ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 810

София 20.02.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

М. Д.

изслуша докладваното от съдията Д. Ц. гр. д. № 718/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Частна детска градина „Палави крачета“ ЕООД - гр. София, представлявана от управителя чрез адв. Г. П.-С. и адв. С. М., срещу решение № 6030 от 05.11.2024 г. по въззивно гр. д. № 3873/2023 г. на Софийския градски съд. С него е потвърдено решение № 15209 от 29.12.2022 г. по гр. д. № 24265/2022 г. по описа на Софийския районен съд, с което жалбоподателят е осъден на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на малолетния ищец Б. М. М. сумата 2 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат от причинени от служител на ответника на 16.02.2021 г. телесни увреждания, ведно със законната лихва от деня на деликта.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането й по реда на чл. 288 ГПК.

Поддържаните оплаквания са за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а искането – за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото на въззивния съд с указания за събиране на допустими, относими и необходими доказателства, при условията на евентуалност – за постановяване на решение по същество на спора, с което да се отхвърли изцяло предявеният иск като неоснователен и недоказан. Твърди се, че съдът е допуснал множество процесуални нарушения при събиране и оценка на доказателствения материал по делото, което е повлияло и върху правилността на неговите фактически и правни изводи по същество на спора. Излагат се също така съображения за необоснованост на направените изводи относно наличието на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД.

В изложение към жалбата касаторът се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, евентуално т. 3 ГПК при конкретно формулирани въпроси, а както и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация Б. М. М., представляван от своя баща и законен представител чрез адв. А. Д., оспорва касационната жалба в писмен отговор като неоснователна и по съображения за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски за адвокатска защита.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по чл. 288 ГПК съобрази следното:

Между страните не е спорно, че ищецът е постъпил за пръв път в частната детска градина на 16.02.2021 г., на която дата в рамките на 1 час и 40 минути за него са полагани грижи от служителите на ответника, сред които и възпитателката В. С.. Въз основа на представен по делото видеозапис от помещенията на детското заведение и изслушана във връзка с него съдебно-техническа експертиза е прието за установено, че в продължение на около 16-17 минути възпитателка в детската градина е задържала Б. принудително на пластмасово столче с облегалка, като е стояла зад него и го е държала с ръце през гърдите или под коленете, а той през повечето време се е опитвал да се измъкне и да слезе от стола, като е изпъвал крачета и се е изтласквал с цялото тяло. Видеозаписът е без звук, но на някои кадри е видимо от израженията на лицето на детето, че то плаче, като през това време възпитателката го държи в полуседнала поза на столчето с гръбче, опряно непосредствено в облегалката и със свити към гърдите колене. По показания на възпитателката С., детето е било неспокойно при постъпването си в градината, а от родителите му е знаела, че има пъпна херния, поради което и същата преценила, че трябва да го отдели от другите деца в началото, за да не го блъснат, като го поставила на столче с изглед към стаята, седнала зад него и го прегърнала в опит да го успокои. За възникването на посочените физически увреждания – охлузвания и кръвонасядания по гърба на ищеца, съдебният състав препраща към приетите като веществени доказателства фотоснимки, за които изслушаното по делото вещо лице дава становище, че са без следи от манипулации, както и че са заснети на процесната дата в диапазона между 14:15 и 14:30 часа. Според съдебния състав за автентичността на така изготвените веществени доказателства свидетелства и приложената по делото медицинска документация - съдебномедицинско удостоверение, издадено в деня, следващ инцидента, в което след преглед на ищеца са описани кръвонасядания в поясната област, охлузвания по гърба и в лумбалната област. В тази връзка за установяване механизма на увреждането е отчетено и заключението на съдебно-медицинската експертиза, според което процесните увреждания са получени от продълговат предмет с ръб в посока отгоре надолу, считано при изправено положение на тялото, като е напълно възможно нараняванията да са получени от облегалката на пластмасовото столче в детската градина. Макар самият ръб на облегалката да е с неохлузваща повърхност, то охлузвания се получават поради притискането на детето към облегалката през дрехата му и едновременно с това извършваните от него движения нагоре с цел да се изправи от седящо положение.

След извършен анализ на доказателствения материал и при липсата на данни за други травматични увреждания преди или непосредствено след престоя на детето в детската градина, въззивната инстанция е обосновала извод за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД поради осъществено противоправно поведение на служителя С., която при изпълнение на възложената й работа е причинила вреди на ищеца. Приел е, че поведението й е противоправно поради нарушение на общата забрана да се вреди другиму. В тази връзка се е позовал и на констатациите на Държавна агенция за закрила на детето, извършила проверка по повод случая, че приложеният метод от възпитателя за успокояване на детето в адаптационния период не е регламентиран във вътрешните документи на частната детска градина и не кореспондира с утвърдените методи, които се прилагат в яслена група съобразно използваната методика „Приятели“. Съдът е посочил, че по делото не са установени обстоятелства, които да оборват установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина. Възпитателката не е съзнавала, че причинява увреждания по гърба на детето, но е била длъжна и е могла да ги предвиди с оглед поведението на детето и упражнената сила за притискането му към стола.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя следните въпроси, за които твърди да са обусловили изхода на спора и да осъществяват хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1.При наличието на какви материалноправни предпоставки следва да бъде ангажирана отговорността на ответника по иск по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД и в частност противоправно ли е поведение на служител на предприятието, ако същото е било насочено към предотвратяване на по-големи вреди. 2. Следва ли причинната връзка като елемент от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД да е установена по несъмнен начин като вреди, настъпили в резултат на конкретно поведение на служител при ответника и дължи ли се обезщетение по смисъла на чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД за вреди, чието настъпване е възможно да бъде получено по различен от сочения от ответника механизъм на увреждане. 3. Кога следва да бъде приета за оборена презумпцията за вина на служител на ответника по предявен против него иск с правно основание чл. 49 ЗЗД. 4. Длъжен ли е съдът да обосновава своите правни изводи и в частност да изложи съображения по свой извод за наличие на противоправно поведение и причинна връзка при деликт. 5. Следва ли мотивите на съдебния акт да почиват на събраните по делото доказателства и да отговарят на доводите и възраженията на страните. 6. Налице ли е процесуално нарушение, ако съдът в мотивите посочи, че кредитира изцяло заключение на вещото лице, но не съобрази негови правнорелевантни изводи, без да посочи причината за това. 7. Налице ли е процесуално нарушение, ако въззивният съд не е допуснал до разпит своевременно поискан от ответника свидетел за доказване на вида и броя на травматичните увреждания на ищеца по предявен от него иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, а при преценката си е приел, че съществуват и други травматични увреждания, неописани в издаденото съдебно-медицинско удостоверение. 8. Налице ли е процесуално нарушение, ако въззивният съд отклони искане за допускане по реда на чл. 176 ГПК на недопуснати от първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила обяснения на насрещната страна поради факта, че тази страна е взела становище по твърдения факт с исковата молба и отговора на въззивната жалба. 9. Налице ли е процесуално нарушение в случаите, когато въззивният съд не допуска поискана от страна по делото допълнителна съдебно-медицинска експертиза и комплексна съдебно - медицинска и техническа експертиза, а заключението по тях ще има значение за формиране на решаващата воля на съда. 10. Следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила. 11. Допустимо ли е използване на видеозапис като доказателствено средство в гражданското съдопроизводство, ако поставените под видеонаблюдение лица не са знаели за него и не са дали съгласието си, но и не са се противопоставили изрично да бъдат снимани. 12. Допустимо ли е използването на фотоснимки като доказателствено средство в гражданското съдопроизводство и каква е доказателствената им стойност, ако същите са направени по признание на страната от самата нея. Нарушен ли е принципът на диспозитивното и състезателното начало в процеса, ако снимките са били изискани по почин на съда чрез задължаване на страната, която черпи благоприятни последици от тях. Първата група от формулирани въпроси към изложението на касатора касаят материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД и условията за освобождаване от нея. Поддържаният довод е за противоречие с постановките на ППВС № 7/1958 г., ППВС № 17/1963 г., ППВС № 9/1966 г., решение № 131 от 01.11.1967 г. на ОСГК на ВКС и трайно установената практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Според касатора противоречието по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се изразява в неправилната оценка за наличие на предпоставките за уважаване на предявения иск при разноречиви доказателства за наличие на вреди; при наличие на обстоятелства, които изключват противоправното поведение на служител на ответника и при липса на доказана по несъмнен начин причинно-следствена връзка между поведението на служител при ответника и настъпилите вреди за ищеца. Всички тези оплаквания са базирани на собственото вътрешно субективно убеждение на жалбоподателя относно правилните оценка и анализ на събрания по делото доказателствен материал и не кореспондират с конкретно възприетите в обжалваното решение фактически констатации и правни изводи.

Решаващият съдебен състав е приел, че фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от противоправното и виновно поведение на лице при или по повод изпълнение на работата му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД; че във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента; че отговорността на възложителя има обезпечително-гаранционна функция, но същият може да се освободи от отговорност, ако докаже, че прекият причинител на вредата не е осъществил деликтен състав с поведението си, тъй като не е действал виновно или вредата не е настъпила от дейност, осъществявана при или по повод на възложената работа.

В случая въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства са несъмнено доказани както механизмът на възникване на уврежданията на ищеца, така и причинно-следствената връзка с поведението на точно определен служител на ответника. Изрично е отхвърлена поддържаната защитна теза, че действията на възпитателката са били насочени, съответно необходими, за предотвратяването на по-големи вреди.

По смисъла на задължителните разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, формулираните правни въпроси, за да удовлетворяват изискванията към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Въпроси, мотивирани с фактически констатации, каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда - те представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято обоснованост не може да бъда проверявана в рамките на производството по чл. 288 ГПК.

С оглед изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол във връзка с първите три от поставените въпроси.

Следващите три въпроса касаят задължението на въззивната инстанция да изложи конкретни съображения в подкрепа на извода си за наличие на противоправно поведение и причинна връзка като основание за възникване на деликтната отговорност, като формира изводите си след преценка и анализ на конкретно събраните по делото доказателства, и след като обсъди доводите и възраженията на страните, в това число и обосноваността на приетите по делото експертни заключения. Оплакването е за несъобразяване със задължителните указания относно приложението на закона по смисъла на дадените разяснения в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/ 1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС. Цитирани са и множество актове по чл. 290 ГПК. Съображенията са за необоснованост на достигнатите правни изводи по предмета на спора и допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане възраженията на ответника за липса на противоправно поведение, вина и причинна връзка между поведението на неговия служител и настъпилите вреди; относно възможността уврежданията да са настъпили по друго време и начин /на облегалката от гърнето вкъщи/; относно наличието на други травматични увреждания /хематом на главата/ на ищеца; относно следването на добри медицински практики от страна на служителя.

Мотивите към обжалваното решение не разкриват противоречие с така цитираната съдебна практика относно правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, уредени в чл. 269 ГПК, съответно относно изискването за мотивираност на постановения акт, установено в чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Съдът е приел, че медицинската документация не е противоречива, а в една част е непълна – приложеното съдебномедицинско удостоверение не съдържа описание на всички констатирани увреждания непосредствено след престоя на ищеца в детската градина, но същите се доказват несъмнено в съвкупност с приетите фотоснимки - червеникави охлузвания и кръвонасядания по гърба на детето. Във връзка с възраженията във въззивната жалба е отбелязано, че извършените дописвания на ръка в оспорения лист за пациент /л. 13 от делото на СРС/ не опровергават достоверността на документа, доколкото от съдържанието му е видно, че дописванията се дължат на извършени изследвания след съставяне на печатния документ - същият е издаден в 18:24 ч., като в графата „изследвания“ е дописан резултатът след провеждане на назначената графия на череп, а терапията и основната диагноза са допълнени ръкописно след приключване на всички изследвания. Относно приетите заключения на съдебно - техническата и съдебно - медицинската експертизи съдебният състав е посочил, че те следва да бъдат кредитирани, доколкото вещите лица са отговорили пълно, ясно и аргументирано на всички поставени задачи в съответствие със собствената си специалност, като изводите им се подкрепят от всички доказателства по делото, и не са налице каквито и да било данни за тяхната необоснованост, нито възниква съмнение в тяхната правилност, което да налага допускане на повторни или тричленни експертизи. В подкрепа на извода, че причина за уврежданията е именно принудителното задържане на детето към столчето, са цитирани и констатациите на вещото лице М., че тези наранявания са получени с неголяма кинетична енергия /с каквато несъмнено се характеризират действията на възпитателката по задържане на детето към столчето/, като при получаване на кръвонасяданията в първите часове те са с червеникав цвят /каквито се забелязват на снимките, направени около три часа след инцидента/; след няколко часа са със синкав цвят /каквито са описани в съдебномедицинското удостоверение на следващия ден/, а едва след няколко дни стават зеленикави и жълтеникави. В открито съдебно заседание вещото лице е поддържало извода си, че нараняванията са получени от описания механизъм на действията, с които при опит на детето да се изправи е било притиснато надолу към облегалката на столчето. Възраженията уврежданията да са получени преди или непосредствено след престоя на детето в детската градина са отхвърлени като неоснователни поради липсата на доказателства в тази насока. Изводът за противоправност на извършените от служителя на ответника действия във връзка с принудителното задържане на ищеца е допълнително аргументиран със становището на Държавна агенция за закрила на детето по подаден от родителите на ищеца сигнал, съгласно което приложеният от помощник - възпитателя за успокояване на детето в адаптационния период метод не е регламентиран във вътрешните документи на частната детска градина и не кореспондира с утвърдените методи, които се прилагат в яслена група съобразно използваната методика „Приятели“. Що се касае до наличието на други травматични увреждания /хематом на главата/ на ищеца, то съдът изобщо не е следвало да обсъжда тези данни, доколкото посочените увреждания не са въведени като предмет на иска - не се твърди същите да са причинени от служител на ответника, нито се претендират претърпени във връзка с тях неимуществени вреди. Така изложените мотиви към постановения въззивен съдебен акт отразяват решаващата дейност на съда по предмета на спора, като са обсъдени събраните относими доказателства и въз основа на тях са посочени фактическите положения, които се приемат за установени. Правните изводи са изградени след обсъждане на наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания на ответника, а изложената във връзка с тях позиция на съда е ясно, кратко и логично обоснована. С това са удовлетворени изискванията за мотивираност на съдебния акт, поради което и не се констатира поддържаното противоречие с горепосочената съдебна практика.

Следващата група въпроси касаят предпоставките за допускане на доказателства в хода на въззивното производство - съдът да изслуша и недопуснатите първоначално свидетели, когато вече разпитаните не са потвърдили обстоятелствата, за установяване на които са били посочени; да допусне изслушването на обяснения на страна по делото по реда на чл. 176 ГПК, когато същите не са допуснати от първоинстанционния съд в нарушение на съдопроизводствените правила; да уважи искане на страната за изслушване на допълнителна съдебно-медицинска експертиза и комплексна съдебно-медицинска и техническа експертиза. Касаторът се позовава на т. 7 от ППВС № 6/1968 г. и решение № 165 от 18.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1008/2013 г., IV г. о., в които е прието, че когато един факт е неизяснен или за него има разноречиви писмени доказателства, съдът следва да допусне и гласни такива, дори без да е направено изрично искане за това от страните. Заявява, че в случая е направено своевременно искане за допускане на свидетели пред първата инстанция, което е било поддържано и във въззивната жалба, но неправилно отклонено от съда. Счита, че в противоречие с решение № 876 от 27.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2879/ 2008 г., II г. о., въззивната инстанция е отказала да изслуша обясненията на бащата на ищеца относно съществуването на други травматични увреждания, извън процесните. Поддържа още, че в противоречие с т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а както и с трайно установената практика на ВКС по чл. 290 ГПК, въззивната инстанция е оставила без уважение исканията за изслушване на допълнителна задача към съдебно-медицинската експертиза и на комплексна съдебно-медицинска и техническа експертиза.

Видно от данните по делото, по посочените доказателствени искания въззивната инстанция се е произнесла с нарочно определение от 07.11.2023 г. За да отхвърли молбата за събиране на гласни доказателства по реда на чл. 176 ГПК, въззивният съд е приел, че в първата част формулираният въпрос към законния представител на ищеца касае неотносими по делото факти/ че детето е било предадено на служител на детската градина с цинина на главата/, а във втората част /че травматичните увреждания, за които се претендира обезщетение, са били причинени по време на предходно травматично увреждане/ не е бил поставен като доказателствено искане в първоинстанционното производство и в този смисъл същото се явява преклудирано по аргумент от чл. 266, ал. 1 ГПК. При тези изводи не могат да се споделят доводите на касатора за противоречие с цитираната съдебна практика, тъй като не са били налице визираните в нея предпоставки за допускане на посочените гласни доказателства, а именно – същите да са поискани с оглед установяването на правнорелевантни за изхода на конкретния правен спор обстоятелства и да са своевременно заявени в хода на първоинстанционното производство, но да не са били допуснати поради процесуални нарушения на съда при разглеждане на делото. Мотивирано е и становището на съдебния състав за недопускане преразпит на вещото лице М., както и за недопускане разпита на свидетеля П.. Съдебният състав е приел, че вещото лице няма основание да даде различни от вече изложените пред първоинстанционния съд обяснения, а свидетелят не би могъл да допринесе за изясняване фактите по делото, тъй като ответникът се домогва да оспори не съществуването на констатираните увреждания по гърба на ищеца, а механизма на тяхното възникване, за което този свидетел не би могъл да даде показания. При така възприетата обосновка за отказ от допускане на посочените доказателства не се разкрива поддържаното противоречие с цитираната многобройна практика. Разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК цели отстраняване на процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които са довели до непълнота на доказателствата по делото. Тя е способ за допускане от въззивната инстанция на нови доказателства /вкл. чрез разпит на недопуснати от първата инстанция свидетели/, когато доказателствата не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения /решение № 7 от 29.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 94/2020 г., II т. о./. Съгласно приетото от касационния съд, право на съда е да прецени дали искането за възлагане повторна или допълнителна експертиза е основателно, но тази преценка не следва да е формална, а да се основава на установените в закона критерии. Не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение – решение № 542 от 07.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2010 г., IV г. о., решение № 8 от 5.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1295/2018 г., I г. о., решение № 510 от 10.III.1978 г. по гр. д. № 2854/77 г., II г. о. След като съдът не е приел поисканите доказателства да са относими и необходими за изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за основателността на предявения иск и че същите да са заявени своевременно, но да не са били събрани поради допуснати процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд, то поставените въпроси се явяват разрешени в пълно съответствие с цитираната практика.

Неоснователен е и доводът за противоречие с решение № 136 от 11.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 602/2010 г. по описа на IV г. о. по въпроса за допустимостта на използването на видеозапис като доказателство в гражданското съдопроизводство, когато поставените под видеонаблюдение лица не са знаели за него и не са дали съгласието си да бъдат снимани. В случая видеозаписът е снет от охранителните камери, поддържани и монтирани от самия ответник в стопанисваните от него помещения на детската градина, с оглед на което е изключено да се поддържа, че видеозаписът е изготвен без знанието на заснетите лица - негови служители. Отделно от това, Върховният касационен съд последователно приема, че видеозаписът може да бъде използван като веществено доказателство в гражданския процес. Същият се приобщава посредством извършването на оглед по реда на чл. 204 ГПК, като може да се възложи и експертиза за установяване автентичността, съдържанието и техническите характеристики на записа – решение № 136 от 11.04.2011 г. по гр. д. № 602/2010 г., IV г. о., решение № 50192 от 19.06.2023 г. по гр. д. № 4325/2021 г., IV г. о., решение № 50211 от 15.11.2022 г. по гр. д. № 4352/2021 г., IV г. о. Всичко това е сторено в настоящото дело, като съдът е изложил и свои собствени подробни мотиви относно допустимостта и доказателствената стойност на представения по делото видеозапис. В тази връзка следва да се отбележи и практиката на Съда на ЕС, според която запис без съгласие е допустим, ако е необходим за защита на легитимен интерес /напр. опазване на имущество или живот/ и този интерес е по-значим от правото на личен живот на заснетото лице - дело C-708/18 и цитираните в него.

Последният въпрос касае използването на фотоснимки като доказателство в гражданския процес, когато същите са изготвени от страната и възможността съдът по служебен почин да поиска тяхното представяне в нарушение на диспозитивното и състезателното начала в гражданския процес. Твърди се противоречие с решение № 315 от 07.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3555/2008 г., IV г. о., поради това, че първоинстанционният съд е изискал представяне на изготвени от ищеца снимки, а въззивният съд не е обсъдил наведеното във въззивната жалба оплакване в тази връзка. В условията на евентуалност се поддържа разглеждането на въпроса да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът не е разрешен в противоречие с посоченото решение. В случая ищецът е навел твърдения относно изготвянето на посочените снимки, като е поискал приобщаването на преписка по описа на СРП, което искане съдът е отклонил в определението си по чл. 146 ГПК и вместо това е предоставил на страната срок да предостави само снимковия материал от тази преписка. Тези указания са дадени в съответствие с изричната разпоредба на чл. 146, ал. 2 ГПК, поради което не може да бъде споделен доводът за нарушаване на установените в гражданското съдопроизводство основополагащи принципи. От друга страна, дори и да се възприеме тезата на касатора, то изключването на посочените доказателства не би се отразило на резултата по делото, доколкото конкретно нанесените увреждания са надлежно констатирани от медицинско лице и засвидетелствани в приложена по делото писмена медицинска документация. Ето защо така поставеният въпрос също не удовлетворява селективния критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

На последно място, не се констатира и твърдяната очевидна неправилност, тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика.

Искането на ответника по касация за присъждане на разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция следва да се остави без уважение поради липсата на представени доказателства за тяхното извършване.

Водим от гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6030 от 05.11.2024 г. по в. гр. д. № 3873/2023 г. на Софийски градски съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: