място от 3 350 кв. м., предоставени за оперативно управление на дружеството с държавно имущество „Амбалаж” ЕООД - гр. Добрич, от което през 1997 г. бащата на ищеца e закупил двата склада, всъщност отразява обективно и съответно на правата на държавата правото на собственост на последната към 1994 г. върху описаните сгради и дворно място, върху което са построени. В хода на приватизацията на „Амбалаж” ЕООД - гр. Добрич с договора от 10.04.1997 г. са продадени на бащата на ищеца само двете сгради, но не и дворното място, върху което са изградени. Дворното място под тях е останало след горното разпореждане собственост на държавата.

Въззивният съд е обсъдил въпроса дали с цитираната Заповед № РД-1636 от 04.03.1997 г. на Министъра на търговията и икономическото сътрудничество е осъществено възстановяване на собствеността и върху процесния поземлен имот, който към 1997 г. е част от имот с пл.№ *. Прието е, че със заповедта е осъществена реституция по реда на § 1, ал. 1 от ДР на отменения Закон за кооперациите (обн. ДВ, бр. 63 от 1991 г.) и по реда на ПМС № 192 от 01.10.1991 г. (обн., ДВ, бр. 83 от 1991 г., изм. бр. 10/1993 г. и бр. 82/1996 г. / на иззето и одържавено кооперативно имущество в полза на РПК „Наркооп” - гр. Гeнерал Тошево, което имущество е било стопанисвано от „Търговия на едро“ – Добрич (правоприемник на прекратеното държавно търговско предприятие ОТП). Със заповедта е разпоредено от съответния компетентен административен орган по чл. 1, ал. 2 от ПМС № 192/01.10.1991 г. връщане на РПК „Наркооп” - гр. Гeнерал Тошево на одържавено след 10.09.1944 г. кооперативно имущество, стопанисвано от „Търговия на едро“ - Добрич, включващо дворно място от 75 000 кв. м. и построени върху терена 12 сгради. Посочено е изрично в заповедта, че върнатото имущество изчерпва цялата база на „Търговия на едро - Добрич” ЕООД - гр. Добрич, находяща се в гр. Гeнерал Тошево. Към датата на издаване на заповедта 04.03.1997 г. процесният поземлен имот вече не е бил част от базата на „Търговия на едро-Добрич”. По плана от 1995 г. той е заснет като самостоятелен имот с пл.№ * и извън рамките на имот с пл.№ * - двор на ОТП. Според отразеното в АДС № 3174 от 04.04.1994 г. още към 1994 г. същият е бил предоставен от държавата за оперативно управление на „Амбалаж” ЕООД - гр. Добрич, което държавно дружество e продало сградите върху него на 10.04.1997 г. на И. Г. И. - баща на ищеца по делото. Горните факти са обосновали извод, че процесният поземлен имот към датата на издаване на реституционната заповед от 04.03.1997 г. не е част от базата на „Търговия на едро-Добрич” и не е бил реституиран на РПК „Наркооп” - гр. Гeнерал Тошево. Въззивният съд е приел, че последният извод се потвърждава и от действията на О. Г. Т. след издаване на Заповед № РД-16-36 от 04.03.1997 г. на Министъра на търговията и икономическото сътрудничество. Представено е издадено от Общината по искане на РПК „Наркооп” - гр. Гeнерал Тошево удостоверение изх.№ АО-14-34 от 14.01.2002 г., според което за имот пл.№ * по плана на промишлената зона на града няма съставени актове за общинска собственост досежно изброени сгради и дворно място от 73 392 кв. м. Реституцията в полза на РПК „Наркооп” - гр. Гeнерал Тошево е само върху терена на търговското предприятие „Търговия на едро-Добрич“ към март 1997 г., който по плана от 1995 г. е заснет в рамките на имот с пл.№ 1709. Със заповед № 0057 от 11.01.2002 г. на кмета на Община-Г. Т. е одобрено попълване на кадастралния план на промишлената зона след заснемане и нанасяне на пропуснатата граница между имоти с пл.№ * с площ 73 392 кв. м. и пл.№ * с площ 65 000 кв. м. (скица № 5 към заключението по допуснатата от ОС експертиза), като според заповедта реституираният имот на РПК „Наркооп” е именно пл.№ * с оглед разпореждането да се запише този имот в разписния лист именно на РПК. С. З. на кмета № 0288 от 13.06.2002 г. е одобрено попълване на кадастралния план на промишлена зона гр. Г. Т., като от част от имот пл.№ * са образувани нови поземлени имоти, респ. пл.№ * е редуциран до площ от 56 477 кв. м., като за новообразуваните имоти е разпоредено също да се запишат в разписния лист на РПК „Наркооп”. Процесният ПИ не попада сред новообразуваните от пл.№ * имоти, нито е част от пл.№ 1709, записани по силата на реституционната заповед на горната РПК, и не е част от възстановения през 1997 г. на РПК терен. До този извод, неоспорен от страните, е достигнало и вещото лице в отговор на въпрос № 3 в заключението по допуснатата от ОС съдебно-техническа експертиза.

При тези факти въззивният съд е приел, че към 10.04.1997 г., когато ищцовият праводател И. Г. И. е закупил двете сгради от „Амбалаж” ЕООД, дворното място, върху което те са построени, е имало статут на частна държавна собственост. То не е променило този си статут вследствие на заповедта от 04.03.1997 г., защото не попада в терена, реституиран на РПК „Наркооп” - гр. Гeнерал Тошево, и не е станало кооперативна собственост.

Въззивният съд е приел, че за да придобие по давност правото на собственост върху частен държавен имот с пл.№ *, ищецът, респ. неговият праводател, чието владение се присъединява, следва да са владяли имота (упражнявали фактическа власт с намерение за своенето му) непрекъснато, спокойно, явно, несмущавано в продължение на 10 години. Ако се приеме, че владение е установено от праводателя И. Г. И. от 10.04.1997 г., доколкото в договора за продажба от тази дата е посочено, че се предава владението върху сградите, то изтичането на изискуемия давностен срок следва да се съобрази с въведеното с разпоредбата на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.) спиране на давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост, което спиране бе удължавано многократно за последващи периоди. Мораториумът върху придобиването по давност на недвижими имоти-частна държавна и частна общинска собственост е въведен за първи път със ЗДЗС (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г.) първоначално временно за 7 месеца, считано от 31.05.2006 г. С последващи изменения срокът на мораториума е удължаван многократно до 31.12.2007 г., 31.12.2008 г., 31.12.2011 г., 31.12.2014 г., 31.12.2017 г. Последното до този момент и седмо по ред удължаване на забраната за придобиването по давност на имоти-частна държавна и общинска собственост е до 31.12.2022 г. Въведено е с § 1 от ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7/2018 г., в сила от 31.12.2017 г.), като в § 2 от ЗР на ЗИЗС е предвидено ретроактивно действие на спирането на давността, считано от 31.12.2017 г. С Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д.№ 16/2021 г. на Конституционния съд на Р. Б. (обн., ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г., в сила от 08.03.2022 г.) са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.). Съгласно първата разпоредба давността за придобиване на имоти-частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. (считано от 31.05.2006 г.). С § 2 от ЗР на ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността, прието с § 1 от ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.). Разпоредбата на § 1 от ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., но влизането й в сила е от 31.12.2017 г. съгласно § 2 от ЗР на ЗИЗС, като по този начин с обратна сила е отнет вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано през периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. Конституционният съд е обявил за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС, като изрично е посочил, че с обявяването й за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, а съгласно чл. 151, ал. 2 изр. 3 от КРБ последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението му в сила (три дни след обнародването му - чл. 151, ал. 2, изр. 2 от КРБ). Нормата на § 2 от ЗР на ЗИЗС също е обявена за противоконституционна, поради което не следва да се прилага. Предвид задължителният за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд, от горното следва, че за периода 31.05.2006 г. - 31.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум, като същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. (Решение № 50080 от 26.10.2022 г. по гр. д.№ 1814/2021 г. на ВКС, ІІ г. о.).

Въззивният съд е приел, че ако праводателят на ищеца И. Г. И. е завладял процесния поземлен имот на 10.04.1997 г., придобивна давност е текла до 30.05.2006 г. включително, или 9 години 1 месец и 20 дни. Остатъчният срок за придобиване по давност на имота след отмяната на мораториума е 10 месеца и 10 дни. През периода 01.01.2018-19.01.2018 г. вече при владение, упражнявано от самия ищец М. И. Г., са изтекли още 19 дни, а остатъкът от 9 месеца и 21 дни е изтекъл след 08.03.2022 г. в края на декември 2022 г., т. е. преди предявяване на настоящия иск на 16.10.2023 г. Прието е, че периодът е достатъчен за придобиване на имота по давност от ищеца, но само при присъединяване на владение на И. Г. И.. Такова присъединяване обаче не може да бъде осъществено, тъй като праводателят на ищеца не е бил владелец на имота, а само негов държател по силата на суперфициарното му право като собственик на двете сгради в имота, имащ право според разпоредбата на чл. 64 ЗС да ползва терена под сградите с оглед ползване на сградите по предназначение. Не е доказано праводателят И. Г. И. да е променил вътрешното си субективно отношение към поземления имот през периода на упражняваната от него фактическа власт, т. е. да е демонстрирал намерение за своенето му спрямо неговия собственик Държавата. Според свидетелите Н. П. Д. и Р. М. Н., след закупуване на двете сгради през 1997 г. И. Г. И. оградил процесния имот и поставил портал. Прието е, че заграждането на имота не е недвусмислена и категорична демонстрация за намерението му да свои терена, тъй като това фактическо действие в случая не е еднозначно. Целта на ограждането на имота може да бъде и опазването на собствените на И. И. налични върху терена постройки. Не е доказано твърдението, че същият бил заплащал данъците за земята под сградите. Видно от представената декларация по чл. 14 ЗМДТ (вх.№ 23379 от 29.01.2018 г.), подадена от И. Г. И. след извършеното разпореждане от същия в полза на сина му М. Г. на 06.11.2017 г., декларираното имущество обхваща като подробно описание само двете сгради в имота. В декларацията е отразено, че се касае за собственост на сгради, построени върху държавен имот. Справката за задълженията на данъчния субект И. Г. за период до 31.12.2017 г. е неясна, доколкото отразява плащане на данък недвижим имот и такса битови отпадъци, но неясно за какви обекти. Отбелязването в заглавната част на справката, че касае задължения за “земя и сграда”, не съответства на декларираното, че сградите са построени върху държавен имот.

Въззивният съд е приел, че праводателят И. Г. И. е започнал да упражнява фактическа власт върху процесното дворно място на 10.04.1997 г. въз основа на договор за продажба на сградите, построени в имота, т. е. като суперфициарен собственик на постройки, което качество му придава изначално с оглед правното основание за установяването му в имота, качеството на държател на терена, върху който са изградени сградите. В този случай презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото я лице следва да демонстрира промяна в намерението си спрямо собственика на имота - в случая спрямо Държавата като собственик на поземления имот. Суперфицията предполага поначало държане върху терена, а не владение. Промененото намерение на държателя на терена, ако е решил да го свои, следва да намери външна изява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин.

В случая праводателят на ищеца не само не е манифестирал промяна в намерението (субективното си отношение) към процесния поземлен имот като към свой, а е предприел редица действия през годините, сочещи на признаване на правата на Държавата върху терена. На 09.03.2011 г. е подал заявление до Областния управител на О. Д. с искане да му се разреши да закупи прилежащата площ към сградите му в процесния поземлен имот, т. е. той е демонстрирал знанието си, че е собственик единствено на сградите и че ползва прилежащия към тях терен като държател. Със заявление от 12.08.2011 г. също до Областния управител И. Г. И. е заявил, че се отказва за момента от закупуване на дворното място поради липса на финансови средства. Подал е и заявление до Областния управител от 05.03.2015 г., съдържащо отново искане за закупуване на процесния имот. Със заявление от 15.12.2015 г. до Областния управител отново е декларирал, че е собственик само на сгради, и с оглед бъдещо закупуване на терена под тях е поискал да се стартира от Община - Генерал Т. процедура по изменение на плана, с което изменение да се предвиди достатъчно прилежаща площ за сградите му, за да се ползват по предназначение като склад, така че бъдещото закупуване на тази площ от държавата да е оправдано. В същия смисъл е и предходно възражение на И. Г. И. до Областния управител от 13.07.2015 г.

Въззивният съд е направил извод, че праводателят на ищеца не само не е демонстрирал собственически намерения спрямо процесния поземлен имот през периода 1997-2017 г. и не е извършил действия, отричащи правата на Държавата като собственик на терена, а напротив - признавал е тези й права, съзнавал е, че неговите права са ограничени до просто държане върху терена, и е изразявал пред Държавата желание да закупи от нея прилежащия към сградите терен. В този смисъл И. Г. И. не е бил владелец на поземления имот, поради което и негово владение не може да бъде присъединено към това на сина му М. И. Г..

Въззивният съд е приел още, че ищецът по делото М. И. Г., дори и да е променил субективното си отношение към поземления имот от датата на осъщественото в негова полза дарение на сградите в имота - 06.11.2017 г., периодът от 06.11.2017 г. до датата на предявяване на настоящия иск - 16.10.2023 г., не е достатъчен да придобие правото на собственост върху процесния поземлен имот по давност.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Ограничен ли е въззивният съд от посоченото в жалбата; Представлява ли произнасяне плюс петитум решението на съда, с което преценява като недостатъчни доказателствата за определен факт, приет от първоинстанционния съд за доказан и неоспорен от въззивника в първоинстанционното производство и във въззивната жалба;

2. Задължен ли е въззивният съд при установяване нередовности на исковата молба и след отстраняването им да допълни доклада по чл. 267 ГПК, да укаже на страните значението на направеното уточнение, да разпредели доказателствената тежест и да разясни на страните значението им по делото; Предоставят ли възложената доказателствена тежест и дадените указания възможност за ищеца да попълни делото с доказателства;

3. Допустима ли е преценка от съда за относимостта и последиците от правнорелевантен факт, при липсва на оспорване, или следва да приеме за осъществен този факт, щом като страните не го оспорват;

4. Нарушава ли съдът принципа на равенство на страните и на служебното начало – чл. 7 ГПК, което го задължава да разкрие обективната истина, за да приложи правилно закона, когато обосновава решаващия си извод за правото на собственост на констативни актове (АДС), които не се ползват със самостоятелна доказателствена сила и се оспорват;

5. Какво е правното действие на обособяването и регистрирането на част от поземлен имот като отделен самостоятелен имот;

6. Приложимо ли е действието на чл. 68 “б” към действието на Заповедта за възстановяване на кооперативното имущество;

7. Кой е най-същественият относим въпрос към извода на въззивния съд отразяват ли АДС право на собственост на Държавата: въпросът какви са основанията за придобиване на правото на собственост върху недвижими имоти от Държавата, или приложима ли е заповедта за реституция по отношение на спорния имот; Представлява ли правото на оперативно управление на държавното имущество придобивен способ за придобиване правото на държавна собственост.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 25 от 02.04.2021 г. по гр. д.№ 1849/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр. д.№ 479/2021 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 70 от 17.06.2021 г. по гр. д.№ 3460/2020 г. на ВКС, І г. о., втори въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. По останалите въпроси се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Първият въпрос от изложението не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Действията на въззивния съд съответстват на задължителните разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според които въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. При тези условия въззивният съд може да допусне експертиза и служебно, без да има изрично искане за това във въззивната жалба.

Общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК не е изпълнено и по отношение на втория въпрос от изложението, касаещ правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото. С подадената въззивна жалба и с отговора не са въведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при изготвяне на доклада по делото и разпределението на доказателствената тежест. Съгласно задължителните указания в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а дължи даване на указания до страните относно възможността за предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, само при направено с въззивната жалба обосновано оплакване в тази насока. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС.

Третият въпрос от изложението не обуславя изхода на спора по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Този въпрос не кореспондира с данните по делото, с процесуалните действия на страните и с действията на въззивния съд по обсъждане на доказателствата и произнасяне по направените доводи и възражения. Въззивният съд в решението си по същество не е преценявал осъществяването на факт, който не е бил спорен между страните и по който те в условията на състезателност да не са изразили становище, съответно да не са направили и доказателствените си искания. Съгласно константната практика на ВКС съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. В конкретния случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС се е произнесъл по релевираните от страните своевременно факти, обстоятелства и възражения в пределите на въззивната жалба и отговора на жалбата.

Четвъртият въпрос от изложението не съставлява правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК – касае се за общо оплакване по правилността на обжалваното решение, което не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК.

Петият въпрос от изложението е общ и теоретичен, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора и затова по него не може да се допусне касационно обжалване.

Шестият въпрос от изложението също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на поставения правен въпрос от ВКС ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Позоваването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението е бланкетно и не е съпроводено с излагане на аргументация, относима към специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна предпоставка - значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в смисъла, изяснен в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. Поради това, доколкото допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 не е обосновано, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по седмия въпрос от изложението, свързан с доказателствената сила на акта за държавна собственост. Както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика, актовете за държавна собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от визираните в чл. 77 ЗС способи. В този аспект съставянето или несъставянето на акт за държавна собственост не може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава по отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на Държавата. В случая правото на собственост на държавата върху процесния имот се извежда не само от съставения акт за държавна собственост, но и от други юридически факти и обстоятелства, които въззивният съд е проследил подробно.

В допълнение следва да се посочи, че всички въпроси, свързани с оплакването за процесуални нарушения във връзка с разпределението на доказателствената тежест и оборването на титулярството на Държавата в полза на проведена реституция на РПК „Наркооп” - гр. Гeнерал Тошево, нямат обуславящо значение за изхода на спора. Съгласно константната практика на ВКС в исковия процес съдържанието и пределите на търсената съдебна защита се определят от ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата молба индивидуализира спорното материално право. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти - всички факти, очертани от хипотезата на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти (страни по материалното правоотношение), посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание (в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна) и вида на търсената защита. В случая в исковата молба се твърди, че ищецът е владял процесния имот срещу Държавата. Не са изложени каквито и да е твърдения, че не Държавата, а друг правен субект е лицето, срещу което е упражнявано давностно владение и срещу което се търси защита с предявения положителен установителен иск. Едва в хода на делото се заявява твърдение, че е проведена реституция преди бащата на ищеца да купи сградите (с произтичащата от това неприложимост на мораториума върху придобиването по давност на недвижими имоти - частна държавна и частна общинска собственост), като съобразно чл. 145 ГПК въззивният съд е изискал уточнение на това твърдение, а не на исковата молба, която не е била оставяна без движение. С това твърдение се подменя предмета на доказване, направено е извън сроковете, установени в ГПК, и Държавата е разполагала с възражение, че не следва да се събират доказателства в тази насока. Тя обаче не е възразила и първоинстанционният съд е указал на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че Държавата не е била собственик на процесния терен. В последното открито съдебно заседание пред първата инстанция ищецът е представил Заповед № РД-16-36 от 14.03.1997 г. на Министъра на търговията и външноикономическото сътрудничество, ответникът е поискал да му бъде предоставен срок за изразяване на становище, но това искане не е уважено, даден е ход на устните състезания и делото е обявено за решаване. Във въззивната жалба Държавата е заявила обосновано оплакване за допуснато процесуално нарушение, в резултат от което в производството пред първата инстанция е било нарушено правото на защита на тази страна в процеса, във връзка с което въззивният съд е бил длъжен и правилно е събрал всички писмени доказателства, които са представени пред него, както и правилно в изпълнение на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ОСГТК е назначил съдебно-техническа експертиза за изясняване на делото от фактическа страна. На ищеца вече са били дадени указания относно разпределението на доказателствената тежест, същият е имал възможност да постави задачи на СТЕ и пропускът му да ангажира доказателства не се дължи на процесуално нарушение на въззивната инстанция.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно - от самия прочит на решението не се установява грубо нарушение на закона, нито прилагането му в обратен смисъл или прилагане на отменена или несъществуваща норма, няма данни и за нарушаване правилата на формалната логика, на научни или опитни правила.

С оглед липсата на основание за допускане на касационното обжалване, касаторът дължи да заплати на ответника по касация разноски съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК за защитата пред касационната инстанция, които се определят в размер на сумата 200 лв. На основание чл. 5, 12 и 13 ЗВЕРБ разноските се присъждат в настоящата валута и възлизат на 102, 26 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 278 от 05.11.2024 г. по в. гр. д.№ 350/2024 г. на Окръжен съд – Добрич.

ОСЪЖДА М. И. Г. ДА ЗАПЛАТИ на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областен управител на О. Д. сумата 102, 26 (сто и две евро двадесет и шест евроцента) евро, равностойни на 200 лева - разноски за защитата пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: