Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 60327 от 02.08.2021 г. подадената от Столична община, представлявана от Кмета Й. Ф. чрез главен юрисконсулт П. А. касационна жалба е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 426 от 18.02.2020 г., постановено по в. гр. д.№ 3563/2019 г. на АС – София, г. о., ХІІ състав, с което е потвърдено Решение № 820 от 05.02.2019 г., постановено по гр. д.№ 6467/2016 г. по описа на Софийски градски съд, І-12 състав, с което, по предявения от В. И. Б., С. Н. Б., Б. Н. Б., М. И. Б., М. Б. Б., И. Б. Б., И. Б. П., Г. А. В., Р. В. В., Т. В. М. (починал в хода на делото и заместен от наследниците си по закон - Б. К. М. и Т. Т. М.), Е. В. И. и П. Д. П. иск с правно основание чл. 109 ЗС, Столична община, район „Връбница” е осъдена да премахне за своя сметка типов едноетажен павилион, със застроена площ от около 250 кв. м., ползващ се като магазин с търговска зала, складово помещение и кафене, разположен върху поземлен имот с идентификатор *** поземлен имот с планоснимачен номер *, находящ се в квартал 23а, по плана на [населено място], местност „бул. С. Д.”, с площ от 527 кв. м., описан в нотариален акт № 36 от 21.10.2011 г. на нотариус Р. Д.), при съседи имоти с идентификатори: *** и ***.

Въззивното решение е обжалвано с оплаквания, че е налице касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК в трите му проявни форми. Касаторът поддържа, че собствеността върху постройката в полза на общината е удостоверена с АОС, чиято доказателствена сила не е оборена в производството. Като необоснован определя извода, че строежът е незаконен по смисъла на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ. Касае се за поддържането на постройка при условията на § 16 и § 17 от ПЗР на ЗУТ - без протокол за строителна линия / ниво, но в съответствие с действащите към датата на изграждането й СПН или в съответствие с действащите към настоящия момент СПН, поради което не е налице неоснователно действие като предпоставка за уважаване на иска по чл. 109 ЗС. Поддържа още, че при произнасянето по заявеното като алтернативно придобивно основание – изтекла придобивна давност, е допуснато нарушение на чл. 79 ЗС поради неправилния извод, че периода от време между 23.11.1997 г. и образуването на настоящото производство през 2012 г. е с продължителност по-малка от 10 г. Столична община е упражнявала владение върху обекта, като при правилно изчисляване на срока му, следва да се приеме, че касаторът е придобил правото на собственост върху процесната сграда и искът за премахването й се явява неоснователен. Срокът на владението не е спиран и прекъсван по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД до предявяването на исковата молба. Преповторени са съображенията, изложени във въззивната жалба в подкрепа на становището, че ищците не са собственици и на терена, върху който е построен павилиона, както и искането съдът да се произнесе по инцидентен отрицателен установителен иск, че ищците не са собственици на имот пл.№ *, кв. 23а по КП на местност[жк]. Заявено е искане въззивното решение да бъде отменено, както и да се присъдят разноски.

Ответниците по касация П. Д. П., В. И. Б., С. Н. Б., Б. Н. Б., М. И. Б., М. Б. Б., И. Б. Б., И. Б. П. (чрез законен представител Д. Б. Т.), Гергана А. В., Р. В. В., Е. В. И., Б. К. М. и Т. Т. М. (последните две – в качеството си на наследници на Т. В. М.) са депозирали отговори и писмена защита чрез адвокат С. П. от САК. Поддържат, че въззивното решение е правилно и молят да бъде потвърдено. Претендират присъждането на разноски за защитата им пред ВКС.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници по закон на Т. М. П., бивш жител на [населено място], починал на 24.12.1976 г., който е бил собственик (въз основа на договор за доброволна делба от 14.03.1954 г.) на недвижим имот, а именно: къща и други стопански постройки с дворно място от около 1 760 кв. м., представляващо парцел * от кв. 23 по плана на [населено място] - [населено място]. По КП на местността [населено място] от 1956 г. имотът е нанесен с пл.№ *, кад. лист 136, а по регулационния план, одобрен със Заповед № 3751 от 06.08.1956 г. на Министерството на НС и благоустройството, за имот пл.№ * е отреден парцел *, кв. 23, с отреждане за магазини. С. З от 13.04.1978 г. част от имота с площ от 1 233 кв. м. е отчуждена по реда на чл. 95 ЗТСУ отм. за строителството на жилищен блок. Не е спорно, че мероприятието е реализирано, а наследниците на Т. П. са обезщетени (част от тях - парично, а други - с предоставяне на жилищни имоти). Останалата част от имота, която не е била предмет на отчуждаване, е с площ от 527 кв. м. В сега действащия ПУП за кадастър, регулация и застрояване на местност „Б. С. Д.” тази част е нанесена като ПИ № *. По КККР, одобрени със Заповед № РД-18-39 от 20.07.2011 г. на ИД на АГКК, имотът е с идентификатор ***.

С отговора на исковата молба е представен Протокол № 2 от 10.01.1963 г., обективиращ решение на ИК на СГНС, с което е одобрено да се отредят и отчуждят за строеж на магазини с инвеститор ГТП „Търговия” терени в крайните квартали на [населено място], между които и парцел *, Връбница - кв. 32. Изрично в протокола е отразено, че този терен е държавен. С писмо изх.№ 4345 от 26.03.1963 г. ГТП „Търговия” е изпратило на СГНС, Отдел „Архитектура” за одобрение работни проекти за предстоящите за изграждане магазини, в т. ч. и за парцел II в кв. 32. На 11.04.1963 г. е издаден Позволителен билет № 282, с който на ГТП „Търговия” е разрешено да изгради „магазин за хранителни стоки, плодове и зеленчуци” в кв. 32, Връбница. Обекта е изграден през 60-те години на ХХ век. Към настоящия момент постройката попада изцяло в имот с идентификатор *** по КККР.

Въззивният съд е приел, че проведеното през 1963 г. отреждане на парцел * в кв. 32 - Връбница, [населено място], е било в нарушение на чл. 55а и чл. 55б от ЗПИНМ отм., които са предвиждали, че имотите на граждани могат да се заемат след тяхното отчуждаване и заплащане на обезщетение на техните собственици. Липсата на валидно проведена отчуждителна процедура означава, че имотът е отнет без законово основание. Такива имоти подлежат на възстановяване по реда на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно който „възстановява се собствеността и върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.”. Съгласно ТР № 6/2006 г. на ВКС, ОСГК, това реституционно основание предвижда хипотезите, при които имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на национализационен или благоустройствен закон, а е бил завзет от държавата или процедурата за отчуждаване не е била спазена, при което той не може да бъде реституиран като отчужден по някой от нормативните актове, визирани в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ и чл. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Ефектът на реституцията им настъпва по право и правоимащите по нея в основната хипотеза, могат да защитят правото си на собственост по исков ред. За да бъде възстановено правото на собственост върху имота, необходимо е същият да съществува реално до размера, в който е бил незаконно отнет или отчужден не по установения законов ред, респ. - ако е застроен, то извършеното строителство следва да е незаконно или извършено след 25.02.1992 г.

Посочено е, че незаконен е този строеж, който не е съобразен с формалните изисквания за законност на строежите, т. е. инвеститорът не се е снабдил с редовни строителни книжа. Процесният строеж е извършен по време на действието на ЗПИНМ отм. и ППЗПИНМ отм., които са изисквали издаване на строително разрешение въз основа на утвърдени проекти, определяне линия и ниво на строежа, както и строителен протокол. В процесния случай не е било необходимо строежът да е въведен в експлоатация, тъй като действащата към този момент разпоредба на чл. 268 ППЗПИН отм. е предвиждала, че разрешение за обитаване и използване е необходимо само за нови масивни строежи на частни лица в градовете, изпълнени по стопански начин.

По делото са представени доказателства, че инвеститорът се е снабдил с документи, които позволяват стартиране на процедурата по строежа (разрешение за строеж въз основа на одобрен работен проект), но не и с актовете, които се издават по време на строителството. Това е преценено като нарушение на § 185 и § 186 ППЗПИНМ отм., което обуславя извод за незаконност на осъщественото строителство по смисъла на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ и липсата на пречки за възстановяване правото на собственост върху незаконно заетия имот. Доводът на Столична община, че всички строителни книжа за строежа са възстановени по реда на чл. 145, ал. 5 ЗУТ, е определен като неоснователен. Цитираната разпоредба визира само инвестиционните (архитектурни) проекти, а не всички останали строителни книжа.

Предвид извода, че по силата на закона ищците са собственици на ПИ № *** по КККР, апелативният съд се е произнесъл по направеното в условията на евентуалност възражение на Столична община, че има правото да държи постройка в чужд имот, тъй като тя е придобита по давност. Прието е, че същото е неоснователно. С разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, приета с ДВ, бр. 107/1997 г., Законодателят е установил правилото, че изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗВСОНИ, ЗСПЗЗ или ЗАВОИ, не се зачита и започва да тече от деня на влизане на разпоредбата в сила, т. е. от 23.11.1997 г. Прието е, че от този момент до образуване на настоящото производство през 2012 г. не е изтекъл период по-голям от 10 г., поради което Столична община не е придобила сградата по давност.

Съобразени са задължителните указания в ТР № 4/2017 г. на ВКС, ОСГК, че за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Извършеният от ответника незаконен строеж е действие, което пречи на ищците да упражняват правото си на собственост върху ПИ № *** по КККР в пълен обем, поради което е прието, че са налице основания за уважаване на иска по чл. 109 ЗС за премахване на сградата.

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК предвид констатациите – от една страна, че периодът от време с начало 23.11.1997 г. и край 17.04.2012 г. несъмнено надхвърля по продължителност срока от 10 години, изискван съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, а от друга – че единствен мотив на въззивния съд, за да приеме за неоснователно възражението на настоящия касатор, че е придобил собствеността върху процесната постройка по силата на изтекла в негова полза придобивна давност, е, че не са изтекли 10 години преди предявяването на исковата молба. Преди да се произнесе дали неправилната преценка за продължителността на периода от време между 23.11.1997 г. и 17.04.2012 г. се е отразила на постановения краен правен резултат (изводът, че ответника по иска по чл. 109 ЗС не разполага с противопоставимо на ищците основание да държи сградата в собствения им терен), касационната инстанция следва да обсъди оплакванията срещу правилността на въззивното решение, имащи отношение към противопоставените като главни защитни възражения, спрямо които това за придобиване на собствеността от Столична община върху процесната постройка по силата на изтекла придобивна давност се явява евентуално.

На първо място ВКС намира за неоснователни оплакванията на касатора за необоснованост на извода на въззивната инстанция, че ищците са собственици на терена, върху който е построен процесният павилион. Анализът на събраните по делото доказателства еднозначно налага да се приеме, че по силата на договор за доброволна делба от 14.03.1954 г. наследодателят на ищците Т. М. П. (изписван още и като Т. М. П. и Т. М. П.), починал на 24.12.1976 г., е бил собственик на недвижим имот, представляващ дворно място от около 1 760 кв. м., нанесен като имот с пл.№ *, кад. лист 136 в КП на местността [населено място] от 1956 г., респ. - парцел *, кв. 23 по РП, одобрен със Заповед № 3751 от 06.08.1956 г. Отчуждаване за благоустройствени цели (по реда на чл. 95 ЗТСУ отм. ) е проведено само за част от имота с площ от 1 233 кв. м. по силата на Заповед от 13.04.1978 г., като останалата част (терена с площ от 527 кв. м.) не е засегната от реализираното мероприятие - строителство на жилищен блок. Хронологично предхождащо във времето е извършеното през 1963 г. завземане на тази част (терена с площ от 527 кв. м.) за строежа на магазин с инвеститор ГТП „Търговия”. Съгласно влязлото в сила Решение от 24.02.1999 г. по адм. д.№ 725/1997 г. по описа на СГС, АК, ІІІ „г” отделение, относно тази част не е извършено отчуждаване за изграждането на магазин – няма документи за проведена процедура по отчуждаване, няма и акт за одържавяване. С решаващ мотив, че по отношение на частта от терена, заета с процесния магазин, не е извършено отчуждаване по реда на нито един от благоустройствените закони, изброени в чл. 1, ал. 1 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, е отхвърлена жалбата срещу Заповед № РД-54-949 от 20.06.1994 г. на Кмета на СГО, с която е постановен отказ по искането за отмяна на отчуждаване и възстановяване на собствеността върху частта от притежавания от Т. М. П. имот, в която е изграден магазин. Съгласно аналогичната на действащия чл. 297 от ГПК разпоредба на чл. 220, ал. 1 ГПК отм. вр. чл. 45 ЗАП отм., така постановеното решение е задължително за всички съдилища и учреждения, предвид което следва да бъде зачетено в настоящото производство. Събраните в производството пред инстанциите по същество доказателства потвърждават констатациите, обосновали решаващия мотив, формиран с решението по адм. д.№ 725/1997 г. на СГС, ІІІ „г” отделение. Така установените обстоятелства мотивират извод, че в съответствие с материалния закон въззивният съд е приел в случая да е извършено заемане на частта от терена с площ от 527 кв. м. в нарушение на чл. 55а и чл. 55б от ЗПИНМ отм. – без предварително отчуждаване и заплащане на обезщетение на собствениците, което от своя страна попада в обхвата на реституционната разпоредба на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. За да се произнесе дали собствеността е възстановена в лицето на наследниците на Т. М. П., в съответствие със закона и задължителната практика – чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ и т. 1 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. гр. д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК, съставът на САС е подложил на изследване въпроса дали имотът съществува реално до размера, в който е бил незаконно отнет, респ. – дали строителството, извършено преди 25.02.1992 г., е законно или не.

Съобразно тълкуването, направено с т. 1 от ТР по тълк. д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК, релевантния за процесната реституция смисъл на понятието „незаконно строителство” касае строеж, който е извършен без надлежни строителни книжа. Предвид периода на извършеното строителство, приложение намират правилата на ЗПИНМ и ППЗПИНМ. Приетото от въззивния съд, че законността на процесното строителство предполага наличието не само на строително разрешение въз основа на утвърдени проекти (в случая – Позволителен билет № 282 от 11.04.1963 г.), но също така да е съставен строителен протокол, обективиращ определените линия и ниво на строежа, е в съответствие с разпоредбите на § 185 и § 186 ППЗПИНМ отм., Спазването на протокола за линиите и нивото подлежи на проверка и удостоверяване съобразно § 267 ППЗПИНМ отм., каквито в случая не е твърдяно, нито установено да са извършени. Установеното по делото налага потвърждаването на извода, че строежът на процесния магазин е извършено без надлежни строителни книжа и в този смисъл е незаконно. Правилно е и приетото, че проведената през 2005 г. процедура по чл. 145, ал. 5 ЗУТ касае само инвестиционните (архитектурни) проекти, но не и останалите изискуеми за случая строителни книжа, поради което провеждането й не обосновава различен извод по въпроса за законността на строителството.

В обобщение ВКС приема, че в случая не е налице пречка за реституирането на отнетия без основание имот, понастоящем нанесен по силата на Заповед № РД-09-28 от 02.02.2011 г. в КП на[жк]с пл.№ *, кад. лист 136, идентичен на ПИ с идентификатор *** по действащата кадастрална карта. Съобразно т. 3 от ТР по тълк. д.№ 6/2005 г. възстановяването на собствеността е настъпило по право, считано от 22.11.1997 г. - с влизането в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВОНИ. Съгласно чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ и разясненията в мотивите на т. 1 от ТР по тълк. д.№ 6/2005 г., имотът е върнат на наследниците на Т. М. П. заедно с допълнително построеното, на което те се явяват собственици по силата на общия придобивен способ на чл. 92 ЗС. Предвид действието на реституционния закон, считано от 22.11.1997 г. е отпаднало легитимиращото действие на акта за частна общинска собственост № 759 от 18.03.1997 г., съставен от СО на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС.

С оглед установеното титулярство на правото на собственост върху земята и постройката в лицето на наследниците на Т. М. П. към 22.11.1997 г., съдът дължи да се произнесе по заявеното като евентуално възражение, че след тази дата СО е придобила собствеността върху постройката на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. Посоченият придобивен способ включва упражняването на владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС и изтичането на определен в закона период от време. Владението от своя страна има два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерението да се държи вещта като своя (animus domini), като за установяването на втория е регламентирана оборимата презумпция на чл. 69 ЗС. В тежест на позоваващия се на давността е да докаже упражняването на фактическата власт върху вещта и продължителността й (във връзка с което е приложима и презумпцията по чл. 83 ЗС). В тежест на противната страна е да докаже отсъствието на обективния признак на владението (вкл. - изгубването, изоставянето или отнемането на фактическата власт); фактите, оборващи предположението, че фактическата власт е упражнявана с намерение за своене, както и фактите, имащи за последица спиране или прекъсване течението на срока на давността.

В подкрепа на твърдението си, че е упражнявал владение, касаторът е ангажирал писмени доказателства: за изважване на обекта от уставния фонд на ОФ „Връбница” – в ликвидация и предоставянето му на район „Връбница” за стопанисване и управление (Решение № 15 по Протокол № 20 от 20.12.1996 г. на СОС); Договор за наем на недвижим имот, общинска собственост от 01.09.1997 г., сключен с „АТИК – експорт, импорт, производство” ООД с допълнителни споразумения към него, последното от които от 11.01.1999 г.; Договори за наем на недвижим имот, частна общинска собственост от 14.02.2000 г., от 05.12.2002 г., от 09.11.2004 г. и от 13.07.2009 г., сключени с „МИКСАИЛ - 95” ЕООД с допълнителни споразумения към тях; Приемо-предавателни протоколи от 23.12.2004 г. и от 31.07.2009 г., съставени между СО, р. „Връбница” и „МИКСАИЛ - 95” ЕООД; Количествено-стойностна сметка - Приложение към оферта от 08.05.2009 г. От своя страна ищците са ангажирали гласни доказателства – показанията на свидетелите И. Д. И. (разпитан на 24.04.2013 г.) и П. Д. К. (разпитан на 10.01.2018 г.), като се позовават и на констатациите относно състоянието на обекта, направени от вещите лица, извършили огледи във връзка с депозираните от тях заключения на съдебно-техническите експертизи. Така събраните доказателства и черпените от тях доводи не са обсъдени от въззивния съд по причина на погрешно приетото относно продължителността на периода от време между 23.11.1997 г. и 17.04.2012 г.

Независимо от това, съставът на ВКС намира, че като краен резултат въззивното решение е правилно по следните съображения:

Противопоставеното от касатора в качеството му на ответник по иска по чл. 109 ЗС възражение за изтекла придобивна давност почива на принципно допустимата от закона възможност основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС да намери приложение не само спрямо правото на собственост, но и по отношение на ограниченото вещно право на строеж. За да се направи извод, че този придобивен способ е приложим към конкретна постройка, на първо място е необходимо същата да се ползва с траен градоустройствен статут. Съгласно § 50а, ал. 3 от ПЗР към ЗИД ЗТСУ (ДВ, бр. 124 от 1998 г.) и § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ такъв статут имат сградите, изграждането на които е предвидено в регулационния план. Събраните по делото доказателства обосновават категоричен извод, че процесният павилион не е елемент на застрояването по действащия регулационен план, който е одобрен със Заповед № РД-50-293 от 25.09.1985 г. Сградата не е отбелязана като елемент с траен градоустройствен статут и във влязлото в сила ЧИЗРП, одобрено със Заповед № РД-09-50-291 от 30.03.2001 г. Констатациите в този смисъл са направени с допълнението към СТЕ на в. л. арх. А. Ц. – О. (л. 226 от гр. д.№ 8394/2012 г. на СГС, І-4 състав) и се подкрепят от съдържанието на писмо изх.№ РА-94-00-12 от 16.01.2013 г. на Направление „Архитектура и градоустройство” при СО, подписано от Главния архитект на СО (л. 200 от гр. д.№ 8394/2012 г. на СГС, І-4 състав) и писмо изх.№ 94НН/4 от 05.04.2013 г., подписано от Областен управител на О. С (л. 223 от гр. д.№ 8394/2012 г. на СГС, І-4 състав), съгласно които сградата не е взета предвид при изработването на действащия подробен устройствен план, поради което не следва да се счита с постоянен градоустройствен статут; във връзка с нея не е постъпвало искане по реда на § 50а от ПЗР на ЗТСУ и по реда на § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ и съответно не е взето решение да й се придаде траен устройствен статут. При отсъствие на такъв статут, законът не допуска собствеността на сградата да бъде отделена от собствеността на земята, върху която е построена (в този смисъл е практиката на ВКС, обобщена с Решение № 192 от 16.12.2019 г. по гр. д.№ 686/2019 г., І г. о.). След като за сграда от вида на процесната не е допустимо да бъде учредено право на строеж, не е допустимо и владението върху такава сграда да доведе до придобиването на право на строеж по способа, регламентиран с чл. 79, ал. 1 ЗС. С оглед това правно положение, каквито и изводи да могат да бъдат направени относно фактите, относими към преценката дали е упражнявано владение и с каква продължителност, възражението на Столична община, че е придобила по давност павилиона, построен в имота на ищците, се явява неоснователно и не може да доведе до отхвърляне на разгледания иск с правно основание чл. 109 ЗС.

Правилен е изводът на въззивния съд, че е налице неоснователно действие, с което касаторът създава пречки на ищците пълноценно да ползват собствения им ПИ № ***. С т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК са дадени примери на хипотези, при които естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Сред тях са случаите, когато ответникът осъществява действия в собствен на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. Именно такъв е и настоящият случай, при който касаторът поддържа съществуването на незаконно изградената в имота на ищците постройка. Съгласно § 50а, ал. 2 от ПЗР към ЗИД ЗТСУ (ДВ, бр. 124 от 1998 г.) и § 17, ал. 3 от ПР на ЗУТ, обекти, които не са придобили траен градоустройствен статут във вида, в който съществуват, подлежат на премахване, което обосновава извод, че именно това е подходящият способ за отстраняване на неоснователно създадената пречка и в настоящия случай. Като се е произнесъл в този смисъл, съставът на Софийския апелативен съд е постановил акт, който следва да бъде оставен в сила.

Във връзка със съдържащото се в касационната жалба искане съдът да се произнесе по инцидентен отрицателен установителен иск, че ищците не са собственици на имот пл.№ *, кв. 23а по КП на местност[жк]следва да се подчертае (извън мотивите по-горе, че ищците са собственици на посочения имот), че правото да иска произнасяне по тази претенция, заявена от Столична община с отговора на исковата молба, се е преклудирало на 27.03.2014 г. Тогава е изтекъл срокът по чл. 250 ГПК да се иска допълване на решението, постановено при първото разглеждане на спора от първоинстанционния съд, което не съдържа произнасяне по инцидентно заявения отрицателен установителен иск. След изтичане на този срок от предмета на разглеждане са отпаднали както отрицателния установителен иск, че ищците не са собственици на имот пл.№ *, кв. 23а по КП, така и заявения също с отговора на исковата молба положителен установителен иск, че Столична община е собственик на сградата, разположена в ПИ № ***. Същият резултат би следвал и от влязлото в сила на 07.12.2017 г. Определение № 30344 от 21.11.2017 г., постановено от СГС, І-12 състав при второто разглеждане на спора от първоинстанционния съд, с което тези два иска не са приети за разглеждане. Този съдебен акт се явява безпредметен след изтичането на срока за допълване на първото първоинстанционно решение, но формално също има за последица десезирането на съдилищата с двата инцидентни установителни иска.

Съобразно изхода на спора, в тежест на касатора следва да бъдат възложени разноските, направени от ищците пред касационната инстанция и претендирани с представения списък по чл. 80 ГПК, а именно сумата 4 000 лева, представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат, престирано от В. И. Б. и П. Д. П..

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 426 от 18.02.2020 г., постановено по в. гр. д.№ 3563/2019 г. на АС – София, г. о., ХІІ състав.

ОСЪЖДА Столична община, представлявана от Кмета Й. Ф. чрез главен юрисконсулт П. А. в отдел „Правно обслужване”, СО, район „Връбница”, ДА ЗАПЛАТИ на В. И. Б. и П. Д. П. сумата 4 000 (четири хиляди) лева – разноски за защитата пред ВКС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: