Производството е по реда на чл. 422 ал. 1 т. 5 вр. с чл. 348 ал. 1 т. 1- 3 от НПК.

Образувано е по искане на осъдения Н. П. К., чрез защитника му адв. П. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 1546/2013 на РС - Бургас и ВНОХД № 658/2014 г. по описа на Окръжен съд – Бургас и отмяна на влезлия в сила съдебен акт.

В искането са изложени доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че при постановяване на предходните съдебни актове съдилищата не са изследвали обективно, всестранно и пълно доказателствата, което е довело до неразкриване на обективната истина по делото. Според защитата направеният едностранчив анализ е довел до неправилни правни изводи относими към съставомерността на деянието и до неприлагането на законосъобразната му правна квалификация по по-леко наказуемия състав по чл. 132 ал. 1 т. 2 от НК. Претендира се наказателното производство да бъде възобновено, да бъде отменен влезлият в сила съдебен акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав или алтернативно К. бъде оправдан по така повдигнатото му обвинение или да бъде освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК, или да се намалят - размера на наложеното му наказание лишаване от свобода, което било явно несправедливо с оглед извършеното деяние и размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

В съдебно заседание осъденият Н. П. К., въпреки предоставената му от съда възможност, не се явява. Защитникът му - адв.П. подържа депозираното искане и моли същото да бъде уважено по наведените в него и в представените „писмени бележки” доводи.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на депозираното искане, тъй като не са налице основанията за възобновяване и счита, че същото следва да бъде оставено без уважение.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Искането е подадено в срока, предвиден в чл. 421 ал. 3 от НПК, от процесуално легитимирана страна по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава тридесет и трета от НПК, поради което е допустимо, но разгледано по същество е НЕОСНОВАТЕЛНО.

С Присъда № 119/12.05.2014 г. по НОХД № 1546/2013 г. Районен съд – Бургас е признал Н. П. К. за виновен в това, че на 09.12.2012 г. в [населено място], около 04,00 ч., чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на челюстта е причинил средна телесна повреда на П. Д., изразяваща се в счупване на долната челюст вляво, което е довело до трайно затрудняване на дъвченето и говореното, поради което и на основание чл. 129 ал. 1 вр. с ал. 2 и вр. с чл. 54 от НК го е осъдил на Е. Г. Л ОТ СВОБОДА, което на основание чл. 66 ал. 1 от НК е отложил за изпълнение с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец и частен обвинител сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на инкриминираното деяние – 09.12.2012 г. до окончателното й заплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 15 000 лв. го е отхвърлил като неоснователен, както и сумата от 500 лв. разноски по производството. На основание чл. 189 ал. 3 от НПК К. е осъден да заплати направените по делото разноски общо в размер на 696 лв. и 200 лв. дължима държавна такса върху уважения размер на предявения граждански иск, като съдът се е разпоредил и с приложените по делото веществени доказателства.

По жалба на подсъдимия е било образувано ВНОХД № 658/2014 г. по описа на ОС - Бургас. С Решение № 233/18.09.2014 г. по същото дело въззивният съд изцяло е потвърдил първоинстанционната присъда.

Посоченото от осъдения чрез защитника му основание за възобновяване на наказателното производство по чл. 422 ал. 1 т. 5 във вр. с чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. Предходните съдебни инстанции не са допуснали нарушения на процесуалните правила при формиране на вътрешното си убеждение по основния факт на Наказателен процес - извършване на инкриминираното деяние и неговото авторство. Районният съд подробно и детайлно е обсъдил двете групи гласни доказателствени източници, като е изложил съображения защо дава вяра на едни от тях и не възприема заявеното от подсъдимия и показанията на свидетелите В., С. Д. и Г. относно правно значимите факти. Въззивният съд в съответствие с разпоредбата на чл. 339 ал. 2 от НПК е обективирал по ясен и несъмнен начин върху какви доказателства и при каква тяхна оценка е изградил вътрешното си убеждение. В този смисъл не би могло да бъде споделена тезата на защитата за превратно тълкуване на събраните по делото доказателства, а още по-малко, че двете съдебни инстанции са възприели безкритично тезата на обвинението, която била компрометирана, предвид липсата на правна и житейска логика. Напротив - лишена от логика е тезата на защитата, че ако пострадалият и приятелите му бяха вън от заведението, за да чакат подсъдимия, с намерение да се бият, едва ли обстоятелството, че те са били по тениски в ранната декемврийска сутрин може да бъде аргумент за наличието на предварителна подготовка от тяхна страна. По-скоро странна е появата на самия подсъдим пред дискотека „Н.” в [населено място] от [населено място] /разстоянието повече от двадесет и пет километра/, около 03-04,00 часа, след като се е прибрал около 12,00 ч. и е легнал да спи, след обаждането на св.В., за да го откара до дома му в[жк], [населено място]. Представените по делото телефонни разпечатки от входящи и изходящи повиквания на свидетелите С. Д. и Т. Г. по никакъв начин нито подкрепят, нито опровергават застъпените от обвинението или защитата позиции относно спорния въпрос в настоящия казус – ударил ли е пострадалият подсъдимия в тила преди да получи удар, следствие на който му е причинено счупване на челюстта. Законосъобразно районният съд не е възприел заключението на назначената съдебна психологично-психиатрична експертиза, тъй като е приел, че в случая не е налице юридическият критерий за наличието на физиологичен афект. По делото не се установява твърдяното от защитата състояние на силно раздразнение на подсъдимия да е предизвикано от пострадалия с насилие – удар във врата или друго противозаконно действие, а още по-малко има основание да се приеме, че К. се е почувствал в безизходица. Искането на повереника на частния обвинител в пледоарията му в хода на първоинстанционното производство - съдът да се произнесе с присъда, ако приеме, че се касае за престъпление по чл. 132 от НК, т. е. за престъпление от частен характер не би могло да бъде квалифицирано като „толеранс към процесуалното бездействие на прокурора и частния обвинител”.

Събраните по надлежния процесуален ред фактически данни са дали пълното основание на двете съдебни инстанции да приемат, че от обективна и субективна страна подсъдимият с деянието си е осъществил състава на чл. 129 от НК, като умишлено е причинил на пострадалия средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване на дъвченето и говоренето. Не са налице изискуемите от закона предпоставки за преквалифициране на извършеното като престъпление по чл. 132 от НК, а от там и за приложение на разпоредбата на чл. 78а от НК. От данните по делото не се установяват и предпоставки за смекчаване на наказателна отговорност, поради което правилно наказанието е индивидуализирано в рамките на предвиденото от закона. Наличните смекчаващи отговорността обстоятелства от една страна, а от друга – липсата на отегчаващи, не са достатъчни за приложението на чл. 55 ал. 1 т. 2 б. „Б” от НК, тъй като не са нито многобройни, нито някое от тях да е с изключителен характер. В този смисъл наложеното на осъдения наказание не е очевидно несъответно по смисъла на чл. 348 ал. 5 т. 1 от НПК и като такова е справедливо.

Оспореният съдебен акт е правилен и законосъобразен и в гражданската му част. Всички обстоятелства от значение за присъденото в полза на пострадалия обезщетение са съобразени от съдилищата адекватно на обективното им значение, като определеният размер изпълва съдържанието за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. В случая, предвид приетата за установена фактическа обстановка по делото, липсва каквото и да било „съпричиняване” на съставомерния резултат от страна на пострадалия. Интензитетът на причинените болки и страдания на Д. следствие на нанесеното му телесно увреждане, преминал не само оперативно лечение, справедливо са възмездени с присъдения размер на обезвредата.

С оглед на гореизложеното, ВКС не намира да е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, да е нарушен закона или наложеното наказание да е явно несправедливо, т. е. липсва основание за уважаване на искането за възобновяване поради наличие на съществено нарушение по смисъла на чл. 348 ал. 1 т. 1-3 от НПК, поради което и на основание чл. 426 ал. 1 вр. с чл. 354 ал. 1 т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ без уважение искането на осъдения Н. П. К. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 1546/2013 на РС - Бургас и ВНОХД № 658/2014 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: