Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото Е. Д. П., подадена чрез процесуалния пълномощник адв. В. К. срещу решение № 31/14.02.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 848/2021 г. на Пазарджишкия окръжен съд (ПзОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260138/25.06.2021 г. по гр. дело № 328/2020 г. на Велинградския районен съд (ВгРС), на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД е обявена недействителността на договор за покупко-продажба на 1/2 идеална част от самостоятелен обект на втория жилищен етаж от двуетажна полумасивна жилищна сграда, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и с 1/4 идеална част от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена сградата, съставляващ УПИ. . в кв.. . по РП на [населено място], който договор е обективиран в нотариален акт №. ., том. ., дело №. . г. на нотариус с рег. №. ., сключен между ищеца по делото Л. П. Д. и жалбоподателката-ответница Е. П.; в тежест на последната са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на обжалваното решение, като постановено по нередовна искова молба и по непредявен иск; при условията на евентуалност се излагат и оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост; т. е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

В касационната жалба е инкорпорирано и изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в което, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) следва ли да се приеме за редовно връчване на съдебни книжа отбелязването от длъжностно лице по призоваването, като достатъчен източник на информация – неясно посочване на две имена на лице без адрес; 2) допустимо ли е съдът, при оставяне исковата молба без движение за отстраняване на нередовности, да насочва страната към конкретни правни конструкции с оглед определяне на правна квалификация, каквато не отговаря на твърденията в исковата молба; и 3) коя дата от изписваните в съдебния протокол е вярна при различия в цифровото и словесното изписване. От страна на жалбоподателката се поддържа, че тези въпроси са от съществено значение за развитието на правото, т. е. – навежда се допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да се излагат каквито и да било съображения в тази насока. Предвид касационните оплаквания за недопустимост на обжалваното въззивно решение, съдът приема, че жалбоподателката навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на решението. В жалбата се твърди и очевидна неправилност на същото, т. е. – сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като в тази връзка се поддържа, че били налице пороци на въззивния акт, установими пряко и единствено от съдържанието на същия, приложение на закона в противоположен смисъл, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушение на императивна правна норма и на основополагащи процесуални правила.

Касационната жалба на ответницата П. е подадена чрез надлежно упълномощения от нея адв. В. К. – с пълномощно от 08.07.2021 г., в което изрично е посочено, че се учредява процесуално представителство до приключване на делото пред всички инстанции (лист 30 от въззивното дело и лист 127 от първоинстанционното дело), като това пълномощно е оттеглено едва след подаването на касационната жалба (лист 80 от въззивното дело). Както вече беше посочено, в касационната жалба е инкорпорирано и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, съдържащо основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. С оглед това, настоящият съдебен състав намира, че при администрирането на касационната жалба – с разпореждане № 354/18.04.2022 г. въззивният съд е дал незаконосъобразни указания на жалбоподателката – да представи изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, както и адвокатско пълномощно, валидно за касационната инстанция; т. е. – за отстраняване на „нередовности“, от каквито касационната жалба не страда. В „изпълнение“ на тези незаконосъобразни указания на въззивния съд, жалбоподателката П., чрез нов неин процесуален пълномощник – адв. Т. Ч., е подала „допълнителна“ касационна жалба с приложено към нея ново изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Същите обаче се явяват подадени след изтичането на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 от ГПК, поради което настоящият съдебен състав не ги взема предвид и не ги обсъжда, с изключение на изложените в тях доводи за (вероятна) недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба и по непредявен иск, за които основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и по чл. 281, т. 2 от ГПК касационната инстанция следи и служебно, без те да са обвързани от процесуален срок (т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Ответникът по касационната жалба – ищецът Л. Д. не е подал отговор на жалбата и на „допълнителната“ такава.

По своевременно и надлежно наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Конкретните доводи на жалбоподателката, изложени в касационата жалба и в „допълнителната“ такава, за неотстранени нередовности на исковата молба по делото и за произнасяне от съда по непредявен иск, са поддържани в преобладаващата си част и във въззивното производство, и се изразяват в следното: С исковата молба и с множеството молби-уточнения не бил предявен иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за недействителност на процесния договор за продажба, а съдът бил сезиран с иск за „прогласяване на нищожност“ на нотариалния акт №. .. г., в който е обективиран договорът. В тази връзка се изтъква, че ищецът е посочил в исковата си молба, че не е имал намерение да продава процесния имот и че продажбата на същия била осъществена чрез „заобикаляне на закона“ – чрез използване на „неистинско“ пълномощно. В последваща молба ищецът е твърдял, че имотът му е отнет чрез „измама“ и е формулирал искане по чл. 27 от ЗЗД за „унищожаване“ на нотариалния акт №. . г. Поддържа се и че вместо на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК да върне исковата молба и да прекрати производството, районният съд повторно е оставил исковата молба без движение, като и с новата молба на ищеца не била отстранена една от нередовностите – да представи удостоверение за данъчна оценка на имота, въпреки, че такова било своевременно издадено. Излагат се и съображения, че и въззивният съд не упражнил служебните си правомощия и незаконосъобразно приел, че нередовностите на исковата молба са били отстранени, като наред с това служебно, в нарушение на диспозитивното начало, съдът сам формулирал петитум на иск, какъвто не бил предявен от ищеца.

Както е констатирал и въззивният съд в решението си, в исковата молба по делото ищецът е изложил твърдения, че с договора за продажба, изповядан с нотариален акт №. .. г., П. В. В. (първоначално посочен също като ответник по делото, но впоследствие производството срещу него е прекратено), използвайки „неистинско“ пълномощно, от името на ищеца е продал на ответницата Петренцева процесния имот, който последната на свой ред също е продала. Ищецът е посочил и че по повод „извършената измама“ е било образувано наказателно производство срещу В.; посочил е също, че процесната продажба е „осъществена чрез заобикаляне на закона, а именно – чрез използване на неистинско пълномощно“. В петитума на исковата молба е формулирано искане към съда „да прогласи за нищожен“ нотариалния акт №. . г. (формулирано е и искане за признаване за недействителна и на последващата продажба, но производството и в тази част впоследствие е прекратено). Още с исковата си молба ищецът е поискал да му се издаде съдебно удостоверение, което да му послужи за снабдяване с удостоверение за данъчна оценка на процесния имот. С разпореждане от 09.06.2020 г. първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение и е дал на ищеца указания (наред с такива по прекратените впоследствие искове) да посочи фактите, обосноваващи „неистинност“ на пълномощното, както и да представи удостоверение за данъчна оценка на процесния имот. С това разпореждане съдът е пропуснал да се произнесе по искането на ищеца за издаване на съдебно удостоверение. В указания му срок – с молба от 26.06.2020 г. ищецът е изпълнил първото указание, като е уточнил, че процесното неистинско пълномощно е подписано от негово име, но от трето лице, както и че този факт бил установен с графологочна експертиза по наказателното дело. С тази молба ищецът отново е поискал да му се издаде съдебно удостоверение, което да му послужи за снабдяване с удостоверение за данъчна оценка на имота. С разпореждане от 29.06.2020 г. съдът отново е дал на ищеца – вече безпредметни указания – да посочи обстоятелствата, въз основа на които твърди „неистинност“ на пълномощното, както и указания да представи удостоверение за данъчна оценка на имота, като съдът вече е разпоредил и да се издаде исканото съдебно удостоверение. Ищецът е бил редовно уведомен за тези указания на съда, но не му е било съобщено, че му е издадено съдебното удостоверение. В указания му срок – с молба от 08.07.2020 г. ищецът отново е изложил твърдение, че процесното пълномощно не е подписано от него, като за пореден път е заявил и искането си за издаване на съдебно удостоверение. С определение от 09.07.2020 г. първоинстанционният съд, установявайки собствения си пропуск да уведоми ищеца (по време на пандемична обстановка), че му е издадено съдебното удостоверение, е приел, че причина за неизпълнението на това указание е този негов (на съда) пропуск, и отново е указал на ищеца да представи удостоверение за данъчна оценка. В указания му срок – с молба от 24.07.2020 г. ищецът е представил по делото удостоверение за данъчната оценка на процесния имот; след това е представил в указания му срок и документ за внасянето на дължимата държавна такса. В доклада си по делото районният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, като при същата правна квалификация искът е разгледан и уважен с постановените по делото решения на първата и на въззивната съдебни инстанции. За да намери иска за допустим и основателен, окръжният съд е приел в мотивите към обжалваното въззивно решение, че ищецът е отстранил нередовностите на исковата молба, че първоинстанционният съд е дал вярната правна квалификация на иска, както и че със заключението на съдебно-почерковата експертиза, допусната по делото, категорично е установено, че подписът и ръкописно изписаните три имена в процесното пълномощно, с което на П. В. е „учредена“ представителна власт за разпореждане с процесния имот, не са изписани от ищеца, който е използвал предоставената му от закона възможност да атакува процесната продажба, при която той е бил мнимо представляван, като същата не може да се санира и е недействителна.

При тези данни по делото настоящият съдебен състав намира, че не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, респ. – не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Видно от гореизложеното, в указаните му от съда срокове ищецът е отстранил и двете нередовности на исковата си молба – в частта по предявения с нея иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, който е разгледан и е уважен от съда (както стана ясно, в останалата част – по другите предявени искове, производството по делото е било прекратено от районния съд). Още с първата си уточнителна молба ищецът е изяснил твърдението си, че сочената от него „неистинност“ на процесното пълномощно се изразява в това, че същото, макар и изходящо от негово име, не е подписано от него, а от трето лице. Другата нередовност е отстранена чрез също своевременно представяне по делото на удостоверението за данъчната оценка на процесния имот – след като съдът е установил и е отстранил собствените си пропуски и е оказал на ищеца необходимото съдействие (чл. 7, ал. 1 и чл. 101, ал. 1 от ГПК) чрез издаването на съдебното удостоверение и надлежното уведомяване на ищеца за това, при наличието на особени, извънредни обстоятелства – обявена пандемична обстановка. Така извършените процесуални действия на ищеца и съда, както и произнасянето на последния (от двете съдебни инстанции по делото) по предявения иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, са в пълно съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т. 2 и мотивите към нея от ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение № 52/14.05.2021 г. по гр. дело № 4923/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и др. В тази практика на ВКС е разяснено, че спорният предмет на делото се въвежда от ищеца – поначало с исковата молба – фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част, съставляват основанието на иска, а петитумът указва вида и съдържанието на търсената съдебна защита. Въз основа на фактическите твърдения и на заявения петитум съдът определя правната квалификация на иска. Сочената от ищеца правна квалификация на иска – както квалификацията на фактическите му твърдения (в настоящия случай - „неистинско“ пълномощно, „заобикаляне на закона“, „измама“), така и на вида на недействителността, не обвързват съда, а задължение на последния е да подведе фактическите твърдения на ищеца под приложимата материалноправна норма и по този начин да посочи действителното правно основание на иска за недействителност. Поради това е без значение как ищецът е посочил в петитума на исковата си молба, и претендираната от него недействителност на договора за продажба (употребил е родовото понятие – „недействителност“, или сочи някоя от нейните разновидности: „нищожност“, „унищожаемост“, „висяща недействителност“, „относителна недействителност“), нито коя материалноправна норма е посочил в тази връзка. Същественото е какви правнозначими факти твърди в обстоятелствената част на исковата молба, въз основа на които съдът дава правната квалификация на иска. Когато фактическите твърдения в исковата молба са неясни, непълни и/или противоречиви, или има несъответствие между тях и петитума на молбата, съгласно разпоредбите на чл. 129 от ГПК съдът служебно следва да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването – чл. 129, ал. 5 от ГПК. Разяснено е също, че понятието „без представителна власт“, използвано в разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, обхваща изключително голямо многообразие от хипотези, една от които е процесната по настоящото дело – представителна власт изобщо не е била учредена, поради нищожност на упълномощителната сделка – пълномощното не е подписано от лицето, сочено в него като упълномощител. Това от своя страна води до недействителност на договора, извършен чрез такова неистинско пълномощно, т. е. – от мним пълномощник, като първоначално тази недействителност е висяща, а след позоваване на нея от страна на мнимо представлявания, тя се трансформира в окончателна. Разяснено е още, че в такъв случай ищецът (мнимо представляваният) може само да се позове на нищожността на упълномощителната сделка, излагайки правно-релевантни твърдения за това (в случая – че процесното пълномощно не е подписано от него), и без да предявява изричен отделен иск за установяването (както при всяка нищожност), направо да иска прогласяване (установяване) недействителността на договора за продажба – на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД – като сключен от негово име, но без представителна власт.

От гореизложеното следва, че не е налице и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулирания от страна на жалбоподателката процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 129 от ГПК – допустимо ли е съдът, при оставяне исковата молба без движение за отстраняване на нередовности, да насочва страната към конкретни правни конструкции с оглед определяне на правна квалификация, каквато не отговаря на твърденията в исковата молба. Възприетата и от двете съдебни инстанции правна квалификация на иска по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД съответства („отговаря“) на твърденията в исковата молба (за използване на „неистинско“ пълномощно при сключването на процесната продажба), надлежно уточнени с първата уточнителна молба на ищеца (че процесното пълномощно не е подписано от него, а от трето лице); респ. – съдът не е „насочвал страната към конкретни правни конструкции“ (каквато е част от постановката на въпроса), а с първото си разпореждане за оставяне без движение на исковата молба е дал надлежни указания за отстраняване на нередовността, Освен това, в пълно съответствие с цитираната по-горе практика (включително задължителна такава) на ВКС, въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че е била отстранена нередовността на исковата молба и че по делото е предявен допустим иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Поради това не е налице и сочената от страна на жалбоподателката допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този процесуалноправен въпрос, още повече, че в тази насока не са изложени никакви съображения – защо този въпрос да е от значение за развитието на правото, както – само бланкетно – се поддържа в касационната жалба.

По аналогични съображения няма основание касационното обжалване да се допуска и по останалите два процесуалноправни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателката. Първият от тях (следва ли да се приеме за редовно връчване на съдебни книжа отбелязването от длъжностно лице по призоваването, като достатъчен източник на информация – неясно посочване на две имена на лице без адрес) се свързва с изложени в касационната жалба оплаквания за нередовни връчвания на домашния адрес на жалбоподателката, осъществени в първоинстанционното производство, като във въззивната жалба такова оплакване е поддържано само във връзка с връчването на преписа от първоинстанционното решение по делото. Независимо от това въззивният съд е обсъдил в решението си редовността на всички връчвания, като е приел следното: Препис от исковата молба и приложенията е връчен по местоработата – чрез работодателя на жалбоподателката-ответница, като последната е подала в срок отговор на исковата молба. Също по месторабота – лично жалбоподателката е получила и призовката за първото заседание на първоинстанционния съд, като тя не се е явила в същото и в следващите две проведени открити съдебни заседания. Нередовно на жалбоподателката е бил връчен само препис от първоинстанционното решение, но въззивният съд е приел, че въззивната жалба е подадена в срок (обсъждайки в тази връзка и изричното възражение на ищеца за просрочване на жалбата), като с нея не са направени доказателствени искания, поради което оплакването за нарушаване на правото на защита, направено едва с писмените бележки на процесуалния пълномощник на жалбоподателката, е намерено за неоснователно от въззивния съд. При това положение – след като жалбоподателката-ответница в срок е подала както отговора си на исковата молба, така и въззивната си жалба, а за първото съдебно заседание на районния съд е била редовно призована – лично, разглежданият процесуалноправен въпрос относно редовното връчване на съдебни книжа е без никакво значение за изхода на правния спор по делото, респ. – също не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Същото се отнася и за последния процесуалноправен въпрос (коя дата от изписваните в съдебния протокол е вярна при различия в цифровото и словесното изписване), който се свързва от жалбоподателката с твърденията, че в съдебните протоколи от първата инстанция била отбелязана недостоверна дата. Тези нейни доводи също не са наведени с въззивната жалба, но са разгледани от окръжния съд, който е приел, че в съдебния протокол за заседанието, в което е докладвано делото, с цифри е посочена датата „11.03.2020 г.“, но с думи е изписана вярната година – 2021 г., като съдът е приел, че това по никакъв начин не се отразява на надлежното провеждане на производството. Оплакване относно последния извод на въззивната инстанция касационната жалба не съдържа, а единствено се сочи, че било налице недостоверно и противоречиво посочване на датата в протоколите на първата инстанция, което не било отстранено от въззивния съд. Какъвто и отговор да приеме настоящата касационна инстанция по този процесуалноправен въпрос относно достоверната дата в съдебния протокол, той по никакъв начин не би могъл да промени крайния резултат по делото, поради което (както вече беше посочено) не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по този въпрос.

Изцяло бланкетни са и доводите на жалбоподателката за очевидна неправилност на обжалваното решение – че били налице пороци на въззивния акт, установими пряко и единствено от съдържанието на същия, приложение на закона в противоположен смисъл, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушение на императивна правна норма и на основополагащи процесуални правила. Никое от конкретните касационни оплаквания – предвид и приетото по-горе – не попада в никое от така изброените очевидни нарушения; респ. – не е налице и това основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – ненаведени такива от страна на жалбоподателката, по които касационното обжалване да следва да се допусне служебно.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 31/14.02.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 848/2021 г. на Пазарджишкия окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: