Производството е по реда на чл. 290 от ГПК

като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 78 384/31.12.2020 година, подадена от „Ю. Б“ АД [населено място], против решение № 12 257/05.11.2020 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 15-ти състав, постановено по т. д. № 1294/2020 година.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 2344/26.11.2018 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-7 състав, постановено по гр. д. № 2042/2017 година с което са отхвърлени предявените от „Ю. Б“ АД [населено място] против „Български пощи“ ЕАД [населено място] искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 482 732.17 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от виновните и противоправни действия на служителите на „Български пощи“ ЕАД [населено място] в [населено място], [населено място] и [населено място], изразяващи се в това, че като са получавали суми по договори за депозит или за влог са вземали парите от клиентите като за внесените суми са им издавали документи, но не са ги отчели на пощите, а те на банката или неправомерно са теглили суми от депозитни или влогови сметки на клиенти на банката или са ги закривали, тъй като част от сумата е погасена по давност, а останалата част в размер на 27 842.70 лева е погасена чрез прихващане с насрещното вземане на „Български пощи“ ЕАД [населено място] срещу „Ю. Б“ АД [населено място] за заплащане на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на 35 131.77 лева-обезщетение за забавено изпълнение на задължението му за периода от 08.06.2011 година до 30.05.2014 година по договор № 430-0293/02.06.1997 година присъдени му с решение № 335/11.02.2016 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-13 състав, постановено по т. д. № 3415/2014 година и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 164 698.99 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 15.06.2014 година до 14.06.2017 година.

В подадената от „Ю. Б“ АД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от банката против „Български пощи“ ЕАД [населено място] искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат уважени.

Ответникът по касационната жалба „Български пощи“ ЕАД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 31 438/15.02.2021 година, с който същата е оспорена като неоснователна, като е поискано оставянето й без уважение, а като следствие от това се потвърди атакуваното с нея решение.

„Ю. Б“ АД [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 24.11.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 78 384/31.12.2020 година, като е подадена по пощата на 29.12.2020 година, а дните от 24.12.2020 година до 28.12.20020 година, включително са неприсъствени. Поради това и съгласно чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 400/17.05.2021 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това кога възникват вредите за банката в случаите, в които трето лице е усвоило сума от сметка на нейни вложители-от момента на присвояването на сумата или от момента, в който неправомерно усвоените суми са възстановени от банката по банковите сметки на вложителите; за това кой е началния момент, в който за банката е възникнало правото на иск по чл. 49 от ЗЗД и е започнала да тече погасителната давност-от момента на присвояване на сумите или от момента, в който неправомерно усвоените суми са възстановени от банката по банковите сметки на вложителите и за това при постановяване на решението си по спора длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички съществени доводи и възражения на страните и събраните във връзка с тях доказателства.

По така поставените въпроси настоящият съдебен състав на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че договорът за паричен влог по чл. 421 от ТЗ е едностранен и формален договор, като за разлика от договора за влог по чл. 250 и следващите от ЗЗД, е възмезден такъв. Предмет на това договор са заместими вещи (пари), с които при обикновения влог влогоприемателят не може да се разпорежда, освен ако това му е било разрешено от влогодателя (чл. 257, ал. 1 от ЗЗД). В последния случай е налице неправилен влог, за който се прилагат съответно правилата за договора за заем. Съгласно чл. 257, ал. 3 от ЗЗД ограничението за разпореждане по ал. 1 от разпоредбата не се прилага по отношение на банките, от което следва, че те винаги могат да се разпореждат с предоставените им по договора за паричен влог парични средства, като ги използват за осъществяване на своята дейност. Поради тази причина този договор е възмезден, като банката дължи на влогодателя уговорената лихва, а също така и не дължи връщане точно на предоставените от него парични средства, а парична сума в същата валута и размер. С оглед на това е приложимо правилото на чл. 230, ал. 1 от ЗЗД и банката става собственик на предоставените и от влогодателя парични средства, като последният губи собствеността върху тях и същата се трансформира във вземане по отношение на банката-влогоприемателят става кредитор на същата. Същевременно при договора за разплащателна сметка (така както е уредена същата преди отмяната на чл. 426-чл. 429 от ТЗ с ДВ бр. 23/2009 година) банката открива сметка на едно лице, чрез която срещу възнаграждение, да извършва по негово нареждане плащания в рамките на наличната сума. Този договор съдържа в себе си елементите на договор за паричен влог и на договор за поръчка. При него задълженията на банката са да изпълнява нарежданията на титуляра на сметката и да плаща лихва върху вложените по сметката средства (чл. 427, ал. 2 от ТЗ отм. ). Така установената възмездност сочи, че и по този договор банката не извършва разплащанията точно с предоставените й от клиента парични средства, а с налични такива.

При двата посочени по-горе договора банката може да ползва средствата, които са й предоставени срещу заплащането на лихва. Банката става собственик на предоставените й парични средства, поради което не дължи съхраняването й, а дължи връщане на сумата в същата валута и размер. Вложителят сменя качеството си на собственик на паричните средства с това на кредитор на банката. Същевременно банката в качеството си на титуляр на вложените пари има право да се разпорежда с тях. Тя прави това като сключва банкови сделки с получените пари.

С оглед горното банката става собственик на предоставените й парични средства, а вредите от унищожаване, отнемане или повреждането на вещта се носят от собственика й, тъй като водят до намаляване на неговото имущество, което намалява от момента на извършването на увреждащите действия.

Договорът за влог се счита сключен от момента на оформянето на писмените документи-чл. 422 от ТЗ и предаване на сумата на лицето, действащо от името и за сметка на банката. Възможно е това лице да не отчете посочената от него сума, като по този начин тя не влиза в имуществото на банката, а тя придобива качеството на длъжник на влогодателя. В този случай увреждащото действие се явява именно действията на лицето, представляващо банката, тъй като чрез тях банката се задължава без да е получи реално насрещната престация. Също така е възможно действащото от името и за сметка на банката лице да използва неавтентичен или подправен документ за да създаде привидност за съществуването на паричен влог, какъвто не е налице, като по този начин получи от банката суми, за които тя не е задължена към действителен влогодател, като в този случай вредата настъпва от момента на изтеглянето на сумите. Наред с това е възможно посоченото лице, чрез използване на неавтентичен или подправен документ, да изтегли цялата или част от сумата по паричен влог на трето лице. В този случай ако плащането на банката няма погасителен ефект то тя остава задължена към действителния влогодател, а имуществото й е намаляло. Поради това в тези случаи, както и в случаите, когато средствата са изтеглени неправомерно от трето лице, вредата настъпва от момента, в който третото лице неправомерно е усвоило сумите от сметките, а не от момента, в който банката е възстановила сумите на влогодателите. В последния случай банката изпълнява свое задължение по сключен с влогодателите договор, поради което това не може да доведе до вреди за банката. Вредите са настъпили от момента, в който имуществото на банката е било намалено, чрез действията на третото лице. Приемането на тезата, че вредите настъпват с плащането на сумата на вложителите, би означавало, че тези средства са на вложителите и те, а не банката са увредените лица, което обаче противоречи на правното естество на договорните отношения между тях. От момента, в който сумите са усвоени от третото лице банката не може да ги използва за осъществяване на своята дейност, нито може да ги изиска отново от вложителите.

Въпросът за момента, от който започва да тече погасителната давност е в зависимост от това дали се касае до договорна или до деликтна отговорност в отношенията между страните. В случаите когато се касае за договорна отговорност за вреди по силата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, т. е. от настъпването на вредата, което в конкретния случай е момента на усвояването на сумите от третото лице. Възможно е страните по договора да уговорят начин за установяване на вредите, а оттам и момента от, който ще считат вземането за изискуемо. В този случай давността ще започне да тече от установяването на вредата по установения в договора ред. В случаите когато се касае за деликтна отговорност, по силата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД давността започва да тече от момента на откриването на дееца. В случай, че лицето извършило неправомерните действия е известно, то се счита, че дееца е открит и давността е започнала да тече. Без значение е дали увреждащото действие е едновременно деликт и престъпление. Отговорността за вреди от деликт е различна от наказателната отговорност за извършено престъпление, поради което ако лицето, извършило увреждащите действия е известно, не е необходимо то да бъде установявано с влязла в сила присъда. Именно затова законът не съдържа правило, според което при непозволено увреждане, което е и престъпление, дееца се счита открит само при наличие на влязла в сила присъда, а съгласно т. 2 от ТР № 5/05.04.2006 година, постановено по тълк. д. № 5/2005 година на ОСГТК на ВКС наказателното производство не спира и прекъсва давността за вземането на обезщетението на вредите от непозволеното увреждане. Възможно е вредата да не е явна и да не може да бъде установена в момента на настъпването й, а за това се налага да се предприемат определени действия, като например извършване на проверка, при която да бъдат установени конкретните вреди, като деецът се счита установен от този момент и от него започва да тече давността (решение № 380/13.10.2011 година, постановено по гр. д. № 429/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

В раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания относно съдържанието на мотивите са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и в ППВС № 1/10.11.1985 година. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право и въз основа на тях приеме за установени или не спорните по делото факти. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Тези правила са общи и намират приложение както за първата, така и за въззивната инстанция

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийския апелативен съд трябва да бъде потвърдено, но не по изложените в него правни съображения.

Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че не било спорно, а и от събраните по делото доказателства се установявало, че между „Ю. Б“ АД [населено място], като възложител от една страна и от друга „Български пощи“ ЕАД [населено място], като изпълнител бил сключен договор № 430-0293/02.06.1997 година (с анекси към него от 02.06.1997 година, от 22.06.1998 година, от 2002 година и от 13.05.2011 година), съгласно които възложителят възлагал, а изпълнителят приемал, чрез определени свои служители в пощенските станции да извършва от името и за сметка на възложителя на основание Инструкция за работата с депозити и влогове, конкретно възложените им дейности, а именно: сключване на договори с физически лица за спестовен влог и договори за депозит в лева; изплащане на пари в брой от депозитни и влогови сметки, включително изплащане на лихви по тях; извършване на операции, свързани с изготвяне на договори за депозит, издаване на спестовна (депозитна) книжка, закриване на депозит и на книжка; водене и приключване на дневен операционен дневник; олихвяване на спестовни книжки; завеждане на дневна отчетност с ЕИТ, там където е осигурена такава от банката в Районните пощенски станции и пощенските станции; предоставяне на определена от банката информация на гражданите и клиентите на банката; събиране на такси и комисионни по операциите на банката; приемане на суми в брой от юридически лица и превеждането им по банкови сметки в клоновете и офисите на банката; приемане на суми в брой от физическите лица и превеждането им по банкови сметки в клоновете и офисите на банката; приемане на плащане на погасителни вноски по кредити и други сметки на физически и юридически лица, обслужвани в АРМ и PPM-с прилагане на Тарифата на банката според анекс от 01.03.2002 година; откриване и обслужване на разплащателни сметки на физически и юридически лица; продажба и приемане на документи за потребителски кредити; въвеждане и обслужване на нови клиенти. Банката се била задължила да обучава и преквалифицира за своя сметка служителите на „Български пощи“ ЕАД [населено място] по извършването на банковата дейност; да упражнява най-малко два пъти годишно текущ контрол и извършва внезапни проверки на банковата дейност, извършвана от пощите съвместно с представител на териториалните искова молба поделения на пощите; да упражнява текущ контрол и извършва внезапни проверки на касовата наличност (за нейното съответствие с наличността, установена по операционен дневник) веднъж на два месеца на различни дати, съвместно с представители на териториалните поделения на пощите (чл. 2, т. 7 и т. 8). За извършваната по договора банкова дейност, охрана, превоз и доставка на парични средства и материални ценности до РПС по чл. 6 от договора било поето задължение банката да заплаща на пощите ежегодно сума в размер на 800 000.00 лева, а с анекса в сила от 01.03.2002 година банката се била задължила допълнително ежемесечно да изплаща на териториалните поделения на пощите за извършените банкови операции и услуги комисиона в размер на 1.6 % върху приетите и изплатени суми в брой от пощенските станции на клиенти на банката върху която сума се начислявал ДДС, а за събиране на такси и комисиони - по 0.9 %. Съгласно чл. 4 от договора пощите се били задължили да извършват възложената им работа в съответствие с изискванията по инструкциите, указанията, договорите и другите документи, предоставяни от банката, да използват, съхраняват и опазват паричните средства и оперативните документи на банката, да превеждат на банката разликата между постъпилите и изплатени пари в брой по влогови, депозитни и други сметки съгласно Наредба № 3 за плащанията на БНБ и създадена организация между съответните поделения на страните. Поето било и задължение пощите да задължат служителите си, извършващи банкова дейност, да подпишат декларация, предоставена от банката, за опазване на банковата тайна, която да съхраняват в досието на служителя. Съгласно чл. 4.10 от договора пощите се задължавали да предоставят информация, свързана с извършената банкова работа, по писмено искане от прокуристите на клона на банката, отправено до ръководителя на териториалното поделение на пощите. Според чл. 4.12 пощите се задължавали да осигуряват материално стимулиране на служителите, извършващи банкова дейност, съобразно личния им принос, с източник приходите от комисионата и в размер, определен с Вътрешните правила за образуване и разпределение на работната заплата на „Български пощи“ ЕАД [населено място]. Уговорено било приемането и заплащането на извършената от пощите банкова дейност да става на базата на двустранно подписан месечен отчет, в който пощите отразяват извършената дейност според договора. Съгласно чл. 10 от договора нанесените имуществени щети на банката или на нейни клиенти вследствие неприлагане или неточно прилагане на инструкциите, указанията и изискванията за правилно, компетентно и качествено извършване на банкова работа, се установявали с двустранен писмен акт от финансово-контролните органи на страните. Размерът на щетата се превеждал от пощите на банката, като за времето от нанасянето на щетата до изплащането й се начислявала законната лихва върху дължимата сума. Сумата се изплащала в тридневен срок въз основа на подписания документ, а при възникване на спор-в тридневен срок от получаване на утвърденото решение от специална комисия с равен брой представители на двете страни като поименният й състав се определял със съвместна заповед на банката и пощите. Съгласно чл. 26 от Инструкция за работа с депозити и влогове в лева, при различие между данните по влоговата сметка и спестовната книжка за верни се смятали данните по спестовната книжка. Според чл. 37 ал. 2 от инструкцията на счетоводител-касиерите на гишета се зачислявали лични печати, с които те оформяли счетоводните документи-вносни бележки, разписки, платежни нареждания, договори за депозит, дневни ведомости (операционни дневници), рекапитулации и спестовни/депозитни книжки. Според чл. 55 всички извършени за деня операции по депозити и влогове в неавтоматизирано представителство се записвали в операционен дневник по образец по хронологичен ред в момента на оформянето им като на реда срещу записаната операция клиентът полагал подпис. Инструкцията предвиждала при откриване на влог служителят да оформя договор или депозитна книжка, като записвал издадените в нарочен дневник-по образец. При приемане на суми вписвал операцията в спестовна/депозитна книжка, а при изплащане на суми счетоводител-касиерът вписвал операцията в спестовната/депозитна книжка, която оформял с подпис и печат и предавал сумата на титуляря или пълномощника (чл. 56 и чл. 40 ал. 7). Съгласно чл. 67 дневната ведомост и съответствието на направените в нея записвания с първичните документи се проверявали и авторизирали от началника на пощенската станция. В края на оперативния ден операционният дневник се приключвал и заедно с документите се изпращал в банковия клон или банковото представителство за обработка. Счетоводителят при банков клон, който отговарял за неавтоматизираните представителства в пощенските станции получавал операционните дневници с приложените към тях вносни бележки и разписки от представителствата и след проверка на последователност и оформяне на документацията, както и съответствието на документацията, завеждал на компютъра съответните операции от операционните бележки. С анекс от 13.05.2011 година договорът между страните бил прекратен считано от 30.06.2011 година.

Въззивният съд е посочил, че делото били обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че лицата Ю. А. К., М. У., Р. Й. К. и М. И. Д. са били служители на „Български пощи“ ЕАД [населено място], съответно за населените места: [населено място], [населено място] и [населено място] както и че „Български пощи“ ЕАД [населено място] са възлагали на тези служителите извършването на банкова дейност в клоновете съответно за населените места [населено място], [населено място] и [населено място], с оглед на което се налагал извод, че „Български пощи“ ЕАД [населено място] имало качеството на възложител на работата на лицата Ю. А. К., М. У., Р. Й. К. и М. И. Д., за извършване на банкова дейност в клоновете на пощата съответно за населените места [населено място], [населено място] и [населено място]. С присъда № 5240/16.11.2015 година, постановена по н. о. х. д. № 189/2015 година по описа на Окръжен съд Благоевград, влязла в сила на 16.01.2017 година, Ю. А. К.-„Началник пощенска станция, той и пощальон“ в Пощенската станция на [населено място] към ТП „Български пощи“-Годешево бил признат за виновен в това, че в периода от 14.07.2004 година до 09.02.2011 година в [населено място], област Благоевград, при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице, съгласно сключен трудов договор № 655/04.05.2004 година, допълнително споразумение със заповед № 992/28.06.2004 година към трудовия договор, допълнително споразумение № 1644/10.09.2004 година и постоянен трудов договор, сключен със заповед № 97/25.01.2005 година бил присвоил чужди пари-сумата от 343 465.38 лева, собственост на „Ю. Б“ АД [населено място], връчени и поверени му в това му качество да пази и управлява съгласно договор за възложителство, сключен между „Български пощи“ ЕАД [населено място] и „Ю. Б“ АД [населено място], като за улесняване на присвояването бил извършил и друго престъпление, за което по закон не се предвиждало по-тежко наказание, а именно съставяне на неистински частен документ-нареждане-разписка от името на клиенти/депозанти на банката и ги бил употребил пред последната, за да докаже съществуването на право клиентите да изтеглят от депозитните си сметки суми в общ размер на 343 465.38 лева. Признат бил за виновен и в това, че в периода от 01.04.2004 година до 14.02.2011 година в [населено място], област Благоевград, при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице „Началник пощенска станция, той и пощальон“ в пощенската станция на [населено място] към ТП „Български пощи“-Годешево, съгласно сключен трудов договор № 655/04.05.2004 година, допълнително споразумение със заповед № 992/28.06.2004 година към трудовия договор, допълнително споразумение № 1644/10.09.2004 година и постоянен трудов договор сключен със заповед № 97/25.01.2005 година бил присвоил чужди пари-сумата от 37 418.13 лева, собственост на „Ю. Б“ АД [населено място], връчени и поверени му в това му качество да пази и управлява. С присъда от 15.07.2013 година по н. о. х. д. № 283/2013 година на Районен съд Павликени, влязла в сила на 31.07.2013 година и присъда № 50/09.11.2012 година по н. о. х. д. № 427/2012 година на Районен съд Павликени, влязла в сила на 26.11.2012 година, Р. Й. К.-касиер в пощенската станция в [населено място] и М. И. Д. -касиер в пощенската станция в [населено място], са признати за виновни в това, че на 13.11.2009 година в [населено място], област Велико Т., Р. Й. К.. в качеството си на длъжностно лице-касиер в пощенска станция [населено място] присвоила чужди пари-сумата от 1500.00 лева, собственост на „Ю. Б АД [населено място], поверени й да ги пази като за улесняване на присвояването извършила друго престъпление, за което по закон не се предвиждало по-тежко наказание, а именно: съставила неистински частен документ-вносна бележка от името на Я. А. Д. от 13.11.2009 година за сторниране на внесена сума от 1500.00 лева и я била използвала, за да докаже, че било прекратено правоотношението възникнало между банката и клиента Я. А. Д. по силата на договор за депозит в лева от същата дата, а М. И. Д. била призната за виновна в това, че на за времето от 20.12.2004 година до 08.04.2011 година в [населено място], област В. Т., в съучастие с Р. Й. К., при условията на продължавано престъпление, в качеството им на длъжностни лица-касиери в пощенска станция [населено място], присвоили чужди пари-сумата от 74 751.21 лева, собственост на „Ю. Б“ АД [населено място], поверени им да ги пазят или управлява като за улесняване на присвояването извършила друго престъпление, за което по закон не се предвиждало по-тежко наказание, а именно: съставила неистински частен документ-вносни бележки, договор за депозит, нареждане разписка от името на посочените в присъдата лица. По отношение на служителя М. У., било налице влязло в сила постановление за прекратяване на наказателното производство от 31.10.2012 година на прокурор към Районна прокуратура Пещера-постановено по пр. № 783М/2012 година по описа на РуП-Пещера поради това, че деецът бил починал. По делото не било спорно, че извършваната от служителите на „Български пощи“ ЕАД [населено място] дейност била регулирана от Инструкция за работа с депозити и влогове (ИРДВ). Същата била доведена до знанието на служителите на ответника и не била променяна в годините от приемането и до прекратяване на отношенията между „Ю. Б“ АД [населено място] и „Български пощи“ ЕАД [населено място]. От събраните по делото доказателства (досиетата на клиентите на банката за [населено място], счетоводните записвания на банката, заключението на съдебно-икономическата експертиза, показанията на свидетеля Л. Т. дадени в съдебно заседание от 22.05.2018 година) се установявало, че по сигнал на клиенти, банката извършила проверка на автоматизираното работно място (АРМ) в [населено място]. За проверката „Български пощи“ ЕАД [населено място] било уведомен с писмо изх. № 17-00-011-07/01.08.2011 година на „Ю. Б“ АД [населено място], но въпреки това по делото нямало данни негови представители да са взели участие в нея. В хода на проверката било установено, че в процесното АРМ са били открити 24 депозита. По тях били регистрирани 22 неправомерни тегления, които били описани в приложение № 3 към заключението на съдебно-икономическата експертиза. При 11 броя депозита, които били закрити, не били иззети от клиента депозитната вносна бележка и/ или договора. При 10 от закритите депозити били прилагани дубликати на вносни бележки, които дубликати били издадени без знанието на клиентите. Действията на служителя М. У. били неправомерни, тъй като била нарушила изискванията на чл. 39, ал. 2, т. 5 и чл. 40, ал. 7 от Инструкция за работа с депозити и влогове (ИРДВ), при теглене на лихви от депозити или изплащане на суми, клиентът да се идентифицира с документ за самоличност на титуляря/ пълномощника, пълномощното, договорът или вносната бележка за открития депозит, спестовната книжка или техни дубликати, ако последните са загубени (данните били от заключението на съдебно-икономическата експертиза и показанията на свидетеля Л. Т.). Клиентите били декларирали пред банката, че положените подписи на бележките не били поставени от тях. Декларирали били и че не били подавали молби за издаване на дубликати на документи. При всичките банкови операции в [населено място] служителя на пощите била М. У.. В резултат на това поведение на служителя на пощите съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза, за банката настъпили вреди, изразяващи се в изтеглените неправомерно суми от депозитните сметки на нейни клиенти. Поведението било противоправно и вредата била факт независимо дали изтеглените парични суми били получени лично от служителя М. У. или от неустановено трето лице, след като по делото нямало твърдения, респективно доказателства, те да са били платени на влогодателите или на депозантите, които били кредиторите на тези вземания съгласно договорите за депозит, или на овластени от тях лица или плащанията да са били отишли в тяхна полза.

Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че съгласно заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза общият размер на вредата за банката възлизал на сумата от 539 832.56 лева, от които 425 320.94 лева главница (за [населено място] –79 150.93 лева; за [населено място] -34 771.45 лева; за [населено място]-311 398.58 лева) и 114 511.26 лева лихви (за [населено място] 15 827.53 лева; за [населено място] -8625.76 лева; за [населено място] -90 058.33 лева). Размерът на главницата следвало да се намали със сумата от 68 133.63 лева, представляваща дължими от банката суми към „Български пощи“ ЕАД [населено място] съгласно чл. 6, ал. 1 от договор № 430-0293/02.06.1997 година за месеците май и юни 2011 година, с които суми били покрити частично щетите на банката от действията на служителя на „Български пощи“ ЕАД [населено място] в [населено място] и която сума била прихваната между страните с уваженото възражение на ищеца за прихващане в производството по т. д. № 3415/2014 година по на Софийски градски съд. Оставала дължима разлика в размер на 471 698.93 лева.

С оглед на така установеното от фактическа страна, въззивният съд намирал, че били налице кумулативно дадените предпоставки за основателност на иска по чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД-наличие на противоправно поведение (действие или бездействие) извършено от едно лице, спрямо което „Български пощи“ ЕАД [населено място] имало качеството на възложител на работата, при и/или по повод на изпълнението на която и в причинна връзка, с която, за „Ю. Б“ АД [населено място] настъпвали вреди. В случая било установено (при условията на пълно и главно доказване), както от посочените по-горе влезли в сила наказателни присъди (които по силата на чл. 300 от ГПК били задължителни за гражданския съд, който разглеждал гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца), така и от другите събрани по делото писмени и гласни доказателства, включително и съдебно-икономическата експертиза, че служителите на „Български пощи“ ЕАД [населено място]- Ю. А. К., М. У., Р. Й. К. и М. И. Д. били извършили виновно твърдените от банката нарушения, изразяващи се най-общо в получаване на суми от физически лица по договори за депозит/влог, без да бъдат отчитани или неправомерно теглене на суми от сметки на клиенти на банката, като са целта били използвани документи с невярно съдържание, в резултат на които деяния за „Ю. Б“ АД [населено място] били настъпили имуществени вреди в размер на 539 832.56 лева. В тази връзка, въззивният съдебен състав напълно споделял изводите на първоинстанционния съд за осъществяване състава по чл. 49 от ЗЗД, както и за липсата на съпричиняване от страна на „Ю. Б“ АД [населено място], поради което и при условията на чл. 272 от ГПК препращал изцяло към изложените от първоинстанционния съд правни изводи, които били правилни и съобразени с установените по делото факти и обстоятелства.

С оглед изложените във въззивната жалба доводи, въззивният съдебен състав приемал за неоснователно възражението по жалбата, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че нанесените вреди от пощенските служители били настъпили директно за банката, а не за съответните физически лица (вложители), които впоследствие били обезщетени от нея. В случая се касаело за сключени с клиенти на банката договори за паричен банков влог по чл. 421 от ТЗ. Характерно за този договор, наричан „неправилен влог“ било това, че банката дължала паричната сума на влогодателя в същата валута и размер, както и уговорената лихва (чл. 421, ал. 1 от ТЗ) и с оглед на което, когато се влагали пари от влогодателя, собствеността преминавала с предаването на парите върху влогоприемателя-банката. Затова, този договор пораждал транслативен ефект-парите ставали собственост на банката, която ги управлявала за своя сметка и на собствен риск, при което трябвало така да ги управлява, че да може да ги върне във всеки момент. В настоящата хипотеза, именно поради това, че парите били собственост на банката, с неправомерното им присвояването от служителите на пощите, вредата настъпвала за банката, а не за нейните вложители, както неправилно твърдяла „Ю. Б“ АД [населено място] и то настъпвала в момента на изтегляне на сумите, защото от този момент се намалявало нейното имуществото. Както правилно бил отбелязал и първоинстанционния съд, вземанията на клиентите на банката по договорите за влог, респективно. за депозит (за връщане на паричната сума и за плащане на уговорената лихва), не се влияели от извършеното присвояване. То не освобождавало банката от задълженията и по договорите с нейните клиенти, т. е. не го погасявало. Затова и извършените плащания, които банката правела към своите клиенти, били в изпълнение на договорните й задължения по конкретните договори за влог, респективно депозит, а не съставлявали нито изплащане на обезщетение-репариране на вреди (както неправилно твърдяла „Ю. Б“ АД [населено място]), тъй като такива не били претърпени от съответните физически лица-вложители; нито съставлявали изпълнение на чуждо задължение по смисъла на чл. 73 от ЗЗД или чл. 74 от ЗЗД, а били единствено израз на положената от банката грижа да изпълни точно задълженията си. Затова и изпълнението на тези задължения не водело до суброгация на банката в правата на клиенти, нито пораждало регресни права за нея. Неоснователно било и възражението на „Ю. Б“ АД [населено място] относно възражението на „Български пощи“ ЕАД [населено място] за погасяване на претендираните вземани по давност, което частично е уважено от градския съд. По силата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД погасителната давност започвала да тече от момента на изискуемостта на вземането, който момент за задължения, възникнали от деликт, какъвто бил настоящият случай бил този на настъпване на вредите, именно откогато започвала да тече погасителна давност. В настоящата хипотеза, както било посочено по-горе, вредите за банката били настъпили в момента на неправомерното изтегляне на сумите от горепосочените четирима служители на пощите, а не от момента на извършените от банката плащания. Същевременно обаче, следвало и да се има предвид, че законодателят бил регламентирал изключение от принципа, залегнал в чл. 114, ал. 1 от ЗЗД като разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД повелявала, че за вземания от непозволено увреждане давността почвала да тече от откриването на дееца. При това положение, ако било налице съвпадение между извършването на деянието и откриването на извършителя, то началният момент на давностния срок щял да бъде един и същ, но ако откриването на дееца било станало по-късно, давностният срок щял да започне да тече от този по-късен момент. Съгласно утвърдената съдебна практика не можело да се приеме за известен извършителят на престъпление, ако неговите престъпни последици не настъпвали явно за пострадалия. Такава била и хипотезата в настоящия случай, доколкото противоправното поведение на служителите на ответника било прикрито с редица документни престъпления, извършени с единствената цел да създадат привидност у пострадалия (банката), че изтеглените суми съставляват плащане в изпълнение на договорните й задължения към влогодателите и депозантите, поради което било видно, че настъпването на вредите в резултат на така извършените деликти не е било явно за пострадалия. Поради това, следвало да се приеме, че погасителният давностен срок започвал да тече от момента на разкриване на дееца. Въззивният съдебен състав споделял изводите на първоинстанционния съд, че този момент бил датата на обявяване на резултатите от извършените проверки или изготвянето на проектите за констативен протокол, съставени по повод на извършените от служителите на „Ю. Б“ АД [населено място] специални одити по жалбите на клиентите, тъй като в тях била посочена точната сума на вредата за всеки отделен случай на присвояване, както и служителя/служителите на „Български пощи“ ЕАД [населено място], които били отговорни за злоупотребите-конкретно, това били протоколите от 27.11.2011 година, 09.01.2012 година и 23.01.2012 година. Предвид това и с оглед сумите по протоколите се налагал извод, че общият размер на погасените по давност задължения възлизал на 443 856.25 лева като след приспадането им с тези, прихванати към задълженията на банката съгласно решението по т. д. № 3415/2014 година по описа на Софийски градски съд, оставала дължима от „Български пощи“ ЕАД [населено място] разлика в размер на 27 842.68 лева (471 698.93-443 856.2527 842.68), за която исковете се явявали основателни. Основателно се явявало възражението на „Български пощи“ ЕАД [населено място] за прихващане на дължимите от него суми към вземанията присъдени му с влязло в сила на 22.03.2016 година решение № 335/11.02.2016 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-13 състав, постановено по т. д. № 3415/2014 година, с което „Ю. Б“ АД [населено място] била осъдена да заплати на „Български пощи“ ЕАД [населено място] сумата от 35 131.77 лева-обезщетение за забавено изпълнение за периода 08.06.2011 година-30.05.2014 година на задължението му по договор № 430-0293/02.06.1997 година. Така предявеното за прихващане вземане в размер на сумата от 35 131.77 лева било ликвидно и изискуемо и можело да бъде компенсирано с вземанията предмет на настоящото производство като съгласно чл. 104, ал. 2 от ЗЗД погасяването настъпвало до размера на по-малкото от двете вземания от деня, в който прихващането било могло да се извърши. Предвид тези съображения, въззивният съдебен състав намирал доводите по въззивната жалба за неоснователни и поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции за отхвърляне на предявените искове по чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК обжалваното първоинстанционно решение следвало да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, след като първото въззивно решение № 988/25.04.2019 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, тринадесети състав, постановено по т. д. № 707/2019 година е било отменено с решение № 62/06.04.2020 година, постановено по гр. д. № 3415/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При това ново разглеждане при произнасяне по направеното от „Български пощи“ ЕАД [населено място] възражение за прихващане съставът на Софийския апелативен съд не е обсъждал представените от „Ю. Б“ АД [населено място] и приети с определение от 12.02.2019 година, по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК, при първоначалното разглеждане на спора от въззивната инстанция писмени доказателства. От тях е видно, че за присъдените с влязлото в сила на 22.03.2016 година решение № 335/11.02.2016 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-13 състав, постановено по т. д. № 3415/2014 година е било образувано изпълнително дело № 20178410407229/2017 година на Н. Л. М.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители. С писмо изх. № 53 001/28.09.2017 година до „Български пощи“ ЕАД [населено място], „Ю. Б“ АД [населено място] е направило изявление за прихващане на суми по т. д. № 3415/2014 година по описа Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-13 състав със сумата от 17 078.97 лева, за която е издаден изпълнителен лист от 19.09.2017 година, въз основа на решение № 335/11.02.2016 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-13 състав, постановено по 3415/2014 година. От съобщение на съдебния-изпълнител до „Ю. Б“ АД [населено място], постъпило в банката на 18.10.2017 година, следва, че „Български пощи“ ЕАД [населено място] е приело направеното прихващане, с оглед на което е коригирана дължимата се от банката по изпълнителното дело сума, чиито нов размер е посочен в съобщението. С платежно нареждане от 19.01.2017 година „Ю. Б“ АД [населено място] е превело посочената в съобщението сума по сметката на съдебния изпълнител, който с разпореждане от 10.11.2017 година е приключил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 2 от ГПК-поради изпълнението на задълженията и събиране на разноските по изпълнението. Няма данни това разпореждане на е било обжалвано от „Български пощи“ ЕАД [населено място], поради което трябва да бъде прието, че задълженията на „Ю. Б“ АД [населено място] по решение № 335/11.02.2016 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-13 състав, постановено по т. д. № 3415/2014 година са били погасени чрез частично прихващане и плащане, към 19.10.2017 година. Предвид на това не може да бъде извършено прихващане на тези задължения със сумата от 27 842.70 лева, както е приел съставът на Софийския апелативен съд.

Предвид на посоченото въпросът с дължимостта на сумата от 27 842.70 лева е висящ и следва да бъде разгледан, заедно с твърдението на „Ю. Б“ АД [населено място], че останалите суми, за които въззивният съд е приел, че са погасени по давност, също са дължими се от страна на „Български пощи“ ЕАД [населено място].

Въз основа на установената фактическа обстановка като безспорно може да бъде прието, че действията на служителите на „Български пощи“ ЕАД [населено място] представляват непозволено увреждане, още повече, че за част от тях има влезли в сила присъди, с които действията са приети за престъпления. За това непозволено увреждане служителите носят отговорност по чл. 45 от ЗЗД за причинените на „Ю. Б“ АД [населено място] вреди. Същевременно „Български пощи“ ЕАД [населено място] е работодател на тези служители и им е възложила извършването на дейността, при която са причинени вредите. Спорен е въпросът за правното основание на тази отговорност, който е от значение и с оглед направеното от „Български пощи“ ЕАД [населено място] възражение за погасяване на претендираните от „Ю. Б“ АД [населено място] суми по давност. Чрез действията на служителите си „Български пощи“ ЕАД [населено място] е осъществявало изпълнението на задълженията си към „Ю. Б“ АД [населено място] по сключения между тях договор № 430-0293/02.06.1997 година (с анекси към него от 02.06.1997 година, от 22.06.1998 година, от 2002 година и от 13.05.2011 година), поради което действията извършени от служителите в отклонение на изискванията водят до неизпълнение на задълженията на „Български пощи“ ЕАД [населено място] по договора. Съгласно чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД договорът има силата на закон за тези, които са го сключили. Поради това всички спорове свързани със съществуването, изпълнението и прекратяването на договора, включително и с отговорността за неизпълнението му се разрешават по предвидения за договорните отношения ред. Възможно, както е в случая, действията на служителите на „Български пощи“ ЕАД [населено място], освен че са довели до неизпълнение да представляват престъпление по смисъла на НК. В този случай отговорността на тези служители за причинени на трети лица (извън работодателя им) вреди следва да се ангажира на основание чл. 45 от ЗЗД, като работодателят би следвало да отговаря за действията на служителите си по реда на чл. 49 от ЗЗД, т. е. създават се предпоставки за едновременното съществуване на договорна и деликтна отговорност и за конкуренция между тях. Отговорността на едно лице за вреди обаче не може да се ангажира на две различни правни основания, ако вредите произтичат от един факт (какъвто са извършените от служителите на „Български пощи“ ЕАД [населено място] неправомерни действия), тъй като по този начин се създава възможност да се дължат две обезщетения за едно и също, което би довело до неоснователно обогатяване. В случая отношенията между „Български пощи“ ЕАД [населено място] и „Ю. Б“ АД [населено място] ще трябва да се уредят въз основа на сключения между тях договор (въпросът за действителността на който е разрешен със сила на пресъдено нещо с влизането в сила на решение № 335/11.02.2016 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-13 състав, постановено по т. д. № 3415/2014 година), тъй като по силата на чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД той има задължителна сила по отношение на тях, а отговорността за непозволено увреждане е приложима само в случаите когато страните не се намират в облигационна връзка помежду си. Тази връзка не може да бъде прекъсната поради обстоятелството, че част от действията на служителите на „Български пощи“ ЕАД [населено място] представляват престъпления. От т. 6 от ППВС № 17/18.11.1964 година не може да бъде направен друг извод. Съгласно посоченото в нея когато работник или служител при изпълнение на възложената му работа причини вреди на трето лице, което е договаряло с предприятието за изпълнението на тази работа, това лице има право да търси по силата на договора обезщетение от предприятието за причинените му вреди. Работникът, причинил вредите, отговаря по чл. 95 от КТ пред предприятието, но не и пред увреденото лице. В случая договорната отговорност на предприятието изключва отговорността по чл. 45 и следващите от ЗЗД. Ако обаче вредите са резултат на извършено престъпление от работника или служителя, макар и при изпълнение на възложената работа, отговорността по чл. 45 ЗЗД не се изключва. В случай, че вредите са причинени от трето лице, което няма никакво отношение с предприятието, където работи работникът, тогава отговорността е по чл. 45 от ЗЗД, макар и да е причинена при изпълнение на възложената работа. Касае се до тълкуване на това, в кои случаи работникът носи отговорност за причинените от него вреди към третото лице, но не е посочено, че отпада договорната отговорност между двете предприятия, а и това не може да бъде извлечено категорично от текста на Постановлението. При това е посочено, че вредите трябва да са причинени при изпълнение на възложената работа, но е направено разграничение дали се касае до вреди при изпълнение на самата работа или до такива, които не са пряко с нея, а са по повод на извършването й. Поради това предимство има договорната отговорност и отношенията трябва да бъдат уредени по установения за нея ред, а отговорността за непозволено увреждане би могла да намери приложение по отношение на онези вреди, които не попадат в обхвата на чл. 82 от ЗЗД, но биха били обезщетени при деликтната отговорност.

В конкретния случай отношенията между „Ю. Б“ АД [населено място], в качеството на възложител и „Български пощи“ ЕАД [населено място], в качеството на изпълнител са били уредени с договор № 430-0293/02.06.1997 година. В изпълнение на този договор „Български пощи“ ЕАД [населено място] е възложила извършването на съответните дейности на свои служители, като вредите са причинени от действия на част от тях, които действия представляват едновременно неизпълнение на договора и престъпление. С оглед на това отговорността на самите служители за вредите от тези действия към „Ю. Б“ АД [населено място] е по реда на чл. 45 от ЗЗД, а на „Български пощи“ ЕАД [населено място] е по реда на чл. 79 от ЗЗД. Предвид на това предявеният от „Ю. Б“ АД [населено място] иск не е такъв по чл. 49 от ЗЗД, а по чл. 79, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като претендираните с иска вреди попадат в обхвата на чл. 82 от ЗЗД. Поради това приложимата за него давност е тази по чл. 111, б. „б“ от ЗЗД, а не общата такава по чл. 110 от ЗЗД.

Във връзка с дадения отговор на правния въпрос от кой момент възникват вредите следва да се има предвид и от кой момент започва да тече погасителната давност трябва да се има предвид и уговорката по чл. 10, ал. 1 т договора, съгласно която нанесените щети на банката или на нейни клиенти, вследствие неприлагане или неточно прилагане на инструкциите, указанията и изискванията за правилно, компетентно и качествено извършване на банковата работа се установяват с двустранен писмен акт от финансово-контролните органи на страните, като размерът на щетата се превежда от „Български пощи“ ЕАД [населено място] на „Ю. Б“ АД [населено място], а за времето от нанасянето й до изплащането й се начислява законна лихва върху дължимата сума. С тази уговорка страните са установили от кой момент причинените от неизпълнението на договора вреди и техния размер се считат известни на банката и тя може да претендира заплащането им по исков ред. По този начин е определен и началния момент на погасителната давност за съответното вземане за вреди. Последният приложен по делото и то в проект констативен протокол е от 22.03.2013 година, а искът е предявен на 16.06.2017 година, поради което при липса на доказателства за спиране и прекъсване на давността вземанията на „Ю. Б“ АД [населено място] към „Български пощи“ ЕАД [населено място] са погасени по давност и следва да бъдат отхвърлени.

Предвид това обжалваното решение следва да бъде потвърдено, но на посочените от настоящия съдебен състав мотиви за това, като по този начин не се влошава положението на жалбоподателя, тъй като разпоредбата на чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК има предвид изхода на делото по съществото на спора (който в случая не се променя), а не констатациите на предишния съд относно фактите и приложимото право.

С оглед изхода на делото „Ю. Б“ АД [населено място] ще трябва да заплати на „Български пощи“ ЕАД [населено място] сумата от 20 400.00 лева, представляваща направени разноски по делото за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 12 257/05.11.2020 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 15-ти състав, постановено по т. д. № 1294/2020 година.

ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД [населено място], район „В.“, [улица] да заплати на „БЪЛГАРСКИ ПОЩИ“ ЕАД [населено място], район „Студентски“,[жк], [улица], [жилищен адрес] сумата от 20 400.00 лева, представляваща направени разноски по делото за адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.