ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 673
гр. София, 14.09.2022 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, четвърто отделение в закрито заседание на двадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия З. А. гр. дело № 4477 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от ответника ЕТ „ЗДП – П. – К. П.“ представляван от К. З. П. чрез адв. Б. Т. срещу решение № 596/03.06.2022 г. по в. гр. дело № 24/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 260476 от 08.10.2020г, постановено по гр. д. № 14315/2018г по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените искове от ЕТ „ЗДП – П. – К. П.“ против Ц. Г. Г. за заплащане на сумата от 78 923лв, представляваща неизпълнено задължение по договор за наем на земеделска земя от 19.09.2011 г. на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД - претърпени загуби 52 000 лв. – заплатена наемна цена и пропуснати ползи – 26 923 лв./20277 лв. вследствие лишаването му от безвъзмездна финансова помощ, предоставяна от Държавен фонд „Земеделие” по схеми и мерки за директни плащания и 6640 лв. в резултат от лишаване от възможност за реализиране печалба от произведената от тази земеделска земя продукция/, както и съединените под евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да сумата от 52 000 лв. и с иск по чл. 59 от ЗЗД за същата сума.
В касационната жалба се поддържа, че постановеното въззивно решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, постановено е в противоречие с практиката на ВКС и събраните по делото доказателства. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и исковите претенции да се уважат.
В изложението са поставени следните правни въпроси, които съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си пот. 1 на ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: 1. Ако наемателят – длъжник по договор за наем предостави платежни документи установяващи извършени банкови преводи, за които твърди, че с тях изпълнява задължението си за плащане на наемната цена по процесния договор, а наемодателят – кредитор твърди, че тези плащания касаят друго правоотношение, различно от процесното, кой носи тежестта да установи за кое правоотношение се отнася плащането и кой носи тежестта да установи съществуването на друго основание за плащане? 2. Следва ли съдът да се произнесе относно относимостта и значението за спора на всички събрани по делото доказателства? Задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях формира своите фактически и правни изводи по спорния предмет? Следва ли доказателствата да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научни правила? Следва ли заключението на експертизата като доказателствено средство да бъде обсъдено в съвкупност с другите доказателства по делото? 3.При извършено плащане, за което съдът е приел, че не е платено по твърдяното от ищеца договорно основание, длъжен ли е съда да установи кой е договорът, по който се плаща или има право да приеме наличието на някакво друго основание за плащането, при което ищецът ще има тежестта да установи, че друго такова не съществува или следва ответникът при условията на пълно и главно доказване да установи конкретно правоотношението по което е извършено плащането? При извършено плащане, за което съдът е приел, че не е платено по твърдяното от ищеца правно основание, следва ли същото да се счита като платено без основание(респективно като водещо до неосноватлено обогатяване) и кой носи доказателствената тежест да установи, какво е основанието за получаване на сумата? При извършено плащане, за което ищецът твърди, че е платено без основание, следва ли ответника при условията на пълно и главно доказване да установи конкретно правоотношение, по което е извършено плащането? Правните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС постановени по чл. 290 ГПК.
Ответникът по жалбата Ц. Г. Г. чрез адв. Е. Е. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е изразил писмено становище, в което са изложени съображения, че не са налице релевираните от касатора касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението.
Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение, намира че касационната жалба е подадена в срока предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу съдебен акт подлежащ на касационен контрол и е процесуално допустима.
Въззивния съд се е произнесъл по предявените искове с правно основание по чл. 82, ЗЗД и предявените при условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, от ЕТ „ЗДП – П. – К. П.“.
Съдът е приел, че в исковата си молба ищецът твърди, че е бил в договорни отношения с ответника, породени от договор за наем на земеделски земи, че е заплати договорената цена за наетите земи, но не е получил ползването на земите от ответника. Поддържа, че е претърпял вреди от това, че ответникът не е изпълнил поетото по договора задължение да предаде ползването на земите – загуби и пропуснати ползи. Евентуално претендира, че ответникът се е обогатил неоснователно с получената наемна цена.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е оспорил съществуването на договор за наем на земеделска земя, както и факта че е получил от ищеца 52 000лв плащане на наемна цена. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил, че плащането е в изпълнение на сключения договор. Възразява, че това изпълнение не съставлява вреда за ищеца, че ищецът не е претърпял нереализиране на печалби, че плащанията на които се позовава ищецът не касаят процесния договор.
Прието е за установено от представения договор за наем от 19.09.2011г сключен между Ц. Г. като наемодател и К. П., действащ като ЕТ”ЗДП – П. - К. П.” като наемател, че наемодателят се задължава да предостави на наемателя за една стопанска година своя земеделска земя - нива от 751 дка в землището на [населено място], ЕКАТТЕ 12022, местност „К. К.“, имот № 019001 срещу наемно плащане от 70лв, което се дължи за всеки период от 30.03.2013г. и, че договорът е двустранно подписан.
Посочено е, че ищецът представя извлечения и документи – извлечения от сметки за направените плащания към Ц. Г.. В документите е посочено основание рента. Плащанията са извършени през 2013 г.
Съдът е приел, че според тези документи и изслушаната ССЕ ищецът дължи на ответника по договора за наем за 2011 г. наемна цена от 52 570 лв. Според вещото лице от платежните документи се установява, че през м. 07 - 12.2013г ищецът е превел по сметка на ответника 52 000лв. Според вещото лице са налични и последващи договори от 2014г и от 2016 г., сключени между страните за различни земеделски земи, както и доказателства за платени от ищеца на ответника през 2016 г. - 55 027.64 лв. Тези договори и доказателства за плащане не са представени по делото. Вещото лице е дало заключение относно размера на печалбата на ЕТ”ЗДП-П.-К. П.” към м. 12.2011 г. и 2012 г.
Посочено е, че по делото от страна на ищеца са представил документи от ДФЗ, съгласно които Ц. Г. през м. 02 - 04.2013г е получил плащания за кампания 2012г – посочени суми. Представена е и справка за дейноста на Ц. Г. към 26.03.2012г, съобразно която е използвана площ от 126.3717 ха, засети в землището на [населено място], [населено място] и [населено място]. Представено е и писмо от 05.02.2019г, изх. от ДФЗ , от което е прието за установено, че имот 12022-019-001 през стопанската 2011/2012г е заявен за подпомагане от Ц. Г., с посочено основание за ползване - договор за наем.
Съдът е посочил, че в открито съдебно заседание. на 20.05.2019г. по реда на чл. 176 ГПК е изслушан ответника Ц. Г. , който е изложил твърдения, че ищецът обработва от години семейните му ниви. Според ответникът той не се познава с ищеца, не му е предавал нищо, не е правил нищо в процесната нива
По делото са разпитани свидетелите В. К. и Г. Г. - баща на ответника.
Прието е, че свидетелят Карабогданов твърди, че знае процесната нива, че работи на нива в съседство с нея. Свидетелят твърди, че познава ищеца като земеделски производител и че през 2012г. той не е обработвал процесната нива. Свидетелят посочва, че К. е обработвал тази нива след 2012-2013г. Свидетелят твърди, че не му е известно кой е обработвал тази земя през 2011 – 2012 г.
Посочено е, че свидетелят Г. установява, че семейството му притежава съседни парцели, че до 2013г К. не е обработвал всички земи, понякога работел един парцел, след това друг. Установява, че имали уговорка като си пуска документи за субсидии те да си минават като част от наема. Свидетелят посочва, че в периода от 2005 до 2015г с ищеца са имали добри работни отношения. Свидетелят установява, че земеделската земя е обработвана както е уточнено по договор, ако в договор е посочено, че земята ще се обработва от ищеца значи се е обработвала от ищеца.
Посочено е, че по делото са представени и договори за наем от 27.10.2012г , 10.12.2013 г. и 24.08.2014г сключени между ищеца и Г. Ц. Г., с които страните договорят предоставяне на процесната земеделска земя под наем срещу заплащане на възнаграждение, дължимо съответно от 30.03.2014г, 30.03.2015 г., 30.03.2016г.
Въззивният съд е приел, че между страните не е спорно, че за стопанската 2011/2012 г. са били обвързани от договор за наем на земеделска земя, сключен на 19.09.2011 г., че няма спор, че през 2013 г. ответникът е получил плащанията на ищеца в размер на 52 000 лв., за което са представени по делото платежни документи.
Прието е за спорно дали ответникът е предоставил на ищеца ползването на наетата земеделска земя, съответно дали ищецът е заплатил наемната цена по договора за наем и представлява ли това вреда за него.
От съвкупната преценка на доказателствата по делото – представеното писмо от 05.02.2019 г. изх. От ДФЗ и разпита на свидетеля К. е формиран извод за това, че ищецът не е ползвал през 2011/2012 г. процесната земя, като ползвана я е декларирал ответникът.
Съдът е приел, че договорът за наем е консенсуален –т. е. с постигане на съгласие за наетата вещ и наемната цена договорът е сключен. Приел е още, че предаването на наетата вещ за ползване не е елемент от състава на сключването на договора, а се дължи като форма на изпълнение на поетото по договора задължение. Поради това е прието, че със сключването на договора от 19.09.2011г. ответникът дължи на ищеца предоставяне на наетата земя за ползване според договореното, а ищецът – дължи заплащане на наемна цена. Според съда, ако се установи, че ответникът не е предоставил на наемателя си ползването на наетата вещ, то се установява неизпълнение на договорно задължение, при което ищецът има право да претендира заплащане на обезщетение за вредите, които е претърпял от неизпълнението на задължението от ответника.
Приел е, че ищецът претендира, че тези вреди са претърпяни загуби и пропуснати ползи.
Въззивният съд е приел, че претърпяните загуби се съизмеряват със заплатената наемна цена по договора, която ищецът претендира, че е платил без да получи договореното ползване на наетия имот.
Прието е, че по делото не е установено по категоричен начин, че плащането, установено от ищеца с платежни документи от м. 07. - м. 12.2013г е плащане именно по конкретния договор за наем на земеделски земи. Посочил е, че в платежните документи не е отбелязано по кой договор между страните се правят конкретните плащания. Приел е за установено, че страните са били в трайни договорни отношения - не само за конкретната земеделска земя, но и за други, отдавани под наем на ищеца от ответника и неговото семейство. Прието е, че договори за наем на земи между ищеца и ответника и членове на неговото семейство са сключвани и преди 2011г и след това. Съдът е приел, че по делото има данни за сключени два договора за наем на земеделски земи с наемодател - ответника или член на неговото семейство и наемател – ищеца - за 2014г. Единият договор е описан от вещото лице, изготвило ССчЕ, сключен на 03.10.2014г с Ц. Г., а другият е представен с въззивната жалба – от 24.09.2014, сключен с Г. Г. и със сходни договорки относно падежа на задължението за заплащане на наемна цена.
От изложеното е формиран извод, че между страните съществуват продължителни облигационни връзки, породени от сключвани договори за наем на земеделски земи. Приел е, че така както е сключен и процесния договор, страните се договарят, че наемателят дължи плащане на наемната цена след изтичане на стопанската година, за която е сключен договора за наем. Посочил е, че в настоящият случай ищецът следва да заплати наемната цена по договор за наем на земеделска земи за стопанската 2011/2012г от 30.03.2013г.
Съдът е приел, че по делото липсват доказателства, от които да бъде направен извод, че плащането доказано по делото, което ответникът не оспорва да е получил, е именно по конкретния договор от 19.09.2011 г. за нива – имот № 019001г. Според съда приблизителното времево съвпадение на задължението по договора от 19.09.2011г за заплащане на наем - от 30.03.2013г и доказаните плащания през м. 07-м. 12.2013г не са достатъчно доказателство, за да се приеме категоричен извод, че плащанията представляват изпълнение на задължението на ищеца да заплати наемна цена по договор от 19.09.2011г. Прието е, че при единственото относимо възражение на ответника направено по делото и при изрично разпределената доказателствена тежест върху ищеца същият не е провел главно доказване на обстоятелството, че плащанията по платежни документи от м. 07-м. 12.2013г, представени по делото, са именно по конкретния договор за наем. Според съда житейски нелогично през 2013г. да се извърши плащане по договор, за който през 2011г не е получена дължимата престация и през 2017г да се инициира дело за връщане на платеното.
Прието е, че по делото не е доказано, че ищецът е заплатил на ответника наемната цена по договор от 19.09.2011г. Посочил е, че при установения факт, че ответникът не е предоставил на ищеца ползването на наетата земя, не може да се направи извод че ищецът е претърпял загуба, като е платил цена по договор, по който не е получил насрещно изпълнение. Поради липса на доказана загуба в причинна връзка с неизпълнението на договорното задължение на ответника по договор от 19.09.2011 г. да предостави за ползване наетата вещ е изведен извод, че предявения иск за заплащане на обезщетение за вреди в размер на 52000 лв. следва да бъде отхвърлен като недоказан по основание.
Съдът е приел, че ищецът не е доказал и претърпените пропуснати ползи от неизпълнение на договорното задължение на ответника да му предостави ползването на наетата земя за стопанската 2011/2012г.Според съда пропуснатите ползи подлежат на обезщетяване само тогава, когато по делото е установено, че те са реална вреда претърпяна от ищеца. Посочил е, че пропуснатите ползи не се предполагат, а следва да бъдат доказани в процеса. Само ако бъде доказано, че при точно изпълнение на длъжника имуществото на кредитора е могло да бъде увеличено, ще бъде дължимо обезщетение по чл. 82 ЗЗД за пропуснати ползи - да се поправят претърпените от кредитора вреди, от това, че поради договорно неизпълнение на длъжника не е увеличил своето имущество.
Прието е, че по делото няма доказване на реалност на претендираните пропуснати ползи, че не е установено, че ако ответникът бе предоставил наетите земеделски земи на ищеца съобразно договора от 19.09.2011 г. ищецът би увеличил своето имущество. Прието е още за неустановено ищецът да е кандидатствал въобще някоя година за финансова помощ пред ДФЗ и съответно дали за 2011 г./2012 г. неполучаването на помощта се дължи само поради неизпълнение на задълженията по договор за наем на ответника. Приел е, че не е установено с какво е следвало да засади земите ищецът, съответно не е установено и каква печалба би получил при предоставена възможност да обработва процесните земи. Изведен е извод, че поради липса на доказателства за претърпени от ищеца пропуснати ползи в причинна връзка с неизпълнение на задълженията на ответника да му предостави ползването на наетите земеделски земи предявените искове за 26 923 лв. следва да бъдат отхвърлени, като недоказани по основание.
Въззивният съд е приел за неоснователни предявените при условие на евентуалност искове за връщане на сумата от 52 000лв. като заплатена на ответника без основание и като сума, с която се обогатява без основание, а ищецът се обеднява.
Прието е, че по делото няма спор между страните, че процесната сума е заплатена по договор за наем, но не е установено по делото по кой конкретно договор за наем. Прието е още, че освен, че е безспорно между страните, че сумата е заплатена на договорно основание, това е посочено и в платежните документи –основанието за плащане е посочено рента.
Според въззивният съд, при наличие на договорно основание, което не се твърди да е нищожно или унищожаемо, претенцията за връщането на платената наемна цена като платена без основание или водеща до неоснователно обогатяване е неоснователна. Прието е, че отношенията между страните следва да се уредят на плоскостта на договорното изпълнение и съответно – обезщетение при неизпълнение, но не и на плоскостта на неоснователното обогатяване, което е приложимо при липса на договорно отношение. Формиран е извод, че предявените евентуални искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
При тези съображения е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди на основание чл. 82 ЗЗД и предявения при условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и по чл. 59 ЗЗД са отхвърлени,
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 42/30.03.2018 г. по гр. дело № 413/2017 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК е възприета практика на ВКС, изразена в решения на състави по чл. 290 ГПК, според която съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Подписаната от работника ведомост доказва основанието, на което е извършено плащането. По същия начин, когато основанието за плащане на определена сума е изрично посочено от работодателя в нареждането за банков превод или в разписката, съставените документи установяват вида на плащането. Ако обаче, в банковия документ или в разписката не е посочено основанието за плащане, в доказателствена тежест на получилия плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като дадено без основание. В тези случаи, когато в платежните документи не се сочи основание за плащане на сумата и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание за плащане /респ. съществуването на повече негови вземания/ и погасяването им в различен ред съгласно чл. 76 ЗЗД. Разписката е нарочно съставен свидетелстващ документ, който материализира извънсъдебното признание на автора /лицето, което я е подписало/, че той е получил нещо от посоченото в разписката лице. Ведомостта и платежното нареждане са също нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане. Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ, както и допустимостта на други доказателствени средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание, веществените доказателства, заключения на вещи лица и др.
С решение № 150/25.06.2012 г. по гр. дело № 574/2011 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК е прието, че съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него /чл. 154, ал. 1 ГПК/. Заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване, както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, но още и предаване на обещаната сума. Ответникът установява възраженията си срещу това вземане, като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с конкретните отношения длъжник - кредитор, каквито са например твърденията, че задължението е погасено.
При твърдение за извършено плащане, заемополучателят следва да го установи, което включва и елементите, определящи изпълнението като точно.
При възражение на кредитора, че извършеното от длъжника плащане не е по спорното заемно правоотношение, а по други съществуващи еднородни правоотношения между страните, той следва да установи наличието на такива. Тогава, само при установени няколко еднородни задължения от заемополучателя към заемодателя, направеното от него плащане ще се цени при условията на чл. 76 ЗЗД.
Разписката по чл. 77 ЗЗД се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи още и като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума.
При няколко еднородни задължения, в разписката трябва да се посочи по кое от тях е извършено изпълнението, което е задължение на кредитора. Ако не го стори и между страните съществува спор кой дълг е погасен чрез плащане, отношенията се уреждат по правилата на чл. 76 ЗЗД.
Съгласно чл. 77, ал. 3 ЗЗД, ако длъжникът е изпълнил задължението си само отчасти, върху кредитора лежи и задължението да отбележи върху документа полученото изпълнение и да даде разписка на длъжника. В случай, че кредиторът не извърши отбелязване или не даде разписка, това не прави неточно изпълнението на длъжника, нито променя доказателствената тежест за фактите и обстоятелствата, посочени по-горе. Ако е установено, че длъжникът има множество еднородни задължения към същия кредитор, при спор за кое е направено частично плащане, отново следва да се приложат разпоредбите на чл. 76 ЗЗД – платена е част по най-обременителното задължение; ако всички са еднакво обременителни – платено е по най-старото, а ако са възникнали и едновременно – погасяват се съразмерно. Следователно, когато е установено наличието на повече еднородни задължения, което е в тежест на страната, черпеща изгодни за себе си правни последици от това и само при спор кое от тях се погасява с плащане, изпълнението се преценява по правилата на чл. 76 ЗЗД. При установено само едно задължение за престиране на пари, плащането от длъжника на цялата или на част от сумата, доказва погасяване именно на този дълг, независимо дали кредиторът е направил изрично отбелязване по чл. 77, ал. 3 ЗЗД. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 119/30.07.2018 г. по гр. дело № 1796/2017 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС. Съдът е формирал правни изводи, че по делото не е установено, че плащането с платежни документи от м. 07. – м. 122013 г. е плащане по конкретния договор за наем на земеделски земи. Прието е, че в платежните документи не е отбелязано по кой договор между страните се правят конкретните плащания. Формиран е извод, че по делото е установено, че страните са били в трайни договорни отношения – не само за конкретната земеделска земя, но и за други, отдавани под наем на ищеца от ответника и неговото семейство. Изводът е съобразен, както с твърденията в исковата молба на ищеца – за наличие на трайни договорни отношения и приложените по делото доказателства, така и с възражението на ответника. С решението са формирани и изводи, че със сключения договор за наем страните се договорили, че наемателят дължи плащане на наемната цена след изтичане на стопанската година, за която е сключен договора. Формиран е извод, че липсват доказателства, че плащането доказано по делото, което ответникът не оспорва да е получил е именно по конкретния договор за наем от 19.09.2011 г. Направен е и извод, че при единственото относимо възражение на ответника, направено по делото – че плащанията не касаят процесния договор и изрично разпределена доказателствена тежест върху ищеца същият не е провел главно доказване на обстоятелството, че плащанията по платежни документи от м. 07. – м. 12.2013 г. са именно по конкретния договор за наем. Тези изводи на съда не са в отклонение на посочената практика на ВКС. Последната е приложима в хипотеза, при която ответника-кредитор е въвел възражение, че извършеното от длъжника плащане не е по спорното правоотношение, а по други съществуващи еднородни правоотношения, като последните са спорни между страните по делото. Настоящият случай не е такъв – както ищеца в исковата молба е изложил твърдения за наличие на продължителни облигационни връзки с ответника, породени от сключвани договори за наем на земеделска земя, така и ответникът във възражението, че плащането на сумата не е по процесния договор за наем е изложил и твърдения за трайни договорни отношения с ищеца по сключвани такива договори за наем. С оглед на посоченото съдът е разпределил доказателствената тежест върху ищеца за доказване на обстоятелството, че плащанията по платежните документи са именно по конкретния договор за наем. Както се отбеляза извел е извод, че ищецът не е провел главно доказване на обстоятелството, че плащанията са именно по конкретния договор за наем, който извод не е в противоречие с цитираната практика на ВКС.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 127/22.07.2015 г. по т. дело № 1772/2015 г. на ВКС, I т. о. по чл. 290 ГПК е възприета задължителната практика на ВКС,постановена при действието на ГПК/отм./ /която не е загубила значението си и понастоящем, въпреки предвидената с разпоредбата на чл. 272 от ГПК от 2007г. правна възможност/ - ППВС №7/65г. и ТР №1/04.01.2001г., според която въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събраните по надлежния ред пред двете инстанции доказателства, като въз основа на тях формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет, при обсъждане на всички доводи и възражения на страните, а пропускът да стори това представлява съществено процесуално нарушение, водещо до отмяна на въззивното решение.Тези задължителни за съдилищата указания са актуални и са възприети и във формираната при действието на новия ГПК по реда на чл. 290 от ГПК задължителна за долните съдилища съдебна практика, според която дори и при предвидената в чл. 272 от ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция, въззивният съд следва да изложи не просто декларативни, а обосновани и мотивирани мотиви и, спазвайки правилата на формалната и правна логика при излагането на фактическите констатации и правните си изводи да отговори на всички доводи на страните, включващи се в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК.
С решение № 25/02.07.2020 г. по гр. дело № 2976/2019 г. на ВКС, II г. о. по чл. 290 ГПК е прието, че съобразно разпоредбата на чл. 202 ГПК заключението на експертизата като доказателствено средство следва да бъде обсъдено в съвкупност с другите доказателства по делото. Когато съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от неговия предмет са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената задача. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК, цитирани от жалбоподателя. Правният въпрос е разрешен в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по надлежния ред пред двете инстанции доказателства, включително и заключението на вещото лице по назначената от първоинстанционния съд съдебна експертиза, съответно въз основа на тях е формирал свои фактически и правни изводи по предмета на спора, като е обсъдил доводите, и възраженията на страните, което е намерило израз в мотивите на решението. Следователно соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този правен въпрос не се установява.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос. Същият касае правилността на изводите на въззивния съд и поради това не покрива изискванията за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на въпроса изисква преценка на доказателствата по делото, каквато е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК. С определението по чл. 288 ГПК К. съд преценява дали правният въпрос, включен в предмета на спора е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като третият въпрос не представлява правен въпрос, това е достатъчно за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 2900 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 596/03.06.2021 г. по в. гр. дело № 24/2021г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба, подадена от ищеца ЕТ „ЗДП-П.-К. П.”, ЕИК, със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], № , представляван от К. З. П., чрез адв.Б. Т..
Осъжда ЕТ”ЗДП-П.-К. П.”, ЕИК, със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], № , представлявано от К. З. П. да заплати на Ц. Г. Г., ЕГН сумата 2900 лв. разноски по делото за производството пред ВКС по чл. 288 ГПК за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: