ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1319 София, 30.05. 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана К.

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4578/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 468/03.08.2022 г. по в. гр. д. № 1091/2021 г. Благовградският окръжен съд е потвърдил решение № 8551/27.10.2021 г. по гр. д. № 255/2020 г. на Районния съд - Г. Д. с което е признато за установено по отношение на А. Шериф Л., че А. Ю. К. е собственик на поземлен имот пл. № 1097 от кв. 40 по плана на [населено място], [община], с площ от 570 кв. м., и А. Шериф Л. е осъден да предаде на А. Ю. К. владението на 97 кв. м. от описания поземлен имот, които се намират в западната част на собствения на ищеца имот по протежение на цялата граница и които са тонирани в сиво на скица-извадка /приложение № 16 към експертното заключение/ и тонирани в синьо на комбинирана скица /приложение № 17 към експертното заключение/.

Касационна жалба вх. № 11454/13.10.2022 г. е подал ответникът, който е изложил оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК.

От ответника по касационната жалба - ищец по делото, е постъпил писмен отговор със становище за недопустимост на жалбата по съображения, че не е подписана от жалбоподателия и не е приподписана от адвокат, както и за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и е подписана от адв. И. Т. И.- процесуален представител на касатора, поради което е допустима.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

По делото е установено, че с н. а. № 127/07.09.2017 г. ищецът е закупил от А. М. Л. ПИ пл. № 1097 от кв. 40 по плана на [населено място] от 1960 г. с площ от 570 кв. м. При извършено от правоспособно лице трасиране, означаване и координиране е установено, че върху част от имота с площ от 53 кв. м. е разположена улица, а 80 кв. м. от имота се ползват от ответника.

С н. а. № 187/26.10.2016 г. ответникът и съпругата му Ф. Ю. Л. са признати за собственици на основание давностно владение на ПИ пл. № 1093 с площ от 700 кв. м.

Със заключение на вещо лице по техническа експертиза е установено, че за [населено място] няма изработени и одобрени кадастрална карта и кадастрален регистър. Кадастралният план на селото е от 1960 г., когато и двата съседни имота представляват незастроени, неурегулирани имоти - ниви, и попадат южно от кв. 16 извън обхвата на регулационния план от 1960 г. Изчислена съгласно плана, площта на имот пл. № 1097 е 1 190.85 кв. м., а площта на имот пл. № 1093 е 1 902.03 кв. м.

С частично изменение от 1977 г. на регулационния план за няколко квартала и ново разширение на регулацията е създаден нов квартал 40, като части от двата имота попадат в улица, други части попадат в нови жилищни парцели с отреждане „За АПК“ и части остават извън регулация. Именно частите от двата имота, които остават извън регулацията, са обект на експертизата. Площите им са както следва: 567 кв. м. на имот пл. № 1097 и 693 кв. м. на имот пл. № 1093.

Споровете, че ответникът владее неоснователно част от имота на ищеца, са възникнали след придобиване на собствеността от ищеца и извършеното трасиране.

Според заключението на вещото лице частта от имота на ищеца, която ответникът владее, е 97 кв. м. Границата между имотите е с дължина 22.40 м. и представлява ограда от дървени колове и бодлива тел, строена и собственост на ответника, и така, както е материализирана на място, не съвпада с границата, посочена в кадастралния план от 1960 г.

По противопоставеното от ответника правопрекратяващо възражение, че заедно със съпругата му са придобили спорната реална част по давност, въззивният съд е приел, че няма законова забрана за приложението на този придобивен способ предвид факта, че имотите са неурегулирани. Съдът е приел обаче за недоказано при условията на пълно и главно доказване и указана на ответника доказателствена тежест, явно, непрекъснато и необезпокоявано своене на имота в законоустановения 10-годишен срок, въпреки дадената му и от въззивния съд възможност. Свидетелите са установили, че между имотите е имало ограда, но не и дали тя е била с едно и също местоположение през годините и съответно как са се ползвали имотите. Според св. А. оградата не е местена, но според св. С. преди ищецът да придобие собствеността между имотите е имало две огради с пътека между тях, след което оградата е останала една, но свидетелят не знае коя от оградите е премахната и дали новата ограда е на мястото на някоя от старите. В същата насока са и показанията на свидетелите К. и П.. Според св. А. оградата е била от колове и мрежа, докато според вещото лице, извършило оглед на място, оградата е от дървени колове и бодлива тел. Тази разлика във вида е дала основание на въззивния съд да приеме, че оградата е била изменена през годините, а след като е била променена като вид, е възможно да е променено и мястото на поставянето, както твърдят свидетелите.

Въззивният съд е приел за неотносим към претенцията на ищеца факта, че част от владените от него 536 кв. м. попада в имот на трето за спора лице, в каквато насока има изложени доводи във въззивната жалба. Доводите и възраженията в жалбата относно заключението на вещото лице съдът е приел за неоснователни. Посочил е, че заключението е изслушано в присъствие на страните и на техните представители, които не са го оспорили и същото е прието като доказателство. Ответникът не е направил искане за повторна или тройна експертиза, като заявяването на възражения едва във въззивната жалба относно начина, по който е изготвено заключението, и действията, които вещото лице не е извършило, е приел за неоснователни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Търсената от ищеца защита чрез въведен петитум за ревандикация на реална част от поземлен имот и заявено изрично твърдение, че претендираната част е границата на съседен на него имот, и последвало изменение на петитума след събиране на доказателство - заключение по съдебно-техническа експертиза, и с което доказателство въззивният съд е приел за установен факта, че нито една от границите на ползвания от ищеца поземлен имот не съвпада с имотните граници по кадастралния план на целия имот, както и при изричен петитум за установяване по отношение на ответника правото му на собственост върху същия, следва ли въззивният съд да констатира, че предявеният ревандикационен иск е недопустим поради установяване на предпоставките за решаването на преюдициален спор - специалния иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, както и да бъде извършена административната процедура за поправка на кадастралната основа на плана и съответно за изменение на дворищнорегулационния план чрез привеждане на вътрешните регулационни линии на двата парцела в съответствие с имотните граници;

2. Когато с отговора по чл. 131 ГПК на ответника изрично е въведено от него възражение по фактите и обстоятелствата, на които се основава искът, поради което счита, че е налице предявен недопустим иск, тъй като се претендира ревандикация, а се твърди наличие на спор в граница между съседни имоти, въззивният съд следва ли да констатира пропуска на първоинстанционния съд да се произнесе по това възражение, както и с оглед на събраните в хода на делото доказателства, безспорно потвърждаващи наличие на грешка в имотните граници /изместването им/ на всички имоти от квартала по действащия дворищнорегулационен план, в който се намира и процесният, за да постанови своя съдебен акт при правомощията си по чл. 269 ГПК за установяване на недопустимост на първоинстанционното решение.

Според касатора по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 81/08.03.2011 г. по гр. д. № 437/2010 г. на I-во г. о., решение № 401/17.05.2010 г. по гр. д. № 510/2009 г. на I-во г. о., решение № 346/07.07.2010 г. по гр. д. № 286/2010 г. на II-ро г. о., решение № 144/15.01.2021 г. по гр. д. № 3694/2019 г. на I-во г. о.

Освен основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2-ро ГПК, касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК с довода, че въззивното решение е очевидно неправилно поради съзирано от него вътрешно противоречие в мотивите към обжалваното решение, в които се приема, че имотните граници на имот пл. № 1097 от кв. 40 са изцяло несъответстващи с действащия регулационен план, който съдът приел за приложен, и въпреки това е изложил мотиви за установено право на собственост на ищеца за имот пл. № 1097, макар да е налице изрично доказателство, че границите на всички имоти в кв. 40 са изместени.

Въпросите са израз на виждането на касатора, заявено и в отговора на исковата молба, че възникналият между страните материалноправен спор намира своята правна квалификация в разпоредбата на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, поради което допустимостта на предприетата от ищеца защита е обусловена от извършване на административна процедура за поправка на кадастралния план и изменение на дворищнорегулационния план чрез привеждане на вътрешните регулационни линии на двата парцела в съответствие с имотните граници.

Тази теза не може да бъде споделена предвид съпоставката между правната характеристика на иска с посоченото правно основание, който цели да установи безспорно пространствения обхват на правото на собственост с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта /мотивите към т. 4 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС/ и обстоятелствата, на които се основава предявеният по настоящото дело иск /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/, според които ответникът владее без основание част от собствения на ищеца поземлен имот. Искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР предпоставя твърдения за грешно заснемане в кадастралния план или в кадастралната карта на реална част от поземлен имот, записан на името на ищеца, като част от съседен имот, записан на името на ответника /т. е. твърдението е за грешка в кадастралната карта/, или за ненанасяне на поземлен имот като самостоятелен в кадастралния план или в кадастралната карта, който вместо това е отразен като част от поземления имот на ответника /т. е. твърдението е за непълнота в кадастралната карта/. В разглеждания случай такива твърдения не са въведени - ищецът твърди, че при извършено геодезическо трасиране, означаване и координиране е установено завладяване от ответника на част от собствения му поземлен имот, индивидуализирана по площ и граници въз основа на приетото по делото заключение на техническа експертиза и след допуснато изменение на иска. Несъответствието между границите на ползвания на място имот и границите на същия според кадастралния план не е равнозначно на грешка по смисъла на пар. 1, т. 16 от ДР на ЗКИР. Безспорно е при това положение, че предметът на делото има правната квалификация, приета от съда в двете инстанции - иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик, предявен съгласно чл. 108 ЗС. Дори обаче спорът да има своя генезис в грешка в кадастралния план, това обстоятелство подлежи на изследване в производството по иска за собственост и следва да се съобрази при произнасянето на съда според задължителната съдебна практика - т. 4 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. В тълкувателния акт е прието и това, че иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори да не е проведен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Освен това - според данните по делото съседните на страните поземлени имоти са извън обхвата както на регулационния план от 1960 г., така и на частичното му изменение от 1977 г., т. е. те са неурегулирани, така че неоснователно е и виждането на касатора за необходимост от промяна на подробния устройствен план като предоставка за допустимост на иска за ревандикация.

Изложеното дава основание да се приеме на първо място, че не се констатира наличие на предпоставките, при които въпросите са поставени, поради което и общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, и на второ място - не е налице и другото поддържано основание за допускане на касационно обжалване - вероятна недопустимост на въззивното решение /чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК/. Не се констатира наличие и на поддържаното от касатора вътрешно противоречие в мотивите към обжалваното решение, което да е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, мотивирано с несъответствие между констатираната на място граница и имотната граница между съседните имоти и с установеното изместване на границите на всички имоти в кв. 40 и навлизане в чужди имоти.

На последно място следва да се посочи, че част от съдебната практика на ВКС, на която касаторът се позовава при поставянето на въпросите /решение № 81/08.03.2011 г. по гр. д. № 437/2010 г. на I-во г. о. и решение № 401/17.05.2010 г. по гр. д. № 510/2009 г. на I-во г. о./, е отречена със задължителната съдебна практика - ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. С решение № 346/07.07.2010 г. по гр. д. № 286/2010 г. на II-ро г. о., за недопустим е приет иск по чл. 109а ЗС за установяване на граници относно имоти, за които има влязъл в сила план на новообразуваните имоти, като са изложени съображения за недопустимост на такъв иск и по отношение на урегулирани поземлени имоти. Спорът между страните по настоящото дело е различен - той няма за предмет иск за определяне на граници между съседни имоти, нито се касае за урегулирани поземлени имоти или за имоти по влязъл в сила план на новообразуваните имоти. Решение № 144/15.01.2021 г. по гр. д. № 3694/2019 г. на I-во г. о. е постановено по иск за собственост, произхождаща от реституция по ЗСПЗЗ, който е приет за недопустим по съображения, че решението на съда в административното производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ за имоти в урбанизирана територия не е достатъчно, за да се счита приключила процедурата по възстановяване правото на собственост - хипотеза, също различна от разглежданата по настоящото дело. Ето защо посочената съдебна практика не подкрепя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

3. С изводи на въззивния съд за безспорно установени грешки във всички граници на двата съседни имоти - на ищеца и на ответника, при предявен ревандикационен иск с две отделни искания - установително и осъдително, то при изследване на обема на правото на собственост - квадратура, по действащия план ли следва да бъде извършена преценката от съда или по заявеното от ищеца фактическо владение от него на имота, за което също е установено разминаване и извън спорната част;

Във връзка с този въпрос касаторът сочи, че въззивният съд не е дал отговор как при констатирани съществени разминавания във всички граници на имот пл. № 1097 е достигнал до извод, че ищецът е доказал правото си на собственост върху целия имот с площ 570 кв. м. при граници и съседи така, както е претендирал в петитума на исковата молба. При констатирано и прието, че ищецът ползва 536 кв. м., с присъединяването към тях на спорните 92 кв. м. площта би излязла на 628 кв. м., какъвто обем на собственост ищецът не притежава. Още при сключването на договора за покупко-продажба от 2017 г. имотът не е бил в посочения обем по площ и граници според плана, поради което неправилен се явява изводът, че ищецът е доказал правото си на собственост. Според касатора въззивното решение противоречи на следната практика на ВКС: решение № 76/12.10.2020 г. по гр. д. № 3265/2019 г. на II-ро г. о., и определение № 6/07.01.2022 г. по гр. д. № 3263/2021 г. на II-ро г. о.

Формираната с решение № 76/12.10.2020 г. по гр. д. № 3265/2019 г. на II-ро г. о. съдебна практика касае спор за имоти, урегулирани с дворищнорегулационен план още от 1935 г., поради което са разгледани въпросите за приложението на дворищнорегулационния план, съответно за отпадане на отчуждителното му действие, в светлината на разрешенията, дадени с ТР № 3/28.03.2011 г. по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВКС във връзка с приложението на чл. 59 ЗТСУ /отм./ и чл. 200 ЗУТ. Такива въпроси по настоящото дело не се поставят. По същите съображения за неотносимо следва да се приеме и решение № 43/06.07.2022 г. по гр. д. № 3263/2021 г. на II-ро г. о., разглеждащо въпроси по отчуждителното действие на дворищнорегулационен план от 1928 г. /определението по това дело, на което касаторът се е позовал, е постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК и с него касационното обжалване е допуснато/.

4. При иск за ревандикация на реална част от поземлен имот, индивидуализирана в исковата молба единствено по гранична линия, при своевременно релевирано възражение за придобивна давност от ответника, следва ли въззивният съд да съобрази фактическото владение по граници, площ и съседи, което е осъществявано от ответника преди възникването на спора.

При обосноваване на въпроса касаторът сочи, че изводът на въззивния съд да не зачете изтекла в негова полза придобивна давност почива на изключително голямо противоречие в мотивите при обсъждането на гласните доказателства, събрани в двете инстанции. Според него въззивният съд веднъж приема, че св. К. и св. П. установяват факта, че границата на имота на ответника по иска не е местена, а впоследствие сочи, че същите свидетели не знаели този факт, което води до очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Твърди, че е доказал в процеса възражението си, че владее имота на годно правно основание - чл. 79 ЗС, а и ищецът не е оспорвал, че ответникът владее имот пл. № 1093, както и че го владее необезпокоявано. Правото на собственост на ответника е признато през 2016 г., след като нотариусът се е убедил, че е било реализирано спокойно, явно и необезпокоявано владение в изискуемия 10-годишен срок, т. е. поне от 2006 г., докато ищецът е станал собственик през 2017 г. и едва тогава е възникнал спор, в подкрепа на което са показанията на всички разпитани по делото свидетели.

Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното определение не са налице, а изложените от касатора доводи при обосноваване на въпроса са относими към основанието за неправилност на решението поради необоснованост при преценката на събраните по делото доказателства /чл. 281, т. 3, предл. 3-то ГПК/, която е извън предмета на производството по селекция на касационните жалби.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 600 лева по договор за правна защита и съдействие от 21.10.2022 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 468/03.08.2022 г. по в. гр. д. № 1091/2021 г. на Благовградския окръжен съд.

ОСЪЖДА А. Шериф Л. да заплати на А. Ю. К. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 600 /хиляда и шестстотин лв./ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: